Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Villette, 1853 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Жени Божилова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Набиране
- Гергина
Източник: http://bezmonitor.com
Редактор Красимира Абаджиева
Излязла от печат 26 март 1989
Издателство „Отечество“, София
История
- —Корекция
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА
ГОСПОДИН ПОЛ УСТОЯВА НА ОБЕЩАНИЕТО СИ
На първи май всички ние — а това значи двадесетте пансионерки и четирите учителки — бяхме предупредени да станем в пет сутринта, да шест да бъдем облечени и готови и да се явим при господин Еманюел, който щеше да ни изведе вън от Вийет — защото именно този ден той бе предложил да изпълни обещанието си да излезе на закуска в полето. Читателят помни, че аз не бях удостоена с покана за тази екскурзия, когато бе замислена — по-скоро обратното, ала сега, когато намекнах за това и пожелах да разбера какво ще стане, той ме смъмри така, че не се осмелих да предизвикам нови усложнения:
— Съветвам ви да не се дърпате отново — заяви ми господин Еманюел, а гласът му царствено ме стресна. Едно Наполеоново изявление ми бе достатъчно, затова реших да се присъединя към групата.
Утрото се сипна свежо, като че ли бе лято, с птичи песни в градината и с лека роса, която предвещаваше горещ ден. Всички си казахме, че ще е топло, всички с радост прибрахме дебелите дрехи и се облякохме подходящо за слънчево време. Чиста, свежа рокля от басма и лека сламена шапка, изработени тъй, както само френска шивачка може да ги изпипа — наглед простички, но много красиви, — това бе облеклото ни. Никой не се натруфи с коприни, никой не предпочете някоя поостаряла скъпа рокля, която трябва все някога да се износи.
Звънецът звънна весело в шест и ние изтичахме надолу по стълбите, минахме през «карето», през коридора и се озовахме във вестибюла. Там ни чакаше нашият учител, и той облечен с неугледното палто и «гръцката шапка» в младежка риза и весела сламена шапка. Приветливо пожела на всички ни добро утро, а повечето му отвърнаха с благодарствени усмивки. Подреди ни в редици и тръгнахме.
Улиците бяха все още тихи, булевардите — свежи и спокойни, като поля. Много бяхме щастливи, докато вървяхме по тях. Този наш водач, стига да поискаше, притежаваше способността да излъчва и внушава щастие също така, както при лошо настроение умееше да стряска всички наоколо си.
Не ни предвождаше, нито вървеше подире ни, а крачеше успоредно с нас и разговаряше — по-надълго с любимките си, но без да забравя и ония, които не обичаше. Самата аз предпочитах поради известни причини да не ме забелязва. Вървях с Дженевра Фаншоу и усещах на ръката си тежестта на солидната й ръка (тя бе в цветущо здраве и читателят трябва да ми вярва, че не беше лесно да се носи товарът на нейната хубост; неведнъж в този топъл ден си пожелавах да е малко по-слаба) — както и да е, след като тя не се отделяше от мене, реших да я използувам и да я поставям между себе си и господин Пол, като променях мястото си, щом забележех, че ни приближава, и заставах, ту от дясната, ту от лявата й страна. Личните ми съображение се дължаха на обстоятелството, че новата памучна рокля, която носех, беше розова — факт, който като се имаше предвид нашия предводител, ме караше да се чувствувам тъй, както навремето, когато трябваше да прекося една ливада, на която пасеше бик, наметната с шала от червен бордюр.
Известно време тази хитрост със сменянето на мястото и черния копринен шал, с който се опитвах да се увия, ми помагаха, но постепенно господин Пол установи, че от която и страна да приближи мис Фаншоу се оказваше до него. Познанството му с Дженевра никога нямаше да се задълбочи, английският й акцент неизбежно го разгневяваше. Нямаха нищо общо, което да ги привлича, всеки контакт помежду им довеждаше до отблъскване. Той я смяташе за празноглава и превзета, тя го намираше за грубиян, досаден и противен.
Накрая, когато може би за шести път бе променил местото си и всеки път осъзнаваше, че не е успял да ме приближи, той се наведе, погледна ме в очите и нетърпеливо запита:
— Какво има? Защо ме разигравате?
Едва бе изрекъл тези думи, когато проницателните му очи съзряха причината. Напразно размахах шала и разстлах отпред широкия му край.
— Аха-а! Зароди розовата рокля! — възкликна той и аз потръпнах, сякаш дочух внезапния раздразнен рев на цяра на ливадата.
— Но тя е памучна — обясних бързо — и е по-евтина, по-лесно се поддържа от всеки друг цвят.
— Мадмоазел Люси е по-суетна от десет парижанки — отвърна той. — Не съм виждала такава англичанка. Я гледай — и шапката, и ръкавиците, и ботинките!
Всички тези неща не бяха по-очебийни от ония на останалите в групата — с нищо не се отличаваха от техните, — бяха дори по-простички на вид, ала господинът вече бе намерил своята тема и подхвана да мърмори. Но думите му звучаха кротко подобно далечни буреносни облаци в летен ден. Една-единствена светкавица бе насмешливата усмивка в погледа му; накрая той заключи:
— Кураж! Да ви кажа правото, не ми е приятно, дори съм доволен, че сте се облекли красиво за моето малко празненство.
— Но роклята ми не е красива, господине — тя е съвсем обикновена.
— Харесвам обикновеното — отвърна той. С две думи, не беше в състояние да го раздразни; слънцето на доброто настроение щеше да грее по лицето му в тази благодатна утрин. То разпръскваше тъжните облаци, които се опитваха да препречат светлия му лик.
Бяхме вече сред полето, сред дърветата и ливадите. Същите тези дървеса и ливади само след месец щяха да бъдат унили и негостолюбиви; но в оня ден, окичени с майска зеленина и увити от утринна прохлада, те бяха много привлекателни.
Стигнахме до един кладенец, обграден по обичая на Лабасекур с равен кръг от липови дървета. Спряхме там. Господинът ни нареди да насядаме по зелената трева, седна в средата и ни накара да го заобиколим. Онези, които изпитваха към него повече симпатии, отколкото страх, седнаха най-близо — това бяха най-малките; другите, които повече се страхуваха и по-малко го харесваха, останаха назад; а тези, у които боязънта към учителя се бе превърнала по-скоро в харесване и приятелство, се отдръпнаха най-далеч.
Започна да ни разказва някаква история. Умееше да разказва увлекателно, с ритъм, който децата обичат и учените хора владеят както трябва — разказът му бе простичък в своята сила и силен в своята простота. В този негов разказ имаше чудесни пасажи, толкова прочувственост и такива картинни описания, че се запечатаха в ума ми и не са се изличили до днес. Обрисува ни сцена на здрачаване, все още я помня. Не съм виждала подобна хубава картина, излязла дори от четката на художник.
За себе си казах, че не умея да импровизирам; вероятно това мое несъвършенство ме кара да се възхищавам още повече от оня, който владее това чудесно качество. Господин Емаюел не бе от хората, които пишат книги; ала чувала съм го да пилее с безгрижна, неосъзната щедрост такова умствено богатство, с каквото малко книги могат да се похвалят. За мен неговият ум бе като привлекателна библиотека и когато бивах допущана там, изпитвах истинско блаженство. Понеже не бях кой знае колко интелигентна, малко бяха книгите, достъпни за способностите ми. На пръсти се брояха подвързаните и печатаните книги, които не ме отегчаваха, които успявах да изчета до края; ала неговият начин на мислене бе като балсам за очите на душата. Той правеше вътрешното зрение по-ясно и по-силно. Неведнъж съм си мислила какво ли удоволствие би било за човека, който го обича повече, отколкото той обичаше себе си, да събира тези пълни шепи със златен прах, разхвърляни така небрежно по безгрижните небесни ветрове.
Когато разказът му свърши, той приближи хълмчето, където седяхме двете с Дженевра. Свикнал веднага да пита за мнението на слушателите (нямаше търпение да изчака доброволно изказана похвала), той каза:
— Интересно ли ви беше?
С привичната си стеснителност да възхвалявам отвърнах само:
— Да.
— Хубаво ли беше?
— Много хубаво.
— Но не бих могъл да го запиша на хартия — отвърна той.
— А защо не, господине?
— Мразя техническия труд, мразя да седя приведен, прикован неподвижно край масата. Бих могъл обаче да го издиктувам на някой секретар, който ми е приятен. Дали мадмоазел Люси ще склони да го запише, ако я помоля?
— Господинът сигурно ще е твърде припрян, ще ме подтиква и ще се дразни, ако перото ми е бавно за бързия му говор.
— Опитайте. Хайде да видим в какво чудовище ще се превърна при тези обстоятелства. Но сега този въпрос изобщо не бива да се повдига. Смятам да ви използувам за нещо друго. Виждате ли ей оня чифлик?
— Сред дърветата ли? Да.
— Там ще закусим и докато добрата чифликчийка приготовлява млякото с кафе в котела, вие и още пет ученички, които ще подбера, трябва да намажете с масло петдесет филии.
След като нареди в редица новата група, той ни поведе към чифлика, който се стресна от войнствения ни вид и се предаде без капитулация.
Раздадоха ни ножове и чинии, получихме и прясно масло и шестте избранички на нашия учител са хванахме под негово ръководство да приготвяме за закуска огромна кошница с кифли, които пекарят бе доставил на чифлика за нас. Кафето и шоколадът вече бяха сварени, сметана и пресни яйца завършваха гощавката, а пък господин Еманюел, щедър както винаги, бе вече готов да ни гощава и със салам и конфитюр, ако някои от нас, които си въобразяваха, че могат да му повлияят, не бяха заявили, че това е напразно разхищение. Той се нахвърли с гневни думи, нарече ни «скъпернички», но ние го оставихме да си приказва и накрая се наложихме.
С какво приятно изражение стоеше той, облегнат край кухненското огнище, и как ни се радваше! Бе от хората, които изпитват щастие, когато виждат, че другите са щастливи. Обичаше да усеща край себе си движение, оживление, изобилие и радост. Запитахме го къде ще седне. Отвърна ни, че след като бил наш роб, а ние — негови тирани, не смеел да си избере място без наше разрешение; тогава му донесохме големия стол на чифликчията, поставихме го начело на масата и го настанихме в него.
Как да не го харесва човек, въпреки всичките му бурни страсти и скандали, когато понякога умееше да бъде тъй мил и приятен, какъвто беше сега? Всъщност той бе раздразнителен, но по характер не беше лош. Успокой го, разбери го, утеши го и се превръщаше в кротко агне, не бе в състояние да стори зло и на муха. Представляваше малка опасност единствено за глупците, злите и равнодушните.
Той винаги спазваше религиозните обреди, затова е сега накара най-малката сред нас да изрече молитва преди закуската и сам се прекръсти благочестиво като някоя набожна жена. За пръв път го виждах да се моли и да прави този свят знак. Стори го тъй простичко, тъй по детски, че не успях да въздържа радостната си усмивка. Той ме забеляза. Протегна добрата си ръка и каза:
— Подайте ми ръката си. Виждам, че с едни и същи чувства, макар и с различни ритуали, боготворим един и същи бог.
Повечето от колегите на господин Еманюел бяха еманципирани и свободомислещи, неверници, атеисти и водеха живот, който не можеше да служи за пример. А той напомняше за средновековен рицар — религиозен по свой начин, с безупречен морал. Невинните деца и хубавите момичета бяха до него в безопасност. Притежаваше живи страсти, дълбоки чувства, ала неопетнената му чест и чистата му вяра бяха магията, която приспиваше разгневените лъвове.
Тази закуска премина като весело преживяване и това веселие не се състоеше единствено от празни развлечения. Господин Пол насочваше, ръководеше, контролираше и извисяваше нещата; общителният му , жив нрав се разкриваше пред нас свободен и безоблачен; заобиколен единствено от жени и деца, край него нямаше нищо, което да дразни и нервира. Постъпваше както той иска, а това бе наистина приятно за околните.
След като се нахранихме, всички бяха оставени на свобода да тичат и играят по поляните. Неколцина останаха да помогнат на чифликчийката да почисти. И аз бях сред тях, но господин Пол ме повика да седна до него под едно дърво — откъдето наблюдаваше момичетата как се забавляват по широката ливада — и да му почета, докато той изпуши пурата си. Той седеше на селска пейка, а пък аз — до ствола. Докато четях (джобно издание от класиката — един том от Корней; лично аз не го харесвах, но той го обичаше, защото откриваше у него прелест, каквато не бях в състояние да почувствувам), той ме слушаше с едно спокойствие, особено внушително, като се имаше предвид неспокойната му натура. Дълбоко щастие се излъчваше от сините му очи и изглаждаха бръчките по широкото му чело. Щастлива бях и аз — щастлива от слънчевия ден, още по-щастлива, че и той беше тук, а най-щастлива, че бе тъй добър.
Запита между другото дали не предпочитам да се забавлявам с моите другарки, вместо да седя край него. Не отговорих. Добре ми беше да съм там, където бе и той. Запита ме дали, ако съм му сестра, бих била щастлива да стоя с брат като него. Отвърнах, че сигурно ще е така, и тъй го чувствувах. Отново ме запита дали, ако се наложи да напусне Вийет и да замине надалеч, дали че ми е мъчно, аз хвърлих Корней и не отвърнах.
— Малка сестрице — рече той, — колко дълбоко бихте ме помнили, ако се разделим?
— На това, господине, ще отговоря трудно, защото не зная колко време ще мине, преди да престана да си спомням за земните неща.
— Ако се наложи да замина отвъд океана за две-три-пет години, ще ме посрещнете ли с радост, когато се завърна?
— Господине, а как ще живея аз през това отсъствие?
— Та нали затова съм към вас тъй строг и взискателен?
Скрих лице в книгата, защото бе обляно в сълзи. Запитах го защо ми говори така; а той отвърна, че ще млъкне, и ме развесели с най-мили думи. Но нежността, с която се отнасяше към мен до края на деня, разтревожи сърцето ми. Бе прекалено искрена. Не скръбна. Предпочитах да го виждам рязък, нервен и капризен, какъвто най-често беше.
Когато настъпи горещият следобед — денят бе точно такъв, какъвто предположихме, че ще бъде, жарък като юнски — нашият пастир прибра стадото от ливадата и кротко ни поведе към дома. Но цели пет километра ни чакаха — тъй отдалечен от Вийет бе оня чифлик, където бяхме закусили. Играта бе изморила много всички, особено децата. Те изглеждаха съвсем унили пред мисълта за дългото връщане под жаркото слънце, по голото, каменливо, напечено, прашно шосе. Но това също бе предвидено и бяха взети мерки. Отвъд оградата на чифлика видяхме две големи каруци, които идваха да ни приберат — превозни средства, каквито се наемат за училищни излети. Намери се място за всички и само след час господин Пол остави благополучни питомците си на улица «Фосет». Прекарахме един приятен ден. Той би бил още по-приятен, да не беше оня меланхоличен повей, който за миг бе засенчил яркото слънце.
Облакът се върна още същата вечер.
Тъкмо се здрачаваше, видях господин Еманейл да излиза от предната врата, придружен от мадам Бек. Разхождаха се по централната алея повече от час, увлечени в задълбочен разговор — той изглеждаше сериозен, но някак си неспокоен, а тя бе объркана, сякаш се мъчеше да го придума за нещо, да го убеди.
Запитах се какво ли разискват; мадам се прибра, щом се мръкна, но нейният роднина Пол остана в градината. Тогава си казах:
«Тази сутрин той ме нарече „сестрица“. Ако наистина беше мой брат, сега аз бих тичала при него, бих го запитала какво го тревожи. Виж го как се подпира на онова дърво, скръстил ръце и свъсил чело. Зная, че се нуждае от утеха. Мадам не може да утеши, тя може само да увещава. А сега какво?»
Господин Пол се раздвижи от унеса си и се упъти към сградата. Вратите към «карето» още бяха отворени. Предположих, че отива може би да полее портокаловите дървета, както му бе обичаят. Но като стигна до двора, той рязко се извърна, запъти се към беседката, а оттам към вратата на първи клас. В тази стая се намирах аз — оттам го наблюдавах, ала не събрах смелост да го дочакам. Той се бе извърнал толкова внезапно, вървеше толкова бързо, тъй странно изглеждаше! Страхливката в мене пребледня, обърна се и — без да послуша съветите на разума, като чу как храстите се чупят и настилката скърца под приближаващите стъпки — побягна на крилете на паниката.
Спрях се чак като стигнах в параклиса, който сега беше пуст. Заслушана с разтуптяно сърце, обхваната от някакво необяснимо, неопределимо вълнение, го чух да преминава през всички класни стаи, затръшвайки нетърпеливо вратите след себе си. Чух го да влиза в училищната трапезария, където в момента четяха лекцията по вероучение. Чух го да произнася думите:
— Къде е госпожица Люси?
И тъкмо когато, събрала смелост, се готвех да сляза долу и да сторя онова, което ми се искаше най-много от всичко на света — да го пресрещна, — острият глас на Сент Пиер отвърна нагло и неискрено: «Тя си легна.» Той излезе раздразнен в коридора. Там мадам Бек го видя, спря го, започна да го наставлява, изведе го до улицата и накрая го отпрати.
Когато се затвори външната врата, удивлението от собственото ми странно поведение се стовари върху ми внезапно, като удар. Още в първия миг бях разбрала, че има нужда от мене, че ме търси; нали и аз имах нужда от него? Какво бе онова, което ме бе накарало да го избягна? Какво ме бе отнесло далеч от него? Имаше нещо да ми каже, искаше да ми го каже, ушите ми се напрягаха да го чуят, а сторих всички, за да го избягна. Копнееща да слушам и да утешавам, когато знаех, че слушателят и утешението са недостижими, аз се побоях от първата подобна възможност, появила се тъй внезапно и цялостно, както се бях от смъртта.
Безумната ми колебливост си получи заслуженото. Вместо утехата и задоволството, които можех да спечеля, ако бях съумяла да се овладея и да остана още две минути там, където бях, сега пред мен се изпречваше мъртвешка пустота, мрачни съмнения и ужасно притеснение.
Отнесох ги със себе си в постелята и цяла нощ те не ме оставиха на мира.