Милан Райски
Вълча кръв (12)

Новогодишен лов

Какво представлява новогодишното празненство за ловеца без традиционния ловен излет? Нали трябва някъде сам в гората да се раздели с целогодишния ловен сезон. Там на спокойствие да си спомни всички по-големи преживявания и накрая да улови нещо за новогодишната трапеза.

Вечерта, като седне сред приятели от ловната дружина, да има с какво да се похвали. А като засвири музиката стари мелодии, да си попеят дружно, докато младите танцуват.

Точно такава забава ще се състои тази вечер в нашето село. Ще ни гостува военната музика от близкото поделение. Две готвачки от сутринта готвят зелева супа, пекат фазани, пържат картофи и режат ловджийска наденица за мезе. Разбира се, те с нетърпение очакват да им донесем обещаната сърна. Остава само ние да я уловим в гората. Каква ще е тази новогодишна вечеря без лютивия сърнешки гулаш? Освен това нали писахме в обявата с големи букви: „Ще има сърнешки гулаш!“…

През нощта беше ясно, но сутринта, сякаш напук, над полето легна гъста бяла мъгла. В такава млечна обвивка на двадесет крачки едва се различава човешка фигура. Ако не се вдигне до обяд, не знам какво ще правим. Сърната не е заек, много по-рано усеща човека и бяга далече от него. При това не бяга през глава, накъдето й видят очите, а умно, там, където не могат да я изненадат.

Добре ще е да я уловим още сутринта, защото, докато я занесем до селото, докато я одерем и изчистим, ще стане обяд. А кога ще я разпределят на порции готвачките, кога ще я готвят…

В такава мъгла ловът е затруднен. Човек не може да използува едно от главните сетива при лова — зрението. Обикновено ловците тръгват напосоки, докато забележат отдалече дивеч. Едва след това се приспособяват към вятъра, приближават се бавно и като стигнат на разстояние един сигурен изстрел, залягат. Не винаги е нужно да се заляга, може пушката да се опре на дърво или в чатала на храст, но не бива да се стреля от ръка по тези красиви животни. Колко пъти се случва самонадеяни ловци само да наранят дивеча и той да загине някъде без никаква полза…

Вървя, мисля си за своите ловни преживявания и търся пресни следи. Върху снега личат много отпечатъци от копитата на сърни и лапите на други животни. Избирам най-пресните. Тук е минало цяло стадо. Разучавам следите, а меката мазна кал изпод снега се лепи по ботушите ми като обущарско лепило. Изтривам ботушите и се старая да прочета в следите повече, отколкото е записано. Само че мъглата си е мъгла, може стадото да е само на сто крачки пред мен, като не го виждам, съм напълно безпомощен.

Ето тук следите се кръстосват. Нататък към полето е минало стадо от десетина глави. Сред тях може нещо да се подбере. Тръгвам по новата следа почти слепешката. Пристъпвам бавно, внимателно, иска ми се да изненадвам стадото, колкото може по-рано. Но стрелките на часовника не стоят, времето лети. След малко ще стане обяд, а аз все вървя след стадото в мъглата. Изглежда, то ме е усетило и бяга пред мен.

Бялата мъгла се носи на вълни, на вълни. Навлизам отново в гората. Между дърветата мъглата е по-рядка, носи се на огромни къдели и бавно се издига към короните им. Без да забележа, отчупвам с тялото си сух клон. Уж тихо изпращя, но на мен ми се струва, че някой е стрелял до ухото ми. Мотая се насам-натам из рядката гора. Тук поне няма толкова кал. Не зная колко километра съм изминал от сутринта, все по следите вървя, а те отново ме извеждат в полето… Дали да ходя още след тези плахи животни? Те едва ли изведнъж ще оглупеят и ще спрат, за да ме дочакат. Друго щеше да е, ако сърните се приближеха към мен.

Със своето чувствително обоняние те веднага биха ме открили. Разбира се, на мен може да ми помогне бинокълът. И при мъгла с него се вижда по-добре, отколкото с просто око. Но това не е достатъчно. Нали трябва да различа силуета? Няма да стрелям така, съвсем напосоки! Ами ако убия някой млад сръндак или млада майка? Ще стана за смях пред цялото село! А от сутринта не съм видял даже сянка на сърна, хубаво изпращам годината, няма що…

Вече е обяд. Навсякъде е пълно със следи, но сърните ги няма. Мъглата все още не се е вдигнала и аз се чувствувам като без ръце или по-точно като слепец. Изглежда, довечера ще трябва да минем без сърнешки гулаш. Поне да не бяхме го писали в обявата! Но кой можеше да предполага, че точно срещу Нова година ще се спусне такава мъгла! … Все още не се предавам. И друг път е било лошо, но накрая все нещо е излизало. При това не съм сам, още трима бродят като мен из гората. Може пък някой от тях да има по-голям късмет.

Още сутринта се уговорихме, че щом някой улови сърна, ще гръмне още два пъти, за да отидем и му помогнем при почистването и пренасянето на тялото. Само че този късмет трябва да е много уморен, за да спре на техните мушки. От четиримата само аз имам на пушката си далекоглед. А да се стреля в тази мъгла без оптически мерник, това е загубена работа.

Снегът е добър приятел на ловеца, по него може да се чете като на карта: тук е минал изплашен заек, а там по следите на фазан е вървяла лисица. Хитрушата отлично умее да разчита отпечатъците — какво е животното и на какво разстояние пред нея се намира…

Но от днешния лов няма да излезе нищо. В мъглата дивечът е много по-предпазлив, отколкото през ясните зимни дни. Всяка промяна в климатичните условия предизвиква у животните отначало недоверие, докато постепенно свикнат и се приспособят. Едва тогава може да се тръгне след тях и да се разчита на успех.

При ствола на един стар дъб завършва следата на невестулка. Оглеждам дървото от всички страни дали няма някъде хралупа. Не, нищо не забелязвам. За всеки случай почуквам с пръчка по кората и наблюдавам дали отнякъде няма да се покаже малката хищница. Но тя не излиза, спотайва се или пък кой знае накъде е отишла да търси своята плячка. Неочаквано в тихия монотонен шум на гората се намесва нещо чуждо. Ослушвам се и разпознавам далечно гъше грачене. Постепенно звукът се усилва. Вече виждам гъските. Летят ниско над гората, и те са затруднени от мъглата. Мога да сваля поне една от тях, но това означава да свърша лова и да си вървя в къщи. А какво ще ми кажат после другарите? … Не, не мога да направя такова нещо. Сърната днес ни е крайно необходима. Иначе гостите на вечеринката цяла вечер ще се шегуват за наша сметка.

От дългото ходене огладнях. Изваждам от раницата малко салам, парче хляб и термоса с чай. Сядам на повалено от бурите дърво и похапвам. След това удължавам почивката си с една цигара. Струва ми се, че с дима на цигарата от гората се вдига и мъглата. Между клоните на дърветата плахо проникват първите слънчеви лъчи. В рядката мъгла те изглеждат като недействителни — изтъкани от тънки бели нишки във фини прозрачни платна.

Колко необикновени са чудесата в природата! Не минават и десетина минути, а от мъглата не остава и помен. Като че ли дивите патици я отнесоха на крилете си някъде над реката. Високо над дърветата се издига величественият купол на небосвода, синкаво дълбок, осветен от слънчевите лъчи.

Ставам от дървото, до смрачаване не остава много време. Проверявам пушката, далекогледа, патроните — всичко е на мястото си. Отново тръгвам по следата на сърните. През рядката гора се вижда надалече в полето. Сега при малко щастие ще ги открия и новогодишната вечеря няма да остане без сърнешки гулаш.

Обичам тези самотни преследвания. В такива моменти човек е може би много близко до своите прадеди. Нали от тях ни е останала тази животинска страст да преследваме докрай плячката си. Стотици поколения не са могли да преодолеят това тежко наследство. Не са могли ли?… Не, по-точно е да се каже, че не са искали да го преодолеят. Нарочно са го развивали и предавали от поколение на поколение…

От края на гората оглеждам цялото поле. На пръв поглед не откривам нищо, но не се предавам. Вдигам далекогледа и още веднъж проверявам всяка долчинка. Изведнъж сърцето ми радостно затуптява. На около триста метра в малка долчинка откривам стадото. Сигурен съм, че е същото, по което ходя от сутринта. Сърните лежат в снега и от време на време се ослушват. Само сръндакът е вдигнал високо глава, върти уши насам-натам, оглежда полето — пази старателно стадото. Вятърът духа отстрани, но нямам време да заобиколя.

С котешки стъпки, превит до земята, аз започвам да се приближавам към стадото. След малко вятърът се обръща, сега вече няма опасност да ме издаде. Едва бях направил петдесетина крачки и сръндакът се надигна. След него се изправи и една сърна. Той гледа направо към мен. Аз се премервам в сърната, но тя сякаш ми се подиграва и се обръща с гръб към пушката. Бързо търся мишена сред останалите сърни, но докато избера, стадото се впуска в бяг. Не ми остава нищо друго освен да ги преброя. Със сръндака са двайсет и три глави.

Не обичам да стрелям по бягащ дивеч. Това е особено рисковано на такова разстояние. Предпочитам още дълго да крача из калта, но да бъда сигурен в изстрела си. В този момент чувам далечен изстрел. Спирам се и очаквам уговорения сигнал. За мое съжаление не чувам нищо. Значи другарят ми не е улучил. И това се случва, но точно днес ли трябваше да стане? Все по-настойчиво си мисля, че довечера хората с право ще ни се смеят…

От утрешния ден сърните вече са охранявани от закона. Може да се каже, че тяхното спокойствие ще бъде гарантирано. Разбира се, с малки бракониерски изключения. Ще мине тяхната тежка зима и ще настъпи дългоочакваната пролет. В полето ще се раззеленеят есенниците и люцерната. По горските полянки ще поникне млада сочна трева, а птичките от сутрин до вечер ще огласят с песни спокойната гора.

Както съм се спрял и се наслаждавам на зимния пейзаж, виждам, че от гората излиза сърничка, а след нея се задава втора. От тази страна вятърът е издухал снега и младите животни се навеждат да пасат поникналите есенници. Бавно вдигам пушката, а от гората излиза още едно сърне. Сигурно там някъде се е скрило цялото стадо, мисля си аз, докато се прицелвам. Избирам най-слабото от трите животни и докато търся плешката му, окулярът се запълва от тялото на по-едро животно. Поглеждам — сръндакът застанал пред тях. Главата му голяма, шута, с едва наболи розетки, но това не му пречи да бъде внимателен баща.

Все още не ме е забелязал, но нещо е неспокоен. След него от гората предпазливо излиза стара сърна. Двете едри животни оглеждат подозрително пустото поле. Аз стоя, без да мърдам от мястото си, животните не ме забелязват и също се навеждат към хилавите, едва наболи върхове на есенната пшеница.

Сръндакът отново повдига глава, пак е неспокоен, а аз стоя и си мисля. Рядко се случва една сърна да отгледа три малки. Може би третото се е присъединило към тях, след като са убили майка му. Както и да е, тези слаби сърнета трябва да се застрелят. Също така и старата сърна, щом ражда по две малки. Може би някой ще си помисли, че това е жестоко? … Не, не е. Учените го наричат подпомагане на естествения подбор. До известна степен е така. В гората оцеляват онези животни, които са по-силни. Близначетата си остават винаги по-слаби, а като пораснат, обикновено близнят още по-малки сърнета.

Но защо все още не стрелям?…

Опрял съм пушката здраво до дървото, зад което се крия. Кръстчето на далекогледа се е заковало върху плешката на едно от сърнетата и не потрепва. Само да натисна спусъка, и сърнето ще падне на място. След това ще стрелям още два пъти във въздуха, а докато дойдат другарите ми, ще изкормя животното. Между зъбите на сърнето ще поставя зелена вейка — последна почит на ловеца към дивеча. А щом дойде лесничеят, ще отчупи къс от клончето, ще го натопи в кръвта на животното и ще го забоде зад ширита на ловната ми шапка.

Това е едновременно тържествен и тъжен момент от лова. Другарите поред ще ми стиснат ръка. Уважението ще се смеси с лека завист, а аз ще гледам трупа на животното, и вече ще ми бъде все едно какво си мислят приятелите-ловци. Само-ще изпитвам жал към безпомощното животно, допреди малко толкова жизнено, а сега — купчина кърваво месо за новогодишната трапеза…

Само че аз още не стрелям. Някак не ми се иска. Не зная защо, но в момента не мога, не желая да убивам. Сърнетата пред мен спокойно си пасат, от време на време игриво подскачат, навеждат глави като за борба и пак се разбягват встрани. Горките, с нищо не предчувствуват колко близо до тях е смъртта. Достатъчно е само да натисна спусъка и едно от тях ще падне, а другите изненадано ще надигнат глави и миг след това ще се понесат в див бяг към другия край на…

гората…

Сърнешкото семейство все така спокойно си пасе и незабелязано приближава към мен. Застрелвал съм сърна и на десет пъти по-голямо разстояние, а тези се приближават, разпалват ловната ми страст. Ето пак навлизат в гората. Сръндакът върви последен и оглежда някак разтревожен полето. Самият той е едър и строен хубавец, през пролетта от него ще стане отличен шестак с нагъсто перлирани рога. А сърната може би пак ще близни две или три малки сърнета. Те няма да са ценни за отглеждане, защото майка им не може да им даде всичко необходимо, за да бъдат едри и здрави, както останалите.

Кръвта в главата ми шуми. Един странно жалостив глас шепти: „Не стреляй!“ … А разумът се противопоставя със своята логика. „Защо не?! От тези малки нищо няма да излезе. Някой ден ще станат жертва на хищниците.“ А гласът продължава: „Нима ти не си хищник в този момент?“… Нещо ме бодна в сърцето, студена пот изби по челото ми. Не мога да стрелям. За по-сигурно свалям пушката и я прехвърлям през рамо.

Разумът и сърцето ми все още спорят. В този момент не желая да им бъда арбитър, защото ще трябва да изпълня сам произнесената присъда. А сърнешкото семейство е само на петнадесет крачки от мен. Бих могъл да улуча някое от тях. Но ето, сръндакът се спира и стои като вкаменен. Гледа към мен и силно поема с ноздрите си въздух. Улавя познатата опасна миризма на всесилния човек. Вдига се на задните си крака и с красив скок се понася между дърветата. Останалите членове на семейството го следват.

Сърнето, в което се прицелвах, бяга последно. За момент то се спира и гледа учудено назад. Иска само да разбере откъде идва опасността. Горкото, още не знае, че трябва колкото може по-бързо да бяга от човека.

Едновременно съжалявам животното и се ядосвам на себе си. Подтикнат от някакъв неосъзнат импулс, бързо свалям пушката, улавям малкото сърне на мушка, а то продължава да стои и да ме гледа с неразбиращите си големи очи. Не, не мога да стрелям в тези наивни по детски очи. Сърнето плахо се обръща и се спуска да догони останалите членове от семейството.

Тръгвам бавно към градското шосе. Там трябва да се съберем всички в случай на неуспех. Ботушите ми са облепени с рядка кал. Пристъпвам тежко, вече чувствувам умора след целодневното ходене из полето и гората…

— Нищо ли нямаше? — попитаха приятелите, които вече ме очакваха.

— Нищо! — излъгах аз и продължих заедно с тях към селото. Не изпитвах угризение, че излъгах. Пред очите ми бяха все тези малки игриви сърнета. Те все още са живи и здрави в рядката гора и може би се учудват какво искаше от тях всесилният човек.

Умората постепенно пада от раменете ми. Пред другарите си имах своя тайна — малка, на тях би им се сторила смешна, но на мен тя ми върна доброто настроение…

Бързахме към селото, за да се преоблечем и повеселим без убийства на връх Нова година. Ех, няма да има сърнешки гулаш, но какво от това, нима останалата храна ще ни бъде малко?…