Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Villette, 1853 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Жени Божилова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Набиране
- Гергина
Източник: http://bezmonitor.com
Редактор Красимира Абаджиева
Излязла от печат 26 март 1989
Издателство „Отечество“, София
История
- —Корекция
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
ЕДНО ПОГРЕБЕНИЕ
От този ден нататък животът ми престана да е скучен. Излизах твърде често със съгласието на мадам Бек, която напълно одобряваше кръга на моите познати. Тази достойна директорка още от самото начало се бе отнасяла към мен с уважение, а като научи, че ме канят да посещавам ту „дворец“, ту пък „хотел“, уважението й стана още по-дълбоко.
Не го изразяваше многословно. Мадам бе толкова светска, толкова и силна; и в най-разгорещените й стремежи се усещаше мярка и разум, към най-големите примамки за облаги посягаше спокойно и обмислено. Та без да се излага на моя присмех като ласкателка и угодница, тя тактично показа, че й е приятно хора, свързани с нейното училище, да посещават обществото, което ги култивира и издига, вместо да ги принизява и смазва. Ни един път не възхвали нито мен, нито приятелите ми, само веднъж, когато седеше в градината, приятно отпусната на слънцето, с чаша кафе край нея и с вестник в ръката, аз я приближих, за да поискам разрешение да отсъствувам вечерта, тя се изрази по следния елегантен начин.
— Oui, oui, ma bonne amie, давам ви разрешение от все сърце. Работата ви в моето училище всякога е била отлична, изпълнена с усърдие и дискретност, заслужавате да се поразвлечете. Излизайте когато искате. Що си отнася до близките ви, напълно ги одобрявам: те са умни, достойни, изтъкнати.
Тя стисна устни и се зачете във вестника.
Читателят не бива да взима присърце дребното обстоятелство, че по това време плътно вързаният пакет от пет писма временно изчезна от моето бюро. Когато го установих, аз се слисах, но миг след туй се успокоих.
„Търпение, казах си. Ще замълча и ще изчакам търпеливо, те пак ще се върнат.“
И те се върнаха. Били са на кратко посещение в стаята на мадам. След като бяха прегледани, върнаха се послушно на мястото си. На другия ден ги намерих невредими.
Питах се какво ли е помислила за моята кореспонденция? Какво ли си е казала за епистоларното умение на доктор Джон? Как ли е възприела твърде резките съждения, разумните схващания и оригинални мнения, изложени простичко, елегантно, одухотворено? Как е схванала сърдечния им весел тон, който ми доставяше такова удоволствие? Как е погледнала на ония няколко мили думи, разхвърляни тук и там — не нагъсто, като диамантите в долината на Синбад, а оскъдно, както се намират истинските скъпоценности в истинските им леговища? О, мадам Бек! Как приехте вие тези неща?
Струва ми се, че в очите на мадам Бек петте писма са намерили добър прием. Известно време след като ги бе заела от мен (смятам, че за подобна изискана женичка трябва да се говори с изискани думи), аз я хванах, че ме наблюдава с втренчен внимателен поглед, малко учуден, но не и злонамерен. Беше през краткото междучасие, когато ученичките излизат на двора, тя и аз бяхме останали сами в първи клас. Когато срещнах погледа й, мислите й се сформираха в слова.
— В английския характер — заяви тя — има нещо много забележително.
— Как така, мадам?
Тя се засмя и повтори думичката „как така“ на английски.
— Не бих могла да ви кажа „как“, но с една дума, англичаните си имат свои представи за приятелството, за любовта, за всичко… и най-малко те имат нужда от надзорници — додаде тя, стана и затропа навън като същинско малко пони.
„В такъв случай, измърморих на себе си, бъдете любезна да оставяте вече писмата ми на мира“.
Уви! Нещо се втурна в очите ми, замъгли погледа, размаза контурите на класната стая, на градината, закри светлото зимно слънце, когато си помислих, че никога вече няма да получа писма като тия, които тя бе прочела. Никога вече! Чудесна река, край чиито брегове се бях разхождала, чиито вълни бяха навлажнявали устните ми, бе поела по друг път. Изоставила бе малката ми хижа и нивите ми пусти и сухи, изливаше вече богатството на водите си далече от мен. Промяната бе справедлива, правилна, естествена — нямах какво да кажа, ала как обичах моя Рейн, моя Нил! Обожавах моя Ганг и тъгувах, че големият прилив ще кипи на друго място, ще изчезне като лъжлив мираж. Макар да се държах стоически, не бях стоик, капки заваляха по ръцете ми, по бюрото. От очите ми се изля порой, тежък, но краткотраен.
Ала скоро си казах: „Надеждата, която оплаквам, изстрада много и много ме накара да страдам. Тя умря едва когато удари часът й; след подобна продължителна агония смъртта е добре дошла.“
И аз се опитах да приема радушно тази смърт. Признавам — продължителното очакване ме бе научило на търпение. Накрая склопих очите на моята покойница, покрих лицето й и сключих ръцете й, обладана от дълбоко спокойствие.
Трябваше да премахна писмата от чуждите погледи. Хората, преживели смъртта на своите близки, ревниво прибират и скриват предметите, които връщат спомена. Непоносимо е да оставяш острия нож на съжалението непрестанно да пробожда сърцето.
В един свободен следобед (четвъртъчния) отидох при моето съкровище, за да обмисля къде да го скрия, и отново установих — този път с дълбоко възмущение, — че пак са го пипали. Наистина вързопчето беше там, но панделката, която го стягаше, бе развързана и вързана отново; а и по други признаци разбрах, че са отваряли чекмеджето ми.
Това беше вече прекалено. Мадам Бек бе самото олицетворение на дискретността, а освен това беше умна и разумна в преценките си като малцина други; това, че знаеше какво има в моето ковчеже, не беше приятно, но можех да го понеса. Като малка йезуитска инквизиторка тя умееше да вижда нещата в истинската им светлина и да ги разбира както трябва; ала мисълта, че си е позволила да съобщи онова, което е узнала по непозволен начин, и на други, че може би с друг някой се е забавлявала с драгоценните за мен писма, това ме възмути жестоко. Имах винаги основания да се страхувам, че е било точно така; дори се сещах кой е бил другият. Роднината й, господин Пол Еманюел, бе прекарал предишната вечер при нея. Тя имаше навика да се съветва и да разисква с него въпроси, които не споделяше с никой друг. Същата тази сутрин по време на часа му този господин ме бе удостоил с поглед. Който сякаш бе откраднал от актрисата Вашти. Тогава аз не можах да разгадая синята, но зловеща светкавица на гневните му очи, но сега разбрах. Уверена бях, че той не е в състояние да погледне на онова, което се отнасяше до мене, безпристрастно, нито да ме прецени с търпимост и искреност. Всякога беше рязък и подозрителен. Мисълта, че тези писма, обикновени приятелски писма, са попаднали веднъж, и може отново да попаднат в неговите ръце, ме прободе дълбоко в сърцето.
Какво да сторя, за да предотвратя това? В кой ъгъл на тази чужда къща да ги укрия? Имаше ли място тук, където ключът да е ключ и бравата — препятствие?
Дали не на тавана? Не, не обичах тавана. Освен туй повечето кутии и долапи там бяха полуизгнили и нямаха ключалки. А пък и плъховете прояждаха загниващото дърво, мишките свиваха гнезда в чекмеджетата. Безценните ми писма (макар и незначителни за другите) можеха да бъдат проядени от гадини, а буквите скоро щяха да станат нечетливи от влагата. Не, таванът не ставаше; къде тогава?
Докато размишлявах, седях на пейката пред прозореца на спалнята. Беше хубав студен следобед. Зимното слънце залязваше и озаряваше с бледа светлина клоните на градинските шубраци в „забранената алея“. Голямото старо крушово дърво — дървото на монахинята — се издигаше към небесата като строен скелет на дриада, сив, мършав и гол. Озари ме мисъл, една от ония странни, фантастични идеи, които понякога спохождат самотниците. Сложих си бонето, наметката, кожата и излязох.
Поех към старата, историческа част на града, чиито посивели и затулени улички често кръстосвах, когато бях тъжна; тръгнах от място на място, докато накрая на един полупуст площад съзрях някакъв антикварен магазин — старо място, пълно със старинни предмети.
Трябваше ми металическа кутия, която да се запои, някакъв буркан или шише с дебело стъкло, което да се запуши и запечата херметически. Сред купчината от различни вещи намерих онова, което търсех.
След това направих от писмата свитък, загънах ги във восъчна хартия, завързах ги с връв и като ги пъхнах в бутилката, накарах стария евреин да я запуши, да я запечата и да я направи непромокаема. Той изпълняваше нарежданията ми и ме поглеждаше с подозрение изпод дебелите си клепачи. Трябва да си е мислел, че подготвям някакво злодеяние. От всичко това аз изпитвах смразяващо чувство — не удоволствие, а тъжно, самотно задоволство. Импулсът, който ме движеше, настроението, което ме владееше, напомняха оня импулс и онова настроение, които ме бяха подтикнали да посетя изповеднята. С бърз ход се върнах в пансиона по здрач, по времето на вечеря.
Луната изгря в седем. В седем и половина, когато ученичките и учителите се намираха в стаята за занимание, а мадам Бек се бе прибрала при майка си и децата в своята всекидневна, когато приходящите се бяха разотишли по домовете и Розин бе напуснала вестибюла, когато всичко бе утихнало, аз се наметнах с шала и като взех запечатаната бутилка, прокраднах се през вратата на първи клас, минах през беседката и оттам тръгнах по „забранената алея“.
Крушата Метусалем се намираше в края на алеята, до моята пейка. Тя се издигаше, неясна и сива, над по-ниските заобикалящи я храсти. Но Метусалем, макар да бе старо дърво, бе все още здраво, само до корена му имаше една дупка, по-скоро хралупа. Знаех тази хралупа, закрита отчасти от бръшлян и гъсти влачещи растения; там бях решила да заровя съкровището си. Ала намерението ми беше не само да скрия едно съкровище, а да погреба една скръб. Тази скръб, над която проливах сълзи, докато я увивах в предпазната й обвивка, трябваше са бъде закопана в земята.
Разрових бръшляна и намерих дупката. Беше достатъчно широка, за да побере шишето, и аз го мушнах вътре. В бараката в дъното на градината имаше строителни материали, оставени от работниците, които неотдавна бяха поправяли част от сградата. Взех лопата и хоросан, замазах с цимент, покрих всичко с черната пръст и отгоре наредих бръшляна. Като привърших, спрях да си почина, облегната на дървото — позабавих се, като всеки скърбящ, край пресния гроб.
Нощният въздух беше тих, ала пропит с някаква странна мъгла, която превръщаше лунната светлина в някаква блестяща омара. В този въздух, или по-скоро в тази мъгла, се криеше нещо — може би електричество, — което ми въздействуваше по особен начин. Почувствувах се тъй, както година преди това в Англия, през една нощ, когато звездата Вечерница сияеше и се движеше по небето, когато, закъсняла в самотните поля, бях спряла да наблюдавам сбора на армията със знамената, трептенето на безбройните копия, бързото движение на пратениците отдолу, откъм Полярната звезда, чак до тъмната висока арка на небесния свод. Не се чувствувах щастлива — напротив, но се усещах крепка, с нови сили.
Ако животът е война, то ориста ми бе да воювам сама. Замислих се как да напусна зимния си лагер — да изоставя землянката, в която нямах вече нито храна, нито фураж. За да осъществя промяната, трябваше до поведа нова битка със Съдбата; готова бях за сражение. Твърде бедна, за да губя, може би бог щеше да ми помогне да спечеля. Но кой бе пътят пред мен? Какъв да бъде моя план?
Все още размишлявах, когато луната, все още забулена, засия ярко. Пред мен проблесна светъл лъч и аз видях някаква сянка да добива ясни очертания. Вгледах се по-внимателно, за да разбера какво е това нещо, появило се така внезапно на мъгливата алея. То ставаше все по-бяло и по-черно. Изведнъж се оформи. Стоях на три метра от стройна, облечена в черно и пребулена в бяло жена.
Изминаха пет минути. Не побягнах, нито извиках. Образът също не помръдна. Заговорих:
— Коя си ти и защо си дошла при мене?
Тя стоеше безмълвна. Нямаше лице, нито образ. Всичко от очите надолу бе закрито с бял плат, ала очите й се взираха в моите.
Почувствувах не толкова смелост, колкото отчаяние, а отчаянието често заема мястото и върши работата на смелостта. Пристъпих крачка. Протегнах ръка, защото смятах да я докосна. Тя сякаш се оттегли. Приближих още. Тя се отдалечаваше мълчаливо, но бързо. Тумбести храсти от вечнозеления лавър и тис се препречиха между мен и онова, което преследвах. Преминах препятствието, огледах се, но не видях нищо. Почаках. Казах: „Ако искаш да предадеш някаква вест на смъртните, ела ми я кажи!“ Тя не се обади, нито се върна.
Нямаше го сега доктор Джон, комуто да разкажа, нямаше ни един, комуто да прошепна: „Пак видях монахинята.“
Полина-Мери често ме викаше на улица „Креси“. Някога в Бретън, макар да се показваше, че ме харесва, тя бе свикнала да не се отделя от мене. Забелязала бях, че кача ли се в стаята си, тя бързо дотичваше подире ми, отваряше вратата, надничаше вътре и казваше с тъничък заповеден глас:
— Слезте долу. Защо стоите тука сама? Трябва да дойдете в гостната.
По същия начин ме подканяше и сега:
— Напуснете улица „Фосет“ и елате да живеете при нас. Папа ще ви плаща много повече от мадам Бек.
Самият мистър Хоем ми предлагаше чудесна сума — три пъти повече от сегашната ми заплата, — ако приемех да стана компаньонка на дъщеря му. Отказах. Струва ми се, че много по-бедна да бях, с много по-ограничени средства, с далеч по-неясно бъдеще, пак щях да откажа. Това не ми бе призвание. Можех да преподавам, да давам уроци, но да бъда частна гувернантка или компаньонка, не бе по вкуса ми. Вместо подобно положение в който и да било голям дом, аз съзнателно бих предпочела да стана слугиня, щях да си купя чифт здрави ръкавици, да мета спални и стълбища, да почиствам печки и брави, но да съм спокойна и независима. Готова бях за шия ризи и да гладувам, но не и да бъда нечия компаньонка.
Не бях сянка за никоя хубава дама — та била тя и мисис Дьо Басомпие. По природа бях склонна да изпадам в меланхолични настроения, бях затворена по нрав, ала и тъгата, и унинието ми трябваше да са доброволни — те ме държаха надвесена усърдно над моето бюро, сред познатите ми вече ученички в първия клас на мадам Бек, отделяха ме от другите в леглото ми, в нейната спалня или в пейката на алеята, която сега се наричаше моя, в нейната градина. Не умеех да се преобразявам, нито да се преправям, не можех да се превърна в предпазен калъф за никоя скъпоценност, в придатък към никоя красота, в сянка на ни едно величие на този свят. Без да се влияем, мадам Бек и аз се разбирахме. Не бях нейна компаньонка, нито пък гувернантка на децата й. Тя ме оставяше свободна, не ме привързваше към нищо — нито към себе си, нито дори към нейните интереси. Веднъж в продължение на две седмици се бе наложило да отсъствува поради заболяването на близък роднина; когато се върна, притеснена и загрижена да не би в нейно отсъствие нещо в училището да се е объркало, и като разбра, че всичко е вървяло по реда си и няма признаци за видима немара, от признателност за тяхната добросъвестност тя раздаде на всеки от учителите по някакъв подарък. Яви се край леглото ми в полунощ и заяви, че нямала подарък за мен.
— Аз съм принудена да покажа на Сент Пиер, че верността е нещо изгодно — заяви мадам. — Но опитам се дали да я направя изгодна за вас, помежду ни ще възникне неразбирателство — а може и да се разделим. Но мога да сторя друго, за да ви направя удоволствие — да оставя свободата, готова съм на това.
Удържа думата си. Каквито и леки белезници да ми бе слагала досега, от този миг нататък ги свали. Така аз имах удоволствието доброволно да съблюдавам правилата й, доставях си радост да отделям двойно повече внимание, да полагам двойно по-големи усилия за ученичките, които ми бе поверила.
Що се отнася до Мери дьо Басомпие, макар да не желаех да живея при нея, аз я посещавах често с удоволствие. При тези посещения установих, че и редките ни срещи, и това доброволно общуване скоро щяха да й станат ненужни. От своя страна господин Дьо Басомпие като че ли не забелязваше, оставаше сляп за подобна възможност, неосъзнаващ като някое дете признаците, неизбежността, очевидното зараждане на нещо, което — стигнеше ли до своя край — може би нямаше да бъде одобрено от него.
Често се питах дали ще го приеме от сърце или ще се възпротиви. Трудно бе да се предскаже. Той бе дълбоко погълнат от научните си интереси, бе проницателен, настойчив, склонен да отстоява всичко, което засягаше любимите му цели, но бе лишен от всяка подозрителност и изпълнен с доверчивост към проблемите на ежедневието. Доколкото разбирах, отнасяше се към „дъщеричката“ си все още като към дете и както изглежда, през ум не му минаваше, че други могат да я приемат в друга светлина. Често говореше за онова, което смятал да направи, когато „Поли“ станела жена, когато пораснела, а „Поли“, застанала до стола му, се усмихваше, схващаше главата му в малките си ръце и целуваше стоманеносивите къдри; друг път мръщеше устни и тръскаше коси, но ни веднъж не каза: „Татко, аз вече съм пораснала.“
С различни хора тя се отнасяше по различен начин. С баща си бе все още дете или се детинееше, любеща, весела и закачлива. С мен бе сериозна и женствена, подтиквана към това от мислите и чувствата си. С мисис Бретън се държеше прилежно и доверчиво, но сдържано. С Греъм бе стеснителна — засега дори твърде срамежлива. Понякога се опитваше да бъде хладна, опитваше се дори да го отблъсне. Стъпките му я караха да се стряска, щом влезеше, тя замлъкваше, заприказваше ли я, отговорът й долиташе неуверено; когато той се сбогуваше, тя оставаше ядосана на себе си и разколебана. Дори баща й забеляза това й поведение.
— Моя малка Поли — рече той, — живееш много усамотено. Ако и като пораснеш, останеш такава стеснителна, как ще се движиш в обществото? Не си дружелюбна към доктор Бретън. Защо? Забрави ли, че като малка бе доста привързана към него?
— „Доста“, така е, татко — отекна Поли по привичния й суховат и все пак нежен и простичък начин.
— Защо не ти харесва вече? Какво ти е сторил?
— Нищо. Да-а, не че не го харесвам, но сме се отчуждили.
— Ами тогава сближете се, Поли, изтрийте ръждата и отчуждението. Общувайте, когато е тук, и не се страхувай от него.
— Сам той също не е кой колко приказлив. Страхува ли се от мене, как мислиш, татко?
— О, най-вероятно. Че кой мъж не би се страхувал от подобна малка мълчалива дама?
— Някой ден ще трябва да му кажеш да не обръща внимание на моята мълчаливост. Кажи му, че съм такава по нрав, а не защото не ми е приятел.
— Виж я ти, бъбрицата! Как ще си такава по нрав — това е само някакъв каприз!
— Тогава ще се опитам да се променя, татко.
На другия ден тя бе очарователна в старанието си да удържи своята дума. Забелязах я да прави усилия, подхващайки стеснително разговор с доктор Джон на различни теми. Оказаното внимание накара лицето на госта да сияе от удоволствие. Изслушваше я предпазливо и отговаряше с най-тихия си глас, сякаш въздухът бе изпълнен с някакво ефирно щастие, което той се боеше да не разпръсни дори с дъха си. И наистина в стеснението и желанието, с което тя пристъпваше към сприятеляването, се криеше голямо очарование.
Когато докторът си отиде, тя приближи до стола на баща си.
— Устоях ли на думата си, татко? Държах ли се по-добре?
— Моята Поли се държа като кралица. Ще бъда много горд, ако това продължи. Постепенно тя ще започне да приема гостите ми сдържано и с достойнство. Ние с мис Люси ще трябва да се понапрегнем и да опитаме да се държим също тъй приветливо и елегантно, иначе тя ще ни засенчи. Но все още, Поли, усещам известно объркване, неяснота при произнасяне на думите, някакво леко фъфлене — както фъфлеше някога като шестгодишна.
— Не, татко — прекъсна го тя с негодувание, — това не е вярно.
— Мис Люси! Признайте: когато ставаше дума за двореца на принц Боа д̀Етанг, тя не каза ли, че го била „виздала“ и че бил „разкосен“?
— Татко, подиграваш ми се и злословиш. Произнасям всяка буква от азбуката по-ясно и от тебе. Но я ми отговори: след като толкова държиш да се отнасям мило с доктор Бретън, ти самият харесваш ли го?
— Разбира се. Дори само заради старото приятелство. Освен туй той е чудесен син на майка си и тъй също добросърдечен човек и отличен лекар. Да, ергенчето си го бива.
— „Ергенчето“! Ах, ти, шотландецо! Татко, в Единбург ли, или в Абърдийн говорят така?
— И на двете места, милото ми, и на двете, та дори и в Глазгоу.
— Непоправим си, татко! И ти май имаш нужда от учение.
— Добре, Поли, склони мис Сноу да учи и двама ни — ти да станеш уравновесена и женствена, а аз — изискан и достолепен.
Светлината, в която господин Дьо Басомпие виждаше „мис Сноу“, ме караше вътрешна да се усмихвам. Какви противоречиви качества на характера ни приписват понякога различните хора, които ни преценяват! Мадам Бек ме смяташе за учена и педантка, мис Фаншоу — за отлична учителка, олицетворение на уравновесеност и дискретност, малко безинтересна може би, твърде изпълнителна, ограничена и добросъвестна, но идеал на съвършена гувернантка, докато друг един — учителят Пол Еманюел, никога не пропускаше случая да ми натякне, че съм прекалено пламенна и избухлива, склонна към авантюри, непокорна и безочлива. Всички те ме караха да се усмихвам насмешливо. Познаваше ме такава, каквато бях, единствено Полина-Мери.
Понеже не желаех да й стана постоянна и платена компаньонка, макар все повече да радвах на нашите сърдечни и другарски разговори, тя ме убеди да учим заедно, за да се виждаме по-редовно и често. Предложи да изучаваме немски език, който и тя като мен намираше труден за овладяване. Решихме да взимаме уроци от някоя учителка на улица „Креси“. Това споразумение ни събираше по няколко часа всяка седмица. Господин Дьо Басомпие изглеждаше много доволен от решението. Напълно одобряваше това, гдето „мадам Мъдрост“ ще прекарва известна степен от свободното си време с неговото хубаво и мило дете.
Другият самозван мой съдник, учителят от улица „Фосет“, след като открил по някакъв потаен начин, че вече не съм непрестанно в пансиона, а излизам редовно в определени часове на определи дни, решил да ме сложи под наблюдение. Разправяха, че господин Еманюел бил възпитан сред йезуити. Бях повярвала докрай, ако действията му бяха по-умело прикривани. Но това, което ставаше, ме караше да се съмнявам. Не съм срещала по-открит заговорник, по-откровен, по-небрежен интригант. Той анализираше собствените си машинации, подробно разработваше интриги те си, а сетне се впускаше в самохвални обяснения за неповторимото си умение. Не знаех дали се чувствувах развеселена, или раздразнена, когато една сутрин приближи до мен и най-сериозно ми прошепна, че „ме държал под око“. Решил бил да изпълни приятелския си дълг и да не ме остави да се поддам докрай на собствените си хитрини. Просто не знаел как да си ги обясни. Смятал братовчедка си Бек виновна, че е допуснала подобно непостоянство от страна на учителка от собствения й пансион. Какво общо можела да има личност като мен, отдадена на тази сериозна професия — учителка, с разни контове и контеси, с „хотели“ и „дворци“? според него вече съм била поела по „лошия път“. Убеден бил, че шест от седем дни на седмицата ги прекарвам навън.
Отвърнах:
— Господинът преувеличава. Наистина напоследък се радвах на удоволствието от известна промяна, но едва след като това стана необходимо и в никакъв случай не съм прекалила.
— „Необходимо?“ Как тъй — необходимо? Та вие сте съвсем здрава. За какво ви е необходима промяна? Препоръчвам ви да се вгледате в католическите калугерки и да изучите техния живот. Те никога не се нуждаят от прамяна.
Не зная какво е било изражението ми, докато ми е говорел, но го е раздразнило. Обясни ми, че съм била безразсъдна, светска, жена, епикурейка, стремяла съм се към величие, трескаво съм гонела светските удоволствия и суета. Очевидно била съм лишена от жертвоготовност, липсвала ми способност да се съсредоточавам, била съм неверница, егоистка, самодоволна. Сметнах за безполезно да отговарям на подобни обвинения и мълчаливо продължих да поправям тетрадките с упражнения по английски.
Не виждал в мен нищо християнско. Като мнозинството протестанти, тържествувала съм в горделивостта и своеволието на езичеството.
Извърнах се от него и се сгуших още по-навътре под крилото на мълчанието.
Той процеди през зъби някакъв неясен звук. Не вярвах да е било проклятие — бе твърде верующ за подобно нещо, но убедена съм, че дочух думата „sacre“. Срамувам се да го призная, но той отново повтори тази дума, допълнена с „хиляди“ не знам какво си, когато два часа по-късно го отминах по коридора на път за урока по немски на улица „Креси“. Не съм срещала по-добър човек в някои отношения от господин Пол; тъй също не познавам по-голям деспот от него.
Учителката ни по немски, фройлайн Анна Браун, беше достойна, сърдечна четиридесет и пет годишна жена. Би трябвало може би да живее по времето на кралица Елизабет, защото редовно закусваше сутрин и към обед с бира и говеждо, тъй също откритата й и пряма германска душа, изглежда, страдаше дълбоко от нашата английска сдържаност, макар ние, от своя страна, да смятахме, че се държим необичайно сърдечно с нея. Ала не я тупахме по рамото, а когато скланяхме да я целунем по бузата, вършехме го тихо, не със звучно мляскане. Тези пропуски я смазваха и разстройваха, но, общо взето, се разбирахме добре. Навикнала да преподава на млади чужденки, които нито мислят, нито учат самостоятелно и нямат представа как да се справят с някое затруднение и да го преодолеят, след като поразмисли или се потрудят, нашият напредък, който всъщност бе твърде бавен, й се струваше удивителен. В нейните очи ние бяхме два ледени феномена, студени, горди и свръхестествени.
Наистина младата контеса бе малко горделива и капризна — може би вродената й нежност и хубост й даваха право за подобно държане; ала да се приписват подобни неща и на мене, бе ужасна грешка. Никога не забравях сутрешния поздрав, от който Полина се измъкваше, когато можеше, нито пък надменността бе моето защитно средство, докато Полина винаги държеше това свое оръжие излъскано, подострено и блестящо и всяка дебелашка германска шега измъкваше от ножницата блестящото му острие.
Почтената Анна Браун усещаше тази разлика и докато хем боготвореше, хем се страхуваше от Полина и се отнасяше с нея като с изящна нимфа или малка фея, тя търсеше утеха при мен, личност, напълно земна и по-сговорчива.
Една от книгите, които много обичахме да четем и да превеждаме, беше томчето от баладите на Шилер. Полина скоро се научи да ги рецитира артистично. Фройлайн я слушаше с широка, възхитена усмивка и казваше, че гласът й звънял като музика. Освен това Полина ги превеждаше с голяма лекота и поетическо вдъхновение. Старините й поруменяваха, по устните й трептеше усмивка, очите й искряха и се топяха от възторг. Най-хубавите от баладите научи наизуст и ги рецитираше често, когато оставахме сами. Най-много й харесваше „Жалбата на девойката“ — обичаше да повтаря думите. Успяваше да открие жалостиви нотки в звукосъчетанията, но не одобряваше напълно текста. Една вечер, като седяхве край огъня, тя промълви:
О, непорочна, рожбата си призови назад,
познах докрай блаженството на този свят;
живях и любих аз.
— „Живях и любих“ повтори тя, — това е върхът на земното щастие, краят на живота — да любиш? Не смятам, че е така. То може да е връх на земното страдание, да бъде чисто губене на време и безплодно изтезаване на чувствата. Ако беше казал: „Да бъдеш любен“, Шилер щеше да е по-близо до истината. Нали е друго нещо това, Люси, да бъдеш обичан?
— Сигурно, но защо да го разискваме? Какво означава любовта за вас? Какво знаете за любовта?
Тя поруменя от раздразнение и срам.
— Стига, Люси, чувате ли се какво приказвате? Разбирам татко да се отнася с мен като с дете — дори предпочитам да ме смята за малка, но вие знаете и трябва да признаете, че вече започвам деветнадесет години.
— И на двадесет и девет да бяхте, все това е, чувствата не се опознават с разискване и приказки. Няма да разговаряме за любов.
— Хайде, хайде! — викна тя припряно и разпалено. — Въобразявате си, че ще ме спрете и ще ме накарате да замълча, но аз вече разисквах въпросите на любовта, слушах за нея надълго и нашироко, и то неотдавна, чух лоши неща, обидни неща, неща, които вие няма да одобрите.
И раздразненото, тържествуващо, хубавко, непослушно момиче се изсмя. Не разбрах какво искаше да каже, а не желаех да я питам. Бях много объркана. Но като видях невинното й изражение, опърничаво и унило, накрая казах:
— Кой е този, който ви е приказвал противни и отблъскващи неща по тези въпроси? Кой от хората, близки до вас, се е осмелил да го стори?
— Люси — отвърна тя кротко, — това е една личност, която понякога ме кара да се чувствувам нещастна и много бих желала да не ме навестява. Не я искам.
— Но коя ще е тя, Полина? Учудвате ме.
— Това е, това е братовчедка ми, Дженевра. Всеки път, когато я пуснат, за да отиде у мисис Чолмондли, тя се отбива тук и намери ли ме сама, заговорва за обожателите си. Ще ми разправят за любовта! Трябваше да чуете онова, което тя има да каже за любовта!
— О, та яз съм я чувала — отвърнах спокойно, — и всъщност добре е, че и вие сте я чули. В това няма нищо лошо, дори е добре. Но нима е възможно Дженевра да има някакво въздействие върху вас? Вие сте много повече от нея.
— Много ми влияе. Притежава способността да нарушава щастието ми, да обърква представите ми. Наранява ме посредством чувствата ми към хората, които са ми скъпи.
— Какво ви разправя, Полина? Кажете. Сигурно има начин да се поправи нанесеното зло.
— Черни хората, които най-отдавна и най-много ценя. Не пощади и мисис Бретън, не пощади и Греъм.
— О, не, разбира се, а как точно свързва тия двамата с чувствата си и с любовта си? Защото не се съмнявам, че точно това прави?
— Тя у нахална, Люси, и дори смятам, че лъже. Познавате доктор Бретън. И двете го познаваме. Може да е безгрижен и горд, но кажете, бил ли у някога низък и раболепен? Тя непрестанно ми го описва коленичил в нозете й, хвали се, че я преследвал като сянка, тя го отблъсквала с най-добри думи, а пък той страстно я умолявал. Вярно ли е това, Люси? Има ли истина в това?
— Вярно е може би, че е имало време, когато я е смятал за хубава. Продължава ли да твърди, че той я ухажва?
— Каза, че можела да се омъжи за него когато поиска. Той чакал единствено нейното съгласие.
— Вследствие тези приказки вие станахте по-сдържана към Греъм, нещо, което и баща ви забеляза, така ли е?
— Това ме накара да се усъмня в качествата му. Когато слушам Дженевра, думите й не ми звучат като чиста истина. Предполагам, че преувеличава — а може би и измисля, — но бих искала да зная до каква степен?
— А не искате ли да подложим Дженевра на изпитание — да й дадем възможност да докаже властта, с която се хвали?
— Можем, и то още утре. Татко е поканил гости на вечеря, все хора на науката. Греъм, когото татко също смята за учен — казват, че владеел няколко клона на знанието, — е сред поканените. Ще се чувствувам неловко на трапезата в тази чисто мъжка компания. Трудно ще ми е да разговарям с парижките академици А и Z… Цялото ми светско умение ще бъде поставено на изпитание. Вие и мисис Бретън трябва да дойдете заради мене, а Дженевра ще се отзове, щом само й спомена за това.
— Добре, тогава ще й предам поканата и ще я оставим да докаже на практика онова, което разправя.