Милан Райски
Вълча кръв (28)

Глиганът от Дубравишката гора

Хората от околията разказваха най-различни легенди за този глиган: горе по високото планинско пасище разгонил цяло стадо и избил кучетата, на един рис под Криви дол разпрал корема, долу под хранилките стъпкал и направил на пихтия два вълка и още какво ли не…

Ловците се убеждаваха един друг, че още не е излят куршумът, който ще повали този глиган. Легендите бяха толкова много, че вече не можеше да се отдели истината от измислицата…

Ако можеха да говорят само непроходимите гъсталаци, от Дубравишката гора, биха могли да разкажат цялата истина за самотния глиган. Тази част на планината бе обрасла нагъсто с глогови, малинови, къпинови и други храсти. Между тях дъбовите издънки трудно си пробиваха път към светлината. Местността беше едва достъпна, насечена от стръмни долове и отвесни урви. Хората наоколо я наричаха Дубравишка джунгла, а горските и ловците отдавна се бяха отказали да навлизат в нея.

Старият едър глиган беше разпорил по тази местност коремите на много ловни кучета, но нито една глутница не беше успяла да го изкара пред пушките на ловците. Вече десет години ловците се убеждаваха, че той е неуловим и омагьосан, а вечер тайно мечтаеха да се сдобият с трофея му.

Напразни бяха всички ловни хитрости. След глигана оставаха само огромните отпечатъци от краката му. Откриваха ги по склоновете на Дубравишкия дял или долу около реката, но вече от няколко години никой не беше успял да ги види.

Беше отдавна, може би имаше двадесет години от деня, в който една млада дива свиня се отдели от стадото. Навлезе сама в гъстата борова гора и си направи леговище. Гората не беше прореждана и се простираше от потока в долината чак до хребета. От паша дивата свиня винаги се връщаше с мъх или суха трева в устата. Но близо до леговището нито веднъж не разрови земята. Докато имаше сняг, тя не напускаше боровата гора, въпреки че по отсрещния рид имаше много нападали жълъди. Дали знаеше, че стъпките в снега могат да издадат леговището й?

С всеки изминат ден дивата свиня все повече се закръгляше. Коремът й провисна, а дългото виме се напълни с мляко. За втори път очакваше раждането на малки, но мястото за леговище си избра също като опитна, стара свиня. Младите борови дръвчета растяха толкова гъсто, че сама трудно се провираше из тях.

Зимата отдавна беше омекнала и в гората настъпваше пролет. Нощем все още замръзваше, но под топлите слънчеви лъчи снегът бързо се топеше. В ранните утрини падаше слана, но с изгряването на слънцето се превръщаше в капки роса. Небосводът изглеждаше по-дълбок и постепенно се оцвети в нежно син цвят. По него не плуваше нито едно облаче, а в гората се чуваше шепотът на бистри снежни води.

В едно такова утро, когато снегът се беше стопил, дивата свиня слезе към потока. Намери си подходящо заливче, отъркаля се в рядката кал и дълго грухтя от удоволствие. Когато слънцето се издигна над короните на дърветата, свинята излезе и се заразхожда по полянката. Калта по тялото й изсъхна и образува нещо като броня. Преди да се върне в леговището си, тя се опря до един дебел грапав бор и старателно започна да се чеше. С люспите кафява кал от тялото на животното опадаха и неприятно щипещите гадини. След това се върна в леговището си и легна в тревожно очакване.

На другия ден слънцето свари свинята легнала на хълбок. Изпъната, тя тревожно грухтеше. Коремът й се издуваше и бързо спадаше.

По небето плуваха раздърпани, сиви облаци. Вятърът ги гонеше над земята. Скоро заваля сняг, който към обяд премина в дъжд. Западният вятър местеше облаците все по на юг, а след обяд слънцето отново изгря над младата борова гора.

Дивата свиня продължаваше да лежи на хълбок и коремът й трепереше. Зарила дългата си зурла в сухата шума, свинята грухтеше болезнено, а от утробата й едно след друго излизаха малки жълтеникави глиганчета. Най-после коремът се успокои, свинята почувствува облекчение и се надигна. С острите си зъби разкъса ципите и върху сухия мъх се търколиха шест малки глиганчета. Те бързо се надигнаха на тънките си крачета, несигурно запристъпяха, но бързо намериха пътя към майчиното виме. По-едрите глиганчета уловиха пъпките при задните крака на свинята, а по-дребните трябваше да минат напред. Там вимето беше по-малко и по-слабите още от раждането си бяха осъдени на недояждане. Неизвестно как, но в тези първи часове малките глиганчета запомниха местата си и никога не ги бъркаха. Щом дивата свиня се върнеше от паша, всяко се залепваше за своята пъпка и сучеше от майчиното мляко.

Обикновено пъпките по гърдите пресъхваха първи и най-малките за цял живот си оставаха слаби. Тях не ги очакваше кой знае колко радостно детство. В дивата природа обикновено слабите загиват първи.

Отначало дивата свиня не се отдалечаваше от рожбите си. За няколко дни тя отслабна, защото се хранеше само с коренчета, червеи и треви, растящи по брега на поточето. Зимната козина по гърба й проредя и сега изглеждаше постоянно наежена. Хълбоците й хлътнаха и под корема вимето провисна. Но всичко това си беше в реда на нещата, свинята хранеше малките си от запасите, натрупани в тялото.

След две седмици майката започна да оставя малките за по-дълго. Пак не отиваше много далече, ровеше листата в младата борова гора и се ослушваше дали някое глиганче няма да потърси защитата й. Хранеше се с дребни гризачи и корени на треви и храсти. Умееше майсторски да разрови подземните коридори и, щом улавяше мишка, мляскаше дълго, вдигнала зурла встрани.

В един пролетен ден тя откри трупа на заек и го изяде целия. Привечер се върна при малките си, легна на хълбок и дълго ги остави да сучат, като грухтеше от удоволствие.

Друг път се върна рано следобед и не им позволи да сучат. Изгрухтя тихо и те се подредиха в колона след нея. Поведе ги надолу. Отначало малките вървяха тихо и мирно, но след малко краката ги заболяха, те почнаха да се блъскат едно друго, да грухтят и да се хапят. Дивата свиня вървеше бавно напред с ниско наведена глава. В края на боровата гора майката тихо изгрухтя и малките се заковаха на място. Тя провери внимателно поляната, подуши въздуха и едва като се увери, че няма никаква опасност, поведе колоната по-нататък. Нощта се спусна бързо. По небето затрептяха хиляди звезди. Дивата свиня водеше малките си из дола, напредваше бавно, но упорито се придържаше към определената цел.

Високо над дърветата излетя горска чучулига и запя на своята женска, скрита в храстите. Слънцето още не се беше показало, а в короните на дърветата всичко беше на крак. Кълвачът работеше усърдно, а през кратките паузи оглеждаше дърветата и се усмихваше на нещо свое. Свраките прелитаха от дърво на дърво и търсеха слушатели за клюките си. Чинките повтаряха своите прости мелодии и от удоволствие притваряха кръглите си очички. Щом на изток се пукна зората, от клоните на дърветата се обади кукувица, а над долината прелетя ято ранобудни врани.

Встрани от дивата свиня изскочи заек. Спря се под една дебела бука, вдигна се на задните лапи и учудено погледна майката с малките глиганчета. В следващия миг се обърна и побягна — предпочиташе да бъде по-далеч от тези настръхнали животинчета.

Щом навлезе в буковата гора, дивата свиня се спря, огледа дърветата и заби зурла в пръстта. Малките също опитаха, но муцунките им още бяха меки и ровенето не спореше. Затова се преместиха наготово при майка си. Щом някое намереше ларва или коренче, накланяше глава встрани и дълго сладко мляскаше. Когато малките се умориха, майка им се излегна и ги остави да сучат до насита. След това те отново се пръснаха и продължиха да ровят из загнилата шума. Скоро дивата свиня изгрухтя, малките се събраха накуп и, вдигнали глави, се опитваха сами да разпознаят каква опасност идва.

Не, нямаше нищо страшно. Майката просто беше решила, че е време да се върнат в леговището сред гъстата гора. И така почти всеки ден дивата свиня водеше малките си все по-далече, но винаги гледаше да се върне в безопасното скривалище с изгрева на слънцето.

Обикновено, преди да се скрият, глиганчетата преминаваха през потока и през блатото. Няколко минути те се излежаваха с вдигнати муцуни и грухтяха от удоволствие. После се надигаха, лутаха се бавно из гората, докато засъхне калта по телата им, и се триеха в дърветата.

От ден на ден малките глиганчета ставаха по-умни. Престанаха да се страхуват от едрия елен. Самият той предпочиташе да стои по-далеч от майка им. Вече не се стряскаха от гласа на черната врана, убедиха се, че е излишно да тичат след малките катерички, които като игриви пламъчета се изкачваха по короните на дърветата и оттам любопитно оглеждаха враговете си.

Бяха ли на паша — те все по-малко сучеха и свикваха с храната, която намираха под полуизгнилата шума. С особено удоволствие поглъщаха охлюви, но ако не намереха нищо, не се тревожеха и в най-лошия случай се задоволяваха със сладникавите листа и клончета от белите брези.

Най-голямото глиганче се отдалечаваше по-често от майка си. Но щом дивата свиня изгрухтеше, и то изтичваше при нея.

Тази нощ някъде в дола изблея изплашен сръндак. Майката надигна глава и започна да души миризмите, носени от вятъра. Въртеше ушите си като радари. Но никъде не улови нещо подозрително и отново сведе глава към изровената бразда. Малките играеха около нея, но на най-едрото глиганче тази игра му омръзна и то се отдели. Скоро откри нещо много по-интересно: по ниските лешникови храсти имаше плодове, подобни на жълъди. То ги помириса, побутна ги с муцунка и един от тях падна на земята. Оказа се, че не е плод. Глиганчето бързо го налапа и го сдъвка. Върху езика си усети приятния вкус на майски бръмбар. Бързо се огледа за други. Откри още доста апетитни бръмбари, схруска ги и премина към следващите храсти.

Така, без да усети, то се отдалечи твърде много от майка си. Изведнъж глиганчето се вцепени, защото забеляза, че към него се приближава невиждан, страшен звяр. Опита се да скочи и да побегне назад, но успя само да изквичи. Грамадното куче се хвърли върху него и го захапа за врата. Глиганчето изквича още по-силно, но в този момент към него скочи второ куче и го захапа за хълбока.

Още при първия писък дивата свиня вдигна глава. При втория разбра посоката и се спусна натам. Кучетата, увлечени в разкъсване на плячката, ръмжаха едно срещу друго и се гледаха с кръвясали очи. Нападението беше неочаквано. С един удар майката обърна първото куче по гръб и го захапа за гърдите. Костите на грамадния вълкодав изпукаха, той се опита да захапе свинята, но силите му бързо го напуснаха и главата му клюмна встрани. Жалко скимтене огласи тихата гора. С едно движение на главата дивата свиня разпра корема му отдолу нагоре и вътрешностите се изсипаха на тревата. Бързо се спусна по дирите на второто куче. То обаче отдавна беше изчезнало. Фучейки, дивата свиня се върна и спря над тялото на малкото глиганче. Останалите пет живи глиганчета се бяха спрели на крачка от трупа на своя брат и изплашено гледаха майка си. Тя подуши цялото му тяло, откри раната на корема и леко го побутна със зурлата си. Може би очакваше, че малкото ще се надигне, но скоро се убеди, че това е невъзможно. Отново изфуча и започна да се рови наоколо, като хвърляше пръстта върху главата на малкото. След това отскочи до гъстите храсти, начупи клонки и ги положи над тялото. Едва когато сметна, че е закрила достатъчно добре рожбата си, тя клекна до нея, помириса я още веднъж, изгрухтя и поведе стадото надолу към потока.

В гората дивата свиня легна в своето леговище и остави малките да сучат до насита. Най-дребното обаче напразно дърпаше и хапеше пъпката при предните крака — тя беше пресъхнала. Глиганчето се опита да блъсне една от сестрите си, но не успя. Тогава се повъртя около майка си, изгрухтя, но, изглежда, се досети нещо и пъхна глава между задните й крака. Намери пъпката на своя брат и лакомо започна да суче. Неочакваната смърт на най-голямото братче беше спасила живота му.

Дивата природа не умее да глези, тя е строга към всички и едновременно може да бъде и майка и мащеха. Животът сред нея не е случайност, той се движи по неписани, сурови закони. Затова натрупаният от животните опит е най-ценното наследство, оставено от прадедите им.

Живите продължават своя път, без да се спират и без да се замислят за бъдещето. Всеки ден иска своето. Всеки ден трябва да се намира достатъчно храна, всяка нощ е необходимо сигурно леговище. Така, унесена в грижи за своите пет глиганчета, дивата свиня нямаше време да си спомня за загиналото. Малките растяха бързо, все по-трудно беше да им се осигури достатъчно храна. Майката и нейните рожби обикаляха из гъстите храсталаци около потока. Там намираха вкусни, ароматни гъби и малките се бореха за всяка от тях. Майка им ги научи да изравят корените на папратта и да намират тлъсти червеи. Те вече умееха не по-лошо от нея да измъкват малките гризачи от дупките им и с удоволствие ги дъвчеха между острите си зъби. Най-дребното доскоро глиганче настигна на ръст останалите. През лятото то стана още по-едро и в игрите доказваше своята сила. Скоро беше признато за водач на малките и самоуверено заприпка веднага след майка си.

Семейството на дивата свиня престана да се връща всеки ден в леговището. Увлечена в търсене на храна, свинята все повече се отдалечаваше от познатите места. По едно време въобще престана да се връща. През топлите дни оставаше в гъстите храсти на билото, където току зад гората започва обработваемо поле.

Оттам всяка нощ вятърът носеше дразнещата миризма на храна. Дивата свиня не издържа и въпреки че в гората също имаше какво да се яде, изведе малките си сред овесената нива.

По тялото на глиганчетата светлите раета вече изчезваха и тъмнокафявият цвят на новата им козина беше по-сигурна защита в нощната тъмнина.

Овесът беше вкусен, но малките все още не можеха да достигат високите класове. Седнала на задните си крака, майка им лесно отрязваше стъблата и дъвчеше вкусните зърна. Глиганчетата също започваха да ядат.

От време на време майката изгрухтяваше предупредително и малките замръзваха по местата си. Дивата свиня дълго душеше миризмите, носени от вятъра, и чак когато се увереше, че няма никаква опасност — отново свеждаше глава. Това беше знак малките да продължат пашата си…

Но тези пиршества из овесените ниви не останаха за дълго скрити от човека. Дивите свине изтъпкваха много повече, отколкото изяждаха. Ловците от селото се събраха в кръчмата и организираха хайка. Естествено дивата свиня не можеше да предположи всичко това. Тя разчиташе само на доброто си обоняние и отличен слух.

Следващата нощ стадото спря в края на нивата. Малките се впуснаха към овеса, но майка им ги спря. Вдигнала зурла, тя проверяваше миризмите, носени от вятъра. Като усети, че от вътрешността на нивата иде човек, тихо изфуча, обърна се и побягна към гората. Малките не разбираха нищо, но послушно я последваха.

Последно тичаше глиганчето, което беше станало водач. Никак не му се искаше да напуска сочния овес, но нямаше как — трябваше да последва майка си. Макар да беше по-силно от братята и сестрите си, то също я слушаше.

Лятото беше топло и плодородно. Боровете миришеха остро на смола, а по полянките червенееха сочни ягоди и сладки като мед малини. Гъби също имаше достатъчно и всички животни от най-дребния гризач до най-едрите елени не оставаха гладни.

Мишките се бяха размножили дотолкова, че семейството на дивата свиня можеше да се насища само с тях. А това беше добре, защото майката беше станала по-предпазлива и вече рядко извеждаше малките си в овесените ниви.

Небето започна често да се покрива с навъсени, сиви облаци. От тях се изливаха поройни дъждове, а младите глиганчета с голямо удоволствие се търкаляха в рядката кал. Ясните нощи постепенно се удължаваха, по небосвода искряха все повече звезди, сякаш през лятото се бяха роили. Те заедно с бледата луна ярко осветляваха нощните разходки на глиганите. По стъблата на горската трева блестяха капчици роса, а щурците безспир повтаряха своите прости мелодии.

Тънкият глас на совата, която безшумно прелиташе над поляните, отдавна не плашеше малките. Само тази необикновена миризма на същество, което още не бяха срещали, изправяше козината по гърба им. По държанието на майка си те разбираха, че трябва много да се пазят от него. Неведнъж бяха виждали как тя навежда глава над големите отпечатъци от краката му и мигом отскача към най-близкия гъсталак, докато опасността премине.

Но вятърът от полето продължаваше да носи приятни миризми. Дивата свиня ставаше все по-неспокойна. Тя познаваше вкуса на дребните, хрупкащи плодове, зарити на плитко в земята. Достатъчно беше да забие няколко пъти зурлата си и щеше да има достатъчно храна за цялото стадо. Често майката спираше в края на гората при картофеното поле и дълго ловеше аромата му.

Още не можеше да се реши и да отведе малките си там. Може би си спомняше края на своята майка и на двамата си братя. През онази отдавна отминала нощ двуногото същество вилнееше над полето. От всички страни се гърмеше и трещеше. Брат и до нея се преметна, изстена и започна да рита с крака във въздуха. Тя хукна като ужилена към гората. Скрита в гъсталака, зачака майка си. Но така и не я дочака — от седемте глиганчета бяха останали само три сестри. Скоро двуногото същество уби още една от тях близо до потока. А единствената жива сестра срещна за последен път миналата пролет. Тя водеше след себе си пет малки глиганчета. Двете сестри скитаха заедно чак до късна есен.

В началото на зимата ги разделиха два яки глигана. Оттогава не е виждала сестра си и само от време на време си спомняше за нея като през гъста мъгла.

Тази нощ дивата свиня се колеба дълго дали да влезе в картофеното поле. Най-силното глиганче, доловило дразнещата миризма, не издържа и се спусна към правите, дълбоки бразди. Малките го последваха и майката нерешително пристъпи след тях. Сама едва ли би се решила да навлезе в страшното голо поле.

Изминаха няколко тихи и спокойни дни. По небето плъзнаха дрипави облаци. Звездите и луната изчезнаха, забулени в обятията им. Над гората се спусна кадифена есенна нощ. Дивата свиня обичаше такива нощи, въпреки че зрението й беше по-слабо в сравнение с обонянието и слуха й. Този път тя не се двоумеше в края на картофената нива, а сама поведе малките си навътре. Не след дълго от нивата се дочу квичене, грухтене и хрускане на картофи. Семейството на дивата свиня пируваше. Шумът, който вдигаше, не се чу от никого. В тъмната нощ те бяха единствените господари на полето и затова се държаха много неразумно. Едва призори майката изведе глиганчетата на водопой. После легнаха в най-гъстите храсти и доволни почиваха. Но ситостта трае кратко. Още преди мръкване младите глиганчета се разшаваха из гората. Но меките гъби не можеха да се сравнят с вкусните, хрупкави картофи…

. През нощта дивата свиня отново спря в края на картофеното поле. Този път луната светеше ясно, а дърветата хвърляха дълги, призрачни сенки. Вятърът духаше откъм полето и не предвещаваше нищо добро. Майката свърна стадото си обратно в гората, сякаш предчувствуваше, че двуногото същество няма да остави безнаказано вчерашния среднощен пир.

Но гнилите жълъди вече не харесваха на глиганчетата. В малинака плодовете бяха попарени от първата слана. Есенните гъби не миришеха така хубаво, а жълъдите тази година бяха малко.

Две или три нощи стадото кръстосва гората. На четвъртата нощ майката сама не издържа и заведе глиганчетата в картофеното поле. Месечината светеше ясно, но този път вятърът духаше откъм гората и майката навлезе спокойно в нивата.

Тъкмо беше приближила средата на малкото възвишение, когато в ноздрите я удари острата миризма на двуногото същество. Нейното предупредително грухтене се смеси с трясъка на изстрелите. Тя побягна към гората и след себе си почувствува миризмата на барут и кръв.

Най-едрото глиганче вървеше последно и още като чу първия изстрел, се завъртя на едно място и побягна към спасителната тъмна гора. Там в настъпилата тишина то скоро долови гласа на майка си. Предпазливо тръгна натам и бързо я намери заедно с още две глиганчета. Дивата свиня изквича радостно и го подуши. Дълго чакаха другите две глиганчета, но те не дойдоха. Опитната дива свиня разбра, че гърмежите завинаги са я лишили от нейните рожби, завъртя се и поведе останалите три навътре в гората.

Сова прелетя няколко пъти над главите на изплашените животни, заплака с тъжния си, прокобен глас и остави дивата свиня да търси сигурно скривалище.

В най-ниската част на дола сутрин започнаха да се спускат гъсти мъгли, а короните на яворите се оцветиха в жълто и оранжево. Дренките постепенно се набръчкваха и падаха на сухата трева. Птиците в гората намаляха. Листата на дърветата падаха и вятърът ги разнасяше насам-натам, запълвайки с тях долчинки и урви. Под нападалите листа пробягваха тлъсти мишки. Глиганчетата ловко ги улавяха в зурлите си и ги сдъвкваха с острите си зъби. Лятната им четина опада и на нейно място порасна гъста сивочерна козина.

В едно есенно утро стадото се връщаше в новото си леговище. Неочаквано опитната дива свиня се спря и подуши следите на сърна. Долови миризмата на прясно пролята кръв и поведе малките си по нея.

Слънцето изгря над гората, а те упорито вървяха по следата на ранената сърна. Някакъв неопитен ловец още снощи беше ранил животното и сега то бягаше, усещайки, че е преследвано. Но постепенно загуби сили и падна на хълбок върху пъстрия килим от пожълтели листа.

Дивата свиня се приближи първа, спря за миг и огледа загиващото животно. Сърната надигна глава и в големите й очи се появи неописуем ужас. Но дивите животни не знаят що е жал. Без капка злоба свинята пристъпи, захапа шията на животното и с едно стискане угаси остатъците от живот в него. Направи го така естествено, сякаш откъсна снопче миризлива трева.

Глиганчетата лакомо се спуснаха към топлото месо. Майката разкъса корема и те най-напред изядоха вътрешностите. Но не бяха толкова гладни, че да изядат цялата плячка. Майката ги заведе в близкия гъсталак, разрови шумата и уморени от продължителното преследване, малките бързо заспаха. Дивата свиня искаше да се върне при трупа на сърната, но, изглежда, и друг беше тръгнал по следите на раненото животно.

Неочаквано майката трепна. Глиганчетата вдигнаха глави и неспокойно се ослушаха. По следата с пушка на рамо вървеше двуногото същество. Спря се при тялото на сърната, наведе се и огледа следите. После отвори раницата си, извади от нея голяма скоба и я положи до разкъсаната сърна. Надигна се и бавно пое назад.

Дивата свиня го проследи с малките си черни очички, завъртя се и безшумно поведе стадото в обратна посока. Не знаеше какво беше намислил човекът, но инстинктивно се досети, че не е дошъл само за да види колко от месото на животното са изяли.

На другата сутрин се върнаха при своето леговище и там намериха два глигана. В първия момент майката злостно изфуча, но, като се приближи и помириса телата им, спокойно изгрухтя и легна в леговището си. Майката беше познала своите миналогодишни рожби. Не след дълго и малките глиганчета познаха по-старите си братя.

Гората се готвеше за дългата и студена зима. Дърветата молитвено протегнаха към небесата своите голи клони. Кълвачът все по-рядко почукваше по дебелите стволове и смехът му заглъхна. Сойките прелитаха угрижено от дърво на дърво и само враните като че ли тържествуваха. Летяха на големи ята над гората, виеха се над поляните и, щом откриеха трупа на някой елен, с неописуем крясък се спускаха над тялото му.

С падането на първия сняг към стадото се присъедини още един член. Това беше грамаден, червен глиган. Дивата свиня се сдружи с него през миналата зима. Младите глиганчета се страхуваха. Беше с дълги и остри като игли бивници. Малките му очи едва се забелязваха, а зурлата му почти се сливаше с дебелия врат.

Още първия ден глиганът се приближи до майка им и, като грухтеше доволно, започна да я души. После неочаквано я надигна със зурлата си и я отхвърли встрани. Дивата свиня едва се задържа на четирите си крака. Глиганът тръгна към нея и изгрухтя някак особено. Дивата свиня побягна няколко крачки, но скоро се спря и погледна изпитателно грубия си кавалер.

Той пак се приближи и пак като на шега я надигна и отхвърли напред, но за учудване на малките майка им въобще не се ядоса, сякаш тази груба игра й харесваше. Трите млади глиганчета наблюдаваха големите животни и всеки миг бяха готови да побягнат. Но техните по-стари братя лежаха спокойно и с интерес наблюдаваха любовната игра на стария глиган. Може би след година и те щяха да започнат подобна игра в някой гъсталак. Всичко, което виждаха сега, ще им бъде от полза.

Изглежда, че грубите обноски бяха неделим ритуал от глиганската сватба и доставяха голямо удоволствие на дивата свиня. А когато глиганът ставаше прекалено груб, тя отскачаше встрани, ровеше корени от земята и мляскаше, преструвайки се, че не му обръща внимание.

Партньорът приближаваше, повтаряйки своето грухтене, отново я повдигаше с дългата си зурла и, раздразнен от миризмата на тялото й, продължаваше да върви след нея. Накрая дивата свиня и глиганът се загубиха от погледите на малките глиганчета и дълго не се връщаха. Малките искаха да последват майка си, но, наблюдавайки по-старите братя, разбраха, че няма какво да търсят там.

От този ден могъщият глиган поведе стадото. Младите послушно вървяха след него. С дългата си зурла той прокарваше дълбоки бразди в земята и подканяше глиганчетата да търсят вкусни червеи.

Изминаха много дни и нощи. Зимата скова планината в ледена броня. В гората напада дебел сняг. Глиганът неуморно водеше стадото, като проправяше пъртина с тялото си.

В един зимен ден към стадото приближи още един самотен глиган. Щом го забеляза, водачът цял настръхна и се спусна срещу пришълеца, размахвайки като бойно знаме късата си опашка. Но самотникът излезе разумен, не дочака приближаването му. Обърна гръб и се загуби в дълбокия сняг.

Силният водач се върна при стадото, доближи до дивата свиня и, като фучеше злобно, няколко пъти я обиколи. Може би с направения кръг той искаше завинаги да запази за себе си майката на малките глиганчета.

А дивата свиня стоеше с наведена глава, грухтеше тихо и сякаш искаше да каже, че няма никаква вина, че не е канила самотния глиган, че ще бъде само негова.

Изминаха няколко дни и неочаквано водачът изчезна. Дивата свиня не се разтревожи и сама поведе стадото към боровата гора, където прекара миналата зима.

Спуснаха се по склона, преминаха през дълбокия дол, през една млада смърчова гора и едва тогава навлязоха сред гъстите борове.

Зимата беше обикновена — нито много студена, нито много мека. Затова пък снегът се сипеше почти всеки ден. Храната трябваше да се изравя от дълбоко. Дивата свиня водеше малки те си в букака и дълго разравяше дебелия сняг, докато стигне до набъбналите от влага жълъди. От време на време откриваха трупа на замръзнала сърна или кошута. В такива дни стадото се изхранваше до насита, а след това дълго отпочиваше в старото си леговище.

Когато снегът, гален от полъха на южния вятър, започна да омеква, майката прогони своите глиганчета и започна да подготвя леговището си за новото поколение.

По-възрастните братя се разделиха и всеки тръгна по свой път. Трите миналогодишни глиганчета останаха заедно. Сега трябваше да се грижат сами за себе си. Двете мъжки поведоха сестра си из дивата гора. По-едрото вървеше отпред, поело отговорността на водач, а по-дребното пазеше отзад.

Вечер тримата ровеха снега под старите буки, а когато имаше мъгла, излизаха и денем в сечището, където изравяха сочни корени. Дългата зимна нощ не им стигаше, за да напълнят стомасите си, и те все по-често трябваше да търсят храна през деня. Но това не беше толкова страшно. По-лошото беше, че следите им оставаха в снега и ловците бързо ги откриваха.

В един зимен ден неопитните животни попаднаха на засада. Те не очакваха да срещнат по това време опасния човек. А ловците нарочно ги оставяха на спокойствие в младата борова гора. Знаеха, че по тези места всяка година една или две майки извеждат своите млади глиганчета. Хайката беше устроена далече от леговищата, за да не тревожат майките.

Отначало глиганчетата доловиха особени звуци. Първо надигна глава най-едрото глиганче. Миризмите, носени от вятъра, бяха непознати и опасни. Лаят на кучетата го разтревожи, но то нямаше опит и не знаеше какво да предприеме. Брат му и сестра му се скупчиха около него и очакваха решението му. Глиганчето побягна вляво, но след малко и оттам долови същите звуци. Спусна се вдясно, но не измина и стотина метра и кучешкият лай се усили. Чуваше се и човешки говор. Тогава то полетя напред, колкото се може по-бързо и по-надалеч от непознатата реч на двуногото същество.

Трите глиганчета тичаха по обратния път към разораната от тях ливада. Тичаха едно след друго. Неопитният ловец трудно би познал, че оттук са минали три животни, защото младите глиганчета стъпваха в едни и същи следи.

Така стигнаха до долчинката, откриваща се между старата и младата борова гора. Най-едрото глиганче изскочи в просеката и се закова на място. Първият изстрел наруши зимната тишина. Пред носа на глиганчето премина пламък, въздушна вълна го блъсна в тялото, то подскочи встрани и това спаси живота му. От всички страни затрещяха изстрели. Глиганчето се впусна в бяг. Бързо пресече просеката и навлезе в гъстата гора. Оттам то извърна глава и видя, че братът и сестрата лежат върху снега, а около телата им дими прясно пролятата кръв. По полянката крачеха високите, двуноги същества. Гората ехтеше от гласовете им. Повече нямаше какво да чака. Младото глиганче отново се впусна в бяг. Обиколи боровата гора и навлезе в дълбокия дол. Там се скри в храстите, отрупани със сняг, и не излезе нито през нощта, нито през следващия ден. Младото глиганче запомни тази страшна преживелица за цял живот. Разбра, че не бива да бяга срещу двуногото същество, когато то стреля насреща му. Убеди се, че е по-добре дълго да се крие в храстите, отколкото да излиза често от леговището си и да издава своите пътеки. По-късно научи, че попадне ли в засада, трябва да се обръща нататък, откъдето идеше най-много шум. Обикновено успяваше да се промъкне невредимо между изненаданите гоначи.

Зората от изток разсея тъмнината на нощта. Върху тъмния пояс на гората се очерта назъбеният контур на високите смърчове. В най-високата част на долинката леко се раздвижиха малиновите храсти. Само опитното око на ловеца би видяло, че от храста гледат две дребни, недоверчиви очи на глиган. Животното стои и внимателно оглежда тихата гора. Убеден, че всичко е в ред и че никаква опасност не заплашва живота му, глиганът бавно се измъква от храста.

Не се доверява на измамната тишина. Спира отново и дълго лови миризмите, носени от вятъра. Не е забравил хитростта на двуногото същество и силата, с която прикова сестра му и брат му сред полянката. Но гладът го вдигна от безопасното леговище под малиновия храст. Може би си спомняше вкуса на жълъдите или виждаше изровените бели корени. А може би беше по-смел и мислеше за вкусното месо на някой замръзнал заек или сърна. Той мечтаеше за всички тези лакомства и чувствуваше как стомахът му се свива от глад.

Тръгна бавно и внимателно, като избягваше познатите места. Инстинктът му подсказваше, че там може да го срещне съдбата на брата и сестра му. Отдалече заобиколи и младата борова гора, където се беше родил. Там трудно щеше да намери нещо за похапване по това време. Изкачи се до хребета на дългия рид и тръгна по стъпките на сърните.

По тези места вятърът беше навял толкова сняг, че докато младият глиган стигна в подножието на главния хребет, месечината завърши своя път по небосвода. Като се спусна по южните клонове, той долови дразнеща миризма. Спря се, подуши въздуха и определи посоката. Миризмата идваше откъм дънера на клонест смърч. Глиганът тръгна предпазливо и се приближи на един скок разстояние. Спря се. Под клоните на дървото имаше пряспа сняг. Тук много по-осезателно усещаше миризмата на храна. Скочи към ствола на дървото, заби муцуна в снега и захапа нещо меко. Яребицата беше все още топла, но почти не оказа съпротива. Сигурно дълго не е успяла да намери храна в дълбокия сняг и се е приютила тук, изтощена от студ и глад.

Разбира се, младият глиган не знаеше тези подробности и беше сигурен, че сам е уловил живата птица. Лакомо поглъщаше месото й заедно с перата. По тялото му се разля приятна топлина. Изяде и главата на птицата, но все още не се чувствуваше сит. Гладът го поведе по-нататък.

По южните склонове на редките гори се вървеше много по-леко. Тук снегът се топеше бързо и под дърветата се образуваха тъмни петна. Животното почувствува жажда, слезе в долчинката и дълго пи от стичащата се надолу снежна вода. След това мина през водата, намери разкаляно място и заби муцуна в него. Няколко минути рови с надежда да открие нещо за допълване на слабата закуска, а после бавно излезе на брега.

Глиганът спря под една дебела бука и разрови снега. В меката загнила шума намери жълъди, вдигна глава и блажено замляска с дългия си език. Животът тръгваше по старому. Гладът го водеше напред, а опитът го предпазваше от враговете. На разсъмване животното излезе от рядката букова гора, пъхна се под клоните на млади смърчове и проспа целия слънчев ден, заровен в снега.

На другия ден младият глиган подаде глава от гъсталака и при малиновите храсти видя стадо сърни. Животните гризяха напъпилите клонки и обираха изсъхналите миналогодишни листа. На двата сръндака вече бяха порасли нови рога.

Към стадото бавно се приближаваха два елена. Сърните вдигнаха глави и побягнаха към долинката. Преди да прескочат потока, те обърнаха глави, за да видят дали са преследвани, и успокоени, преминаха водата.

Двата елена се спряха при малиновия храст, подушиха следите на сърните, а после първият от тях приближи до дебел явор. Приведе се и като че ли прегърна ствола на дървото. Започна да движи глава надолу, нагоре и встрани и изведнъж единият рог падна в снега. Животното облекчено вдигна главата си и силно я разтърси. Само с един рог на главата то изглеждаше като чудовище от приказките.

Младият глиган изчака елените да отминат и дълго наблюдава огненото кълбо на слънцето. Блясъкът на снега дразнеше очите му. Времето омекна. След много дни и нощи кълвачът отново се разсмя в клоните на дърветата, а свраките крещяха някак по-меко, без злоба в гласа. Животните в гората се раздвижиха. Елените цял ден кръстосваха полянката, еднорогият очука и втория си рог и сега по-леко вдигаше нагоре голямата си глава.

Младият глиган излезе едва надвечер. Порови под старите буки, похапна набъбнали жълъди, но неочаквано задуха студен вятър. Животното вдигна глава и се огледа. По небосвода плуваха космати, тъмни облаци. Скоро заваля мокър сняг. Глиганът сякаш се разколеба, върна се във временното си леговище и отново легна. През нощта снегът се обърна на дъжд. Вятърът промени посоката си и стана по-топъл. Сутринта слънцето изгря над окъпаната гора. Облаците се вдигнаха високо и отплуваха на запад. Тъмните петна под короните на дърветата бяха пораснали през нощта, а наоколо в долчинки и вади весело клокочеха пролетните води.

Предпазливият глиган прекара деня в леговището и едва като се стъмни, излезе пред младите смърчове. Огледа поляната, приближи се до ствола на един смърч и дълго чеса гърба си. После се отърси и тръгна напосоки из редките храсталаци.

Отдавна беше навлязъл в непознати места. Луната беше изгряла и хвърляше призрачна светлина над гората. Животното тук-там огризваше напъпилите клончета на храстите, а харесаше ли му и сокът на дървото — започваше да рови в корените.

Внезапно вдигна глава и започна да души. Долови мирис на месо и тръгна натам. Скоро откри разкъсаното тяло на елен. Няколко дни лакомите гарвани бяха кълвали тялото, но месото по бутовете и гръбнака беше запазено. Без колебание глиганът се нахвърли върху леката плячка. Бивните му се бяха показали едва, но вече му помагаха да разкъсва жилавото месо. Когато се натъпка до пръсване, глиганът замъкна храната в гъстите храсти.

Утринното небе беше ясно и тихо. Свеж пролетен вятър шумеше в короните на дърветата. Щом слънцето огря върховете на високите смърчове, от гората долетяха два големи гарвана. Кацнаха върху трупа на елена и започнаха да кълват месото. Глиганът лежеше под клоните на малиновите храсти и наблюдаваше злобно птиците. Знаеше, че те не са опасни врагове, но беше сит и не се надигна да ги прогони.

Не след дълго двата гарвана отлетяха в короната на високия смърч и запощиха перушината си. После се вдигнаха високо, направиха няколко кръга над гората и се загубиха. Глиганът спокойно задряма.

Малко преди да изгрее месечината, глиганът се надигна и излезе от укритието. Протегна задните си крака, погледна небето като опитен познавач на времето и пристъпи към намирисващото месо. Изглежда, животното е било ранено по време на есенните двубои. Снегът го е затрупал и е запазил тялото му от гладните зверове, но сега долната част вече се разлагаше и вонеше. Това никак не му пречеше, за да се храни апетитно.

Още не се беше нахранил, когато долови лек шум. Изфуча изплашено, отскочи и се скри в малинака. Няколко мига стоя, без да трепне. Много не се доверяваше на очите си, но носът му долови миризмата на лисица. Скоро забеляза как към трупа на елена пълзят две лисици. Едната от тях излая няколко пъти и откъсна голямо парче месо. Другата също наведе глава над трупа. Лисиците ядяха неговата плячка. Това не можеше да се търпи.

Глиганът изфуча, изскочи от храстите и зае нападателна поза. Но лисиците също бяха гладни, пък и празнуваха своята сватба. В повечето случаи те избягваха да кръстосват пътеките си с глигана, но този път…

Животното, което стоеше пред тях, не беше особено страшно — млад, отслабнал глиган, при това сам! Двата хищника нямаха нищо против да опитат топлото му месо.

Но младият глиган беше на по-друго мнение. Не искаше да позволи на лисиците да ядат наготово. В отговор на предупредителното им ръмжене глиганът изфуча и затрака със зъби.

Лисицата скочи пъргаво и го захапа за предния крак. Глиганът смешно изквича. Опита се да удари хищника със зурлата си, но той беше по-бърз от него и избягна удара. В следващия миг лисицата отново заби острите си зъби в крака му. Но този път глиганът успя да притисне с тяло лисицата към близкия пън. Тя потрепера, костите й запращяха и натискът на зъбите й намаля. Глиганът усети надмощието си и натисна още по-силно. Лисицата болезнено изквича и пусна крака му.

В този миг на помощ се притече старият лисугер. Глиганът извъртя към него глава, без да пуска лисицата, и изфуча. Сега в него заговори кръвта на баща му. Лисугерът Страхливо отстъпи и се заплете в храстите на малинака. Глиганът се възползува от това, засили се и го подбра със зъбите си. Последвалият удар отдолу нагоре разпра кожата на корема му. Лисугерът изскимтя жално и се търколи в храстите.

Лисицата използува този момент, за да захапе отново разкървавения крак на животното. Глиганът се обърна и се приготви за ново нападение.

Лисицата се почувствува като в капан. Не можеше да отстъпи назад поради гъстите храсти, от двете страни й пречеха дънерите на отсечените дървета, а пред нея беснееше разяреният глиган. Тя приклекна, скочи високо над главата на глигана и падна върху трупа на елена. Оттам излая злобно и се загуби в тъмнината.

Така глиганът защити своята плячка и още няколко нощи яде от миришещото месо. За тези четири-пет денонощия той понапълня, заглади косъм и стана по-смел и самонадеян.

През нощта, в която от трупа на елена останаха само едрите кости, глиганът тръгна на северозапад. Без сам да знае, той вървеше по зова на кръвта — по стъпките и пътеките на своя баща, очертани по време на пролетното разгонване на дивите свини.

А в гората изчезваха и последните петна посивял сняг. С пукването на зората в небето се издигаше чучулига и пееше на своята женска, скрита някъде в храстите. Изпод сухите листа никнеше свежа, зелена трева. Около потока цъфтяха храсти. От ден на ден животът на младия глиган ставаше по-безгрижен и сит. Под старите буки имаше много меки и сочни жълъди. По влажните места се намираха охлюви, а под влажната горска шума пълзяха тлъсти червеи.

Само след няколко седмици младият глиган изглеждаше като двегодишно животно. Тялото му наедря, а бивниците му пораснаха с два пръста. От ден на ден обаче започна да го измъчва едно непознато досега чувство. А когато цъфна и черният бъз, младият глиган тръгна по непознатите пътеки на дедите си, все по-близо до гората, където се беше родил.

След двудневно скитане из планината той навлезе под зеления балдахин на младите борове. Скоро намери леговището, в което беше израсъл. Но то беше пусто. Тогава глиганът тръгна из гората и потърси следи. Така намери една майка с малките си. Опита да се присъедини към стадото й, но тя без предупреждение се спусна към него и здравата го ухапа.

Прогонен по такъв начин, младият глиган започна да избягва дивите свине с малки глиганчета. Превърна се като баща си в самотник. Дълго скита из гората, докато, откри гъсто обраслите долчинки над Дубравица. Тези места му харесваха и той се засели в най-усойния дол. В близката околност имаше всичко необходимо за живот, а гъстите храсталаци бяха непроходими за двуногото същество.

Обитателят на Дубравишката гора беше станал на четири-пет години, когато си извоюва правото да ходи със старата дива свиня. Само през този сезон тя водеше осем глиганчета, а след тях вървяха още пет миналогодишни. Спомни си за грамадния стар глиган и също като него заподхвърля дивата свиня със зурлата си. Играта обаче не продължи така дълго — очевидно твърде опитната свиня бързо се обърна към него.

От този ден глиганът поведе голямото стадо на дивата свиня. Не се грижеше кой знае колко за младите глиганчета, но му беше приятно, когато виждаше, че му подражават в игрите си. Оставяше ги да нагъват изровените от него ларви и червеи, но случеше ли се стадото да навлезе в полето, обработвано от двуногото същество, той веднага го подгонваше обратно към гората. На този свой навик глиганът от Дубравишката гора остана верен до края на живота си. Храната за себе си и за стадото търсеше в гората, и то само нощем. Ловците нито веднъж не откриха негови следи сред меките угари.

Няколко месеца след като беше поел водачеството на стадото, към тях приближи друг глиган — може би бащата на малките. Беше по-едър от глигана в Дубравишката гора. Още отдалече пришълецът ядно загрухтя, а четината по гърба му се беше изправила. Изглеждаше по-силен и самоуверен, опашката му шибаше като камшик ту наляво, ту надясно.

Глиганът от Дубравишката гора не се изплаши. Нямаше никакво намерение да отстъпва. Стоеше като сраснал със земята. Не се спусна срещу съперника въпреки неговото предизвикателство. Изчака да бъде нападнат.

Огромният глиган не издържа и се спусна насреща му като стрела. Дубравишкият глиган се отмести леко встрани и точно в мига, когато се изравни с нападателя, замахна яростно с глава. С дългия си бивник той разкъса десния хълбок на съперника.

Болката и неуспехът вбесиха грамадния глиган. Той се обърна, изпъна се като струна и отново нападна. Зурлите на двете животни се удариха, бивните им се заклещиха, те се блъскаха ту на една, ту на друга страна и от ноздрите им изскачаха кълба пяна. И двамата бяха силни. По-дребният не се изплаши и на грубата мощ на противника противопостави своята подвижност.

Неочаквано пришълецът се извъртя и се опита да забие бивника си във врата на дубравишкия глиган. Но кожата върху шията беше дебела и гъвкава, а четината — гъста и плъзгава, затова бивникът на пришълеца само се плъзна по нея. Водачът на стадото отвърна с нов удар и разпра кожата върху лявата плешка на пришълеца. От двете рани потече алена кръв.

Неканеният гост спря за миг, двете животни се погледнаха с кръвясали очи. От ноздрите им бликаше кървава пяна, дишаха бързо, а хълбоците им се вдигаха и спускаха като ковашки мехове.

Не за първи път старата дива свиня ставаше свидетелка на подобни дуели и затова гледаше сякаш безучастно. Но едва ли й беше все едно кой ще победи. Та нали тя ще трябва да тръгне послушно след победителя. Може би си беше спомнила, че по-едрият глиган е баща на малките. А и този, дето водеше стадото и грижливо го предпазваше от беди, също не й беше безразличен…

Двата глигана набраха сили и яростно се спуснаха един срещу друг. Последва тъп удар, бивните им се сплетоха и борбата продължи отблизо с къси удари. Дубравишкият глиган усети, че губи надмощието си в битката с тяло. Затова отстъпи крачка назад и успя да забие десния си бивник в муцуната на пришълеца. Той изквича от болка и ярост, отскочи бързо встрани и нанесе силен удар в хълбока. Водачът на стадото едва се задържа на крака. Въпреки това имаше късмет — ударът беше нанесен с глава и бивните не можаха да се забият в слабините му.

Почувствувал моментно надмощие, пришълецът се подготвяше за решителния удар. Дубравишкият глиган го заобиколи със същото намерение. Внезапно подскочи вдясно. Другият глиган не схвана веднага намерението му и отскочи вляво, за да посрещне нападението с глава. Но водачът на стадото се извъртя обратно и светкавично нападна открития хълбок. Успя да забие и двата си бивника в корема на пришълеца, изпъна се и с рязко движение вдигна нагоре глава.

Из гората се разнесе болезнен хриплив стон. От корема на пришълеца рукна кръв. Той залитна встрани, предните му крака се подгънаха, но въпреки болката животното опита да се надигне и да продължи борбата. Дубравишкият глиган не чакаше. Той още веднъж заби дългите си остри бивници в корема на противника и повтори движението на главата напред и нагоре. Това реши всичко. За втори път се разнесе болезнен стон и върху снега се изсипаха вътрешностите на едрото животно.

Водачът на стадото, опръскан и заслепен от пролятата кръв, не знаеше що е милост и продължаваше да нанася удари в корема. Около смъртно ранения глиган се образува грамадно червено петно. Тънката снежна покривка попиваше жадно кръвта, а тялото на глигана конвулсивно потръпваше.

Водачът на стадото се спря, огледа разкъсаното тяло на съперника си, обиколи го няколко пъти и с бавни крачки се върна при дивата свиня. Малките се дръпнаха встрани и гледаха със страхопочитание победителя. А свинята сведе глава пред него и кротко изгрухтя.

Все още ядосан, дубравишкият глиган изфуча и започна да я удря с глава. Нейното покорство го поуспокои, но той не престана да я хапе и блъска, докато свинята не тръгна напред и не се изгуби от погледа на малките.

Жестоката борба и предсмъртният стон не останаха стаени. Дочу ги лесничеят, тръгнал на обиколка из своя участък. Той бързо пое към звука, мислейки, че вълци или рисове са нападнали някой глиган. Но това, което намери, го изненада. В средата на една малка полянка откри огромното тяло на убит глиган. Помисли си колко голям ще да е убиецът и изтръпна.

Навярно беше същият глиган, който никога не излизаше в полето и оставяше своите отпечатъци само край реката. За него се говореше много. Леговището му беше в непристъпните храсталаци под Дубравица и отдавна никой не го беше виждал. Ловците определяха височината на гърба му по следите върху дебелите дървета, където се беше чесал след калната баня в блатото.

Лесничеят очисти тялото на убития глиган, но сам не можеше да го отнесе до селото. Той се върна веднага и още същата вечер ловната дружинка се събра на съвещание. Решиха да огледат гъстата смърчова гора, да поставят засада по пътеката към буката и да се опитат да убият опасния глиган. Лесничеят предупреди да не стрелят по дивата свиня. Разбраха се, че за месо ще убият няколко от миналогодишните глиганчета, но най-напред всеки трябваше да стреля по водача на стадото.

После дълго говориха за трофея му. Виждаха го закачен на стената в клуба и се радваха като големи деца. Бяха обхванати от ловна треска и от някакво предчувствие, че този път ще застрелят дубравишкия глиган.

Ловът започна по плана. В ранни зори ловците още веднъж провериха всичко. Обиколиха младата смърчова гора и по следите разбраха, че глиганът и стадото са там. Стрелците заеха местата си. Четирима от тях, въоръжени с добри пушки, се смесиха с гоначите.

В девет часа ловците започнаха. Гоначите тръгнаха из гъстата смърчова гора, като удряха с тояги по дърветата и викаха за кураж. Напредваха бавно, шибани в лицата от острите клони. Тези, които водеха със себе си кучета, тръгнаха начело, теглени по следите от верните си помощници.

Дубравишкият глиган усети миризмата на двуногите същества и на кучетата. Надигна се бързо и поведе стадото срещу вятъра. Водеше го към мястото, където ловците бяха направили засадата. Отначало бягаше пръв, но щом гората се разреди, той внезапно се закова. Може би се сети от премеждието от първата година на своя живот. Няколко мига стоя така и лови миризмите, носени от вятъра. А стадото продължи своя бяг напред.

И в този миг глиганът забеляза малко встрани зад себе си човек. Вървеше из гората и удряше по дърветата. Огледа се и видя цяла редица двуноги същества. Мъжете още не го виждаха. Глиганът събра смелост и се спусна срещу тях. Тогава те го забелязаха и побягнаха, като викаха силно и сочеха с ръце към него.

Откъм един дебел смърч се чу изстрел. Глиганът усети силна болка в дясното бедро. Направи бързо връзка между изстрела и болката, подскочи встрани и се спусна към ловеца. Нов блясък и още два изстрела. Първият разрови пръстта пред муцуната му, а вторият свирна над главата. В следващия миг беше до стрелеца. Той се опита да се покатери по дървото, но се свлече по гладкия ствол.

Раненият глиган заби яростно десния си бивник в глезена му, вдигна нагоре глава и разпра крака на човека чак до коляното. Ако не беше кучето, което се нахвърли отзад върху глигана, кой знае какво би станало със стопанина му. А верният помощник на ловеца се бореше с по-голямото животно, лаеше бясно и хапеше бутовете му. Глиганът се извърна и скочи към него, но кучето беше по-пъргаво. Отзад нещо изтрака.

Дубравишкият глиган се спусна назад към гората. Подире му отекнаха два или три изстрела, но и този път ловците не стреляха точно.

Така за втори път през живота си глиганът излезе само с раняване от срещата с двуногите същества. Вече не се върна при стадото. Раната в бедрото му гореше. Накуцвайки, той тръгна из храсталаците под Дубравица, към най-удобното и безопасно леговище.

Куршумът не беше улучил костта. Беше пробил кожата и мускула и беше заседнал в дебелия слой сланина. На другия ден заваля сняг. Това беше добре дошло за глигана. Снегът не само закри кървавата следа, но направи леговището му невидимо и го затопли. После захванаха люти студове. Дърветата, неподготвени за такава зима, трещяха и се пукаха.

Дубравишкият глиган лежеше в бърлогата си и изгаряше от топлина. Няколко дни го измъчваше остра, пареща болка и само снегът под него охлаждаше раната. След две седмици животното излезе от бърлогата, подгонено от глада. Беше станало кожа и кости. Лошо започна петата зима от живота му.

Глиганът вървеше и куцаше. Но щом се раздвижи, той почувствува, че мускулите се стоплят и болката затихва. Не напускаше храсталаците под Дубравица — навярно се досещаше, че следите могат да го издадат. Обикаляше из долчинките и тук-там късаше измръзнали шипки или други плодове, задържали се като по чудо на тънките вейки.

На сутринта подуши нещо живо. Приближи се, скочи пъргаво, щракна със зъби и челюстите му пресякоха на две половини тялото на заек. Изяде го ведно с кожата. Топлото кърваво месо го освежи, но не задоволи глада му. Глиганът продължи своята обиколка и скоро откри замръзнала птица. Изяде и нея, а след това започна да рови земята под един храст и да дъвче младите, полузамръзнали корени. Като изрови целия храст, дупката се разшири и той откри тлъсти ларви. Едва тогава почувствува стомаха си пълен и бавно се върна в бърлогата. Легна вътре, затопли я с дъха си, затули отвора и това беше достатъчно, за да не замръзне.

През цялата зима глиганът не напусна храсталаците под Дубравица. Ловците се чудеха къде е. Едни съжаляваха, че е загинал от раните си, а други вярваха, че все още ще го срещнат някъде из планината.

Така в недояждане, спане и студуване опитният глиган прекара зимата около своето леговище. Пролетта бързо припламна, всичко разцъфтя, птиците се върнаха в гората, а дубравишкият глиган заглади косъм и израсна още по-едър.

Неусетно настъпи лятото. Гората му осигуряваше достатъчно храна, а зелените гъсталаци го скриваха от погледите на ловците. Настъпи ранна есен — началото на ловния сезон, а все още никой от ловците и горските служители не можеше да се похвали, че е видял опасния глиган.

Листата на явора пожълтяха и застлаха земята с пъстър килим. Настъпи неговото време. Прастарият закон за запазване на рода разбунтува кръвта му. Глиганът от Дубравишката гора напусна сигурното леговище и тръгна да търси следите на своята дива свиня.

Ловците отново заговориха за него. Но животното беше станало по-опитно и щом усетеше миризмата На двуногите същества, напускаше стадото и изчезваше в храсталаците под Дубравица.

Напразно ловците търсеха следите му върху пресния сняг. Но по средата на зимата тяхното упорство беше възнаградено. Пуснаха по следите на глигана пет кучета. Обиколиха долчинката, където се беше скрил, заеха удобни позиции и насъскаха кучетата.

Пъргавите помощници на ловците откриха бързо глигана. Той стоеше изправен сред малиновите храсти. Кучетата го наобиколиха и лавнаха като бесни. Но ловците не можеха да се приближат. Долчинката беше гъсто обрасла с малинови храсти, шипки и глог. Между тях извисяваше клоните си черен бъз и само тук-там издигаше корона някое едро дърво.

Кучетата дълго лаяха срещу глигана. Той се въртеше в кръг, оглеждаше ги с малките си зли очи и чупеше храстите около себе си. Накрая кучетата се досетиха, че ловците не могат да приближат и започнаха да го нападат.

Първо скочи едно злобно куче с тъпа муцуна. Но не успя да захапе глигана — той скочи като пумпал и с привично движение на главата разпра стомаха на животното. Ловците чуха само болезнения стон. Глиганът разтърси глава и отхвърли кучето в храстите. Едрото красиво животно остана неподвижно върху бодливите клони.

Ловците завикаха кучетата си обратно. Разбраха, че без тяхна помощ преданите животни няма да се справят с огромния глиган. Но не смееха да пропълзят на четири крака из храсталаците. Та нали за този глиган се разказваха най-различни истории, кой би посмял да навлезе толкова близо и да го нападне във владенията му?

Кучетата продължаваха да нападат яростно. Миризмата на прясно пролята кръв ги вбесяваше. Глиганът запази спокойствие. При второто нападение обаче се оказа по-бавен от малкия черен бастард. Кучето успя да го захапе за бута. Друго подобно на него по големина и цвят нападна отпред, а трето куче от рода на чувачите се спусна отстрани. То беше по-бавно и стана следващата жертва на глигана. Той успя да го захапе за муцуната и да я смачка с едно стискане на силните си челюсти. Осакатеното куче едва отскочи и с жално скимтене побягна към ловците. Останалите три дребни кучета, заслепени от ярост, не виждаха безразсъдството на своите постъпки и хапеха краката на глигана.

Щом ловците видяха осакатеното куче, започнаха да стрелят във въздуха и още по-силно да викат любимците си. Вече се бяха отказали от мисълта, че ще убият опасния глиган и искаха поне да спасят кучетата.

Но стрелбата вдъхна смелост на сърцатите кучета и те още по-яростно се нахвърлиха върху глигана. За да се освободи, дивото животно се втурна из най-гъстите тръни. След няколко скока и кучетата го пуснаха; щом обаче той спря в своето утъпкано островче, нападнаха го отново.

Този път глиганът не обърна внимание на двете кучета, захапали дългата четина на бутовете му, а се съсредоточи само срещу онова, което го нападаше отстрани и го удари с бивните си. Кучето изквича и се сви в предсмъртен гърч, а глиганът го захвърли далеч в храстите.

Това охлади устрема на останалите две кучета. Те осъзнаха опасността, подвиха опашки и с жален лай побягнаха към ловците. Глиганът не се спусна след тях, беше доволен, че се е отървал от кучетата и се отправи навътре в храсталаците, за да отпочине след жестоката борба. Този път той излезе победител, без да получи нито една сериозна рана. При това научи много полезни неща в борбата с кучетата.

По-късно, след две или три години, глиганът срещна в гората някакви животни, подобни на кучета. В ранни зори той се връщаше от едно посещение при старата дива свиня, верен на своите чувства. Неочаквано пред него изскочиха две едри животни. В първия момент глиганът ги сметна за кучета и продължи срещу тях, настръхнал и готов за бой. В повечето случаи това беше достатъчно, за да ги накара да подвият опашки.

Тези обаче не побягнаха, а освен това и миришеха съвсем иначе. Бяха по-едри и по-космати от кучета. Дългите им опашки се влачеха ниско по снега. Не лаеха като домашните кучета.

Вълците неочаквано се нахвърлиха от двете страни върху него. Успяха да го изненадат — още не беше решил да се брани или да напада. Единият вълк го захапа в хълбока и острите му зъби веднага пробиха кожата. Глиганът подскочи, завъртя се като пумпал, но болката се усили.

Вторият вълк изчакваше глигана да се обърне към нападателя, за да го захапе от другата страна.

Разяреният от болката глиган се завъртя още веднъж и отпусна тялото си върху вълка. Костите на хищника изпращяха, той изскимтя и челюстите му се разтвориха. Вторият вълк скочи върху него, но глиганът го посрещна във въздуха с острите си бивни, вдигна глава и го отхвърли встрани. Затиснатият вълк се съвзе и се приготви отново за скок. Но като видя разпрания стомах на другаря си, подви опашка и избяга.

В дивата природа се греши само веднъж. И в повечето случаи грешката означава смърт. А победата е равностойна на живот, но самият живот е пълен с опасности и постоянни рискове, докато накрая…

Всеки ден е необходимо да се търси храна. Всеки час трябва да се избягват опасните врагове. Леговището по правило се прави на сигурно и защитено място. Но най-важното е животното да продължи своя род. Силата на този първичен инстинкт прави дивите обитатели на гората безстрашни, способни на чудеса.

Годините минаваха бавно. Грамадният глиган се криеше умело из гъстите храсталаци под Дубравица. Упоритите ловци намираха следите му само около реката, по влажните места. И това беше всичко. От година на година те забелязваха, че отпечатъците стават все по-големи и по-големи.

Суеверните твърдяха, че глиганът е обладан от нечиста сила, а горските служители предпочитаха да мълчат. Беше им ясно, че докато страшният глиган е жив, в гората под Дубравица няма да има място за други. За да оправдаят своето неумение, ловците заразказваха легенди за силното животно.

А глиганът продължаваше своя прост живот, пълен с ежедневните грижи за прехрана и сигурно леговище. Беше действително наедрял. Бивните му бяха станали грамадни. В основата си те бяха широки и огънати, а на върха — остри като игли. Опашката му израсна дълга и на края й се образува черна метличка от остра четина.

. През топлите летни месеци глиганът се излежаваше в мъртвите ръкави на реката, а през зимата излизаше по-нависоко, но не напускаше гъстите храсталаци под Дубравица. Само когато огладнееше много, измъкваше се от тях и скиташе в стихналата пуста гора. Колкото по остаряваше, толкова повече му харесваше вкуса на месото. Вече ядеше не само загинали животни, но и сам издирваше отслабналите, доубиваше ги и пируваше по няколко дни, като пазеше плячката си от хищниците.

Тази есен беше някак особено. Отрано гората се оцвети в жълти и червени тонове. Тревата бързо изсъхна, а листата, които не паднаха сами, бяха разпръснати по долищата от есенните бури. По склоновете пълзеше лениво бяла мъгла, сърните заякнаха и скоро смениха летните кожуси с по-топли.

След падането на първата слана старият опитен глиган тръгна да търси дивата свиня. Вече няколко години по едно и също време той слизаше към реката и минаваше на другата страна, където беше леговището на една млада и едра свиня. През последните няколко години беше станал някак особен — не тръгваше след коя да е свиня, а подбираше по-младите и за тях беше способен да разпори стомаха на всеки.

Един упорит лесничей няколко години наред откриваше следите му все по същото време и на същото място при реката. Той го беше проследил и знаеше всичко за есенните му похождения.

Тази година още през лятото лесничеят си скова удобно чакало в клоните на високия явор. В него можеше да издържи дълго и при силни студове. Много безсънни нощи прекара в него ловецът, докато в една лунна нощ дочака своя глиган.

Старият опитен глиган от Дубравишката гора този път не чу изстрела. Тъкмо беше излязъл от водата, когато нещо остро и парещо прободе гърдите му. Левият преден крак го заболя страшно, той се олюля и падна. Полежа няколко мига върху влажната земя, събра сили и се надигна. Лесничеят стреля още няколко пъти по едрото животно, но повече не улучи. Глиганът се върна във водата и преплува обратно на другата страна. Във водата гърдите и предният крак не го боляха толкова силно. Носен от бързото течение, той излезе далеко на стръмния бряг и куцукайки, бавно се заизкачва нагоре. Стигна до една висока скала, сви се под нея и дълго отпочива. Дишаше тежко, от раната течеше гъста червена кръв. Седеше на задните си крака, слухтеше и не се отпускаше.

Дивото животно от Дубравишката гора, което скоро щеше да стане на двадесет години, усети, че по следите му върви двуногото същество. Надигна се и тръгна. След него оставаха издайнически капки кръв. Вървя цяла нощ, а на следващия ден се спря при скалите под върха.

Ловецът едва се държеше от умора, но стиснал зъби, упорито напредваше по кървавата следа. В ръцете си държеше пушката, с която нарани смъртоносно едрото животно. Ядосваше се сам на себе си, че не взе куче. Неговият Азор беше още млад, а чуждо куче не обичаше да води със себе си.

Капнал, той вървеше по следите и се чудеше откъде дивото животно намира толкова сили. Та от раната му изтече твърде много кръв. Очакваше всеки момент то да падне. Тогава ще стреля отблизо в едрото му тяло и ще си разчистят сметките. По пресните капки кръв ловецът разбираше, че вече настига изнемогващото животно и стискаше здраво пушката в изпотената си ръка.

Есенното слънце бързо се спусна зад короните на дърветата, озари ги с яркочервен ореол и залезе зад високия хребет на планината. На небосвода изплува луната, забулена в млечнобяла, прозрачна мъгла. Умореният ловец изненадано се спря пред отвора на малка пещера. Кървавата следа свършваше дотук. Няколко метра по-навътре се беше отпуснало грамадното животно. Ако влезеше на четири крака, той щеше да види своя глиган, умиращ от загубата на кръв. Но кой човек със здрав разум би се изправил лице срещу лице със страшния глиган от Дубравишката гора?

След малко човекът се наведе, пъхна глава в пещерата и се ослуша. Не долови нито движение, нито болезнени стонове. Изправи се, погледна небето и дълго нерешително се застоя пред отвора на пещерата. Луната плуваше като златна ладия сред тъмното море и минаваше ловко между хилядите потрепващи звезди. Гората наоколо беше стихнала и сякаш тъжеше за огромния стар глиган. Някъде из короните на дърветата проплака сова, а над скалите прелетяха прилепи.

Умореният ловец вече не чувствуваше никаква радост от успешния лов. Бавно тръгна по обратния път към селото, съпроводен от прокобните крясъци на совата. След два дни се върна при пещерата, огледа следите и разбра, че глиганът не е напуснал скривалището си. Но победата над старото животно пак не го зарадва. Сега можеше да влезе и отреже трофея на своя глиган. Ловецът седна пред пещерата, дълго мисли върху смисъла на живота и причинената от него смърт и пак се върна в селото.