Николаус Ленау
Край гроба

Студ, есенна вечер, вятър мете,

Край гроба на майката плаче дете.

Роднини, приятели тълпят се там,

А попът говори усърдно и с плам

Как мъртвата майка набожна била,

Как вършела само добри дела,

Детето си носела все на ръце,

Но грижите пръснали туй сърце.

Не чувства дори, че в подобен час

Е грозно да хвали мъртвеца пред нас;

Прилежният поп не съзнава въобще,

Че къса сърцето на едно дете.

Дъжд плисва, усилва се, руква порой,

Над гроба сякаш заплаква и той,

Но туй не смущава надгробната реч,

А никой дори не поглежда далеч.

Не чува покойната проповедта,

Не чува как шиба дъждът в калта,

Ни воя на вятъра в сивия мрак,

Ни стона на своето дете сирак.

А мисли добро неуморният поп —

Залъгва народа край пресния гроб:

— Самият той тленна прах сред прахта —

Че никак не вярва във тленността.

 

1843