Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Villette, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 36гласа)

Информация

Набиране
Гергина

Източник: http://bezmonitor.com

 

Редактор Красимира Абаджиева

Излязла от печат 26 март 1989

Издателство „Отечество“, София

История

  1. —Корекция

ГЛАВА ТРЕТА
ДРУГАРИ В ИГРИТЕ

Мистър Хоум остана още два дни. Но през това време нито веднъж не излезе от къщи. По цял ден седеше край огнището, ту мълчеше, ту слушаше и отговаряше на мисис Бретън, която разговаряше с него както подобава за събеседник в подобно мрачно настроение — нито с прекалено съчувствие, нито с безразличие, а разумно; бих казала дори майчински, защото беше достатъчно по-възрастна, за да си позволи това.

Що се отнася до Полина, детето беше едновременно щастливо и безмълвно, усърдно и напрегнато. Баща й често я взимаше на коленете си; тя оставаше там, докато усети или си въобрази, че той става неспокоен. Тогава се обаждаше:

— Татко, пусни ме; ще те изморя, тежка съм.

И големият товар се смъкваше на килима, оставаше там или се настаняваше на столче в нозете на „татко“, отваряше бялата кутия и се заемаше с изпъстрената с червени точки носна кърпичка. Тази кърпичка, изглежда, бе замислена като спомен за „татко“ и трябваше да се завърши преди тръгването му; затова и напрежението на брадичката (тя правеше не повече от десетина бода за половин час) се засили.

Вечерта, довеждайки Греъм в майчиния дом (денят му минаваше в училището), ни носеше по-голямо оживление — то ставаше още по-забавно от сцените, които неминуемо се разиграваха между него и Полина.

Вследствие унижението, нанесена й първата вечер след пристигането му, тя се държеше с него отчуждено и надменно. Обичайният й отговор, когато я заговореше, беше:

— Нямам време за вас, други неща ме занимават в момента.

Замолена да определи какви са тия „неща“, тя отговаряше:

— Работа имам.

Греъм се опитваше да привлече вниманието й, като отваряше капака на работната си маса и измъкваше оттам разнообразното й съдържание — печати, червени восъчни пръчки, джобни ножчета, причудливи ярко оцветени гравюри, които бе събирал дълго време. Но дори и това неудържимо изкушение не я разколебаваше докрай.Очите й, вдигнати крадешком от ръкоделието, се стрелкаха често към писалищната маса с разпилените по нея картини. Една гравюра на момченце, което си играе с красиво ловджийско куче, подхвръкна на пода.

— Ах, какво хубаво кученце! — възкликна Полина възхитено.

Греъм се престори, че не е чул. След малко тя се измъкна от мястото си и приближи да разгледа това съкровище. Големите очи и дългите уши на кучето, както и шапката на детето, бяха неотразими.

— Хубава картина! — чу се благоприятната й оценка.

— Подарявам ти я — каза Греъм.

Тя сякаш се поколеба. Желанието да я има беше силно, но да приеме, означаваше да накърни достойнството си. Не. Тя я пусна на пода и се отдалечи.

-Значи не я щеш, така ли, Поли?

— Май че не, благодаря.

— Да ти кажа ли какво ще направя с картината, ако ти не я вземеш?

Тя се извърна да го чуе.

— Ще я нарежа на ленти, да палим с тях свещите.

— Не!

— Ще видиш.

— Моля те, недей.

Греъм стана непреклонен, като чу умолителния тон. Измъкна ножицата от майчината си кошница за ръкоделие.

— Ето, гледай! — извика той и замахна заплашително — през главата на кучето и през носа на малкия Хари.

— Не! Не! Не!

— Тогава ела при мен. Бързай, или режа!

Тя се поколеба, пристъпи неохотно, но се подчини.

— Сега кажи, искаш ли я? — запита той, когато тя застана пред него.

— Моля ти се.

— Но аз искам нещо насреща.

— Какво?

— Една целувка.

— Първо ми подай картината.

Сега на свой ред Поли проявяваше недоверие. Греъм й я даде. Но тя рече да се плъзне от обещанието си, втурна се към баща си и намери убежище на коленете му. Греъм се надигна в безмълвен гняв подир нея. Тя скри лице в жилетката на мистър Хоум.

— Татко, татко, кажи му да си върви!

— Няма да мръдна оттук — отвърна Греъм.

С извърнато лице тя протегна ръка да го отпъди.

— Тогава ще те целуна по ръката — заяви той. В същия миг ръката се сви в юмрук и му плати с такава монета, която никак не приличаше на целувка.

Греъм, който на свой ред умееше да хитрува също като малката си другарка в играта, се оттегли, уж сразен. Той се хвърли на един диван, облегна глава на възглавниците и се смълча като човек, обхванат от силни болки. Поли, заинтригувана от мълчанието му, погледна към него. Очите и лицето му бяха закрити с ръце. Тя се извърна на коленете на баща си и се загледа в своя враг разтревожени и продължително. Греъм изохка.

— Татко, какво му е? — прошепна тя.

— Най-добре попитай него, Поли.

— Боли ли го нещо? — (Второ изохкване.)

— Пъшка, като че ли го боли — отвърна мистър Хоум.

— Мамо — обади се Греъм немощно, — май трябва да пратиш за доктора. Ох, отиде ми окото! — (Ново мълчание, нарушавано само от Греъмовите въздишки.) — Ами ако ослепен? — възкликна той отчаяно.

Побойницата не можа да понесе това предположение. Бързо се озова до него.

— Покажи ми окото си. Не исках да го ударя — исках да те блъсна по устата; и не знаех, че удрям толкова силно.

Мълчание. Лицето й се изкриви.

— Прости ми, прости ми.

Последва смущение, заекване, сълзи.

— Стига си дразнил детето, Греъм — обади се мисис Бретън.

— Всичко това е на шега, милото ми — извика мистър Хоум.

И Греъм отново я вдигна във въздуха, и тя отново го удари, и докато дърпаше лъвските му къдрици, наричаше го „най-лошия, груб, ужасен, лъжлив човек на света“.

В утринта на заминаването му мистър Хоум и дъщеря му водиха продължителен разговор в един прозрачен еркер. Дочух част от този разговор.

— Не може ли да си стегна багажа и да тръгна с теб, татко? — прошепна тя умолително.

Той поклати глава.

— Ще ти преча ли?

— Да, Поли.

— Защото съм малка ли?

— Защото си малка и нежна. Само големите, силни хора могат да пътешествуват. Но не скърби, момиченцето ми; късаш ми сърцето. Татко скоро ще се върне при неговата Поли.

— Не, не, аз не скърбя. Нищо подобно.

— Поли ще страда, ако натъжи татко, нали?

— Да, много.

— Тогава засмей се — не плачи на раздяла, не тъжи и след това. Чакай ме да се върна, а дотогава бъди весела. Можеш ли да го сториш?

— Ще се опитам.

— Вярвам ти. Сбогом тогава. Време е да тръгвам.

— Сега ли? Веднага ли?

— Веднага.

Тя му подаде треперещи устни. Баща й изхлипа, но тя, забелязах, не издаде ни звук. След като я пусна на земята, той стисна ръка на другите и излезе.

Когато външната врата се хлопна, тя се отпусна на колене в един стол с вика: „Татко!“

Този вик беше протяжен и глух — нещо като „Защо ме изостави?“ В следващите няколко минути забелязах — тя преживя дълбоки терзания. И в този кратък период изпита такива тежки чувства, каквито някои не изпитват докато са живи; но тя така беше създадена. И докато бе жива, щеше да изстрадва много подобни мигове. Никой не се обади. Мисис Бретън, бидейки майка, проля няколко сълзи. Греъм, който пишеше нещо, вдигна очи и я загледа. Аз, Люси Сноу, останах невъзмутима.

Малкото създание, оставено само на себе си, си помогна, както малцина са в състояние да го сторят — пребори се с едно неописуемо страдание; и след време до известна степен съумя да го подчини. Този ден, а и следващия тя не пожела да получи утеха от никого. След това се примири.

На третата вечер, както си седеше на пода, изтерзана и притихнала, Греъм, влизайки, я вдигна нежно, без да каже дума. Тя не го отблъсна. Дори се сгуши в прегръдката му, сякаш бе съвсем отпаднала. Когато той седна, тя облегна глава на гърдите му. И след малко задряма. Той я отнесе горе в леглото й. Не се изненадах, когато на другата сутрин първите й думи бяха:

— Къде е мистър Греъм?

Точно тази сутрин нямаше да закусва с нас. Имаше да пише някакво домашно за утринните учебни часове и бе помолил майка си да му изпрати чаша чай в неговата занималня. Поли предложи да я отнесе. Тя имаше нужда да върши нещо, да се грижи за някого. Повериха й чашата, защото, макар и неспокойна, тя бе много внимателна. Тъй като занималнята беше точно срещу стаята за закуска и двете врати — една срещу друга на коридора — очите ми я проследиха.

— Какво правиш? — запита тя, спирайки се на прага.

— Пиша — отвърна Греъм.

— Защо не дойдеш да закусиш с майка си?

— Нямам време.

— Искаш ли закуска?

— Естествено.

— Тогава заповядай.

И тя сложи чашата на пода, подобно тъмничар, който оставя каната на затворника през вратата, и се оттегли. След малко се върна.

— След чая какво друго искаш — какво ще ядеш?

— Каквото и да е, стига да е вкусно. Донеси ми нещо особено вкусно — бъди добра малка женичка.

Тя се върна при мисис Бретън.

— Моля, госпожо, изпратете на сина си нещо вкусно.

— Хайде, ти го избери, Поли. Какво да му занесем?

Тя подбра в една чиния от всичко, което бе най-добро на масата, но не след дълго се върна отново и шепнешком помоли за малко мармалад, какъвто нямаше на масата. Като го занесе (защото мисис Бретън не отказваше нищо на двамата), след малки чухме Греъм да я възнася до небесата -обещавайки й, че когато си има собствен дом, ще я направи своя домоуправителка и дори, ако покаже готварски способности, своя готвачка. Тъй като тя не се върна, отидох да я потърся и я намерих да закусва с Греъм, застанала до лакътя му — делеше с него всичко освен мармалада, който тактично отказваше да вкуси, да не би, предполагам, да излезе, че го е поискала за себе си. Постоянно ме изненадваше с подобна съобразителност и очарователна чувствителност.

Така завързана, дружбата не се разпадна бързо; обратно — времето и обстоятелствата, вместо да я отслабят, я заздравяваха. Колкото различни да бяха двамата по възраст, интереси, пол и прочие, съумяваха някак да намерят какво да си кажат. Що се отнася до Полина, забелязах, че тя се разкриваше цялостно единствено в присъствието на младия Бретън. Когато посвикна с дома, тя се показа послушна към мисис Бретън; бе в състояние да стои по цял ден на столчето до нозете на тази дама, да учи, да шие, да рисува на плоча, без нито за миг да се възпламени от нещо, нито да покаже странностите на своя характер. При подобни обстоятелства за мен тя вече не представляваше интерес. Но в мига, в който се чуеше вечерното почукване на Греъм, настъпваше промяна; тя мигом заставаше горе на стълбищната площадка. Обикновено вместо поздрав прозвучаваше укорът й или някаква заплаха:

— Пак не си изтри обувките на изтривалката. Ще те обадя на майка ти.

— Виж я ти, многознайницата! Горе ли си?

— Да, и не можеш за ме хванеш; по-високо съм от тебе. — Тя надничаше между перилата на стълбата; не достигаше над тях.

— Поли!

— Кажи, мило момче! — Така се обръщаше към него, подражавайки на майка му.

— Припадам от умора — заявяваше Греъм, облягайки се на стената на коридора с напълно изтощен вид. — Доктор Дигби — (главният учител) — ме разсипа от работа. Хайде, слез и ми помогни да си кача учебниците.

— Да, да! Подиграваш се!

— Нищо подобно, Поли, казвам ти самата истина. Слаб съм като перце. Слез долу.

— Очите ти кротуват като на котката, но знам, че се готвиш да скочиш.

— Да скоча ли? Нищо подобно, не ме познаваш. Хайде, слез.

— Може, но ако обещаеш да не ме докосваш — да не ме вдигаш и да не ме въртиш във въздуха.

— Кой, аз ли? Та аз нямам капчица сили. — И се отпусна на един стол.

— Тогава сложи учебниците на първото стъпало и отстъпи четири крачки.

Щом той ги оставеше, тя слизаше предпазливо, без да откъсва поглед от немощния Греъм. Разбира се, като го наближеше, той светкавично се съживяваше. Не минаваше без лудории. Понякога тя се разсърдваше, друг път се срещаха без сръдни и до нас долитаха думите й, докато го водеше нагоре по стълбата:

— А сега, мило момче, ела да изпиеш чая; знам, че си гладен.

Беше много интересно да я наблюдава човек, докато седеше край вечерящия Греъм. В негово отсъствие тя беше много тихо дете, но когато той беше в къщи, не я свърташе на едно място. Често ми се е искало да е по-сдържана и по-кротка. Но не — тя му се предаваше изцяло: прислужвайки му всеотдайно, грижеше се всичко да му е наред. За нея той беше повече от велик падишах. Едно след друго натрупваше пред него всички ястия и когато на човек му се струваше, че всичко, което бе пожелал, е вече там, тя намираше още нещо.

— Госпожо — шепнеше на мисис Бретън, — а дали синът ви няма да иска парченце сладкиш; ей там има — сочеше тя към бюфета. Мисис Бретън не обичаше да се сервират сладкиши на следобедния чай, но малката не отстъпваше. — Едно парченце — само за него, понеже ходи на училище. Момичета като мен и мис Сноу нямат нужда от сладко, но на него му се яде.

На Греъм наистина му се ядеше и най-често го получаваше. За да бъдем справедливи, нека кажем, че той с готовност би го разделил с онази, на която го дължеше; но тя нито веднъж не му позволи. А да настоява, значеше да помрачи настроението й за цялата вечер. Да стои на коляното му и да бъде център на вниманието и на разговора му, това бе наградата, която искаше — не й трябваше сладкиш.

С каква удивителна готовност се приспособяваше тя към ония теми, които го интересуваха! Човек би казал, че детето няма нито свои мисли, нито свой живот, та затова му е нужна да живее, да се движи и да съществува чрез някой друг. Сега, след като бе останала без баща си, тя се прилепи о Греъм и сякаш чувствуваше с неговите чувства, съществуваше чрез неговото същество. Научи имената на всичките му съученици с невероятна бързина; запамети безпогрешно всичките им отличителни черти, така както той й ги бе описал. Достатъчно бе веднъж да й разкаже за някого. Никога не забравяше, нито объркваше единия с друг; по цяла вечер можеше да разговаря с него за хора, които изобщо не бе срещала, сякаш добре познаваше вида, държането и характера им. Научи се дори да подражава на някои от тях. Един от младшите учители, към когото Греъм хранеше дълбока неприязън, се отличаваше, изглежда, с някакви особености, които тя съумя да запомни от първия му разказ, и често го имитираше, за да забавлява Греъм. Мисис Бретън обаче на одобри това и й забрани.

Двамата почти никой път не се караха, ала един път се стигна до сблъсък, в който чувствата й понесоха тежък удар.

Веднъж по случай рождения ден на Греъм бе поканил няколко другари — негови връстници — на вечеря. Полина прояви голям интерес към тия приятели. Често бе слушала за тях — бяха от онези, за които Греъм говореше най-много. След вечеря младите господа останаха сами в трапезарията, където скоро се развеселиха и взеха да вдигат шум. Минавайки случайна през антрето, намерих Полина да седи на най-долното стъпало на стълбата, с очи, впити в светналите стъкла на вратата, в които се отразяваше лампата на антрето, а малкото й челце бе свъсено от напрегнати мисли.

— За какво си се замислила, Поли?

— За нищо особено; съжалявам само, че стъклата на вратата не са прозрачни, да виждам през тях. Момчетата изглеждат много весели, иска ми се и аз да съм при тях. Искам да съм с Греъм и да наблюдавам приятелите му.

— Какво те спира да влезеш?

— Страхувам се. Но дали да опитам? Да почукам ли на вратата и да помоля да ме пуснат?

Реших, че сигурна няма да има нищо против и тя да играе с тях, затова я подтикнах да го стори.

Тя почука — първо твърде тихо, на второто почукване вратата се отвори. Показа се главата на Греъм, изглеждаше приятно възбуден, но раздразнен.

— Какво искаш, малка маймунке?

— Да дойда при теб.

— Така ли? Притрябвала си ми! Бягай при мама и мис Сноу и им кажи да те слагат да спиш.

Червеникавата коса и озареното, пламнало лице се скри, вратата се затвори безпрекословно. Тя занемя.

— Защо ми говори така? Никога не ми е говорил така — възкликна смаяно. — Какво съм му направила?

— Нищо, Поли, но сега Греъм е зает със своите съученици.

— И с тях му е по-приятно, отколкото с мен! Изпъди ме, защото те са тук.

Прииска ми се да я утеша и да използувам случая, за да налея в главичката й малко от ония философски максими, с които винаги съм била добре запасена. Тя обаче ме спря, като запуши уши още при първите ми думи, и легна на изтривалката, с лице върху каменните плочи; нито Уорън, нито готвачката успяха да я мръднат оттам. Оставихме я да лежи, докато сама реши да стане.

Греъм забрави за грубостта си още същата вечер и щом си отидоха другарите му, се опита да я заговори както обикновено, но тя се дръпна от ръката му. Очите й искряха, не пожела да му каже лека нощ, не поиска да го погледне в очите. На следващия ден той се отнасяше към нея с безразличие, а тя направо се вкамени. На по-следващия ден той се опита да я заприказва, да разбере защо му се сърди; устните й останаха заключени. Естествено, той не бе в състояние истински да се ядоса — бяха твърде неравностойни като двойка във всяко отношение. Опита да я утеши и прикотка. „Защо му се сърди? Какво й е сторил?“… и т. н., докато накрая получи в отговор само сълзи; приласка я и те отново се сдобриха. Но тя беше от хората, които вадят поука от подобни случаи. Забелязах, че нито веднъж, след като я бе отблъснал, не го повика, не го последва, с нищо не показа, че търси вниманието му. Един път й казах да отнесе някаква книга или не помня какво на Греъм, докато той учеше в занималнята си.

— Ще го почакам сам да слезе — отвърна тя гордо, — не желая да го карам да става, за да ми отваря.

Младият Бретън имаше любимо пони, на което яздеше често; от прозореца тя винаги го наблюдаваше как излиза и се връща. Мечтата й беше да поязди веднъж поне из двора, но за нищо на света не бе помолила за подобно благоволение. Един ден отиде на двора, за да го гледа, докато той слиза от кончето. Облегната на портата, по лицето й се бе изписал копнеж да поязди.

— Хайде, Поли, искаш ли да пояздиш? — запита Греъм небрежно. Убедена съм, че думите му са й прозвучали прекалено небрежно.

— Не, благодаря — отвърна тя и се извърна с пълно безразличие.

— Ще съжаляваш — настояваше Греъм. — Знам, че ще ти хареса.

— Главата си отрязвам, че няма! — долетя в отговор.

— Лъжеш. Казала си на Люси Сноу, че мечтаеш да пояздиш.

— Люси Сноу е кле-кречетало — чух я да казва (неумението й да изрича правилно някои думи бе единственото й детско несъвършенство) и с тези слова си влезе.

Греъм, който скоро я последва, каза на майка си:

— Мамо, това дете е ужасно. Пълно е с най-невъзможни чудатости, но без нея ще ми е скучно. Тя ме забавлява сто пъти повече от теб и Люси Сноу.

 

 

— Мис Сноу — каза ми Полина (напоследък бе започнала да разговаря с мен нощем, когато оставахме сами в нашата стая), — знаете ли в кои дни от седмицата най обичам Греъм?

— Откъде да знам нещо толкова странно! Нима има ден от седемте, в който той е по-различен, отколкото в останалите шест?

— Разбира се! Не забелязвате ли? Не знаете ли? Той е най-чудесен в неделя; тогава е при нас през целия ден, а вечерно време е толкова добър.

Забележката й не бе съвсем безпочвена. Черкуването и т. н. усмиряваха Греъм през деня, а неделната вечер той прекарваше в спокойни, по-скоро мързеливи развлечения край камината в гостната стая. Настаняваше се на дивана, а после викаше при себе си Поли.

Греъм не беше като другите момчета, радост му доставяха не само буйните игри. Понякога се отдаваше на размишления. Обичаше и да чете, а книгите, които си избираше, не бяха лоши. В подбора им проличаваха характерни предпочитания и дори интуитивен вкус. Наистина тай рядко говореше за прочетеното, но съм го виждала да стои и да размишлява над него.

След като се настанеше до него, коленичила на малка възглавничка или на килима, двамата започваха да си шепнат — думичките им едва се долавяха. От време на време долавях цели фрази. Действително нечие по-добро и по-благородно влияние сякаш успокояваше Греъм и му внушаваше благо настроение.

— Кажи, научили ли някакви нови химни през тази седмица, Поли?

— Научих един много хубав, от четири строфи. Да ти го кажа ли?

— Хайде, но внимателно, без да бързаш.

След като химнът биваше изречен или по-скоро изпят от мелодичния й глад, Греъм се опитваше да поправи начина на рецитирането и изобщо й даваше урок по декламация. Тя учеше бързо, умееше да подражава, а освен всичко радваше я да доставя радост на Греъм. Оказа се податлива ученичка. След химна идваше ред на четенето — най-често някоя глава от Библията. Тук не ставаше нужда да я поправят, защото детето умееше да чете всяка по-обикновена разказвателна глава безпогрешно, а в случаите, когато й се удаваше да разбере темата и да се заинтересува от нея, интонацията и изразителността й бяха удивителни. Хвърлянето на Йосиф в тъмницата, историята на Самуил, Даниил в клетката на лъва — това бяха любимите й пасажи.

— Бедният Яков! — възкликваше понякога с треперещи устни. — Колко е обичал сина си Йосиф! Толкова много — допълни тя веднъж, — толкова много, Греъм, колкото аз те обичам. Ако ти умреш — и тя отвори пак книгата, потърси стиха и прочете, — „аз ще бъда безутешна и ще умра, обзета от скръб“.

При тези думи тя обви Греъм с малките си ръчички, като потегли дългокосата му глава на гърдите си. Това действие, помня, ме порази като странно импулсивно и събуди у мен чувство, каквото изпитваш, когато някой необмислено си играе с полуопитомено, опасно животно. Страхувах се не от това, че Греъм може да я нарани или грубо да я отхвърли встрани, а си помислих, че тя рискува да бъде пропъдена така нетактично и несдържано, че да го преживее по-тежко и от физическия удар. Общо взето обаче, подобни изяви биваха понасяни търпеливо. Дори понякога в очите му засияваше добродушно удивление от нейното искрено пристрастие. Веднъж той каза:

— Ти ме обичаш така, сякаш си ми малка сестричка, Поли.

— О, аз наистина те обичам — отвърна тя, — аз много те обичам.

 

 

За жалост не можах дълго да се занимавам в проучване на нейния характер. Прекарала бе едва два месеца в Бретън, когато от мистър Хоум се получи писмо, което известяваше, че се е установил при майчините си роднини на континента, че тъй като Англия му е станала много противна, не възнамерявал да се връща там най-малко още няколко години и желаел малкото му момиченце да замине при него незабавно.

— Чудя се как ли ще приеме тази вест — каза мисис Бретън, като прочете писмото. Чудех се и аз и се нагърбих да й съобщя.

Влязох в гостната — защото тъкмо в тази тиха и украсена стая тя обичаше да остава сама, но всички знаехме, че няма са пипне нищо или по-скоро няма да повреди нищо, което пипне — и я намерих да седи, подобно малка одалиска, на една софа, полузакрита от надиплените завеси на близкия прозорец. Изглеждаше щастлива, всичките й принадлежности за заминаване бяха край нея — бялата кутия за ръкоделие, едно-две парцалчета от муселин, едно-две крайчета от кордела, подбрани за ушиване на кукленски дрехи. Куклата, с нощна шапчица и нощница, лежеше в люлката си, тя я люлееше да заспи, а очите й бяха вперени в едно книга с картинки, сложена в скута й.

— Мис Сноу — прошепна тя, — това е чудесна книга. Кандас — куклата бе кръстена от Греъм на името на легендарната татарска царица, защото с изцапаното си лице наистина приличаше на етиопка, — Кандас вече заспа и аз ще ви поразправям нещо, само че ще говорим по-тихо, да не я събудим. Тази книга ми я даде Греъм. В нея се разказва за далечни страни, много, много далеч от Англия, които пътешествениците достигат, след като пропътуват стотици мили през морета. Диваци живеят в тези страни, мис Сноу, и носят дрехи, различни от нашите, дори някои почти не носят дрехи, за да не им е горещо, разбирате ли? Защото там времето е много топло. Ето една картина със стотици диваци, събрани в някакво пусто място, равнина, покрита с пясък, около човек в черно — това е много добър англичанин мисионер, който им проповядва под тази лампа. — Показа ми една цветна рисунка. — А тук пък има картини — продължи, — още по-странни, Ето я чудната Велика китайска стена, ето една китайка с краче, по-малко и от моето. Тук пък див татарски кон, а пък ей тук, най-невижданото от всичко, е една страна от лед и сняг, без полета, без гори и без градини. В тази страна са открили мамутови кости. Сега няма мамути. Вие не го знаете какво е, но аз ще ви кажа, защото Греъм ми обясни. Огромно, страховито животно, високо колкото стаята и дълго като коридора, обаче не било жестоко и месоядно, така смята Греъм. Според него, ако ме срещне в гората, нямало да ме убие, освен ако не му се изпреча на пътя; тогава ще ме стъпче сред гъсталака, както аз мога да стъпя на някой скакалец в ливадата, без да го забележа.

И продължи да разправя нататък.

— Поли — прекъснах я, — ти би ли искала да пътуваш?

— Още не — бе благоразумният й отговор, — но може би след двадесет години, когато съм вече голяма, висока колкото мисис Бретън, тогава може да пътуваме с Греъм. Смятаме да отидем в Швейцария и да изкачим Монблан, а някой път ще отплаваме до Южна Америка и ще се изкатерим до Ким-ким-боразо.

— А не би ли искала да пътуваш сега, ако татко ти е с теб?

Отговорът, който прозвуча след известно смълчание, бе характерен за внезапните промени в настроението й.

— Каква полза да се говори по такъв глупав начин? — избухна тя. — Защо споменавате татко? Какво е татко за вас? Тъкмо бях започнала да се успокоявам и да не мисля за него толкова много, а сега всичко ще започне отново.

Устната й потрепера. Побързах да й съобщя за полученото писмо и да спомена за нарежданията в него — тя и Хариет незабавно да заминат при обичания й баща.

— Кажи сега, Поли, не се ли радваш?

Не ми отговори. Пусна книгата, спря да люлее куклата, погледна ме сериозно и загрижено.

— Нима не искаш да отидеш при татко си?

— Разбира се — отвърна най-сетне по оня рязък начин, с който обикновено се отнасяше към мен, съвсем различен от начина й да разговаря с мисис Бретън, и още по-друг от гласа, с който се обръщаше към Греъм. Щеше ми се да разбера повечко от мислите й, ала не — тя не желаеше да разговаря повече с мен. Притичвайки при мисис Бретън, тя я разпита и получи потвърждение на новината. Сериозната и важна вест я остави замислена през целия ден. В късния следобед, когато отдолу се чу завръщането на Греъм, тя изведнъж се озова до мен. Взе да оправя панделката на медальона на шията ми, свали и после нагласи отново гребена в косите ми; докато се занимаваше с това, влезе Греъм. — Съобщете му, но не веднага — прошепна тя, — съобщете му, че си отивам.

По време на чая предадох желаното съобщение. Случи се, че по това време Греъм бе силно угрижен дали ще получи училищната награда, за която се състезаваше. Трябваше да му повторя два пъти, докато привлека вниманието му, но дори и тогава новината го отвлече за миг.

— Отива ли си Поли? Колко жалко! Милото малко Мишле, жал ми е, че ще го загубя; мамо, то пак трябва да дойде при нас, нали?

И като изгълта набързо чая, взе една от свещите, премести малката масичка за своите учебници и скоро се задълбочи в уроците.

„Малкото Мишле“ се примъкна край него и легна на килима до нозете му, с лице към пода; безмълвна и неподвижна, остана в това положение до часа за лягане. По едно време забелязах, че Греъм — без да подозира, че тя е наблизо — я бутна с неспокойния си крак. Тя се отдръпна. Миг по-късно една мъничка ръка се откъсна от лицето й, към което беше притисната, и нежно погали безучастния крак. Когато бавачката й я повика, тя се вдигна и тръгна много послешно, като ни пожела тихичко лека нощ.

Не бих казала, че се боях да вляза в спалнята един час по-късно, е все пак се запътих нататък с неспокойно очакване да намеря детето будно и тревожно. Предчувствието не ме излъга, защото я намерих замръзнала и напрегната, кацнала като бяла птичка върху леглото си. Чудех се как да я заговоря; тя по нищо не приличаше на другите деца. Но този път ме заговори тя. Когато затворих вратата и сложих свещта на тоалетката, тя ме посрещна с думите:

— Не мога — не мога да заспя; и по този начин не бих могла — не мога да живея!

Запитах я какво я мъчи.

— Страшно съм нещастна! — промълви с нейното леко фъфлене.

— Да повикам ли мисис Бретън?

— Това е чиста лудост — отвърна ми разгневено тя; и наистина знаех, че ако само бе чула стъпките на мисис Бретън, щеше да се мушне тихо като мишка под завивките си. Докато пред мен показваше особнячеството си, без да се стеснява — понеже никога не ми бе засвидетелствувала чувство на обич, — тя не разкриваше пред кръстницата ми нищо от същността си, пред нея бе едно послушно, макар и странно момиченце. Огледах я. Бузите й бяха зачервени, широко разтворените й очи бяха едновременно тревожни, блестящи и болезнено възбудени. Очевидно бе, че не бива да остане така до сутринта. Сетих се какво я измъчва.

— Не желаеш ли да кажеш още веднъж лека нощ на Греъм? — запитах я. — Той не си е легнал.

Тя веднага протегна ръце да я вдигна. Като я загърнах с един шал, отнесох я отново долу. Греъм тъкмо ставаше.

— Не може да заспи, преди да те е видяла и да се поразговорите още веднъж — казах му. — Мъчно й е, че ще се раздели с теб.

— Разглезих я аз нея — каза той добродушно усмихнат, взе я от мене и целуна пламналото й личице и горящите й устни. — Поли, ти май вече ме обичаш повече от татко си…

— Аз наистина те обичам, но ти не ме обичаш — прошепна тя.

Той я увери в противното, целуна я отново, върна ми я и аз я отнесох обратно, но уви! — върнах я неутешима.

Когато сметнах, че е готова да ме изслуша, казах й:

— Полина, не бива да скърбиш, че ти не си за Греъм онова, което той е за теб. Така е редно.

Вперените в мен питащи очи потърсиха отговора.

— Защото той е момче, а ти момиче, той е на шестнадесет, а ти на шест години, той по природа е силен и весел, а ти си друга.

— Но аз толкова много го обичам! Той трябва да ме обича поне малко.

— Но то е така. Той много те харесва. Ти си негова любимка.

— Аз ли съм любимката на Греъм?

— Да, той няма по-обично дете.

Уверението я поутеши. В тревогата си тя се усмихна.

— Но — продължих аз — не го притеснявай е не очаквай твърде много от него, иначе ще реши, че го дразниш, и тогава всичко е свършено.

— Свършено! — отекна тя тихо. — Тогава ще бъда послешна. Ще се опитам да бъда послешна, Люси Сноу.

Сложих я в леглото.

— Дали ще ми прости този път? — запита ме тя, докато се събличах. Уверих я, че ще й прости, че все още не е враждебно настроен, че просто в бъдеще трябва да е по-внимателна.

— Но бъдеще няма — отвърна тя. — Аз си отивам. Дали някога, някога ще го видя отново, след като напусна Англия?

Отвърнах й обнадеждаващо. След като изгасих свещта, изтече още половин час. Смятах, че е заспала, когато малката бяла фигурка отново се надигна в леглото и тъничкото гласче запита:

— Вие харесвате ли Греъм, мис Сноу?

— Дали го харесвам ли? Да, малко.

— Само малко ли? Харесвате ли го толкова, колкото аз го харесвам?

— Мисля, че не. Не, не колкото ти.

— Харесвате ли го много?

— Казах ти, че го харесвам малко. Защо да го харесвам много? Той е пълен с недостатъци.

— Така ли?

— Всички момчета са такива.

— Повече и от момичетата ли?

— По всяка вероятност. Мъдрите хора казват, че е глупост да смяташ който и да било за съвършен, а що се отнася до симпатии и антипатии, трябва да сме любезни с всички, но да не обожаваме никого.

— Вие мъдра ли сте?

— Ще се опитам да стана. Заспивайте вече.

— Не мога да заспя. Не ви ли боли тук — тя постави тъничката си гърда на мъничките си гърди, — когато си помислите, че ще трябва да се разделим с Греъм, защото и вашият дом не е тук?

— Но, Поли — възкликнах аз, — ти не би трябвало да усещаш такава силна болка, след като скоро ще бъдеш с татко си. Нима го забрави? Нима повече не искаш да бъдеш малката му другарка?

Мъртво мълчание последва моя въпрос.

— Хайде, детенце, лягай и заспивай — настоях аз.

— Леглото ми е студено — отвърна тя. — Не мога да го стопля.

Видях как телцето й трепери.

— Ела при мен — казах с желание, но почти без надежда тя да се съгласи, защото беше странно, капризно малко същество и особено непостоянна по отношение на мен. Но тя дойде, и то веднага, плъзна се по килима като малко привидение. Тя затрепери нервно; аз я умирих. Така успокоена и приласкана, тя най-сетне задряма.

„Какво необикновено дете — мислех си, докато наблюдавах спящото личице на пълнолунието и внимателно и нежно избърсвах насълзените клепачи и мокрите й страни с моята кърпичка. — Как ще премине през този свят, как ще се пребори с този живот? Как ще понесе сътресенията и пораженията, униженията и отчаянията, за които романите и собственият ми ум предупреждава, че са отредени за всяка плът?“

Тя замина на следващия ден, разтреперана като лист, докато се сбогуваше, но овладяла себе си.