Уолтър Милър
Апокалипсис I (20) (Кантата за Лейбовиц)

19

Абатът се мъчеше да заглади неприятния инцидент в подземието с всички възможни средства. Дом Тадео не показваше никакви признаци на гняв и дори прие многобройните извинения на абата за този, по негово мнение, случаен инцидент, след което даде на учения подробен отчет за конструирането и изготвянето на устройството. Но фактът, че извиненията бяха приети, още повече убеди абата, че бе допусната голяма грешка. Бяха поставили дона в положение на катерач, изкатерил се на недостъпен „връх“ само за да открие там инициалите на своя съперник, оставени на върха на скалата… при това без да е предупреден от съперника. Това не можеше да не го потресе.

Ако донът не настояваше, (твърде уверено, вероятно в следствие на своето объркване) че светлината от лампата е изключително качествена, достатъчно ярка за разглеждане дори на станалите крехки от времето документи, които на светлината на свещите трудно се разчитаха, дом Пауло непременно би махнал лампата от подземието. Но дом Тадео настояваше, уверяваше, че светлината му е необходима. Едва когато разбра, че е необходимо в подземието да има непрекъснато поне четирима послушници или постуланти, които да въртят динамомашината и да регулират дъгата, той помоли да махнат лампата. Но сега пък Пауло започна да настоява да я оставят на мястото й.

Ето така ученият започна работата си в абатството при постоянното присъствие на трима послушници, работещи на задвижващото колело и още един със светозащитен пергамент на седлото и поддържащ светлината на лампата, регулиращ я непрекъснато — ситуация, която даде повод на Поета да съчинява безжалостни стихове за демона на объркването и за това, на какво се беше подложил той в името на покаянието.

Няколко дни донът и помощниците му изучаваха библиотеката, ръкописите, манастирските записки, които не бяха включени в Книгата на Паметта — сякаш по външния вид на раковината можеха да определят има ли в нея бисер. Брат Корнхауър видя помощниците на дона паднали на колене пред входа на трапезарията, сякаш извършваха обряд пред изображението на дева Мария над вратата, но звукът от инструментите им разсея илюзията. Един от помощниците измерваше с уред вдлъбнатината в пода, образувана през изтеклите столетия от монашеските сандали.

— Търсим метод за определяне на датите — отговори той на въпроса на Корнхауър. — Тук изглежда е най-подходящото място за определяне степента на стандартното износване, тъй като лесно може да се определи честотата на преминаване. Три пъти приемане на храна за човек на ден от момента на полагане на камъните.

Корнхауър се впечатли от тази прецизност и от самия процес на изследване, но с нищо не можеше да им помогне.

— Има подробна хроника на строителството на абатството — каза той. — Там е посочено точно кога е издигната всяка постройка или кога е пристроено всяко крило. Защо да не си спестите времето?

Помощникът вдигна очи с невинен вид.

— Господарят ми има поговорка: „Найол не говори и затова не лъже“.

— „Найол“?

— Найол е един от боговете на народа от Червената река. Господарят ми казва това в преносен смисъл, разбира се. Предметните доказателства са основен източник. Записите могат да лъжат, но природата не е способна на това. — Като видя реакцията на монаха, той добави бързо: — Никой не казва това за вас. То е просто доктрина на нашия дом: всичко да се подложи на кръстосана проверка.

— Очарователна доктрина — промърмори Корнхауър и се склони над чертежа на напречното сечение на вдлъбнатината, направен от помощника. — Вижте, та той прилича на кривата на нормалното разпределение, както я нарича брат Машек. Колко странно!

— Нищо странно. Вероятността за отклонение на стъпките от централната линия е в границите на нормалната грешка.

Корнхауър беше просто очарован.

— Ще повикам брат Машек — каза той.

Интересът на абата към действията на гостите беше по-прозаичен.

— Защо — попита той Голт — правят подробни чертежи на нашите съоръжения?

Игуменът беше удивен.

— Не съм чул за това. Имате предвид дом Тадео, нали?

— Не, офицера, който пристигна с него. Той ги изследва много систематично.

— Как разбрахте за това?

— Каза ми Поета.

— Поета?! Ха!

— За съжаление, този път казва истината. Отмъкнал е един от чертежите.

— У вас ли е?

— Не, накарах го да го върне. Но това не ми харесва. Изглежда… зловещо.

— Предполагам, Поета е поискал да му се плати за информацията?

— Колкото и да е странно, не. Той има твърда неприязън към дона. Щом те се появят, той изчезва, като си мърмори под носа.

— Поета винаги си мърмори.

— Но не с такъв сериозен вид.

— Как предполагате, защо правят чертежи?

Пауло мрачно стисна устни.

— Докато не открием друга причина, ще считаме, че интересът им е професионален. Абатството имаше късмет с крепостта: никога още не е превземана чрез обсада или щурм. Може това да е предизвикало професионалното им възхищение?

Отец Голт замислено погледна на изток.

— Струва си да размислим над това. Ако Ханеган смята да удари от запад, през Равнината, ще трябва да остави гарнизона в този район, преди похода си към Денвър.

Той помисли няколко секунди и лицето му придоби разтревожено изражение.

— А тук стои крепостта, изпълнена с готовност.

— Страхувам се, че точно това са си помислили.

— Смятате, че са изпратени да шпионират?

— Не-не. Съмнявам се, че Ханеган въобще е чувал някога за нас. Но те са тук и са офицери, и не могат да не се оглеждат наоколо, и такава идея просто не може да не им хрумне. И, изглежда, Ханеган вече ще чуе за нас.

— Какво мислите да предприемете?

— Още не зная.

— Защо да не кажем за това на дом Тадео?

— Офицерите не са от състава на неговите слуги. Те са изпратени да го придружават и защитават. Какво може да направи той?

— Той е роднина на Ханеган и има определено влияние.

Абатът кимна.

— Ще опитам да му обърна внимание за това. При всички случаи, трябва да внимаваме, какво ще се случи в близко бъдеще.

През следващите дни дом Тадео най-после завърши изучаването на раковината, и като се убеди, че това не е преоблечена скарида, съсредоточи цялото си внимание върху бисера. Задачата не бе от леките.

Бяха изучени подробно множество факсимилни копия. В случаите, когато оригиналите бяха повредени, се считаше неблагоразумно да се доверяваш на интерпретациите и зрението на копиращите. Тогава на бял свят се изваждаха оригиналните манускрипти, датиращи от времето на Лейбовиц, които бяха запечатани в цилиндри под вакуум, подредени в специални подземни складове за вечно съхраняване.

Помощниците на дона събраха няколко фунта бележки. На петия ден походката на дом Тадео стана забързана, в маниерите му се появи нетърпението на изгладняла хрътка, усетила миризмата на ценен дивеч.

— Великолепно! — Той се колебаеше между тържеството и привичната си недоверчивост. — Извадки от трудовете на физиците от двадесети век! Уравненията са доста последователни.

Корнхауър поглеждаше над рамото му.

— Виждал съм това — каза, едва сдържайки дъха си, — но не мога да разбера, къде е началото и къде края. Има ли нещо важно в тях?

— Още не съм сигурен. Математиката е прекрасна, просто прекрасна! Гледайте тук, този израз… обърнете внимание на изключителната компактност на записката. Ето това под знака на радикала изглежда като производна от втори ред, но фактически представлява в разгърнат вид цяла редица от производни от висша степен.

— По какъв начин?

— Степенните показатели повишават порядъка и разширяват изразността; с други думи то може да бъде представено с линеен интеграл, както утвърждава авторът. Прелестно! А сега погледнете този прост на пръв поглед израз. Тази простота е лъжлива. Той явно представлява не едно, а цяла система от уравнения в сбит вид. Трябваха ми два дни, за да разбера, че авторът има предвид съответствие не просто на едно уравнение на друго, а на цяла система — на друга система. Още не съм разбрал физическият смисъл на всичките приведени тук уравнения, но математическите извадки са просто… просто прекрасни! Дори ако е мистификация, то тя е вдъхновена! А ако не е — може да се окаже невероятна сполука… Във всички случаи е великолепно. Трябва да видя най-ранното копие на тези фрагменти.

Братът-библиотекар застена, когато от подземието изкараха още един оловен цилиндър за разпечатване. Брат Армбрустър не се впечатляваше от това, че светският учен за няколко дни разгада няколко тайни, стояли неразбрани от никого столетия, столетия наред. От гледна точка на съхраняването на „Книга на Паметта“, всяко разпечатване на материалите намаляваше времето за възможното им съществуване и той дори не се опитваше да скрие, че не одобрява това. За него смисълът на съществуването на книгите бе в съхраняването им. Използуването им беше нещо вторично, което следваше да се избягва. Дните течаха, а ентусиазмът на дом Тадео все растеше. Абатът въздъхна с облекчение, когато видя, че скептицизмът на учения се стопява с всеки нов фрагмент от допотопните научни текстове. Ученият не беше направил никакво изявление относно предполагаемата цел на своите изследвания. Може би защото тази цел, по начало, беше неопределена. Но сега се занимаваше с работата си с решителната пунктуалност на човек, следващ определен план. Чувствувайки известен проблясък, дом Пауло реши да го предразположи да сподели това.

— Общината се интересува от труда ви — каза той на учения. — Бихме искали да ги обсъдим, ако нямате нищо против. Разбира се, всички сме чували за вашите теоретични разработки в колегиума, но това е твърде научно и непонятно за повечето от нас. Можете ли да разкажете нещо за тях, като използувате… е, общи термини, разбираеми и за неспециалиста? Общината ми се сърди за това, че все още не съм ви поканил да изнесете лекция. Но си мислех, че първо ще искате да съберете достатъчно впечатления за нашия манастир. Разбира се, ако вие…

Погледът на дона сякаш стисна черепа на абата с невидим дебеломер и го измери шест пъти. Той се усмихваше със съмнение.

— Искате да обясня нашата работа възможно по-просто?

— Нещо такова, ако обичате?

— Само това? — Той се разсмя. — Несведущ човек чете съчинение по естествени науки и ругае автора: „Но защо не може да обясни всичко това на прост език“. Този човек не може да си представи, че това е възможно най-простият език за дадения предмет. Действително, основната част от естествената философия е просто процес на езиково опростяване, опит да се създаде такъв език, чрез който половин страница уравнения да могат да се изразят с мисъл, която не може да бъде описана с така наречените „прости думи“ на по-малко от сто страници. Разбрахте ли ме?

— Да, защото обяснявате добре. Но може би ще можете да ни разкажете именно за тези аспекти на вашата наука. Ако, разбира се, това предложение не е преждевременно, доколкото засяга вашата работа с „Книга на Паметта“.

— О, не. Вече съвсем отчетливо виждаме накъде да вървим и какво трябва да доработим. Разбира се, за да завършим работата си, имаме нужда от още време. Трябва да се обединят отделните части в едно цяло, а не всички се отнасят към един и същ проблем. Не можем да предскажем, какво ще се получи, но точно знаем с какво не си струва да се занимаваме. Щастлив съм да съобщя, че перспективите са напълно обнадеждаващи. Готов съм да обясня общите положения, но… — Той още веднъж сви рамене със съмнение.

— Какво ви тревожи?

Донът сякаш се обърка.

— Не съм уверен в аудиторията. Не искам да засягам ничии религиозни чувства.

— Но по какъв начин? Като изложите предмета на философията ли? Или на физиката?

— Разбира се. Нали за много хора представите за обкръжаващия ни свят имат религиозен характер… имам предвид…

— Но, ако същността на предмета е физическия свят, може ли това да оскърби някого? Особено в нашата община. Толкова дълго чакахме светът да започне да се интересува от самия себе си. С риск да прозвучи като хвалба, мога да ви уверя, че в нашия манастир има няколко доста способни любители на естествената философия. Това са брат Машек и брат Корнхауър.

— Корнхауър! — Донът погледна внимателно дъговата лампа и като примигна, премести поглед. — Това не мога да го разбера.

— Лампата ли? Но нали вие…

— Не, не лампата. Щом преодоляхме първия стрес, простотата й стана очевидна. Тя трябваше да работи. Трябваше да работи още на хартия, ако се изключат отделни неясноти и се доразвият отсъствуващите детайли. Но с един скок да се преодолее разстоянието от смътната хипотеза до действуващия модел… — Донът се закашля нервно. — Не мога да разбера този Корнхауър. Устройството му — посочи той динамомашината — е олицетворение на огромен скок след почти двадесет годишни предварителни експерименти, започващи с изясняване на принципа. Корнхауър, обаче, е минал без предварителни експерименти. Вярвате ли в намеса свише? Аз — не, но тук такова вмешателство е налице. Колела от каруца! — разсмя се той. — Какво би могъл да постигне той, ако имаше истинска работилница? Не разбирам, защо такъв човек се занимава в манастира с бъчварски занаят?

— Навярно брат Корнхауър ще може да ви обясни това — каза дом Пауло, като се мъчеше да говори спокойно.

— Е, добре — мисленият дебеломер на дона отново започна да измерва стария свещеник. — Ако считате, че никой няма да бъде засегнат, като изслушва не съвсем обикновени мисли, аз ще се радвам да обсъдим нашите трудове. Но някои от тях са в противоречие със съществуващите предраз… хм, възгледи.

— Много добре! Това ще бъде възхитително!

Те се уговориха за времето и дом Пауло облекчено въздъхна. Той почувствува, че свободната обмяна на мнения може да намали вековната пропаст между християнския монах и светския учен, изследовател на природата и да смекчи напрежението. И тогава мъглявата завеса на съмненията и колебанията ще се отдръпне… Дом Пауло се засрами от предишните си опасения. „Господи, молеше се той, бъди търпелив с благонамерения глупак“.

— Но вие не трябва да забравяте за офицера и неговия бележник — напомни му Голт.