Уолтър Милър
Апокалипсис I (2) (Кантата за Лейбовиц)

1

Сигурно брат Франциск Джерард от Юта никога нямаше да открие свещените текстове, ако не беше пилигримът, който се явил на младия послушник в пустинята по време на бдението по великите пости.

Никога преди това той не беше виждал истински пилигрим. В това, че той е точно такъв, какъвто изискваха уставните порядки, брат Франциск се убеди едва след като се съвзе от вцепенението, предизвикано от появата му. Пилигримът се показа далеч на хоризонта. Отначало изглеждаше като дребна черна точка, прилепена към проблясващата мараня. Тази безнога точка, с едва забележима глава, започна да се очертава все по-добре на фона на матовото огледало на разрушеното шосе. Изглеждаше така, като че ли тя повече се огъваше и олюляваше, отколкото се придвижваше. Това накара брат Франциск да грабне молитвения кръст с разпятието и да измърмори един-два пъти „Ave“.

Точката приличаше на дребно привидение, създадено от огнените дяволи, които измъчваха земята по пладне. По това време на деня никаква жива твар, освен хищните птици и някои манастирски отшелници като Франциск, не можеше да се види в пустинята. Всичко живо лежеше неподвижно в дупките си или се криеше под камъните от лъчите на свирепото слънце. Само някакво чудовищно, свръхестествено или обезумяло същество можеше умишлено да тръгне на път през голата пустиня в разгара на деня.

Брат Франциск поде пламенна молитва към свети Раул Циклопеан — покровител на мутантите, молейки го за защита от нещастните божи чеда. (Кой ли не знаеше за съществуването на чудовищата. Тези от тях, които оцеляваха при раждането си, бяха принудени да се приспособяват към живота по законите на църквата и природата. Подчиняването на тези закони позволяваше да се запазят редките популации от възрастни чудовища. Някои от тях често избираха за своите скитания пустините и през нощта се прокрадваха към огньовете на пътуващите през тези места.) В края на краищата точката се отдели от пламтящата мараня и, попадайки в прозрачните слоеве на въздуха, се превърна окончателно в пилигрим. Франциск остави разпятието като промърмори „Амин“.

Пилигримът се оказа сух и мършав старец с тояга в ръка, с плетена шапка, разрошена брада и мях за вода, прехвърлен през рамо. Не изглеждаше толкова ефирен, че да е привидение. В същото време беше и прекалено слаб и невзрачен, за да бъде преуспяващ великан-човекоядец или разбойник. За всеки случай Франциск тихичко се доближи до купчинката камъни и се сниши зад нея. Оттук можеше да се наблюдава всичко, като самият той остане незабелязан. Срещите между пътуващите в пустинята, макар и редки, бяха изпълнени с взаимна подозрителност. Всеки срещнат можеше да се окаже и приятел, и враг.

Много рядко, не повече от три пъти в годината, някой мирянин или странник преминаваше по стария път, пресичаше абатството и оазиса, който помагаше на абатството да съществува и можеше да направи манастира истинска страноприемница за пътниците. Обаче и този път беше път за никъде, каквито често се срещаха в тези времена. Изглежда някога тази пътека е била част от най-краткия път от Голямото Солено езеро за Старото Ел Пасо. Южната част на абатството се пресичаше от подобна лента от натрошени камъни, простираща се на запад и на изток. И този кръстопът беше загубил своето значение благодарение не на човека, а на времето.

Пилигримът се приближи съвсем, но послушникът продължаваше да стои зад купчината камъни. През кръста на стареца беше превързано парче мръсно ленено платно. Това беше единствената му дреха, като не се смятат шапката и сандалите. Той вървеше напред, забележимо накуцвайки, като се опираше на тежка тояга. Отмерената му походка показваше, че той върви от много време и предстои да измине още дълъг път. Щом наближи древните руини, той намали крачка, спря и се огледа.

Франциск наведе глава още по-ниско.

Между хълмовете, останали от някогашните съоръжения, нямаше никаква сянка, но някои от големите камъни все пак даваха живителна прохлада за тялото на пътешественика. Пилигримът очевидно добре знаеше тази особеност на пустинните пътища. Той бързо откри подходящ по размери камък. Брат Франциск с одобрение отбеляза, че пилигримът не се хвърли върху камъка и не започна веднага да го избутва. Той се приближи на безопасно разстояние и като опря тоягата си в един по-малък камък, като с лост започна да разклаща големия, докато под него не изпълзя очакваната съскаща твар. Пътникът хладнокръвно уби змията с тоягата си и хвърли настрани все още извиващото се тяло. Като унищожи обитателя на прохладното място, пилигримът реши да се възползува от него и преобърна камъка. Седна на относително прохладната му повърхност, събу сандалите си и прилепи ходила до пясъка, върху който беше стоял камъкът. След като се поосвежи, той се изправи на крака, усмихна се с беззъбата си уста и затананика някаква мелодия. След малко вече пееше с пълен глас монотонна протяжна песен на диалект, който брат Франциск не бе чувал никога. Послушникът се размърда неспокойно, уморен от неудобната си поза.

Докато пееше, пилигримът извади сухар и парче кашкавал. Когато свърши песента, произнесе тихо на местен език: „Бъди благословен, Адонай Елохим, повелител на всичко земно, който караш житния клас да покълне“. Така завърши всичко това, което напомняше гъгнещо блеене. Пилигримът седна и започна да яде.

„Отдалеч идва, — помисли си брат Франциск, тъй като не познаваше нито едно близко кралство, управлявано от монарх с толкова необичайно име и с такива странни претенции. — Може би е тръгнал на поклонение пред ковчега с мощите на светеца в нашето абатство.“ Вярно, че ковчегът, както и светецът, засега не бяха признати официално. Но брат Франциск не можеше да измисли друго подходящо обяснение за появата на стария скитник на този път, идващ от никъде и отиващ за никъде.

Пилигримът продължаваше да се храни. Макар и вече да не се боеше, послушникът изпитваше все по-голямо неудобство, тъй като му беше забранено да нарушава уединението до края на великите пости. Не трябваше да разговаря със стареца, но ако напуснеше прикритието си, преди другият да си е отишъл, пилигримът щеше да го види и чуе.

Все още несигурен какво да прави, брат Франциск се изкашля силно и излезе иззад купчината камъни.

— Хоп!

Хлябът и кашкавалът на пилигрима отлетяха настрани. Старецът грабна тоягата си и скочи на крака.

— За какъв дявол се прокрадваш към мен? — замахна заплашително с тоягата към фигурата в качулка, която се появи зад камъните.

Брат Франциск забеляза, че в края на тоягата му имаше острие.

Послушникът се поклони учтиво три пъти, но пилигримът сякаш не забеляза изискания му жест.

— Остани там, където си — извика той. — Не се доближавай, мутант такъв. Нямам нищо, което можеш да вземеш от мен, освен кашкавала. Но него можеш да го получиш и така. Ако пък търсиш месо, трябва да знаеш, че аз имам само хрущяли. Но за тях съм готов да се боря. А сега назад! Назад!

— Почакай!

Послушникът направи пауза. Отзивчивостта или даже обикновената вежливост можеха да се окажат по-силни от обета за мълчание по великите пости, ако обстоятелствата принуждаваха да се започне разговор. Все пак необходимостта той самият да наруши тишината в момента малко го безпокоеше.

— Аз не съм мутант, добри човече — продължи той учтиво. Отметна качулката, за да покаже обръснатото си монашеско теме и протегна разпятието към странника.

— Знаеш ли какво е това?

В продължение на няколко секунди старецът запази бойната си поза, изучавайки младежкото лице на послушника. То бе покрито с мехури от слънчеви изгаряния. Очевидно пилигримът беше сгрешил в преценката си.

Уродливите същества, скитащи в покрайнините на пустинята, често носеха качулки, маски или монашески дрехи, за да скрият обезобразените си части. Сред тях имаше и такива, чието уродство не се ограничаваше с външните белези. Те виждаха в пътниците сигурен източник на месо. След краткия оглед пилигримът се изправи.

— А, един от онези — той се облегна на тоягата и се намръщи. — Ами абатството на Лейбовиц натам ли е — запита, сочейки на юг към групата далечни постройки.

— Какво правиш тук, в тези развалини?

Послушникът намери парче камък, подобно на тебешир. Беше малко вероятно пътникът да е грамотен, но брат Франциск реши да опита.

Тъй като грубият човешки език нямаше азбука, нито правопис, той написа с тебешира на голям и плосък камък по латински: „Покаяние, уединение и мълчание“. След това написа същото и на древноанглийски, надявайки се, че старецът ще разбере всичко и ще го остави да продължи великопостното си уединение.

Пилигримът погледна надписа и се усмихна криво. Смехът му приличаше по-скоро на блеене.

— Хм-хм-м! Да го беше написал още и отзад-напред — каза той. Дори и да беше разбрал написаното, не благоволи да го покаже.

Пилигримът постави настрани тоягата си, седна отново на камъка и като вдигна хляба и кашкавала, започна старателно да ги почиства. Франциск почувствува силен глад, дори се облиза, но се обърна настрани. Не беше хапвал нищо от първата сряда на великите пости, освен месестата част на кактуса и шепа сушени зърна.

Пилигримът забеляза как брат Франциск се извърна насила. Отчупи парче хляб и кашкавал и му ги подаде. Послушникът не можеше да отдели поглед от протегнатата ръка. Светът пред очите му се смали и в центъра му плуваха само позасъхнали парчета хляб и кашкавал. Управляван от дявола, левият му крак се премести напред. След това и десният. Дяволът надигна и дясната му ръка и я протегна, докато се докосна до ръката на пилигрима. Пръстите опипаха храната и нервна тръпка разтресе гладното му тяло. Притвори очи и си представи игумена на абатството, сърдит и размахващ овчарски камшик. Зад абата пламтеше огън, а от средата на пламъците светият мъченик Лейбовиц в предсмъртната си агония проследяваше внимателно с поглед постещия Франциск в момента, в който поема кашкавала.

Послушникът трепна.

— Махни се сатана! — прошепна той, като подскочи назад и изпусна храната. При това движение напръска стареца със светена вода от малкото мехче, скрито в ръкава на расото му. В заслепеното му от слънцето съзнание изведнъж пилигримът се беше превърнал в самия архидявол.

Прогонването на тъмните сили не даде никакъв резултат и този факт беше повече от убедителен.

След като не се превърна в сив дим, пилигримът Велзевул издаде клокочещ гърлен звук и със смразяващ вик се хвърли към Франциск. Послушникът понечи да се спаси от острата тояга, но се спъна в собственото си расо. Избегна удара, само защото пилигримът беше забравил за сандалите си и атаката му се превърна в серия от неориентирани скокове по камъните, парещи краката му. Старецът се спря и се върна назад.

След малко, преследван от миризмата на кашкавал по ръцете си, брат Франциск се върна към работата си сред старите развалини. Пилигримът все още охлаждаше краката си и задоволяваше своя гняв, като хвърляше към младежа камъните, които достигаше около себе си. Когато ръката му накрая се умори, той продължи да замахва само привидно и само ръмжеше над своя хляб и кашкавал. Франциск престана да се навежда. Послушникът ходеше напред-назад сред развалините, превит от товара, пренасяйки до предмета на своя труд големи камъни. Пилигримът наблюдаваше как младежът подбира камъните, като ги измерва с педя, пренася ги и разравя, за да стигне до друг, подходящ по размер. Веднъж той изпусна един камък и седна върху него, като отпусна главата си на коленете в отчаяно усилие да не припадне.

Слънцето изпращаше своето обедно проклятие на изсушената земя, анатема на всичко, което съдържаше влага. Франциск продължаваше да работи, въпреки горещината.

Пътникът приключи с храната и отпи няколко глътки вода от меха. Постави краката си в сандалите и закуца през развалините към мястото, където работеше послушникът. Когато го забеляза, Франциск бързо се отдръпна на безопасно разстояние. Пилигримът престорено замахна с тоягата си, но очевидно повече го интересуваше каменната стена, която юношата издигаше, отколкото отмъщението.

През първите дни от великите пости брат Франциск беше направил в източната част на развалините малък ров, който бе покрил плътно с храсти. Той използуваше това място за защита от пустинните вълци през нощта. Но ден след ден хищниците ставаха все по-активни и през последните нощи от време на време застъргваха с нокти защитните храсти, когато огънят угасваше.

През миналата нощ един вълк бе скочил върху покритието му от храсти и виеше така, че Франциск трепери чак до сутринта. След тази случка той реши да укрепи своето временно жилище и в момента изграждаше каменна стена.

С израстването си стената се накланяше навътре, но тъй като строежът имаше овална форма, то камъните от всеки ред се опираха здраво в съседните и не позволяваха на постройката да се разруши. Брат Франциск се надяваше чрез внимателен подбор на камъните и замазване с пръст да довърши своето убежище. Като символ на неговото старание над входа на арката беше останала само една малка дупка в каменната редица. Постройката стоеше наклонена от всички страни навътре, сякаш пренебрегнала законите на гравитацията.

Младежът изскимтя като кученце, когато пилигримът от любопитство пъхна своята тояга между камъните. В безпокойството си за каменния строеж, Франциск следваше стария пилигрим по петите. Изведнъж послушникът се препъна в подплатата на расото си и седна на земята. Старецът се разсмя тихо.

— Хм, хм…! Ще трябва да откриеш камък с много особена форма, за да затвориш тази дупка — каза той и пъхна тоягата в празното пространство на върха между камъните.

Младежът кимна и се обърна настрани. С мълчанието и притъпения поглед той се надяваше да покаже на стареца, че не иска да има отношение към присъствието на друг човек тук по време на великите пости. Започна небрежно да драска със сух клон по пясъка: Et ne nor indukar in…^[1]

— Та аз не съм ти предлагал да превърна тези камъни в хляб, нали така? — прекъсна заниманието му старият скитник.

Брат Франциск го погледна бързо. Такава била, значи, работата! Старецът умееше да чете, дори със сигурност беше чел Библията.

Нещо повече — неговата забележка означаваше, че той много добре беше разбрал както неочакваното напръскване със светена вода, така и причината за уединението на послушника. Усещайки, че пилигримът просто го дразни, брат Франциск отново отвърна очи от него и зачака.

— Хм, хм…! Искаш да останеш сам, нали? Е, тогава аз най-добре да вървя по пътя си. Кажи ми само, дали твоите братя в абатството ще позволят на стария човек да отпочине на сенчица?

Брат Франциск кимна утвърдително.

— Ще ти дадат вода и храна — каза смирено той.

Пилигримът тихо се засмя.

— За благодарност, преди да си тръгна, ще ти намеря камък, с който да запушиш този отвор. Бог да бъде с теб!

— Но на мен не ми е необходимо… — протестът застина на устата на послушника. Той се загледа как старецът, накуцвайки, тръгна между купчините натрошени камъни, като от време на време спираше да ги огледа. Послушникът предполагаше, че и това издирване ще бъде безрезултатно, както беше и неговото от сутринта досега.

По време на продължителното претърсване на пилигрима, Франциск почиваше и постепенно мислите му бяха изпълнени от малката книжка, която отец Чероки му беше дал предната неделя. Тази книга беше на много стотици години. Тя се наричаше „Sibelius Leibowitz“^[2], макар авторството й да се приписваше на блажения само от необоснованата с нищо традиция.

— Много малко те обичах, Господи, в моите млади години, за което искрено съжалявам… Това е причината за моето огромно съжаление през последните години от живота ми. Напразно съм те избягвал в онези дни…

— Хей! Ела тук по-бързо! — разнесе се зад купчините гласът на пилигрима.

Брат Франциск погледна нататък, но старецът не се виждаше. Погледът му отново се върна на страниците на книгата.

— Аз се възпротивих, когато ти искаше да закрепиш в мен вярата, благата надежда и сладостната любов към теб. И затова аз, неразумният…

— Ей, момче! — долетя нов вик. — Намерих камък за теб. Мисля, че ще стане.

— О,… владетелю на всичко земно, за когото е открито всяко сърце, когато ти ми показваше пътя на истината, аз бягах от теб. Кога ще призовеш мен, недостойния…

— Добре тогава, ще си го вземеш сам — раздразнено каза пилигримът. — Отбелязал съм камъка и съм поставил до него колче. Опитай да го поставиш… или пък недей, както искаш.

— Благодаря — въздъхна тихо послушникът.

Той продължаваше да се занимава с текста.

— Запомни, това е тук! — викна старецът. — Камъкът е отбелязан, а до него има колче. И побързай да чуеш гласа в себе си, момче. Olla allay!^[3].

След малко брат Франциск забеляза поклащащата се фигура на пилигрима на пътя за абатството. Послушникът прошепна кратка благословия и му пожела безопасен път.

Усамотението му беше възобновено. Остави книгата настрани и поднови издирването на подходящ за отвора камък, без да обръща внимание на откритието на пилигрима.

Мозъкът му механично повтаряше горещата молба за запазване на призванието.

— Libera me Domine, ab vitiis meis… Избави ме, господи, от моите грехове, за да може сърцето ми да усеща само твоите призиви и само твоя глас да слушам, когато ме удостоиш. Амин!

Беше чиста случайност, че брат Франциск намери камъка на пилигрима. Просто се спъна в колчето, падна на колене и впери поглед в двата знака, написани с тебешир на древния камък: ръкописни знаци.

Знаците бяха така внимателно изписани, че послушникът отначало ги помисли за някакви кабалистични символи. След минута се замисли, дали това не е някакво заклинание. Но веднага се отказа и от това. Старецът беше казал: „Господ да те пази“, а един магьосник не би казал такива думи. Брат Франциск разрови около камъка и го преобърна. Щом направи това, купчината до него леко помръдна и един малък камък затрополи надолу. Франциск отскочи, за да избегне евентуално свличане, но страховете му бяха излишни. На това място, обаче, където по-рано стоеше вклинен камъкът на пилигрима, сега се беше образувал малък черен отвор. Такива дупки в повечето случаи се оказваха обитаеми. Но изглежда, тази беше така плътно затворена, че дори бълха не е могла да проникне в нея, преди Франциск да отмести камъка. Въпреки всичко послушникът намери един прът и го пъхна в отвора. Прътът не се опря в нищо. Франциск го пусна, той се плъзна в дупката и изчезна. Младежът изчака малко, но от дупката нищо не изпълзя.

Франциск отново застана на колене и внимателно помириса въздуха в отвора. След като не усети нито миризма на животно, нито някакви серни изпарения, той хвърли едно малко камъче и се ослуша. Камъчето глухо се удари в нещо на няколко фута от отвора. Затъркаля се с грохот надолу, като се удряше в нещо метално. Накрая спря някъде далеч долу. Това показваше, че подземната яма има размерите на голяма стая.

Брат Франциск с усилие се изправи и се огледа. Изглежда, както винаги, беше съвсем сам, с изключение на своя постоянен спътник — лешояда.

Послушникът обиколи и огледа купчината камъни, но не намери никакви следи от друг отвор.

Той се качи на съседната купчина и погледна към пътя, по който неотдавна си беше отишъл пилигримът.

Нищо не се движеше по старото шосе. В далечината се мярна само брат Алфред и отново се скри в своето място за уединение. Той се намираше на разстояние на около километър оттук, но чуваше слабо. Засега Франциск не виждаше повод да вика за помощ, но му се струваше благоразумно да прецени възможностите и за това. След внимателния оглед на околността той слезе от възвишението. По-добре беше при опасност времето, необходимо за призоваване на помощ, да се използува за бягство.

Той се замисли дали да не постави камъка на предишното му място и да затвори отвора, но забеляза, че това е невъзможно. Съседните камъни се бяха разместили и не позволяваха същия по размери и форма камък да се вмести отново там. Освен това му се стори, че пилигримът наистина беше прав. Камъкът беше съвсем подходящ за празното място в покрива на неговото убежище.

И наистина, камъкът прилегна съвсем точно към отвора. Франциск изпита здравината на изграденото, като удари силно по стената. Нищо не помръдна, освен няколко камъка в развалините на няколко фута от убежището. Знаците, оставени от пилигрима, се бяха поизтрили при пренасянето, но все още бяха достатъчно ясни, за да ги прекопира. Младежът взе един въглен и внимателно ги прерисува на друг камък. Надяваше се, че отец Чероки при ежесъботната си обиколка на местата за уединение ще може да обясни какво представляват тези знаци — заклинания или проклятия.

Брат Франциск продължаваше да работи и след обедните горещини, но непрекъснато го занимаваше мисълта за интригуващата и малко плашеща дупка. Мислеше си за камъчето, което се търкаляше с грохот надолу и за ехото, отекващо след него. От разкази той знаеше колко стари са развалините и как постепенно са превръщани в безформени купища камъни. Много монаси и случайни пътници бяха вземали камъни или късове ръждиво желязо, вградени по неизвестен начин в каменните колони от древните строители.

Абатството на блажения Лейбовиц беше построено от същите тези камъни. Франциск не вярваше, че тук може да се намери нещо интересно след стотиците години на разрушения. Освен това не беше и чувал за строежи с подземни помещения.

Когато завърши напълно изграждането на убежището си, брат Франциск се реши да се върне при отвора от камъка. Спря и се загледа в него. Все още не можеше да се избави от убеждението на пустинния жител, че ако някакво място позволява да се скриеш от слънцето, то в него непременно вече има някой. Дори дупката да беше досега необитаема, то до разсъмване все някой щеше да пропълзи вътре. От друга страна, ако някой вече живееше тук, беше по-безопасно да се запознае с него през деня. Наоколо не се виждаха никакви други следи, освен неговите, на пилигрима и на вълците.

Младежът не се двоуми много, а започна да почиства краищата на отвора от пясъка и чакъла. След половин час дупката не беше станала по-голяма, но предположението му, че тя води към някаква подземна кухина, се беше превърнало в увереност.

Два неголеми обли камъка бяха наполовина зарити в земята, непосредствено до дупката. Очевидно те бяха пресовани заедно с пясъка и дребния чакъл, затворили гърлото на отвора.

Франциск започна да разравя единия от камъните. Когато го натисна от дясната страна, другият камък помръдна малко вляво и там спря.

Същото се случи и когато опита от лявата страна. Послушникът упорито продължи да разравя двата камъка. Неочаквано лостът, с който си помагаше, се изплъзна от ръцете му, удари го по главата и изчезна в открилата се кухина. Брат Франциск се олюля от внезапния удар. Някакъв по-голям камък, увлечен от потока на свличащата се маса, го удари по гърба. Падна задъхан, без да разбере, дали се беше свлякъл в ямата, или беше останал на повърхността до момента, в който се удари по корем в твърдата земя. Шумът от свличането беше оглушителен, но кратък.

Заслепен от праха, Франциск лежеше и дишаше тежко през уста. Болката в гърба му беше толкова силна, че той не се решаваше да помръдне. Опипа мястото, което го болеше. Пръстите му бяха влажни и червени. Понечи да стане, но веднага се отпусна на земята със стон.

Младежът дочу тихо пляскане на криле. Погледна нагоре и видя цяло ято лешояди. С много усилия, без да обръща внимание на евентуални счупвания по тялото си, той се изправи на крака. Небесната орда, сякаш разочарована, отлетя нагоре и продължи бавното си движение във въздуха. Франциск размърда тялото си и установи, че няма никакви сериозни наранявания, с изключение на няколко натъртвания.

От срутването във въздуха се беше издигнал стълб прах, който се разнесе от слабия вятър и бавно се разпръсна. Послушникът се надяваше, че някой от наблюдателните кули на абатството ще го забележи и ще дойдат да проверят какво става. До краката му зееше правоъгълна дупка. Част от ситните камъни бяха пропаднали в нея. Навътре водеше стълба, но само горните й стъпала бяха свободни. Надолу, след 600 години покой, всичко беше засипано от свличането, причинено от брат Франциск.

На една от стените на стълбата личеше добре запазен надпис, част от който беше затрупан от камъните. Като събра всичките си знания по древен английски, брат Франциск прочете с усилие:

СПАСИТЕЛНО УБЕЖИЩЕ ОТ РАДИОАКТИВНИ ДЪЖДОВЕ

Максимален брой места — 15

Хранителни запаси за 1 човек — за 180 дни (зависи от броя на хората). Преди да влезете в скривалището, трябва да сте сигурни, че основният вход е внимателно затворен и херметизиран, че защитата от проникване на заразени лица е под напрежение, че сигналните светлини са включени.

Останалото беше засипано, но за Франциск беше достатъчно и това. Той никога не беше виждал Радиоактивни Дъждове и се надяваше никога да не вижда такива. Точно описание на чудовищата нямаше, но младежът беше слушал много легенди за тях. Той се обърна и бързо се отдалечи от дупката. Легендата казваше, че самият Лейбовиц е преживял епохата на Радиоактивните Дъждове и е бил много време под тяхното въздействие, докато постоянните молитви не изгонили злите демони.

Брат Франциск си представяше Радиоактивния Дъжд наполовина като демон, наполовина като огнена саламандра, защото според преданията всичко свято се бе родило в огъня на потопа.

Послушникът погледна изплашено към надписа, чието значение се беше прояснило още повече. Без да иска, той беше открил скривалище не за един, а за цели 15 ужасни обитатели. Надяваше се поне, че то отдавна е празно. Все пак инстинктивно Франциск напипа в ръкава си мехчето със светена вода.