Хайнрих Хайне
Лорелай

Не зная какво означава,

Но мъчи ме смътна тъга;

Легенда прастара не дава

Покой на ума ми сега.

 

В прохлада денят си отива,

А Рейн в полумрака мълчи;

Планинският връх се облива

В сетните ярки лъчи.

 

Там чудно красиво момиче

Върху канарата седи,

Ликът й е в злато обкичен

И златни коси тя реди.

 

Разресва ги с гребена златен

И песен запява в нощта;

Звукът й е сладък и властен,

Най-дивният на света.

 

Лодкаря, замаян от грижа,

Изпълва тя с дива печал;

Скалите подводни не вижда,

А гледа върха онемял.

 

И вярвам, вълните поглъщат

Каика с лодкаря накрай;

Това с песента си могъща

Е сторила Лорелай.

 

1823