Уолтър Милър
Апокалипсис I (29) (Кантата за Лейбовиц)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Canticle for Leibowitz, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 30гласа)

Информация

Корекция
Mandor(2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor(2005)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Уолтър Милър. Апокалипсис I (Кантата за Лейбовиц)

Библиотека „Световна фантастика“ №3

Издателска група „Неохрон“

Коректор: Бистра Горностаева

История

  1. —Добавяне на анотация
  2. —Редакция от Mandor според хартиеното издание

28

Отслужиха вечернята, но абатът продължаваше да стои в църквата сам, преклонил колена.

„Господи, Създател на цялата вселена, бди преди всичко над тези Твои синове, които ще поемат трудния път през пустинята на звездното небе…“

Той се молеше за групата на брат Джошуа, за хората, които се отправяха към звездолета, за да се издигнат в небесата с такава несигурност, с каквато едва ли някога се бе сблъсквал човекът на Земята. За тях трябваше неуморно да се молят, защото никой не е така уязвим от болестите, поразяващи духа, вярата, увереността и измъчващи мозъка със съмнения, както странниците. „Да пребъдат те, несъвършените — молеше се той — и да не се отклонят от пътя на ордена“.

В полунощ доктор Корс го намери и с кимване го извика навън от храма. Виждаше се, че докторът е измъчен и съвършено отпаднал.

— Току-що наруших обещанието си! — заяви предизвикателно.

Абатът помълча.

— Гордеете ли се с това? — попита накрая.

— Не особено.

Той се отправи към походната установка и спря под синята светлина, струяща от нея. Лабораторната му престилка беше мокра от пот, а с ръкава си продължаваше да трие потта от челото си. Докторът го гледаше с такова съчувствие, с каквото гледат на губещите.

— Ние, разбира се, сега ще си отидем — каза Крос. — Мислех, че трябва да ви го кажа…

Той се обърна, за да влезе в походната лаборатория.

— Момент — произнесе свещеникът. — Трябва да ми кажете и останалото.

— Трябва ли? — отново в гласа му се почувствува предизвикателство. — Защо? Защото ще ме заплашите с огъня на ада ли? Тя е много болна, и детето също. Аз нямам какво да ви кажа.

— Вече го казахте. Знам кого имате предвид. И детето, значи, също?

Корс се поколеба.

— Лъчева болест. Изгаряния от взрив. Жената има счупено бедро. Бащата е загинал. Пломбите в зъбите й са радиоактивни. Детето само дето не свети в тъмнината. Веднага след взрива е последвало повръщане. Гадене, анемия, циреи. Тя е ослепяла с едното око, а детето непрекъснато плаче от изгарянията. Трудно е да си представи човек, как са успели да преживеят взривната вълна. Аз не мога да направя за тях нищо друго, освен да ги изпратя на кремационната бригада.

— Искам да ги видя.

— Сега знаете защо наруших обещанието си. След всичко това, аз трябва да остана сам, човече! Не искам да живея като палач на тази жена и нейното детенце.

— По-приятно ли е да живееш като техен убиец?

— На вас разумните аргументи не действат.

— Какво й казахте?

— „Ако обичате детето си, избавете го от агонията. Идете и по-бързо приемете милосърдното забвение“. Това е. Ние веднага си отиваме. Привършихме изследването на облъчените и най-тежко болните. За всички други няма да представлява трудност да извървят двете мили. Няма повече нито един случай с критична доза облъчване.

Зерчи си тръгна, но после спря и се върна при доктора.

— Свършвайте! — изрева той. — Приключвайте и се махайте! Ако отново ви видя… не знам какво ще направя.

Корс се изплю.

— И аз не искам да стоя тук повече. Веднага тръгваме, благодаря.

Той намери жената в коридора на препълнения дом за гости. Тя и детето лежаха на едно легло. Бяха се скрили под одеалото и заедно плачеха. В къщата миришеше на смърт и антисептици. Тя погледна неясния му силует на фона на отворената врата.

— Свети отче? — изплашено попита тя.

— Да.

— С нас е свършено. Виждате ли? Виждате ли какво ми дадоха?

Той не можеше да види нищо, но чуваше как мачка в ръка хартията. Той нямаше глас за да й говори. Приближи се и спря до леглото, порови в джоба си и измъкна оттам броеница. Тя чу потропването на мънистата и слепешката протегна ръка към него.

— Знаете ли какво е това?

— Разбира се, свети отче.

— Тогава вземете броеницата и я използувайте.

— Благодаря.

— Докосвайте мънистата и се молете.

— Зная какво трябва да правя.

— Не ставайте съучастница. В името на бога, дете мое, не бъдете…

— Докторът каза…

Тя млъкна. Той почака да продължи, но тя мълчеше.

— Не ставайте съучастница.

Отново не отговори нищо. Той ги благослови и бързо се отдалечи. С привични движения жената започна да подрежда броеницата. Той не можеше да й каже нищо, което тя да не знае.

 

 

„Конференцията на министрите на външните работи на Гуам току-що завърши. Не бе публикувано никакво съвместно изявление. Министрите се завръщат в своите столици. Значението на конференцията и безпокойството, с което целият свят очаква резултатите от нея, карат коментаторите да вярват, че конференцията още не е приключила, а само е прекъсната за консултации с главите на правителствата. Предишните съобщения, че конференцията е прекъсната поради ожесточени взаимни обвинения, бяха опровергани от министрите. Премиер-министърът Рекол направи само едно изявление за пресата: «Аз си отивам вкъщи, за да разговарям с Регентския Съвет. Но тук времето е толкова хубаво, че може би ще се върна да половя риба».“

„Десетдневния период на очакване приключва днес, но много хора смятат, че споразумението за прекратяване на огъня ще се спазва и занапред, защото алтернативата е взаимното унищожение. Загинаха два града, но трябва да се отбележи, че нито една от страните не е отговорила с масирано нападение. Ръководителите на Азия ни уверяват, че са предприели само ответна мярка, ръководени от принципа «око за око». Нашето правителство настоява, че взривът в Иту Ване не е предизвикан от ракета на Атлантическата Коалиция. По по-голямата част от въпросите двете страни пазят тайнствено и мрачно мълчание. Имаше, разбира се, и размахване на окървавени ризи, и няколко призива за масирано отмъщение, но това бе само проява на безизходна ярост от понесените жертви, заради това, че безумието продължава да царства и преобладава. Нито една от страните не желае тотална война. Отбраната остава в състояние на бойна готовност. Генералният щаб публикува заявление, почти обръщение, в което се казва, че срещу Азия няма да бъдат използувани най-лошите средства, ако и Азия се въздържи от това. Но по-нататък в заявлението се казва: «Ако те използуват „мръсно“ радиоактивно оръжие, ще им отговорим със същото, при това с такава сила, че в Азия поне хиляда години няма да може да живее нито едно живо същество».“

„Странно, но най-обнадеждаващото съобщение дойде не от Азия, а от Новия Рим, от Ватикана. Когато Гуамската конференция приключи, съобщиха, че папа Георгий е престанал да се моли за мир на Земята. В базиликата са отслужили две специални меси: “Exsurge quare obdormis„,[1] меса против езичниците, и “Reteminisere„[2], меса на военното време… След това, както се казваше в съобщението, негово светлейшество се е усамотил в планината за размишления и молитви за справедливост“.

„А сега няколко думи…“

— Изключете го! — простена Зерчи.

Младият свещеник натисна превключвателя и загледа абата с широко отворени очи.

— Не вярвам в това!

— В кое? Съобщението за папата ли? Аз също не вярвах, но го бях чул и по-рано. Новият Рим имаше време за опровержение, но не казаха нито дума.

— Какво означава това?

— Нима не е ясно? Дипломатическата служба на Ватикана работи. Очевидно те са изпратили съобщението за Гуамската конференция. И очевидно това съобщение е ужасило нашия свети отец.

— Какво предупреждение! Какъв жест!

— Това е повече от жест, свети отче. Негово светейшество не би отслужил военна меса само заради драматичния ефект. Освен това много хора ще помислят, че е имал предвид „против езичниците“ от другата страна на океана, а „справедливост“ — от нашата страна. Или, ако добре са осведомени, те ще мислят така и сами.

Той закри лицето си с ръце, после ги вдигна нагоре и ги отпусна.

— Да спиш. Какво е сънят, отец Лехи? Помните ли? Тези десет дни не видях човешко лице без тези черни кръгове под очите. Едва успях да дремна малко предишната нощ, защото някой крещеше пронизително горе, в къщата за гости.

— Луцифер не е пясъчен човек, това е истина.

— Какво сте се загледали през прозореца? — рязко запита отец Зерчи. — Защо зяпате все в небето? Ако това се случи, няма да го забележите преди взрива, а след него по-добре и въобще да не можете да го видите. Престанете! Това е безумие.

— Да, преподобни отче. Макар, че гледах по друга причина. Наблюдавах лешоядите.

— Лешоядите?

— Всеки ден стават все повече. Десетки лешояди… и всички кръжат. Над лагера на Зелената звезда, надолу по шосето.

— Нищо чудно. Просто имат здрав апетит. Ще отида да подишам въздух.

Във вътрешния двор се натъкна на мисис Грейлис. Тя носеше кошница домати, която остави на земята, когато абатът се приближи.

— Донесох ви нещичко, отец Зерчи. Гледам, че табелата ви е свалена и зад вратата стоят няколко бедни момиченца, така че реших, че няма да сте против посещението на старата търговка на домати. Донесох малко, вижте.

— Благодаря ви, мисис Грейлис. Табелата свалихме заради бежанците, с това нещата са в ред. А за доматите поговорете с брат Елтън. Той ще ги купи за кухнята.

— О, не идвам да ги продавам, отче! Донесох ви ги така. Вие също раздадохте много храна на бедните, които приютихте. Къде да ги оставя?

— Временната кухня… не, оставете ги тук. Ще наредя да ги пренесат в дома за гости.

— Сама ще ги отнеса. От толкова далече ги нося, че… — тя отново нарами кошницата.

— Благодаря, мисис Грейлис.

Той се обърна да си върви.

— Почакайте, отче свети! — повика го тя. — Подарете ми минутка от времето си…

Абатът сподави въздишката си.

— Съжалявам, мисис Грейлис, вече говорихме… — Той се запъна и погледна Рейчъл в лицето. За миг му се стори… нима брат Джошуа беше прав? Не, разбира се, не…

— Не, свети отче, аз не за това! — възкликна тя. — Исках нещо да ви питам. — Да-да. Тя се усмихна. Сега беше сигурен в това! — Не бихте ли ме изповядали? Простете ми, че ви безпокоя, но съм обременена от греховете си и бих искала да ме изповядате.

Зерчи се заколеба.

— А защо не отец Село?

— Ще ви кажа истината, ваше преподобие: защото този човек ми дава още един повод за грях. Наканвам се да говоря сериозно с него, но щом го погледна и побеснявам. Благослови го, Господи, но не мога.

— Трябва да му простите, ако ви отвращава.

— Прощавам му, но от разстояние. Той ме тласка към грях. Казвам ви, страшно се нервирам, само като го видя.

Зерчи се подсмихва.

— Добре, мисис Грейлис, ще изслушам вашата изповед, но сега имам някои неотложни дела. Да се срещнем в параклиса на Богородицата в дванадесет и половина. В първата кабина. Добре ли е?

— Ах, бъдете благословен, свети отче! — тя закима радостно с глава. Абат Зерчи можеше да се закълне, че главицата на Рейчъл едва забележимо повтаря тези кимвания.

Той прогони тази мисъл и се отправи към гаража. Един постулант изкара автомобила му. Той се покатери в него, набра на таблото кода на мястото, към което се отправяше, и уморено се отпусна в седалката. Роботът подкара внимателно колата към вратите. Като минаваше през тях, абатът видя на банкета девойка. С нея имаше дете. Зерчи натисна копчето, на което пишеше „стоп“ и автомобилът спря. „Очакване“ — съобщи роботът.

Момичето носеше гипсова превръзка — тя обхващаше бедрото й от талията до лявото коляно — и, опирайки се на двойка патерици, дишаше тежко. По някакъв начин беше успяла да излезе от къщата за гости и да мине през вратите, но очевидно нямаше сили да продължи. Детето се държеше за една от патериците и гледаше преминаващите по шосето коли. Зерчи отвори вратата на автомобила и бързо излезе от кабината. Момичето го погледна, но бързо отмести поглед.

— Защо не сте в леглото, дете мое? — тихо попита той. — Не бива да ставате, още повече с това бедро. И накъде сте тръгнали?

Тя помръдна леко и лицето и се изкриви от болка.

— В града — отговори. — Трябва да отида. Това е много важно.

— Но не чак толкова, че никой да не може да го направи вместо вас. Ще помоля брат…

— Не, свети отче, не! Никой, освен мен, не може да го направи. Трябва да отида в града.

Тя лъжеше. Беше уверен, че лъже.

— Добре — каза той. — Ще ви откарам в града. Така или иначе отивам там.

— Не! Ще отида сама! Аз… — Тя направи крачка и се задъха. Успя да я хване, преди да падне.

— Дори свети Христофор да крепи вашите патерици, няма да стигнете града, дете мое. Хайде, ще ви отведа обратно в постелята.

— Трябва да отида в града! — със злост в гласа извика момичето.

Изплашеното дете започна да плаче монотонно. Тя се опита да го успокои, но после унинието я обзе.

— Добре, отче. Ще ме откарате ли в града?

— Вие въобще не трябва да се движите.

— А аз ви казвам, че се налага!

— Добре-добре. Хайде да ви помогна да седнете… и на детето…

Детето истерично закрещя, когато свещеникът го вдигна и настани в автомобила редом с майката. То се вкопчи в нея и възобнови монотонния си хленч. Поради свободното влажно облекло и изгорелите коси беше трудно да се определи пола на детето от пръв поглед, но абатът реши, че е момиче.

Той отново набра кода. Автомобилът дочака интервал в движението, а след това се включи и премина на средноскоростната лента. След две минути, когато се приближиха до лагера на Зелената Звезда, той премина на по-бавната лента. Петимата монаси маршируваха пред палатките като една тържествена редица, облечена с качулки. Те се движеха назад-напред под табелата на лагера на милосърдието, но при това се стараеха да не пречат на преминаването. На прясно нарисуваните им плакати пишеше:

ТИ, КОЙТО ВЛИЗАШ ТУК,

НАДЕЖДА ВСЯКА ОСТАВИ

Зерчи имаше намерение да спре и да говори с тях, но в колата му беше момичето и той се задоволи само да ги наблюдава, когато минаваха наблизо. Бавната им траурна процесия в раса и качулки оказваше желания ефект. Беше съмнително обаче, че Зелената звезда ще се смути толкова, че да премести лагера. Неотдавна, както стана известно в абатството, малка тълпа хаклери[3] бяха крещели оскърбления и хвърляли камъни по плакатите, които носеха монасите. Край пътя е имало две полицейски коли, а няколко полицаи редом с тях с безстрастни лица са наблюдавали ставащото. Тъй като тълпата хаклери пристигнала съвсем неочаквано, а полицейските коли — веднага след тях — точно навреме, за да станат свидетели на това как хаклерите се опитвали да изтръгнат плакатите от ръцете на пикетиращите монаси, и тъй като официалният представител на Зелената звезда след това заплашил със съдебно преследване, абатът предположи, че появата на хаклерите е била също така добре организирана, както и пикетирането, за да се даде възможност на чиновника от Зелената звезда да получи съдебно решение. Вероятно то ще бъде получено, но до удовлетворяването на искането абат Зерчи нямаше намерение да прибира послушниците си.

Той погледна статуята, която лагерните работници бяха сложили до вратата и неволно потръпна. Разпозна в нея едно от фотомонтажните човешки изображения, създадено на основата на масови психологични тестове, по време на които тестуваните са получавали рисунки и фотографии на непознати хора и са им задавали въпроси, като например: „С кой от тях бихте искали да се запознаете?“ или „Кой от тях, според вас, ще стане прекрасен баща?“, или „Кой от тях, според вас, е престъпник?“ От тези тестове са били избрани „най-много“ или „най-малко“ предпочитаните лица и след това с помощта на изчислителна машина от масата резултати от изпитанията са били монтирани редица „средни лица“, всяко от които отразявало усредненото мнение на изпитваните.

Тази статуя, както обезкуражено отбеляза Зерчи, имаше забележимо сходство с някои от най-женоподобните изображения, с които посредствените или повече от посредствени художници изкривено са си представяли Христос. До отвращение сладникаво лице, празни очи, фалшиво усмихващи се устни и ръце, широко разтворени, като за обятия. Бедрата бяха широки, като на жена, гръдният кош намекваше за гърди, ако това не бяха гънки на плаща. „Господи наш, разпнат на Голгота — тихо въздъхна абат Зерчи, — ето как си те представя тълпата!“ С труд можеше да си представи статуята да говори: „Позволете на малките деца да дойдат при мен“ и съвсем не можеше да си я представи да казва „Да бъдат проклети на вечен огън отреклите се от мен“ или да изгонва търговците от храма. „Какви ли въпроси — помисли си той — са задавали на изпитваните, за да могат да създадат това синтетично лице?“ Това беше само един безименен christus.[4]

Надписът на пиедестала гласеше: „Успокоение“. И Зелената звезда, разбира се, трябваше да забележи сходството с традиционния сладникав christus на жалките художници. Но те го качиха в каросерията на камиона, закрепиха червен флаг на палеца на десния крак и сходството изчезна.

Момичето държеше ръката си на дръжката на вратата и гледаше пулта за управление на автомобила. Зерчи бързо набра на пулта „Скоростно платно“. Колата се понесе напред и момичето пусна вратата.

— Днес има много лешояди — тихо каза той, като се вглеждаше в небето през предното стъкло.

Момичето не показваше никакви чувства.

— Боли ли ви, дъще моя?

— Това е без значение.

— Открийте болката си на небесата, дете мое.

Тя го погледна студено.

— Смятате, че това ще достави удоволствие на Бога ли?

— Ако я откриете, то да.

— Не мога да си представя Бог, който ще изпита удоволствие от болката на детето ми.

Свещеникът потръпна.

— О, не, не! Не болката е приятна на Бога, детето ми. На Бог е приятна устойчивостта на душата към вярата, надеждата и любовта, въпреки телесните страдания. Болката прилича на отвратително изкушение. Бог не се радва на изкушенията, които терзаят тялото. Приятно му е, когато душата се издига над изкушението и казва: „Върви си, Сатана“. Същото е и с болката, която често ни изкушава с отчаянието, с гнева, загубата на вяра…

— Не си хабете думите, свети отче. Аз не роптая. Моята дъщеричка се жалва, но тя не може да разбере думите ви.

„Какво мога да й отговоря? — помисли той отчаяно. — Отново да й кажа, че човек е възнаграден със свръхчовешка нечувствителност към болката, но я е изгубил в Едем? Че детето е частица от Адам, и следователно… Това беше истина, но тя имаше болно дете и самата тя беше болна и не желаеше да слуша нищо“.

— Не правете това, дете мое. Само това не правете.

— Ще си помисля — отвърна студено тя.

— Веднъж, когато бях още дете, имах котарак — започна бавно абатът. — Това беше голям сив котарак с лапи като на малък булдог, с подобни глава и шия и такъв нагъл, че приличаше на самия дявол. Беше чистокръвен котарак. Познавате ли котките?

— Слабо.

— Любителите на котки често не познават котките. Ако ги опознаете, няма да започнете да обичате всички котки. Котката, която ще обикнете, след като сте я опознали, няма дори да бъде погледната от любителите на котки. Зеке беше точно такъв котарак.

— В разказа ви ще се съдържа, разбира се, поука? — тя го гледаше подозрително.

— Само тази, че аз го убих.

— Спрете. Каквото и да се каните да разказвате, спрете.

— Блъсна го камион, счупи му задните лапи. Едвам пропълзя вкъщи. От време на време издаваше звук, подобен на боен котешки вик и се тресеше, но повечето време лежеше тихо и гледаше. „Трябва да го приспим“ — казваха ми. След няколко часа изпълзя изпод къщичката. Той крещеше, молеше за помощ. „Трябва да го приспим“ — отново ми казаха. Аз не позволих. Тогава ми казаха, че е жестоко да го оставя да живее. Накрая аз казах, че ако трябва да се направи това, то ще го сторя сам. Взех пушка, лопата и ги донесох на края на гората. Докато копаех ямата, той лежеше изпънат на земята. После стрелях в главата му. Патронът беше дребнокалибрен. Зеке потръпна два пъти, след това се надигна и запълзя към храстите. Отново стрелях. Изстрелът го свали и аз помислих, че е мъртъв, и го пуснах в ямата. След като хвърлих няколко лопати пръст върху него, Зеке се надигна, изскочи от ямата и отново се насочи към храстите. Аз крещях по-силно от котарака. Доубих го с лопатата. Отново го хвърлих в ямата и използвах острието на лопатата като ножа на месаря. Докато аз сечех, Зеке още мърдаше. После ми казаха, че това е чисто рефлекторно движение на мускулите, но аз не вярвах. Аз познавах този котарак. Той искаше да се добере до храстите, просто да легне там и да чака. Той молеше Бога да му позволя да се добере до храстите и да умре там, както може да умре котарак, ако го оставят сам — с достойнство. Аз никога не почувствах, че съм прав в това нещо. Зеке беше само котарак, но…

— Млъкнете! — прошепна тя.

— … но даже древните езичници са отбелязвали, че Природата не ни подготвя да носим бреме. Ако това е справедливо по отношение на котарака, то е още по-справедливо по отношение към същество с разум и воля… Можете ли поне в нещо да повярвате на небесата?

— Замълчете, дявол да ви вземе, замълчете! — със свистящ шепот повтори тя.

— Даже и да бях малко жесток — каза свещеникът, — то беше към вас, а не към детето. Детето, както казвате, не може да разбере. А вие, по вашите думи, не роптаете. Следователно…

— Следователно вие молите да й позволя да умира бавно и…

— Не! Аз не ви моля. Като християнски свещеник ви заповядвам в името на всемогъщия Бог да не посягате на вашето дете, да не го принасяте в жертва на фалшивия бог на целесъобразното милосърдие. Не ви съветвам, заклевам ви и ви заповядвам в името на Христа. Разбирате ли?

Никога по-рано Зерчи не беше говорил с такъв тон, и лекотата, с която думите се отронваха от устата му, учудваше даже самия него. Под неговия упорит поглед тя наведе очи. За миг той се изплаши, че тя ще му се изсмее в лицето. Когато светата църква рядко намекваше, че още счита своята власт като височайша над всички народи и даже по-висока, отколкото държавната власт, хората само сдържано хихикаха. Заповедта му можеше да предизвика същото чувство у това момиче, с умиращото дете на ръце. Беше жестоко да я уговаря и той съжаляваше за това. Простата заповед можеше да постигне това, което не можа да направи убеждението. Гласът на властта сега й беше по-нужен от гласът на разума. Той се увери в това, по начина, по който тя клюмна, макар че произнасяше думите на заповедта толкова меко, колкото му беше възможно.

Влязоха в града. Зерчи спря, за да изпрати едно писмо, след това спря за няколко минути до църквата Св. Михаил, за да поговори с отец Село за приемането на бежанците, а след това още при Зоналното отделение за Вътрешна безопасност, за да получи копие на последното разпореждане на командването на гражданската отбрана. Всеки път, когато се връщаше към колата, той беше почти уверен, че момичето си е отишло, но тя седеше спокойно, държеше детето на ръце и безсмислено гледаше в далечината.

— Ще ми кажете ли къде искате да слезете, дете мое? — попита той накрая.

— Никъде. Аз размислих.

Той се усмихна.

— Но вие толкова бързахте за града.

— Да забравим за това, свети отче. Аз размислих.

— Добре. Тогава да отидем вкъщи. Защо да не оставите детето си за няколко дни под опеката на нашите сестри?

— Ще си помисля.

Автомобилът тръгна назад, към абатството. Когато наближиха лагера на Зелената звезда абатът забеляза, че там беше станало нещо. Пикетчиците повече не маршируваха пред входа. Те се бяха скупчили и разговаряха или слушаха двама полицаи и трети човек, чиято униформа Зерчи не успя да определи. Той преведе автомобила на бавното платно. Един послушник от присъствуващите го забеляза и започна да маха с плаката. Дом Зерчи нямаше намерение да се спира, защото в колата беше момичето, но един от полицаите прекрачи на бавното платно пред него и пъхна палката си в ограничителните датчици на машината. Автоводачът веднага реагира и спря автомобила. Полицаят му заповяда с жест да слезе от трасето. Зерчи не можеше да не се подчини. Към него приближиха двама полицаи, огледаха номера на машината и поискаха документите му. Един от тях, разглеждащ с учудване жената и детето, забеляза червената картичка. Другият махна с глава към възстановилия своята линия пикет.

— Вие измислихте всичко това, нали? — изкрещя той. — Добре, ето този джентълмен с кафява униформа иска да ви каже нещо. Струва ми се, че ще е по-добре да го изслушате.

Той рязко кимна на кръглоликия мъж, очевидно съдийски чиновник, който вече се беше отправил тържествено към тях.

Детето отново заплака, а майката неспокойно се размърда.

— Господа, тази жена и детето са болни. Приемам предложението ви, но първо ни позволете да стигнем до абатството. После сам ще се върна.

Полицаят отново погледна момичето.

— Мем?

Тя се беше обърнала към лагера и гледаше статуята на входа.

— Ще сляза тук — каза тя равнодушно.

— По-добре е да излезете, мем — каза полицаят, като отново погледна червената картичка.

— Не! — Дом Зерчи я хвана за ръката. — Дете мое, забранявам ви…

Полицаят го хвана за китката.

— Пуснете я! — изрева той, а после добави по-меко: — Мем, вие прислужница ли сте му или нещо такова?

— Не.

— Защо не разрешавате на лейди да слезе? — попита той абата. — И без това малко ни дразните, мистър, и би било по-добре да…

Зерчи не му обърна никакво внимание, а каза бързо нещо на момичето. То отрицателно поклати глава.

— Тогава поне детето оставете. Разрешете ми да върна детето на сестрите. Аз настоявам…

— Мем, ваше ли е детето? — попита полицаят. Момичето излезе от автомобила, но Зерчи все още държеше детето. Момичето кимна.

— Това е дъщеря ми.

— Той под арест ли ви държеше или как?

— Не.

— Какво искате да направите, мем?

Тя премълча.

— Върнете се в автомобила — помоли дом Зерчи.

— Оставете този тон, мистър! — заповяда полицаят. — Лейди, какво ще кажете за детето?

— И двете ще слезем тук.

Зерчи захлопна вратата и се опита да включи двигателя, но през прозореца се вмъкна ръка и удари по копчето, на което пишеше „Стоп“ и извади ключа за запалване.

— Опит за отвличане, а? — попита вторият полицай.

— Може би — отговори първият и отвори вратата. — А сега върнете детето на тази жена.

— Да я върна, за да я убият тук ли? — попита абатът. — Ще се наложи да използувате сила.

— Приближи се до колата от другата страна, Фил.

— Не!

— А сега пъхни палката под мишницата му. Така-така, дърпай! Всичко е наред, лейди. Ето дъщеря ви. Не, мисля че не можете да я държите с тези патерици. Корс! Корс къде е? Ей, док!

Абат Зерчи видя познатото лице на доктора, проправящ си път през тълпата.

— Извадете детето от колата, докато държим този психо.

Докторът и свещеникът мълчаливо се гледаха, а детето беше измъкнато от колата. Полицаите пуснаха китките на абата. Един от тях се обърна и откри, че е обкръжен от послушници с вдигнати нагоре плакати. Той прецени плакатите като потенциално оръжие и сложи ръка на пистолета си.

— Назад! — изкомандва той.

Обърканите послушници мълчаливо отстъпиха.

— Излизайте.

Абатът излезе от колата и се оказа лице в лице с кръглоликия съдебен чиновник. Той леко го потупа по ръкава с навита на руло хартия.

— Сега ще ви бъде връчено писмено нареждане за мерките за неотклонение, което ще ви прочета и разясня по поръчение на съда. Ето вашето копие. Полицаите ще бъдат свидетели, че сте запознат с него, така че не ще можете да оказвате съпротива на службата…

— Добре, давайте го.

— Това е правилна позиция. С постановление на съда ви се нарежда следното: „Тъй като ищецът уверява, че е имало място значително нарушение на обществения ред…“

— Хвърлете плакатите тук, в кофите за боклук — инструктираше подчинените си Зерчи — ако не възразява никой. После седнете в колата и чакайте.

Абатът не слушаше какво чете чиновникът. Той приближи полицаите, а съдебният изпълнител се мъкнеше след него, като продължаваше да чете монотонно своето предписание.

— Арестуван ли съм?

— Ще помислим над това.

— „… и да се яви пред този съд в посочения ден, за да обясни, защо постановлението…“

— Някакво специално обвинение ли?

— Можем да ви предявим обвинение по четири или пет пункта, ако пожелаете.

Отведоха жената с детето в лагера и Корс се върна до вратите. Имаше тъжно и виновно изражение.

— Послушайте, свети отче — каза той. — Знам какво мислите за всичко това, но…

Юмрукът на абата улучи доктора в дясната скула. Корс изгуби равновесие и седна право на пътя. Изглеждаше направо изумен. Няколко пъти подсмръкна. Неочаквано от носа му потече кръв. Полицаят изви ръцете на свещеника зад гърба му.

— „… и при това не губи силата си…“ — продължаваше да боботи съдебният изпълнител.

— Отведи го до колата — нареди първият полицай.

Отведоха абата, но не при неговата кола, а до патрулиращия полицейски автомобил.

— Съдията ще бъде недоволен от вас. А сега стойте тук и се дръжте спокойно. Едно движение и ще получите белезници.

Абатът и полицаят чакаха до патрулната кола, докато съдебният изпълнител, докторът и вторият полицай се съвещаваха на пътя. Корс продължаваше да притиска носна кърпичка към носа си.

Зерчи чувствуваше непоносим срам, докато се опитваше да се моли. Можеше да мисли единствено за момичето и неговото дете. Вярваше, че тя беше готова да промени решението си, стига да й беше заповядал: „Аз, пастирът божи, те заклевам…“ и тя щеше безпрекословно да изпълни тази заповед… ако не го бяха принудили да замълчи и не я бяха направили свидетел на това, как „божият пастир“ в крайна сметка се подчинява на „кесариевия стражник“. Никога досега Христовото царство не бе му изглеждало толкова далечно.

— Всичко е наред, мистър. Вие сте особняк с късмет. Доктор Корс отказва да подаде оплакване. Казва, че може да го направи по-късно. Защо го ударихте?

— Питайте него.

— Питахме го. Само още не съм решил, дали сега да ви арестувам или да ви изпратя призовка. Съдебният изпълнител казва, че сте много известен в този окръг. С какво се занимавате?

Зерчи почервеня.

— Това нищо ли не ви говори? — каза, като докосна кръста на гърдите си.

— Нищо, ако този, който го носи, разбие някому носа. С какво се занимавате?

Зерчи изгуби и последните останки от гордостта си.

— Аз съм настоятел на абатството на братята на свети Лейбовиц, което се вижда там нагоре.

— И, смятате, че това ви дава право да извършвате насилие?

— Много съжалявам. Ако доктор Корс пожелае да ме изслуша, ще му се извиня. Ако ми изпратите призовка, ще се явя.

— Какво ще кажеш, Фил?

— Затворите са препълнени с хора.

— Чуйте, ако просто забравим за случилото се, обещавате ли да стоите настрана от това място и да отведете със себе си своята шайка там, където й е мястото?

— Да.

— Добре. Тръгваме. Но ако си позволите, когато минавате от тук, дори да се изплюете, ще направим така, както обещахме.

— Благодаря.

Когато отминаха, от парка се дочуха звуците на калиопа.[5]

Зерчи погледна назад и видя как полицаите и съдебният изпълнител се настаниха в колата и потеглиха. Той остана да седи самотен в своя позор и дори петимата послушници не можаха да накърнят тази самота.

Бележки

[1] „Стани, защото спиш…“ (лат.)

[2] Помни (лат.)

[3] хаклер — човек, прекъсващ оратора с критични забележки, крясъци и въпроси.

[4] Разпнат.

[5] Калиопа — клавишен музикален инструмент.