Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Villette, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 36гласа)

Информация

Набиране
Гергина

Източник: http://bezmonitor.com

 

Редактор Красимира Абаджиева

Излязла от печат 26 март 1989

Издателство „Отечество“, София

История

  1. —Корекция

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА
ДРИАДАТА

Пролетта настъпваше и времето внезапно се стопли. Тази промяна на температурата донесе за мен, както и за мнозина други, някаква странна умора. И най-малкото усилие ме изтощаваше, безсънните нощи следваха дълги дни.

През един неделен следобед, след като бях извървяла двадесет километра и половина до протестантската църква, аз се върнах отпаднала и изтощена, приютих се в самотното си убежище — стаята на първи клас, седнах с наслада и склоних глава върху ръцете си, на моята работна маса.

Послушах жуженето на пчелите в зелената беседка и погледнах през стъклената врата и нежния пролетен листак как мадам Бек заедно с весела група от гости, които бе поканила на обед след утринната литургия, се разхожда по централната алея под клоните на овощните дървета, покрити с цветове, чисти и розови като планински сняг на залез слънце.

Главното ми внимание бе насочено към красиво младо момиче, което и преди бях виждала да посещава мадам Бек, знаех, че е кръщелница на господин Еманюел и че между нейната майка, леля или друга някаква роднина и професора съществувало старо и по-особено приятелство. Днес господин Пол не беше сред гостите, но и друг път бях виждала това момиче с него и доколкото можех да съде от своите далечни наблюдения, тя се отнасяше към учителя с близост на повереница към своя настойник. Виждала я бях да изтичва, да го хваща под ръка и да тръгва с него. Веднъж, когато пак бе сторила това, изпитах странно, неприятно усещане — нещо като предчувствие, — но не пожелах да го анализирам. Докато наблюдавах това момиче — госпожица Совьор — и проследявах отблясъците на светлата й копринена рокля (всякога носеше скъпи дрехи, защото се говореше, че била богата), очите ми се премрежиха — затвориха се; отпуснатото ми състояние, топлината, жуженето на пчелите и чуруликането на птиците, всичко това ме замая и аз заспах.

Изминали бяха неусетно два часа. Когато се събудих, слънцето бе заседнало над високите къщи, градината и стаята тънеха в здрач, пчелите се бяха прибрали, цветята затваряха чашки, изчезнали бяха гостите, алеите пустееха.

Когато се събудих, чувствувах се много по-добре — не замръзнала, както би трябвало да е, след като бях преседяла близо два часа, бузите и ръцете ми не бяха тръпнали от допира на твърдото дърво. И нищо чудно. Вместо голата маса, на която ги бях подпряла, открих под тях дебел, грижливо сгънат шал, подложен, за да ми е меко, и друг един шал (и двата откачени от коридора, където висяха разни дрехи), увит топло около мене.

Кой бе сторил това? Кой ми беше приятел? Коя от учителките? Коя от ученичките? Единствено Сент Пиер бе дружелюбна, ала коя от тях притежаваше добротата, коя изпитваше грижовността, коя имаше навика да се грижи тъй нежно за мен? Коя е с тъй лека стъпка, с ръка тъй мека, че нито да я чуя, нито да я усетя, когато е приближила и ме е докоснала в следобедния ми сън?

Що се отнася до Дженевра Фаншоу, това лекомислено момиченце изобщо не бе нежно и докато ме завиваше, сигурно би ме прекатурило от стола. Казах си накрая: «Това е дело на мадам Бек. Влязла е, видяла ме е да спя и си е казала, че мога да се простудя. Тя ме смята за полезна машина, изпълняваща отлично целта, за която е наета, и не би ме оставила да се похабя без причина. А сега — казах си — ще се поразходя. Вечерта е свежа и не е студено».

Отворих стъклената врата и пристъпих в беседката.

Стигнах до моята алея. Ако беше тъмно, ако здрачът беше по-гъст, не бих се осмелила да отида нататък, защото още помнех странната заблуда на зрението (дали изобщо е било заблуда?), която изживях там преди няколко месеца. Ала лъчите на залязващото слънце все още осветяваха сивата корона на «Свети Йоан Кръстител», а птиците в градината не бяха се прибрали в гнездата си сред избуялите храсти и гъстите бръшляни по стените. Разхождах се напред-назад и в ума ми се въртяха същите мисли, които ме занимаваха в нощта, когато погребвах стъкленицата — а именно: как да се наредя в живота, как да си извоювам независимост, защо тези мисли, макар напоследък да не им бях отдавала цялото си внимание, не ме бяха напуснали; всеки път, щом едни очи се отвръщаха от мен, щом нечие изражение се помрачаваше от неприязън и несправедливост, аз се връщах към тях, тъй че постепенно бях си изработила следния план:

«Животът не е много скъп — казвах си аз, — в този град Вийет, където хората са по-благоразумни, отколкото сънародниците ми в милата стара Англия, по-малко ги занимава външната страна на нещата, не отдават кой знае колко голямо значение на показността, никой не се срамува да трупа и да пести, щом му се отдаде удобен случай. Наемът за едно прилично жилище не е много висок. Когато успея да спестя хиляда франка, ще наема къща с една голяма стая и две-три по-малки, с една естрада за мене, върху й ще сложа маса и стол, ще купя гъба и малко тебешир, ще започна с приходящи ученички и ще си пробия път. Мадам Бек, доколкото зная, е започнала по същия начин, а ето къде е стигнала вече. Всички тези сгради и градината са нейна собственост, купени с нейни пари; има осигурени средства за старини и ръководи едно процъфтяващо училище, което ще осигури работа и за нейните деца.»

«Смелост, Люси Сноу! Проявиш ли самоотверженост и пестеливост, с постоянство те ще осъществиш целта си в живота. Не си позволявай да хленчиш, че подобна цел била твърде егоистична, твърде ограничена или безинтересна; задоволи се да се трудиш за своята независимост и като я постигнеш, тогава ще получиш правото да се оглеждаш за нещо по-възвишено. Но след това — нима не можех да очаквам друго от живота — нито истинско дом, нито нещо, което да ми е по-скъпо на мен самата и което със своята първостепенна значимост да е в състояние да ме тласне към хоризонти, до които не си струва да стигам заради себе си — нищичко ли, пред чиито нозе доброволно да захвърля целия товар на човешкия егоизъм и славно да се устремя към по-благородна цел: да работя и да живея за другите? Струва ми се, Люси Сноу, че орбитата на твоя живот ще се окаже по-несъвършена, на теб ти стига и един полукръг. Отлично. Мнозинството мои събратя са в същото положение. Зная, че повечето от мъжете и огромното мнозинство на жените прекарват живота си в жертви и лишения. Не виждам защо тогава аз да съм сред избраниците. Вярвам, че и най-окаяните съдби понякога се озаряват от надежда и слънчеви лъчи. Вярвам, че този живот не е всичко — не е нито началото, нито краят. Вярвам, докато треперя, надявам се, докато плача.»

И тъй, приключвам с този въпрос. Правилно е от време на време да правим равносметка на нашия живот, да я уреждаме почтено. Нещастен е оня, който се самоизмамва, докато прави тази равносметка, и в писва в графата «щастие» онова, което всъщност е нещастие. Нека открито наричаме терзанието терзание и отчаянието — отчаяние; да вписваме и двете с ясни букви и с твърда ръка. Най-добре е да се изплаща дължимото на Ориста. Измамиш ли я, впишеш ли «щастие» там, където трябва да изпишеш «страдание», ще се увериш, че твоят всесилен кредитор ще забележи измамата, ще отблъсне монетата, с която се опитваш да го изиграеш. Опитай да дадеш на по-силния — та бил и най-мрачния ангел на божието войнство — вода, когато той е поискал кръв. Ще я приеме ли? Не, дори да му предлагаш цялото море в замяна на една червена капка. Аз уредих сметката другояче.

Поспрях пред Метусалем — гиганта и патриарха на градината, — облегнах чело на възловатото му стебло, опрях нозе на камъка, който покриваше малкия саркофаг, скрит в корените му, и си припомних вълненията, погребани там, спомних си доктор Джон, искрените ми чувства към него, вярата ми в неговото съвършенство, възхищението ми от неговото очарование. какво бе станало с това странно, едностранчиво приятелства, съчетано половината от студен мрамор и другата половина от плът и кръв — в моята половина от истина, а в другата по всяка вероятност от шега?

Мъртво ли беше това чувство? Не знаех, но то бе погребано. Понякога ми се струваше, че в гробницата се прокрадва живот, привиждаше ми се разровена земя, въобразявах си, че забелязвам нечии коси, все още златни и живи, размесени с изгнилите дъски на ковчега.

Дали не прибързвах, питах се понякога; тези въпроси се връщаха към мен с особена острота след някоя случайна среща с доктор Джон. Той все още ме гледаше с мил поглед, ръката му беше толкова топла, в гласа му още прозвучаваше нежност, когато произнасяше името ми, никой друг не ми казваше «Люси», както той. Ала времето ме бе научило, че тази благост, тази сърдечност, тази музика не са били за мен. Те бяха част от него самия, това бе сладостта на характера му, това бе балсамът на доброто му настроение. Той ги излъчваше тъй, както зрелият плод облагодетелствува със своята сладост жужащата пчела, разпръскваше ги около себе си така, както уханните цветя ароматизират въздуха със своето ухание. Нима нектарът е влюбен в пчелата или в птицата, която храни? Нима дивата шипка е влюбена във въздуха край нея?

«Лека нощ, доктор Джон. Ти си добър, ти си хубав, но ти не си мой. Лека нощ и бог да те благослови!»

тъй сложих край на размишленията. Изрекох «Лека нощ» на глас. Чух собствените си думи, а сетне до мен долетя ехото:

— Лека нощ, госпожице, или по-скоро, лека вечер. Слънцето още не е залязло. Надявам се, че сте спали добре.

Стреснах се, но само за миг. Познах гласа и оня, който ми говореше.

— Дали съм спала, господине? Кога? Къде?

— С право ме питате кога и къде. Вие изглежда превръщате деня в нощ и за възглавница си избирате масата. Неудобна постеля, нали?

— някой я бе застлал за мене, господине, докато съм спала. Оня невидим, благороден дух, който навестява работната ми маса, не ме бе забравил. Както и да съм заспала, събудих се на мека възглавка, завита с топла завивка.

— Стоплиха ли ви шаловете?

— Много. Очаквате ли да ви благодаря за това?

— Не. В съня си ми се сторихте пребледняла. От носталгия ли страдате?

— За да страда от носталгия, човек трябва да има дом, нещо, от което аз съм лишена.

— Тогава се нуждаете от грижлив приятел. Не зная друг, мис Люси, който да се нуждае от приятел повече от вас. Самите ви недостатъци го налагат. Имате нужда от някой, който да ви контролира, да ви направлява и да ви усмирява!

Идеята, че трябва «да ме усмирява», не излизаше от ума на господин Пол; и най-покорното подчинение от моя страна не бе в състояние да му я избие от главата. Но все едно. Какво от това? Слушах го и не си правех труд да изглеждам много смирена. Какво щеше да прави, ако му отнемех грижата «да ме усмирява»?

— Нуждаете се от наблюдение и от грижи — продължи той, — слава богу, че аз го виждам и правя всичко по силите си, за да изпълнявам и двете задължения. Наблюдавам и вас, и другите, и то постоянно, по-отблизо и по-често, отколкото вие или те могат да си представят. Виждате ли оня прозорец, който свети?

Посочи един прозорец с решетка в една от сградите на пансиона.

— Това е стая — заяви той, — която към наел уж за кабинет, а всъщност тя ми служи за наблюдателница. Там стоя и чета в продължение на часове. Така съм свикнал, такъв ми е вкусът. Книга за мен е тази градина, съдържанието й е човешката природа — женската природа. Зная ви всички наизуст. Ах, зная ви отлично, Сент Пиер, парижанката, и онази директорка — братовчедка ми Бек.

— Това не е хубаво, господине.

— Защо? Защо да не е? според кои вярвания? Да не би догмите на Калвин или пък на Лутер да го забраняват? Какво ме интересува? Аз не съм протестант. Богатият ми баща (защото, макар да съм познавал бедността и в продължение на година да съм гладувал в един римски таван — гладувал жестоко, понякога се хранех само веднъж на ден, а понякога и нищичко не хапвах, — аз всъщност съм от богато семейство) — та богатият ми баща беше верующ и ми намери за учител един йезуитски свещеник. Запомнил съм неговите уроци, и в какви неща, мили боже, съм прозрял благодарение на тях!

— Неща, научени крадешком, са непочтени открития.

— Пуританка! Не се и съмнявам. И все пак аз ще ви кажа какво зная благодарение на моята йезуитска система. Познавате ли Сент Пиер?

— Отчасти.

— Правилно се изразихте — «отчасти», докато аз я познавам цялостно. В това е разликата. Пред мен тя се представя дружелюбна, показваше ми кадифените си лапки, кокетираше, ласкаеше ме, умилкваше ми се. Аз лесно се поддавам на женско ласкателство — поддавам му се, без да искам. Макар и некрасива, тя беше, когато се запознахме, още млада, или поне умееше да изглежда млада. Като всички свои сънароднички знае да се облича, от нея се излъчва една сдържана, светска самоувереност, която ми спестяваше неловкостта…

— Господине, това сигурно не е било необходимо, аз никога не съм забелязвала да се чувствувате неловко.

— Госпожице, вие не ме познавате. Мога да се смущавам като някоя пансионерка. В характера ми се крие и скромност, и стеснителност…

— Господине, не съм го и подозирала.

— Не, госпожице, то е вътре в мен. Трябва да сте го забелязали.

— Господине, наблюдавала съм ви на обществени места — в училищната катедра, на трибуната, застанал пред благородници и короновани глави — и всякога сте бил съвършено свободен, както в класа на най-малките.

— Госпожице, нито благородниците и коронованите глави могат да ме смутят, а пък обществената изява е моята стихия. Обичам това и там се чувствувам като риба във вода но… но с две думи, ето ги на, това чувство се проявява сега, в този момент. Както и да е, няма да му се поддам. Ако, госпожице, бях мъж за женене (нещо, което не съм; спестете си подигравките, които ви идват на ум при подобни мисли) , ако бях човек за женене и сметнех за необходимо да запитам някоя дама готова ли е да ме приеме за бъдещ съпруг, тогава щяхте да разберете, че съм, както вече казах — стеснителен.

Вече му вярвах, и след като му повярвах, удостоих го с най-искрено възхищение, нещо, което накара сърцето ми да се свие.

— Що се отнася до Сент Пиер — продължи той, след като се съвзе, защото гласът му бе прозвучал неуверено, — по едно време тя си бе намислила да стане мадам Еманюел и не съм сигурен дали нямаше да се поддам, ако не беше оная там решетка с осветения прозорец. Ах, омагьосаната ми решетка! Какви чудеса съм виждал оттам! Да — продължи той, — свидетел съм бил на нейната злоба, на нейната суетност, на нейното лекомислие — не само тук, но и другаде; видях неща, които ме предпазиха от всичките й хитрини. Спасен съм от бедната Зели. — А що се отнася до ученичките ми — отново въздъхна той, — тези руси девойки, тъй кротки и свенливи — наблюдавал съм най-сдържаните да лудуват като момчета, най-свитите да късат гроздове от стената, да брулят круши от дърветата. Когато дойде английската учителка, аз я видях, забелязах пристрастието й към тази алея, усетих влечението й към самотата, наблюдавах я неотстъпно много преди да си бяхме проговорили. Помните ли как веднъж пристъпих мълчаливо и ви поднесох букетче от бели виолетки — когато още бяхме непознати?

— Помня. Изсуших виолетките, запазих ги и още ги пазя.

— Зарадвах се, когато ги приехте спокойно и без да се отвърнете, без лъжлива свенливост — чувство, което се ужасявам да извикам и което забележа ли го в погледа или жеста, дълбоко ненавиждам. Но да се върнем на въпроса. Наблюдавах ви не само аз — особено по здрач, друг един ангел хранител безшумно витаеше наоколо. Вечер след вечер братовчедка ми Бек се прокрадваше по ония стълби и безшумно следеше движенията ви, без да я забелязвате.

— Но, господине, възможно ли е чак от оня прозорец да виждате какво става в градината през нощта?

— Когато има луна, виждам ясно с далекогледа — имам далекоглед, — но градината всякога е отворена за мене. В навеса, в дъното там, има една врата закъм двора, който се свързва с колежа, притежавам ключа от тази врата и тъй влизам и излизам когато пожелая. Този следобед влязох през нея и ви намерих заспала в класната стая. Тази вечер също се промъкнах оттам.

Не се въздържах и казах:

— Колко ужасно щеше да е всичко, ако бяхте някой зъл, непочтен човек!

Не обърна никакво внимание на начина, по който аз гледах на въпроса. Запали пура и докато пушеше, облегнат на едно дърво, оглеждаше ме спокойно, с весело изражение, което имаше, когато бе в добро настроение; реших да го посмъмря. Той неведнъж ме бе поучавал с часове, не виждах защо поне веднъж да не му кажа какво си мисля за него. Затова му обясних как гледам на тази негова йезуитска система.

— Прозренията, до които ви води тя, са твърде скъпо платени, господине. Това крадливо влизане и излизане унищожава собственото ви достойнство.

— Достойнството ми! — възкликна той засмяно. — Кога сте ме виждали да се тревожа за собственото си достойнство? Вие, мис Люси, сте тая, която има достойнство. Неведнъж в присъствието на вашата уважаема островна личност аз съм си доставял удоволствие да погазвам онова, което благоволявате да наричате мое достойнство, раздирал съм го, запращал съм го по дяволите в ония луди пристъпи, които сте наблюдавали с такава надменност и които зная, че преценявате като буйства на бездарен английски актьор.

— Господине, заявявам ви, че всеки поглед, който хвърляте иззад оная решетка, е зло, насочено срещу най-ценните ви качества. Да се изучава човешката природа по този начин, е все едно да се засищаш тайно и светотатствено с ябълките на Ева. Съжалявам, че не сте протестантин.

Безразличен към пожеланията ми, той продължаваше да пуши. След като мълчаливо и замислено, внезапно изрече:

— Виждал съм и други неща.

— Какви други неща?

Той измъкна пурата от устните си и захвърли угарката сред храсталака, където тя за миг остана да блести в мрака.

— Погледнете — рече той, — това въгленче не ви ли прилича на око, което ни наблюдава?

Направи няколко крачки по алеята. Върна се и продължи:

— Виждал съм, мис Люси, неща, необясними за мен, които са ме карали по цяла нощ да наблюдавам, за да намеря обяснението, което още не съм намерил.

Гласът му беше странен; настръхнах. Той видя, че потръпнах.

— Страхувате ли се? От думите ми ли, или от онова черно завистливо око, което потъмнява?

— Студено ми е. стъмни се и е късно, въздухът се промени. Време е да влизаме вътре.

— Още е осем, но скоро ще се приберете. Отговорете ми само на този въпрос.

Преди да го зададе, той замълча. В градината наистина се стъмни. Мракът се спусна заедно с облаците, от които зароси, и листата зашумяха. Надявах се, че е усетил дъжда, но в този миг той бе твърде погълнат от мислите си, за да забележи промяната.

— Госпожице, вие, протестантите, вярвате ли в свръхестественото?

— И сред протестантите, както и сред другите секти, съществуват различни схващания — отвърнах аз. — Защо питате, господине?

— Защо се стряскате и ми говорите тъй тихо? Суеверна ли сте?

— По природа съм нервна. Мразя да разговарям по тия въпроси. Мразя ги още повече, защото…

— Защото вярвате?

— Не. Но ми се случи да… добия известни впечатления…

— Откакто сте тука ли?

— Да, преди няколко месеца.

— Тук? В тази къща?

— Да.

— Добре.

— Добре. Драго ми е. Знаех го, преди да сте ми го казали. Усещах някакво безмълвно обещание между вас и мене. Вие сте търпелива, аз съм експанзивен, вие сте тиха и бледа, аз съм мургав и пламенен, вие сте вярваща протестантка, но аз съм нещо като мирянски йезуит, ала си приличаме — между нас има сходство. Не сте ли го забелязали, мадмоазел, когато се оглеждате в огледалото? Не сте ли видели, че вашето чело и оформено като моето, че очите ви са поставени като моите? Не дочувате ли в гласа си нотки, които напомнят за моите? Знаете ли, че доста си приличаме? Аз съм схванал това и вярвам, че сме родени под същата звезда. Да, вие сте родена под моята звезда. Треперите, защото случи ли се подобно нещо между двама смъртни, конците на съдбите им са здраво сплетени и трудно се разплитат. Проявяват се възли и примки, всяко скъсване поврежда здравината на мрежата. Но тези «впечатления», както се изразихте с вашата английска деликатност — аз също имам подобни «впечатления».

— Разкажете ми за тях, господине.

— Тъкмо това искам и смятам да сторя. Знаете легендата за тази къща и тази градина, нали?

— Зная я. Да. Разправят, че преди стотици години някаква монахиня би ла погребана жива в подножието на същото това дърво, под тази пръст, която сега е под нозете ни.

— И че в миналото духът на някаква монахиня се появявал тук?

— Какво ли ще е, ако той още витае наоколо?

— Нещо наистина витае наоколо. Някакъв образ посещава тази къща нощем, образ, различен от всички форми, които се явяват денем. Сигурен съм, че съм виждал това нещо, и то неведнъж, и монашеското му одеяние представляваше странна гледка, защото ми разкри повече, отколкото на всеки друг. Монахинята?

— Господине, аз също съм я виждала.

— Така и предполагах. Все едно дали тази монахиня е от плът и кръв, или е нещо, което остава, след като кръвта изсъхне и плътта се стопи, но според мен тя има някаква връзка и с мене, и с вас. Ала аз ще разбера. Докато се усещах объркан, сега съм готов да разгадая загадката. Напълно съм решен…

Вместо да ми докаже на какво е решен, той внезапно вдигна глава. В същия миг и аз сторих същото. И двамата погледнахме в една посока — към голямото дърво, което засенчваше голямата беседка и някои от клоните му се опираха о покрива на първи клас. От този край долетя странен, необясним шум, сякаш клоните на дървото бяха се раздвижили сами и листата им се блъскаха и пречупваха в огромното стебло. Да, нямаше вятър, а това тежко дърво се огъваше, докато леките храсталаци наоколо не се и помръдваха. Известно време между стеблото и клонаците преминаваше някакво движение. Макар да беше тъмно, имах чувството, че нещо, далеч по-плътно и от привидение, и от горски дух се привижда между отворите. Най-сетне движението секна. Какво се бе пръкнало от тези мъки? Каква дриада се бе родила от тези родилни болки? Гледахме неотлъчно. В дома внезапно се чу звън — камбаната за молитвата. В същия миг по нашата алея се зададе привидението. И близо, много близо край нас с бърза и гневна походка притича самата МОНАХИНЯ! За пръв път я виждах толкова ясно. Беше стройна и с гневни жестове. Когато отмина, вятърът проплака; дъждът се изля бурен и студен, сякаш нощта бе разтревожена от нея.