Уолтър Милър
Апокалипсис I (27) (Кантата за Лейбовиц)

26

„Говори аварийната радиотранслационна мрежа за предупреждаване — говореше дикторът, когато Джошуа на следващата сутрин влезе в кабинета на абата. — Съобщаваме последния бюлетин за пробите от радиоактивни замърсявания от вражеските ракети, атакували Тексаркана…“

— Викали сте ме, домине?

Зерчи с жест го помоли да седне и да запази тишина, като му посочи креслото. Лицето на свещеника изглеждаше напрегнато и безкръвно — сиво-стоманена маска на ледено самообладание. С мрачен вид те слушаха гласа, който ту се усилваше, ту отслабваше — през интервал от четири секунди радиостанцията ту се включваше, ту се изключваше, за да попречи на вражеските локатори да я засекат.

„… но отначало — съобщение, което току-що бе публикувано от върховното командване. Кралското семейство е в безопасност. Съобщава се, че Регентският Съвет по време на вражеския удар се е намирал извън града. Няма и не се очакват съобщения за вълнения сред гражданското население извън зоната на катастрофата.

Всемирният съвет издаде заповед за прекратяване на огъня и за отменяне на обявяването извън закона и смъртните присъди за отговорните глави на правителството на двете страни. След като бъде отменена, присъдата може да бъде изпълнена само в случай, ако заповедта не бъде изпълнена. Двете правителства телеграфирали на Съвета за своето незабавно признаване на заповедта и, следователно, има голяма вероятност стълкновението да се прекрати четири часа след неговото начало под форма на превантивно нападение на някои нелегални космически полигони. С внезапната атака космическите сили на Атлантическата конфедерация миналата нощ са разрушили три скрити ракетни бази на Азия върху обратната страна на Луната и напълно са унищожили вражеска космическа станция, включена в системата за насочване на ракетите космос-земя. Очаквало се е, че врагът ще нанесе ответен удар по нашите космически сили, но варварското нападение на нашата столица е акт на безразсъдство, който никой не е могъл да предвиди.

«Специален бюлетин»: Нашето правителство току-що е съобщило за своето намерение да съблюдава прекратяване на огъня в продължение на десет дни, ако вражеската страна се съгласи на незабавна среща на министрите на външните работи и военните ръководители на Гуам. Очаква се, че вражеската страна ще се съгласи.“

— Десет дни — въздъхна тежко абатът. — Имаме много малко време.

„… Азиатското радио обаче още настоява, че неотдавнашната термоядрена катастрофа в Иту Ване, взела около осем хиляди жертви, е предизвикана от отклонила се от курса ракета на Атлантическата Конфедерация и разрушението на Тексаркана е било, съответно, контрамярка…“

Абатът щракна превключвателя.

— Къде е истината? — попита той тихо. — На какво да се вярва? Или работата съвсем не е в това? Когато на масово убийство се отговаря с масово убийство, на насилието с насилие, на ненавистта с ненавист, то е безсмислено да се питаш, чия брадва е по-кървава. Злото се наслагва върху зло и зло докарва. Има ли някакво оправдание нашата „полицейска акция“ в космоса? Как да разберем? Разбира се, не може да има никакво оправдание за това, което те направиха… или има? Знаем само това, което чуваме от това тук, а то е един заложник. Азиатското радио е длъжно да казва само това, което няма да предизвика недоволството на правителството му, а нашето — това, което по никакъв начин няма да дразни нашата възвишено-патриотична и доста самоуверена тълпа, и това, което така или иначе е принудено да каже нашето правителство. Има ли разлика? Господи боже, ако са покрили както следва Тексаркана, там трябва да има половин милион мъртви. Ще се пръсна от думи, които по-рано не съм и чувал. Жабешки тор. Гной от вещица. Душевна гангрена. Вечно мозъчно загниване. Разбирате ли ме, братко? И Христос е дишал отровения въздух заедно с нас… какво смирено величие на нашия всемогъщ Господ! Какво съвършено чувство за хумор — да стане един от нас! Владетел на вселената, разпънат на кръста като нас, подобните му, като обикновен еврейски разбойник. Казват, че Луцифер е бил смъкнат от небесата за отказ да се поклони на въплъщението на мира. Нечистия навярно е нямал никакво чувство за хумор! Бог на Йаков, точно както и Бог на Каин! Защо пак правят това?

Прости ми, аз бълнувам — добави той, обръщайки се по-скоро към дървената старинна статуя на светия Лейбовиц, отколкото към Джошуа, стоящ в ъгъла на кабинета. Той прекрати движението си по стаята и се втренчи в лицето на статуята. Изваянието беше старо, много старо. Един от предишните абати беше изпратил статуята долу в подземното хранилище и там тя беше престояла дълго в тъмнина и мръсотия. Времето беше издълбало дървесината между годишните кръгове, така че лицето й беше дълбоко набраздено. Светията се усмихваше малко иронично. Заради тази усмивка Зерчи спаси статуята от забвение.

— Видяхте ли снощи старика-странник в нашата трапезария? — попита внезапно той, все още вгледан с любопитство в усмивката на статуята.

— Не забелязах, домине, но защо?

— Нищо, мисля че просто ми се привижда.

Той побутна с пръст купчината съчки, върху които стоеше древния мъченик. „Ето къде стоим сега — помисли той. — Върху омазнени подпалки от минали грехове. И сред тях — моите, на Адам, Ирод, Иуда, Ханеган, всеки и всички. Всички. Винаги достигат апогей в държавният колос, кой знае защо се покриват с плаща на божествеността и падат, сразени от гнева на небесата. Защо? Достатъчно силно крещяхме, че на Бог са подвластни както хората, така и самите народи. Кесарят — той е от божиите полицаи, а не негов пълномощен посланик или наследник. През всички времена, всички народи: «Всеки, който въздига някаква раса или страна с особено държавно устройство, или притежаващ власт… всеки, който издига тези народи над нивото на тяхното действително значение и ги обожествява до нивото на идолопоклонничество, изменя и извращава реда в света, замислен и създаден от бога…» Това от къде е? Пий XI — помисли той неуверено — преди осемнадесет века. А нима тези кесари, които някога разрушиха света, не бяха обожествявани? При това с пълното съгласие на хората… тази тълпа, която крещеше: «Nom Havemus regem nisicaesarem»^[1], тази тълпа, която измъчваше Лейбовиц пред лицето му, въплъщение Божие, осмяно и оплюто…“

— Отново се обожествяват кесарите…

— Да, домине?

— Да оставим това. Братята още ли са във вътрешния двор?

— Когато идвах, половината бяха още там. Да погледна ли?

— Да, а после се върнете. Трябва да ви кажа нещо, преди да се срещнем с тях.

Докато Джошуа отсъствуваше, абатът извади от сейфа в стената документите, касаещи плана „Quo peregrinate“.

— Прочетете краткото съдържание на плана — заповяда той на монаха, когато се върна. — Прегледайте списъка на организационните мерки и основните процедурни принципи. Трябва да ги изучите подробно, но това по-късно.

Докато Джошуа четеше, апаратът за свръзка забръмча.

— Преподобни отец Джетра Зерчи, абат, моля, — монотонно произнесе гласът на робота-оператор.

— Аз съм.

— Бърза телеграма от кардинал сър Ерик Хофстроф от Новия Рим. Сега няма наблизо никой от куриерите. Да ви я прочета ли?

— Да, четете. По-късно ще изпратя някой за копието.

— Текстът гласи: „Crex peregrinus erit. Quam primum est factum suscipiendum vobis, jussu SactaeSedis. Suscipite ergo operis patem prdini vestro propriam…“^[2]

— Бихте ли прочели телеграмата в превод на югозападен.

Операторът го направи, нямаше нищо необичайно в телеграмата. Беше потвърждение на плана и заповед да се ускори изпълнението му.

— Потвърждавам получаването — съобщи роботът накрая. — Какъв ще бъде отговорът?

— Отговорът е такъв: „Eminentissimo Domino Eric cardinal Hoffstrall absuquitur Jethra Zerchius, AOL, Abbas. Ad has res disputandas iam coegi discessuros fraters ut hodie parati dimitti Roman prima aerisnave possint.“^[3] Край на текста.

— Повтарям: „Eminentissimo…“

— Не трябва. Това е всичко. Край.

Джошуа приключи с четенето. Той затвори папката и бавно вдигна очи.

— Готови ли сте да приемете кръста? — попита абатът.

— Аз… аз не съм сигурен, че разбрах всичко… — Монахът пребледня.

— Вчера ви зададох три въпроса. Сега искам отговор на тях.

— Искам да отлетя.

— Трябва да получа отговор и на другите два.

— Не съм съвсем уверен в призванието, домине.

— Послушайте, трябва да вземете решение. Макар да имате по-малък опит със звездолетите от някои други, само вие сте посветен в духовен сан. Някой трябва частично да бъде освободен от техническите проблеми, за да поеме пастирските и административни задължения. Казах ви, че участието в експедицията не означава напускане на ордена; просто групата ви ще бъде независима част от ордена, със свой духовен наставник. Разбира се, игуменът ще бъде избран с тайно гласуване от членовете на ордена, но вие сте най-предпочитаният кандидат, само ако чувствате призвание към духовен живот. Е, имате ли го или не? Това трябва да решите и то доста бързо.

— Но, преподобни отче, аз още не съм съвсем готов…

— Това не е толкова важно. Освен двадесет и седем души екипаж — а те са все членове на нашия орден — ще полетят и други: шест сестри и дванадесет деца от школата на свети Йосиф, двама учени и три епископа, двама от които посветени току-що. Те могат да въвеждат в сан, а тъй като единият от тях представя светия отец, то те притежават власт и да посвещават епископи. Те ще ви въведат в сан, когато сметнат, че сте готови. Ще имате достатъчно време, в космоса ще бъдете няколко години, но бихме искали да знаем, чувствувате ли призвание и да го разберем сега.

Брат Джошуа вдигна бързо очи, а после поклати глава.

— Не зная.

— Може би трябва да помислите половин час? Или чаша вода? Така пребледняхте… Казвам ви, сине мой, че ако се каните да ръководите общността, трябва да сте в състояние да решавате такива въпроси моментално, а не да ги отлагате. Трябва да решите веднага. Е, можете ли да кажете нещо?

— Домине, аз… аз не съм уверен…

— Ама че сте досаден. Готов ли сте да пъхнете главата си в примката, сине мой? Или още не сте привикнали на това? Ще бъдете призван да станете магарето, на което Христос е влязъл в Йерусалим, но това е тежък товар, който може да пречупи гръбнака ви, защото съдържа всички грехове на света.

— Аз не мисля, че ще мога…

— Да мърмориш и хриптиш. Затова пък знаеш да ръмжиш, а това е хубаво за водач на група. Послушайте, никой от нас „не може“ истински. Но трябва да опитаме и ще опитаме. Този опит може да ви унищожи, но ние сме готови за това. Нашият орден имаше абати от злато, абати от студена, твърда стомана, абати от меко олово и никой от тях „не можеше“, макар някои да бяха по-способни от някои светии. По волята на небето златото се смачка, стоманата стана крехка и чуплива, оловото на прах. Колкото до мен, ще съм напълно доволен да бъда живак. Ще се разпадам на отделни капки, но рано или късно отново ще бъда едно цяло. Чувствувам, че отново е дошло време да се разпръснем на капки, и, вероятно, този път завинаги. А вие, сине мой, от какво сте направен?

— Аз съм от месо, кости и кучешки опашки, и ужасно се страхувам, преподобни отче.

— Стоманата стене, когато я коват, тя се задъхва, когато я закаляват. Тя се чупи от прекомерно натоварване. Мисля, че дори стоманата се страхува, сине мой. Искате ли половин час за размисъл? Глътка вода? Глътка въздух? Престанете да треперите. Ако от това ви се повръща, бръкнете в устата си и повърнете. Ако ви ужасява, крещете с всичка сила. И, както и да ви подействува, молете се. А преди месата елате в църквата и ни кажете от какво е направен този монах. Орденът се разделя и тази част от нас, която се отправя в космическите пространства, заминава завинаги. Чувствувате ли призвание завинаги да станете техен пастир? Идете и решете.

— Мисля, че нямам друг изход.

— Имате. Стига да кажете: „Не чувствувам призвание към това“. Тогава ще бъде избран някой друг и толкова. Но вървете и се успокойте, а после елате при нас в църквата с твърдо решение. Аз отивам там веднага.

Абатът стана и освободи монаха.

Във вътрешния двор беше съвсем тъмно, като само тънка ивица светлина се процеждаше под вратите на храма. Прашна завеса закриваше звездите. На изток нямаше признаци за разсъмване. Брат Джошуа бродеше в тъмнината, докато не се спъна в бордюра, заграждащ розите. Той седна върху него, подпря брадичка с юмрук и се замисли.

От църквата се дочуваше тихият припев на хора: „Exit, domine, potentiam tuam, et veni, ut salvos… — яви, Господи, своята мощ и ела да ни защитиш“. Тази молитвена въздишка ще се раздава пак и пак, докато имат дъх. Дори ако братята го считат безполезно.

Но те не могат да знаят, дали е безполезно. Или могат? Ако Рим има поне малка надежда, тогава защо да се изпраща звездолет? Защо, ако вярват, че молитвите им за Земята ще стигнат до Господа? Няма ли да бъде звездолетът акт на отчаяние и неверие?

„“Retrake me, Satanus, et discede!„^[4] — помисли той. — Звездолетът — това е надеждата за свят някъде, ако не тук и сега, то, възможно е, на планетата Алфа Центавър или Бета Хидра, или на тази вече съвсем далечна планета — как беше — в съзвездието Скорпион. Надежда, а не отчаяние, ти, подли развратнико. Една безкрайно измъчена надежда, почти безнадеждна; надеждата, която някога казала на Лот: «Изтърси праха от сандалите си и върви с проповед от Содом към Гомора». Тази истина не е за Земята, тя е за човешката душа и човешката същност някъде там, на друго място. Когато Луцифер надвисна над света, да не се изпрати кораб щеше да бъде акт на гордост. Някога такова подло същество беше изкушавало Господа наш: «Ако ти си Син Божи, слез от стола си и нека ангелите те поддържат».

Твърде пламенното упование на Земята накара хората да се опитат да създадат земен рай и те най-после се отчаяха…“

Някой отвори вратата на храма. Монасите тихо се разотидоха по килиите си. Осветлението в църквата понамаля; светеха само няколко свещи и приглушената червена светлина от олтарния светилник. Двадесетте и шест негови братя чакаха с преклонени колена. Някой притвори вратата, но той все още виждаше червената точка на кандилото. Огънчето беше запалено за поклонение, но светеше за Негова възхвала, светеше нежно, заради обожанието. Огънят, най-великият от всички елементи на света, но още и неделима част от ада. Любовен пламък насред храма, той бе изгорил живота в града през тази нощ и бе изригнал отровата си върху Земята. Колко странно, че Бог вещаеше от горящия храст, че човекът ще превърне символа на небето в символ на ад.

Той отново вдигна очи към замъгленото небе. Казват, че и там няма да открият Едем. И в този момент има хора, които далече от тук гледат към чуждите слънца в чуждите небеса, дишат чуждия въздух, орат чуждата земя. В светове със замръзнала екваториална тундра, подобни на Арктика, но наситени с изпарения от джунглите. Вероятно, много по-бедни от Земята, даващи възможност на човека само да преживява както може с пот на чело. Малко бяха тези колониалисти от рода Homo lokuah nonmunquam sapiens^[5] — само няколко колонии от неспокойното човечество, получаващи мизерна помощ от далечната Земя. А сега те въобще не ще могат да разчитат на тази помощ там, на своите нови не-Едеми, приличащи на рай дори по-малко и от Земята. За тяхно щастие, разбира се. Сурови и строги дойдоха хората да построят своя рай, и колкото повече напредваха, толкова повече се тревожеха поради своята същност. Те създаваха райските си градини и ставаха все по-нещастни, колкото повече се разрастваше богатството им и тяхната сила и красота. Вероятно тогава успяваха да видят, че в тази градина липсват дървета или храсти, които не можеха да виреят там. Когато светът затъва в мрак или гнусотия, може да се вярва в съвършенство и да съществува стремеж към него. Но когато светът се освети от разум и богатство, той започна да усеща колко е тясно игленото ухо и това бе толкова мъчително за него, той повече не желаеше нито да вярва, нито да се труди. Да, отново бяха стигнали до разрушение на Земния рай, цивилизования, изпълнен със знания, за да го разкъсат отново на части, за да може Човекът отново да се надява, докато потъва в отвратителния мрак.

„А «Книга на Паметта» трябва да се отнесе с кораба! Не е ли тя проклятието?… Discede, seductor informis!“^[6]

Това знание нямаше да бъде проклятие, ако човекът не го беше извратил, както тази нощ бе извратен огънят…

„Защо трябва да тръгна, Господи? — питаше той. — И трябва ли? И какво се опитвам да реша: да тръгна или да откажа? Но това отдавна е решено: много отдавна получих призив. Следователно, ergediamur tellure^[7] е за мен обет, който вече съм дал. И така, аз тръгвам. Но да сложат длан на рамото ми и да ме призоват да стана свещеник, даже абат, да ме изпратя да закрилям душите на моите братя? Трябва ли преподобният отец да настоява за това? Но той не настоява, той само иска да знае, дали Бог го иска. Ако не беше това ужасно бързане…

Той действително ли е така уверен в мен? За да ми възложи това, трябва да е по-уверен от самия мен.

Яви се, знамение, яви се! Пръстът на съдбата изглежда винаги така отдалечен, но изведнъж се оказва, че сочи точно тебе, точно в този миг. Точно сега, в този миг — това, вероятно, значи съдба.

Не е ли достатъчно, че той е уверен в мен? Не, не е. Но Бог, така или иначе, трябва да е уверен. След половин час… Дори по-малко. Audi me, domine,^[8] — бъди милостив, Господи. Аз съм само една от твоите твари от днешното поколение, молеща за нещо — за знание, за чудо, за знамение. Аз нямам време да реша сам.“

Той започна да нервничи. Какво пълзи там?

Той чу тих шепот под розовия храст зад себе си. Нещото спря и отново запълзя. Беше ли това пълзене небесен знак? Може би чудо или знамение? Може би псалмът „Negotium perambulalans in tenebris“.^[9]

Можеше да е предвестие за удар в гърба? Навярно е скорец. Чул съм само шумоленето. Веднъж с удар в гърба беше убит във вътрешния двор брат Хегон, но… Нещото отново запълзя, като се влачеше бавно по листата. Знамение ли ще е или ще изпълзи и ще го ужили в гърба?

От храма пак се дочу молитвата: „Reminiscientur et convertentur ad Domini universi fines terrae. Et adorabunt in conspectu universae familiae gentium. Quoniam Domini est regnum; et ipse dominabitur…“^[10]

Странни думи за такава нощ.

Пълзенето неочаквано престана. Беше ли то вече зад гърба му? „Наистина, Господи, знамението не е така съществено. Наистина, аз…“

Нещо леко докосна китката му. Той скочи и с вопъл се отдръпна от розовия храст. Грабна камък и го запрати в храста. Грохотът беше по-силен от очакваното. Той смутено се почеса по главата. Чакаше. От храста не се появи нищо. Нищо не беше пълзяло. Той хвърли още един път. Пак така силно изтрополя. Да молиш за знамение и когато се появи да го замерваш с камъни — това е човешката същност.

Розовият език на изгрева започна да облизва звездите от небето. Скоро трябва да се яви при абата с отговор. Какво да му каже?

Брат Джошуа се отправи към църквата, защото някой отвори и се огледа навън… него ли търсеха?

„Един хляб и едно тяло сме ние и всички от едно тяло и от една чаша ще вкусим“… — дочу се от църквата.

Задържа се на прага, за да погледне назад, „това беше изкушение, нали? — помисли той. — Ти го изпрати, защото знаеше, че ще хвърля камък по него?“

След миг влезе тихо и отиде да преклони колене заедно с братята. Гласът му се сля с техния в обща молитва. За известно време, сред събраните тук космически скиталци, той престана да размишлява. „Annuntiabitur Domino generatia ventura…^[11]

И ще признаят грядущите поколения Бога, ще явят небесата в бъдеще справедливост за хората, които ще бъдат родени, които ще бъдат от Бога създадени…“

Когато отново дойде на себе си видя, че абатът се отправя към него. Брат Джошуа преклони колене пред него.

— Готов ли си, сине мой, да приемеш бремето? — прошепна абатът.

— Ако ме пожелаят — отговори тихо монахът — honorem accipiam.^[12]

Абатът се усмихна.

— Лошо сте ме слушали. Аз казах „бреме“ а не „чест“. Crusts autem „onis“ it audisti ut „honorem“, nihilo errasti auribus.^[13]

— Accipiam^[14] — повтори монахът.

— Уверен ли сте?

— Ако ме изберат, ще стана уверен.

— Това е достатъчно.

С това приключиха. Когато изгря слънцето, пастирът, който щеше да поведе стадото, вече беше избран.

След това отслужиха меса за богомолците и странниците.

Да се запази самолет за Новия Рим се оказа доста трудно. Още по-трудно беше да се получи разрешение за полет: целият граждански въздушен флот беше под командуването на военните и разрешението трябваше да се получи от тях. Местният отдел по вътрешна безопасност им отказа. Ако абат Зерчи не беше осведомен, че еди-кой си маршал от авиацията и някой си архиепископ са приятели, двадесетте и шест книжари с торбите трябваше да пристигнат в Новия Рим пеша, а не със свръхзвуков реактивен самолет. До следобед, обаче, разрешението се получи. Преди излитането абат Зерчи се качи на борда на самолета за последно сбогом.

— Вие ставате продължители на нашия орден — каза им той. — С вас ще изпратим и апостолското благословление, и, вероятно, престола на Свети Петър. Не-не — добави в отговор на изумения шепот на монасите. — Не негово светейшество. Не съм ви го казвал преди, но ако със Земята се случи най-лошото, ще се свика колегия на кардиналите… или каквото е останало от нея. Колонията на Центавър тогава ще бъде обявена за отделна църква, с пълна патриаршеска автокефалия, която ще премине към съпровождащия ви кардинал. Ако наказанието ни постигне тук, към него ще премине и цялото земно наследство на Петър. И макар животът на Земята да е унищожен — избави ни, о боже! — докато Човекът съществува някъде, делото на Свети Петър не може да бъде унищожено. Много хора смятат, че щом проклятието падне върху Земята и върху нея не остане нищо живо, то към вашия кардинал трябва да премине и папството по съответните принципи на епископията. Но това не ви засяга непосредствено, братя и синове мои, макар че ще бъдете свързани с вашия глава с особени обети, наподобяващи тези, които свързват папата с йезуитите.

Ще бъдете в Космоса дълги години. Корабът ще стане ваш манастир. Когато бъде основана нова епархия в колонията на Центавър, ще създадете там Дом за Странствуващи Монаси от ордена на свети Лейбовиц. Но корабът трябва да остане във вашите ръце, както и Книгата на Паметта. Ако цивилизацията или останките от нея съумее да се обоснове на Центавър, ще изпратите посланици към другите колониални светове и след време, навярно, към колониите на техните колонии. Където и да се отправи Човекът, вие и вашите приемници трябва да вървите след него. А заедно с вас и записките и възпоминанията за повече от четири хиляди години. Някои от вас, или тези след вас, ще станат бедни монаси и странници, проповядващи хрониката на Земята и химните в чест на Разпнатия от народите и културите, които в бъдеще могат да възникнат от групите на колонистите. Защото някои могат да забравят вярата. Проповядвайте им и приемайте в ордена тези, които чувстват призвание. Направете ги свои приемници. Бъдете за Човека паметта за Земята, неговият първороден източник. Помнете за тази Земя. Никога не я забравяйте, но… и никога не се завръщайте. — Гласът на Зерчи прегракна и заглъхна. — Ако някога се върнете, може да срещнете по източната част на Земята архангел, който с огнен меч да охранява подстъпите към нея. Аз предчувствам това. Вашият дом в бъдеще ще стане космосът. Това е още по-безлюдна пустиня от нашата. Господ да ви благослови и се молете за нас.

Преди да напусне самолета, той мина между седалките, като се спираше до всяка, за да благослови и прегърне всеки поотделно. Самолетът тръгна към пистата за излитане и скоро се издигна във висините. Зерчи дълго гледа след него, докато той не изчезна във вечерното небе. След това се отправи към абатството, при останките от своето папство. На борда на самолета той говори така, сякаш съдбата на групата на брат Джошуа беше ясна като утринната молитва, предписана за службата утре. Но те всички знаеха, че той само изрецитира горделивия план, основан не на увереността, а просто на надеждата. За групата на брат Джошуа това беше само първата крачка от техния дълъг и пълен със съмнения път, новият изход от Египет под Божието покровителство, комуто вероятно вече беше втръснало от човешката раса.

Участта на останалите беше къде по-проста: оставаше им просто да чакат края и да се молят той да не настъпи.