Уолтър Милър
Апокалипсис I (23) (Кантата за Лейбовиц)

22

Беше четвъртъкът от първата седмица след празника на Вси Светии. Подготвяйки се за заминаване, дон Тадео и помощниците му подреждаха записките си в подземието. Донът бе пленил с речта си малката манастирска аудитория и когато времето за заминаване наближи, между тях цареше дух на дружелюбие.

Дон Тадео говореше за работата си вече не толкова сдържано: очевидно вече не се безпокоеше за теологичното тълкуване на спорните въпроси.

— Ако хипотезата не е безсмислена, — казваше той — трябва да бъде потвърдена от експеримента. Аз предложих тази хипотеза въз основа на някои нови… не, по-добре е да се каже твърде стари математически методи, към които ни насочи изучаването на вашата „Книга на Паметта“. Хипотезата предлага по-просто обяснение на едно оптическо явление, но честно казано трябва първо да помисля за нов метод за проверката й. Това е тази област, в която брат Корнхауър може много да ми помогне. Той усмихнато кимна на изобретателя и посочи рисунката на прибора.

— Какво е това? — попита някой след кратко объркване.

— Това е набор от стъклени пластини. Снопчето слънчеви лъчи, попаднало върху пластините под ъгъл, частично ще се отрази и частично ще премине през тях. Ще разположим тези пластини така, че да насочат отразеното снопче през това нещо, което брат Корнхауър е измислил, и да го принудят да попадне върху втория набор стъклени пластини. Вторият набор е поставен точно под прав ъгъл, за да отрази почти цялото поляризирано снопче и да не пропусне почти нищо през себе си. Ако гледаме през стъклото, едва ли ще видим светлина. Всичко това вече е изпитвано, но ако хипотезата ми е вярна, затварянето на контакта на индуктивната бобина на брат Корнхауър ще предизвика такава ярка светкавица, че светлината ще мине през всички пластини. Ако това не стане — той сви рамене — ще отхвърлим тази хипотеза.

— Може вместо това да отхвърлим бобината — скромно предложи брат Корнхауър. — Не съм сигурен, че тя ще даде достатъчно силен ток.

— А аз съм сигурен. Вие имате интуиция по тези въпроси. Смятам, че е по-лесно да се разработи абстрактна теория, отколкото метод за експерименталната й проверка. А вие имате дарба да виждате всичко във вид на винтчета, проводници, лещи, докато аз мога само да мисля с абстрактни символи.

— Да, абстрактните идеи идват последни в главата ми, дон Тадео.

— Можем да станем чудесна двойка, брат Корнхауър. Иска ми се да поработите в Колегиума поне известно време. Как мислите, абатът ще ви разреши ли да дойдете?

— Не искам да гадая предварително — тихо промърмори изобретателят.

Дон Тадео се обърна към останалите монаси:

— Чувал съм израза „братята в чужбина“. Не е ли вярно, че някои членове на вашата общност понякога работят на други места?

— Такива са много малко, дон Тадео, — отговори му млад свещеник. — Преди орденът предоставяше чиновници, писари и секретари на бялото духовенство и на двата двора — кралския и църковния. Но това се е случвало във времената на най-сурова нужда и бедност на ордена. Тогава братята, работещи в чужбина, нееднократно са спасявали останалите от гладна смърт. Сега нямаме нужда от това и рядко се практикува. Разбира се, няколко наши братя се учат в Новия Рим, но…

— Това е точно този случай! — възкликна донът с внезапно въодушевление. — Ще ви осигуря стипендия от Колегиума. Аз вече говорих с вашия абат и… макар да не стигнахме до споразумение по някои въпроси, аз разбрах гледището му. Помислих си, че такава стипендия може да подобри отношенията ни. Тя, разбира се, ще се изплаща във вид на заплата и смятам, че абатът ще й намери добро приложение.

Брат Корнхауър склони глава, но не каза нищо.

— Така! — разсмя се ученият. — Струва ми се, че предложението не ви зарадва, братко.

— Поласкан съм, разбира се. Но аз не решавам такива въпроси.

— Разбирам. Но няма и да си помисля да безпокоя абата, ако лично на вас това ви е неприятно.

Брат Корнхауър се поколеба.

— Моето призвание е религията — отвърна той най-после — тоест живот в молитви. И работата си приемам като разновидност на молитвата. Но това — той посочи динамомашината — според мен прилича повече на игра. Обаче, ако дом Пауло ме изпрати…

— Вие ще заминете, макар и неохотно — раздразнено довърши ученият. — Уверен съм, че мога да убедя Колегиума да изпрати на абатството ви поне стотина златни ханегани за всяка година, която ще прекарате с нас. Аз… — той млъкна, за да види реакцията на събеседника си. — Простете, нещо нередно ли казах?

Абатът спря на стълбата и погледна хората в подземието. Няколко смутени лица се обърнаха към него. Миг по-късно и дон Тадео го забеляза.

— Тъкмо си говорехме за вас, отче свети, — приветливо му кимна той. — Ако сте ни чули, вероятно трябва да ви обясня…

Дон Пауло поклати глава.

— Засега не е необходимо.

— Но аз исках да обсъдим…

— Това може да почака. Сега бързам.

— Разбира се — каза ученият.

— Скоро ще се върна.

И той отново изкачи стълбата. Отец Голт го чакаше във вътрешния двор.

— Чули ли са вече за това, домине? — мрачно попита игуменът.

— Не попитах, но вярвам, че още не са. Те водят долу безобидна беседа. Нещо от рода, брат Корнхауър да замине с него в Тексаркана.

— Следователно още не са чули.

— Да. Къде е той сега?

— В къщата за гости, домине. С него е и докторът. Той бълнува.

— Колко братя знаят, че е тук?

— Четирима. Когато се появи на вратата, ние пеехме None.^[1]

— Наредете на тези четиримата да не казват никому, а след това идете и занимавайте нашите гости в подземието. Но гледайте да не разберат.

— Няма ли да им го кажете преди да тръгнат, домине?

— Ще кажа. Но нека преди това да се подготвят напълно. Знаете, че това няма да им попречи да се върнат. За да намалим възможността за объркване, ще изчакаме със съобщението до последната минута. Това у вас ли е?

— Не, оставих го заедно с книгите му в къщата за гости.

— Ще отида да го погледна. Предупредете братята и се заемете с гостите.

Абатът се отправи към къщата за гости. Когато влезе, фармацевтът тъкмо излизаше от стаята.

— Ще оживее ли, братко?

— Не зная, домине. Лошото отношение, гладът, дългото пребиваване на слънце, треската… Ако е волята Божия… — той сви рамене.

— Мога ли да поговоря с него?

— Струва ми се, че няма смисъл. Той бълнува.

Абатът влезе в стаята и тихо затвори вратата.

— Брат Кларет?

— Не трябва пак — произнесе човекът на постелята. — За бога, не трябва пак… Разказах ви всичко, което знам. Предадох го. А сега ме оставете…

Дом Пауло жалостиво разглеждаше секретаря на покойния Маркус Аполо. Той огледа ръцете на писаря. Вместо нокти имаше само гнойни рани.

Абатът трепна и погледна малката масичка до постелята. Отделно от малката купчинка документи и лични вещи лежеше небрежно отпечатано листче, което беглецът беше донесъл със себе си от изток.

„Ние, Ханеган, владетел по божията милост, феодал на Тексаркана, император на Ларден, защитник на вярата, доктор по право, вожд на езически кланове и духовен пастир на прериите — изпращаме до всички епископи, свещеници и прелати на църквите на нашето законно кралство приветствие и обръщаме внимание на следното, което има сила на закон, а именно:

I. Тъй като един чуждоземен княз, някой си Бенедикт XXII, епископ на Новия Рим, самонадеяно предявявайки претенции към непринадлежащата му по право власт над духовенството в нашата страна, се е осмелил първо да подложи църквата на Тексаркана на отлъчване, а после е отменил това решение, което причини голямо объркване и пренебрежение към духовните дела сред вярващите, Ние, единственият законен глава на църквата в нашето кралство, действувайки в съгласие с Катедралната църква на епископите и духовенството, с настоящето обявяваме на Нашия верен народ, че горепосочения княз и епископ Бенедикт XXII е еретик, симонит^[2], убиец, хомосексуалист и атеист, недостоен за каквото и да е признание от светата църква в земите на Нашето кралство, империя или земи, намиращи се под Наш протекторат. Който служи нему, не служи нам.

II. Затова, нека бъде известно, че двата декрета — за отлъчването и за неговата отмяна, се анулират, обявяват се за недействителни и нямащи последствия, както и непритежаващи законна сила…“

Дом Пауло прегледа останалата част от документа набързо. Нямаше нужда да се задълбочава. Това „обръща внимание“ на владетеля правеше извършването на свети тайнства от лица, които нямат разрешение за това, да се счита за престъпление пред закона, а клетвата за вярност към владетеля — условие за признаване и получаване на такова разрешение. Документът беше подписан не само с личното кръстче на владетеля, но и с подписите на няколко „епископи“, имената на които не бяха известни на абата.

Дом Пауло захвърли прокламацията на масата и седна. Очите на беглеца, устремени в тавана, бяха отворени. Той дишаше пресекливо и тежко.

— Братко Кларет — меко го повика абатът. — Брат…

В същото време в подземието ученият тържествуваше както тържествува специалист, нахълтал в областта на друг специалист, за да изкорени съществуващата там бъркотия.

— Да, вярно! — каза той в отговор на послушника. — Тук открих един източник, който, мисля, ще интересува дон Махо. Разбира се, аз не съм историк, но…

— Дон Махо? Този ли, който се опитваше да поправя Книгата на Битието? — стиснал устни, попита отец Голт.

— Да, това… — под настойчивия поглед на отец Голт ученият замълча.

— Всичко е наред — каза свещеникът с насмешка. — Много от нас считат, че Книгата на Битието е повече или по-малко алегорична. И какво открихте?

— Открихме допотопен текст в който се съдържа, доколкото мога да съдя, една идея, която ще преобърне всичките ни представи. Ако правилно съм разбрал съдържанието на този откъс, човекът е бил създаден малко преди да падне последната цивилизация.

— Какво-о-о? Тогава откъде се е взела цивилизацията?

— Тя е създадена не от човечеството, а от предшестващата раса, изчезнала в огъня на Потопа!

— Но Свещеното Писание датира от хиляда години преди Потопа?

Дон Тадео многозначително замълча.

— Вие считате — ужаси се отец Голт — че ние не сме потомци на Адам? Не спадаме към човечеството от историята?

— Почакайте, почакайте! Изказвам само предположение, че допотопна раса, наричаща себе си хора, е достигнала успехи в създаването на изкуствен живот. Малко преди да загине тяхната цивилизация, те са създали прадедите на днешното човечество… „по свой образ и подобие“ в качеството на слуги.

— Дори да отричате напълно Апокалипсиса, това вече е съвсем излишно объркване на простите и ясни представи! — проговори жално отец Горио.

Абатът тихо се спусна по стълбите, спря се на последното стъпало и се заслуша с недоверие.

— Възможно е да изглежда така — доказваше своето дон Тадео — докато не се замислите колко много неща обяснява това. Вие знаете легендите за времената на Опрощението. Струва ми се, че те стават по-разбираеми, ако погледнем на Опрощението като на въстание на същества, създадени да бъдат слуги, против техните създатели, както се и предполага в този откъс. Това обяснява и факта, защо днешното човечество изглежда на много по-ниско равнище на развитие, отколкото древните, защо нашите прадеди са станали варвари, когато стопаните им са изчезнали, и защо…

— Боже, възнеси милостта си над този дом! — възкликна абатът, като пристъпи към дона. — Прости ни, Господи, защото не знаем какво правим.

— Аз напълно знам — промърмори ученият, без да се обръща към някого.

Старият свещеник настъпваше към госта си като въплъщение на Немезида.

— Ние сме творение на други същества, така ли е, господин философе? Създадени сме от по-низши божества, отколкото Всевишния и, по понятни причини, сме по-несъвършени… но не по своя вина, разбира се.

— Това е само предположение, което може да обясни много — напрегнато произнесе донът, отстъпвайки неволно.

— И много неща да извини, нали? Въстанието на хората против техните създатели би било, без съмнение, просто оправдание за тираничните убийства на порочните синове на Адам и…

— Не съм казвал…

— Покажете ми този текст!

Дон Тадео започна да се рови в записките си. Светлината помръкна, защото послушниците, които въртяха педалите, се вслушваха в разговора им. Малката аудитория на учения беше изпаднала в шок и само бурното появяване на абата успя да възвърне съзнанието на изплашените слушатели. Монасите си зашепнаха, някой дори се осмели да се засмее.

— Ето го — заяви дон Тадео и протегна на абата няколко изписани на ръка листчета.

Абатът му хвърли бърз поглед и започна да чете. Настъпи неловка пауза.

— Намерили сте това в раздел „Неустановени“, предполагам?

— Да, но…

Абатът продължи да чете.

— Е, аз ще се заема с опаковането — промърмори ученият, като продължи сортировката на записките си.

Монасите пристъпваха нетърпеливо от крак на крак, като явно се канеха да се измъкнат. Корнхауър се беше замислил.

След като чете около пет минути, дом Пауло рязко подаде листчетата на своя игумен.

— Lege!^[3]

— Но, какво…

— Откъси от писма или диалози, вероятно. И преди съм го виждал. Това е за хората, създали изкуствени роби. И за това, как тези роби въстанали против своите създатели. Ако дон Тадео е чел „De Inanibus“ на благородния Боздулус, можеше да разбере, че той е определял такива неща като „вероятна измислица или алегория“. Но донът вероятно не се интересува много от оценките на благородния Боздулус, когато може да направи собствени изводи.

— Но какво е това за…

— Lege!

Голт с листата се отдръпна.

Дом Пауло се обърна отново към учения и заговори вежливо, но настойчиво и уверено:

— „По свой образ и подобие Той ги сътворил; мъжът и жената ги сътворил Той“.

— Моите бележки не са нищо повече от предположение — каза дон Тадео. — Свободното обсъждане е необходимо…

— „И Господ взел човека и го поставил в райските градини, за да се грижи за тях и да ги пази. И…“

— … за прогреса на науката. Ако затруднявате движението ни напред със сляпа вяра към необосновани догми, то следователно предпочитате…

— „И му наредил Господ: от всяко райско дърво можеш да вкусиш, но от дървото на познанието на добро и зло, не…“

— … да оставите света да затъне в това тъмно невежество и суеверие, против което, както уверявате, вашият орден…

— „… бива да вкусиш. Защото в деня, в който го вкусиш, ще станеш смъртен“.

— … се бори. Не ще можем да победим нито глада, нито болестите и мутациите, нито да направим света поне малко по-добър, отколкото е бил в течение…

— „И казала змията на жената: Господ знае, че в същия ден, когато вкусите от него, вашите очи ще се отворят и вие ще станете такива, какъвто е той, и ще знаете, че съществува добро и съществува и зло“.

— … на дванадесет столетия, ако всяко направление за разсъждения е забранено и всяка мисъл се осъжда…

— Той никога не е бил добре и никога няма да бъде по-добре. Той ще е само по-богат или по-беден, по-печален, но не по-мъдър и така до последния му ден.

Ученият безпомощно сви рамене.

— Мислите ли? Знаех, че можете да ми се обидите, но нали вие сам ми казвахте… Добре, да не спорим. Може да си имате собствено мнение по въпроса.

— „Мнението“, което цитирах, сър философ — не е за начина на творението, а за начина на изкушението, довел до падението. Или това се изплъзна от вас? „И змията каза на жената…“

— Да, но свободата на мисълта е неотменна…

— Никой не се е опитал да ви лиши от нея. И никой не се обидил. Но злоупотребата с разума заради гордостта и суетата, бягството от отговорност — това са плодове на едно и също дърво.

— Съмнявате се в честността на моите намерения? — мрачно попита донът.

— Понякога се съмнявам и в собствените си. Не ви обвинявам в нищо. Но запитайте се: защо с удоволствие се хванахте за това диво предположение, когато имахте толкова крехко основание за това? Защо искате да дискредитирате миналото, даже да представите последната цивилизация като нечовешка? Не е ли затова, защото не искате да се учите от техните грешки? Или не можете да понесете, че сте само „новооткриватели“, а искате да се чувствате „творци“?

Донът тихо изруга.

— Тези записи са могли отдавна да попаднат в ръцете на сведущи хора — каза той със злост. — Каква ирония на съдбата!

Светлината мигна и угасна. Но това не беше авария — просто послушниците бяха спрели да въртят колелото.

— Донесете свещи — заповяда абатът и свещите бяха донесени.

— Слизай — обърна се дом Пауло към послушника, който стоеше на върха на стълбата. — И вземи със себе си това нещо. Брат Корнхауър! Брат Корн…

— Преди минута той тръгна за избата, домине.

— Добре, извикайте го. — Дом Пауло отново се обърна към учения и му подаде едно листче, намерено сред личните вещи на брат Кларет. — Прочетете го, ако не сте отвикнал да четете на свещи, сър философ!

— Кралски указ?

— Прочетете го и се насладете на вашата любима свобода.

Брат Корнхауър отново се появи в подземието. Той носеше тежкото разпятие, което бяха свалили от куката, за да закачат лампата. Той подаде кръста на дом Пауло.

— Как разбра какво ми е нужно?

— Просто реших, че му е дошло времето, домине. — Той сви рамене.

Старецът се изкачи на стълбата и закачи разпятието на желязната кука. В светлината на свещите то изпускаше златни отблясъци. Абатът се обърна към монасите си.

— Който чете от тази ниша, да чете ad Lumina Christi!^[4]

Когато той слезе от стълбата, дон Тадео тъпчеше последните хартии в един сандък, за да ги сортира по-късно. Той хвърли подозрителен поглед към свещеника, но не каза нищо.

— Прочетохте ли указа?

Ученият кимна.

— Ако в случай на неблагоприятно стечение на обстоятелствата ви потрябва убежище тук…

Ученият поклати глава.

— Тогава мога ли да ви помоля да поясните забележката си, че нашите записи са могли да попаднат в ръцете на сведущи хора?

Дон Тадео сведе очи.

— Това беше казано необмислено, свети отче. Вземам си думите назад.

— Но вие не преставате да мислите така. През цялото време сте си го мислили.

Донът не възрази.

— Тогава няма смисъл да повтарям молбата си за застъпничество за нас, когато вашите офицери съобщят какъв прекрасен форпост могат да създадат в това абатство. Но заради самия него му кажете, че и нашите олтари, и „Книга на Паметта“ са били нападани и по-рано, и тогава нашите предшественици без колебание са се хващали за мечовете. — Той замълча. — Днес ли ще си тръгнете или утре?

— Мисля, че днес ще е по-добре — тихо отговори дон Тадео.

— Ще заповядам да ви приготвят провизии. — Абатът се обърна, за да си тръгне, но се спря и добави меко: — А когато се върнете, предайте посланието на вашите колеги.

— Разбира се. Вие ли сте го писал?

— Не. Просто кажете, че всеки, който пожелае да работи тук, ще бъде приет с радост, въпреки невзрачното осветление. Особено дон Махо. Или дон Езер Шон с неговите шест ингредиента. Мисля, че хората трябва да повъртят грешките си в ръце, за да ги отделят от истината… само да не се захванат с вкус за тях, тъй като те са по-приятни на вкус. Кажете им също така, сине мой, че когато настанат такива времена — ако те действително настанат, — когато не само свещениците, но и философите ще се нуждаят от убежище… кажете им, че у нас стените са по-дебели, отколкото крепостните.

С кимане на глава той освободи монасите и с труд се заизкачва по стъпалата — искаше му се по-скоро да се уедини в кабинета си. Неистовата фурия отново беше обхванала вътрешностите му, и той знаеше, че му предстоят нови мъчения.

— Nunc dimittis servum tuum, Domini… Quia viderunt oculi mei salvatare…^[5]

„Може би този път болестта ще се прояви в по-пристоен вид“ — помисли той с плаха надежда. Искаше да извика отец Голт да му се изповяда, но реши да почака, докато си отидат гостите… Той отново се вторачи в указа на Ханеган.

Почукване на вратата прекъсна страданията му.

— Не бихте ли могли да минете по-късно?

— Боя се, че по-късно няма да съм тук — отговори приглушен глас от коридора.

— А-а… дон Тадео, влизайте, влизайте. — Дом Пауло се изправи; той здраво притисна болката си, без да се опитва да се освободи от нея, опитвайки се само да я управлява.

Ученият влезе и постави на масата на абата сгънати листове.

— Помислих си, че трябва да ви оставя това — каза той.

— Какво е това?

— Чертежите на вашите защитни съоръжения. Тези, които направиха офицерите. По-добре ги изгорете веднага.

— Защо правите това? — тихо попита дом Пауло. — След нашият разговор долу…

— Не се заблуждавайте — прекъсна го дон Тадео. — Бих ви ги върнал във всички случаи. Това е дело на чест — да не им дам да извлекат груба полза от вашето гостоприемство. Но да оставим това. Ако ви бях върнал чертежите по-рано, офицерите щяха да имат достатъчно време да направят още един комплект.

Абатът стана бавно и протегна ръка на учения.

Дон Тадео се поколеба.

— Не обещавам да защитавам вашите интереси…

— Знам.

— … тъй като считам, че вашите съкровища трябва да бъдат отворени за целия свят.

— Това е било, това е, това ще пребъде навеки.

Те с въодушевление стиснаха ръцете си, но дом Пауло знаеше, че това не е никакво помирение, а само знак за взаимно уважение на противниците. Вероятно повече нямаше да се случи.

Но защо всичко трябва да се повтаря?

Отговорът беше близо, в неговата ръка. И още беше шепотът на змията: „… тъй като Господ знае, че в деня, когато вкусите от него, очите ще ви се отворят и вие ще станете като Него.“ Древният прародител на лъжата е бил много хитър, казвайки полуистината: как можете да „познаете“ доброто и злото, докато имате толкова малко примери? Опитайте и ще бъдете като Бога. Но нито неограничената мощ, нито безкрайната мъдрост не могат да дарят хората с божественост. За това те трябва да притежават и безкрайна любов.

Дом Пауло извика младия свещеник. Времето на тръгването беше съвсем близо. И скоро щеше да настъпи Новата година.

Това беше година на невиждани поройни дъждове в пустинята и от тях цъфнаха отдавна изсъхнали семена.

Това беше година, в която зачатъците на цивилизацията дойдоха при езичниците от Равнината и даже хората на Ларедан започнаха да мърморят, че всичко може би върви към по-добро. Новият Рим не се съгласи с това.

В този ден между Денвър и Тексаркана беше подписано и скъсано временно съглашение. Това беше година, в която старият евреин се върна към предишния си живот на лекар и странник; година, в която монасите на Албертианския орден на Лейбовиц погребаха своя абат и дадоха обет на новия настоятел. Година на страстна вяра в утрешния ден.

Това беше година, в която от Изтока на кон пристигна цар, овладявайки земите и подчинявайки ги на себе си. Това беше годината на човека.