Милан Райски
Вълча кръв (22)

Един обикновен зимен ден

Тази година още от септември започнаха да прелитат ята диви гъски. Остриетата на стройните редици сочеха на юг. „Очаква ни студена зима“ — рекох си тогава и наистина още през октомври заваля първият сняг. Мислехме, че ще се стопи, но се излъгахме. Оттогава дебелината на снежната покривка няколко пъти се увеличи. Нима зимата иска да продължи цяла година? Снегът ни омръзна, още преди да настъпи Коледа, а как ще го понасяме след Нова година, не можех да си представя.

От сеното, което бяхме приготвили в Буковина за сърните, остана половината. Ако зимата продължи така до пролетта, няма да имаме с какво да подхранваме животните. Ще трябва и тази година да купуваме от ТКЗС-то. Уж все вземаме по малко, но сноп след сноп събраното бързо намалява. Ето и днес возя един голям сноп върху шейната на сина ми. Добре че я тегля надолу по склона — ако беше обратно, шейната щеше да затъва в дълбокия сняг.

Снощи отново заваля и не престана до сутринта. Бавно стъпвам в дълбокия сняг, а той пълни ботушите ми. Не му обръщам внимание, а само пазя пушката да не влезе сняг в дулото.

Наоколо всичко е бяло и сякаш мъртво. Клоните на борчетата са огънати надолу от снега, а храстите изглеждат като обли скали. Навсякъде цари необикновена тишина, дори шумът от потока, закрит с дебела снежна пелена, не се чува. Само тук-там се обаждат измръзнали синици. Над главата ми без грачене прелита угрижена врана. Тя каца на близкия бор, размахва криле и ме гледа измръзнала, настръхнала, учудена. Какво ли си мисли голямата птица? Сигурно се пита къде съм тръгнал с този малък сноп изсъхнала трева…

От дълги години в този край не е падал такъв сняг. Животните са се изпокрили на завет по долините. Рядко се виждат следи из дълбокия сняг — бялата пустиня е опасна за всички.

Само зайците не са толкова затруднени. На тях им стига да пообелят тук-там някое дърво и, като залъжат глада си, да се заровят в снега. После ако ще да вали, ако ще да трещи, ако ще зимните хали да беснеят из гората — на Зайо му е все едно. Но за сърните това време е много лошо. Дългите им крака пропадат в дълбокия сняг, те влачат коремите си по замръзналата снежна кора, а тя ги реже в слабините като нож.

Небето пак е покрито с тъмни облаци, но времето не е студено или само така ми се струва от дългото ходене из дълбокия сняг…

Буковина е долина, дълга около три километра и широка най-много половин километър. От двете страни се издигат високи ридове, по които едно време са расли стройни буки, но сега от тях няма и помен. Левият бряг е залесен с дъбови фиданки, а по десния са израсли млади лески, сред които нарядко се издигат високи клонести борове.

По-надолу, където долината се разширява, в гората са се врязали дълги пояси обработвана земя. Някога разрешили на сиромасите да очистят от храстите по няколко ара, но сега отдавна вече не се знае кое как е било. В средата на долината тече неголям, но дълбок поток. На места той е широк повече от метър. Бреговете му са обрасли с храсти. През лятото сърните се въртят по тези места. По влажната земя расте висока сочна трева — благодарение на това животните имат на едно място и храна, и укритие. През лятото човек трудно би се промъкнал из храстите. Сега те изглеждат като заспали под дебелата снежна покривка. Животните са се махнали оттук. По-добре се чувствуват сред гъстата дъбова горичка. Там снегът не е толкова дълбок, пък и по-бързо се усеща, ако се приближава неприятел.

Между храсталаците снегът е избродиран от заешки следи. Тук-там те се преплитат със звездичките на фазановите стъпки, а след тях личат дълбоките отпечатъци на лисица. Както обикновено, старата хитруша се е опитала да ги поразмете с дългата си опашка, но това още повече я издава. За нея сега времето е подходящо за богат лов. Дебне не само фазани и зайци около потока, но излиза и по склоновете.

Няколко пъти вече я причаквам, скрит сред храстите, но да се улови лисица не е така лесно. Чакаш, чакаш, а снегът се вмъкне под кожуха, ръцете и краката се вкочанят и вдигнеш обсадата. Намирах следи от рунтавата й опашка навсякъде из гората и даже около селските стобори. Кръстосва си тя навсякъде, а знам, че винаги се появява там, където най-малко я очаквах. Какъв е този инстинкт, един господ знае! … Но нейното присъствие все повече ме дразни. Като гледам следите й, пресмятам наум колко яребици, фазани и зайци няма да дочакат пролетта…

Някъде високо над гората лети сокол и пищи „кию-кию-кию! …“ Две свраки прелитат край мен и грачат. Мисля си от какво ли живеят те сега? Няма скакалци, няма бръмбари, пеперуди не летят, а и яйца няма откъде да крадат… По-рядко из гората се обаждат врани, подвикват си нещо старите клюкарки. А аз вървя из дълбокия сняг и трудно си пробивам пъртина. От час на час потръпвам като при изстрел от пушка. Но никой не стреля сега в гората, това са акациите — пукат се от студа.

Най-после стигнах до хранилника. Сеното, което бях довлякъл вчера, е изядено до стръкче. По следите личи, че животните са били доскоро тук. Все пак навреме докарах нещо за похапване. Оглеждам следите. В едни отпечатъци от тънките копитца на сърна забелязвам червени петна — кръв! А наоколо — никаква следа от борба. Това е лошо, много лошо. Сърната се е ранила на най-слабото място, между двете рогчета на копитцето. Да беше лято, бързо ще зарасне, но сега … Отначало разкъсаната кожа замръзва и се възпалява. От ходенето по снега раната се разкъсва и кърви. Сърната сега трябва да бъде в топъл обор и със силна храна.

Прехвърлям сеното от шейната в яслите, разпределям го равномерно и се връщам към кървавата следа. Животното е дошло по-късно от останалите. В хранилките не е намерило нищо и се е спуснало надолу да бели кората на леските. След около трийсет метра забелязвам между отпечатъците на тънките копитца широката диря от лисичата опашка…

— Ха сега да видим кой кого ще улови! … — заканвам се аз и тръгвам по-бързо по дирята. За сигурност проверявам дали пушката ми е заредена с подходящ патрон и вървя по двойната следа. Скоро забелязвам, че сърната с болния крак се е отклонила от следите на стадото. Знае си работата хитрушата, принудила е слабото изоставащо животно да тръгне само. Следите кривуличат между глоговите и шипковите храсти по края на обработваната земя.

Вдясно от мен забелязвам нещо като голяма снежна топка, но като се приближавам, топката изведнъж се пръсва и от нея изскача заек. Още сънен, той се спуска да бяга към гъстата гора…

Пак започва да вали сняг. Прехвърчат едни такива дребни, нищо и никакви снежинки, но след час те могат да заличат двойната следа. Бързам, на места дори подтичвам. Сърната тук е бягала ту наляво, ту надясно. Правила е опит да се откъсне от лисицата и да се върне при стадото, но хитрият хищник не я е пуснал да мине надолу. Гонил я е все нагоре по стръмния рид. Следите приближават в еднакви интервали и всеки опит на сърната да се отклони от посоката е париран от лисицата. Тя определя пътя, по който да бяга сърната, и търпеливо върви след нея. Времето работи в нейна полза. Сигурно не за първи път преследва сърна. Знае, че такъв лов може да продължи няколко дни, но е сигурна, че ще завърши успешно.

От копитцето на сърната тече все повече кръв, животното отслабва. Отначало е капело капка по капка, но сега ясно личи, че кръвта е рукнала по-силно. Сигурно някое заледено парче сняг е разкъсало раната и по този начин преследването се съкращава. Събличам кожуха си и го закачам на един чепат бор. Сега мога да вървя по-бързо.

Двойната следа води към скалите, които стърчат на рида като малък остров. Наоколо растат само ниски храсти, дирите обикалят отдолу, но аз предпочитам да мина отгоре. Така може би ще им пресека пътя или поне ще мога да ги видя.

Не се излъгах. Щом се изкачих на невисоката скала, видях и двете животни. Сърната се влече тежко из дълбокия сняг, пропада в него, опитва се да завие към младата дъбрава, но лисицата й пресича пътя. Сърната се спира и пропада с цялото си тяло в снежната преспа, само главата й с големите подвижни уши стърчи отгоре.

Лисицата се приближава към нея с бавни дебнещи стъпки и замита с опашката следите си. Всичко това става на около двеста крачки от мен. Разбирам, че няма да мога повече да се приближа. Не си струва и да се опитвам, ако искам да се намеся навреме. Усети ли ме сърната, с последни сили ще избяга към дъбовата горичка, а лисицата временно ще се скрие из храсталаците и щом премине опасността, отново ще намери кървавата следа. Имам една единствена, макар и несигурна, възможност — да стрелям от мястото, където съм сега.

Слагам пушката в тънкия чатал на дива слива. Дървото се поклаща от вятъра, опората не е сигурна, но нямам друг избор. През далекогледа на пушката като на широк кръгъл екран виждам развитието на драмата. Лисицата се приближава до отпадналата сърна, разстоянието между тях бавно се скъсява. Сърната е спряла и няма сили да изскочи от снежната пряспа. Лисицата също се спира за момент. Тя може дълго да чака. Вече е напълно сигурна в лова си.

Да, лисицата има много време, но, изглежда, е гладна, не й се иска да чака. Козината й настръхва и тя се приближава бавно към жертвата си. Може би от сутринта не е успяла да улови нищо и гладът я принуждава да рискува. Ето, вече е на три крачки от сърната. Двете животни се гледат.

И сърната, и лисицата знаят какъв е законът на дивата гора.

Сърната се вдига с последни сили на задните си крака и иска да удари с острите си копитца лисицата, но тя отскача встрани и избягва удара. Сърната отново се вдига и този път успява да засегне лисицата в гърдите, но без особен резултат. Хищникът се преобръща няколко пъти в дълбокия сняг и бързо се изправя настръхнал срещу отчаяното животно.

Тялото на лисицата се изпъва като струна. Червеният й кожух ясно се откроява върху белия сняг. Дебелата дълга опашка се мята ту наляво, ту надясно. Лисицата е готова за скок и изчаква само подходящ момент. На шията на сърната се червенее кърваво петно, животното диша тежко, на пресекулки, а петното се увеличава. За миг вятърът престава да духа, аз се възползувам от това и стрелям. Студената тишина е разкъсана от гърмежа. Лисицата скача назад, пада върху снега и повече не помръдва. Само дългата й опашка се мята в снега и изпънатите крака леко потръпват.

Сърната стои няколко мига неподвижно. През далекогледа на пушката виждам как цялото й тяло трепери. Тя не може да разбере какво се е случило. Смъртният й враг неочаквано лежи неподвижно върху снега и въздухът се изпълва с опасната миризма на барут и кръв. Опасността е преминала — животното разбира това много добре. Съзнава, че трябва да бяга надалече. Виждам как се напряга да скочи, насила се изправя на задните си крака, но те вече не издържат тежестта на тялото и бедното животно пада в снега. Отново виждам само главата му и част от шията.

Скачам от скалата и се приближавам. Лисицата лежи неподвижно, а сърната прави отчаяни опити да се измъкне от дълбокия сняг. Тя вече ме забелязва и с неимоверни усилия успява да се изправи, скача, но отново пада в снега и остава да лежи. С усилие повдига главата си и върти ушите си към мен.

Спирам се на около трийсет крачки. С просто око виждам как тежко диша умореното животно. От цялото му тяло се вдига пара. Колко много й се иска да избяга, но няма сили да се изправи на крака. Ако я оставя, може би след час ще замръзне, снегът ще я затрупа и напролет хищниците ще разкъсат тялото й. Не ми се иска, но трябва да стрелям, за да съкратя мъките на животното.

След изстрела главата му падна върху белия сняг и повече не се помръдна. Кръвта му се смеси с кръвта на жестокия хищник. Снегът се оцветява в червено.

Слабият снеговалеж изведнъж се променя в снежна виелица. Едри снежинки падат от потъмнялото небе, сякаш бързат да скрият всичко, станало през този обикновен зимен ден.