Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Villette, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 36гласа)

Информация

Набиране
Гергина

Източник: http://bezmonitor.com

 

Редактор Красимира Абаджиева

Излязла от печат 26 март 1989

Издателство „Отечество“, София

История

  1. —Корекция

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
МАЛКАТА КОНТЕСА

Колкото и да бе приветлива по характер моята кръстница и колкото и забавна да се опитваше да бъде заради нас, вечерта в „Терасата“ не беше кой знае колко весела, докато при дивия вой на зимната нощ не долетя звукът на завръщането. Твърде често, когато жените и девойките стоят на топло край уютните огнища, сърцата и въображението им са обречени да напущат приятния дом, принудени са нощем да скитат по тъмни пътеки, да пренебрегват лошото време, да се борят със снежни виелици, да чакат пред самотни порти и стълбища в най-силни бури, застанали нащрек, заслушани да чуят и да видят дали бащата, синът или съпругът се връща у дома.

Най-сетне бащата и синът пристигнаха в двореца, защото тази вечер конт Дьо Басомпие придружаваше доктор Бретън. Не зная коя от трите ни първа чу тропота на конете. Студът и бурята оправдаха нетърпението, с което се втурнахме долу в антрето, за да посрещнем и поздравим двамата ездачи още при влизането им; ала те ни викнаха да не ги приближаваме. И двамата бяха поделели — две снежни планини, а мисис Бретън, като ги видя, незабавно им нареди да вървят в кухнята и им забрани под страх от наказание да стъпят на постланата с килими стълба, докато не са свалили от себе си одеждите на Дядо Коледа. Не устояхме, последвахме ги в кухнята. Тя беше просторна, стара холандска кухня, живописна и приятна. Малката бяла контеса се завъртя в танцова стъпка край своя побелял баща, взе да пляска с ръце и да вика:

— Татко, татко, приличаш на голяма бяла мечка!

Мечката се разтърси и малката елфа избяга от ледения душ. Но скоро се върна, засмяна и готова да помогне в свалянето на арктическото одеяние. Контът, който най-сетне бе съблякъл тежкото си зимно палто, понечи да я похлупи с него като лавина.

— Добре, хайде — извика тя и се наведе да приеме удара, а когато палтото бе надвесено игриво над главата й, изплъзна се от него като малко козле.

Движенията й бяха меки и кадифено нежни на котенце; смехът й беше по-ясен от звънтенето на сребро и кристал. Когато взе студените ръце на баща си и ги разтри, застанала на пръсти, за да го целуне, над нея сякаш засия нимба на обичлива радост. Сериозният и уважаван господин я погледна тъй, както мъжете гледат онова, което е зеница на очите им.

— Мисис Бретън — обади се той, — кажете какво да правя с тая моя дъщеря, или по-скоро дъщеричка? Нито помъдрява, нито пораства. Не намирате ли, че е хубавка като детето, каквото бе преди десет години?

— Тя е същото дете, каквото е и това мое момче — рече мисис Бретън, която се сърдеше на сина си, защото не искал да облече дрехите, за които тя настояваше. А той стоеше облегнат на холандския бюфет, смееше се и я отблъскваше от себе си.

— Хайде, мамо — подкани я Греъм, — за да не се караме и за да се затоплим и външно, и вътрешно, дай да изпием по една коледна наздравица за добруването на Стара Англия — ей тука, край огнището.

И тъй, докато контът се грееше на огъня, а Полина-Мери все още танцуваше наоколо, щастлива, че е в широката стара кухня, мисис Бретън нареди на Марта да размеси и стопли коледно питие, изля го в една кана, останала от Бретън, а после го прехвърли, за да не изстива, в една сребърна купа, която знаех, че е кръщелната чаша на Греъм.

— Да пием за старите времена! — викна контът, вдигнал купата високо. А сетне, поглеждайки мисис Бретън, изрече:

 

В потока шляпахме ний с тебе

до пладне, без да спреме,

но между нас море бесня

от стародавно време.

 

Но като два стакана, знай,

накрай ще се сбереме

и ще отпием сладостта

на миналото време!

 

— Той рецитира Бърнс! На шотландски! — извика Полина. — Татко говори на шотландски и всъщност е половин шотландец. Ние сме Хоум и Басомпие — шотландци и гали.

— А този танц, който танцуваш, шотландска фейо, той шотландски ли е? — запита баща й. — Мисис Бретън, страхувам се, че след малко по средата на кухнята ви ще израсне зелен магически венец. Тя не е много предпазлива. Странно момиченце.

— Кажи на Люси да танцува с мене. Това е Люси Сноу.

Мистър Хоум (той се държеше колкото като простонародния мистър Хоум, толкова и като гордия конт Дьо Басомпие) ми подаде ръка и заяви любезно, че отлично ме помнел; а дори паметта му да му бе изневерила, името тъй често се споменаваше от дъщеря му и той бе чул толкова много разкази за мене, че ме смяташе за стара позната.

Всички бяхме вкусили от топлата напитка освен Полина, чийто самодивски, или какъвто там беше, танц никой не смяташе да прекъсва заради някакво обикновено питие, ала тя не се остави да я отминат или по-скоро да я лишат от правата й на смъртна.

— Дайте да го опитам — помоли тя Греъм, когато той вече слагаше купата на рафта на бюфета, високо от нея.

В това време мисис Бретън и вистър Хоум бяха заговорили. Танцът на феята не бе минал незабелязано за доктор Джон, той го бе наблюдавал и го бе харесал. Като махнем настрана мекотата и красотата на движенията, ласкави за благодарните му очи, тази освободеност в дома на неговата майка го бе очаровала, защото бе освободил и него самия. За Греъм тя отново бе станала дете — върнала се бе другарчето му по игри. Питах се как ли ще я заговори. Досега не го бях чувала да се обръща към нея. Думите му доказаха, че времето на „малката Поли“ се е върнало в спомените му от детинското веселие на тази вечер.

— Ваше благородие желае да получи купата?

— Струва ми се, че вече казах. Струва ми се, че намекнах за това.

— Не съм съгласен. Съжалявам, но не разрешавам.

— Защо? Вече съм здрава. Нито ще си счупя ключицата, нито ще си изкълча рамото. Вино ли е?

— Не, нито пък роса.

— Не ми трябва роса. Не обичам роса. Какво е това?

— Бира — силна бира; октомврийска, запазена от времето, когато съм се родил.

— Интересно. Вкусна ли е?

— Извънредно много.

И той смъкна съда, глътна голяма глътка от този елексир, изрази с поглед дълбоко задоволство от вкуса му и внимателно върна купата на рафта.

— Бих искала да вкуся — повтори Полина, загледана нагоре. — Никога не към пила „октомврийска“ бира. Сладка ли е?

— Опасно сладка — потвърди Греъм.

Тя продължи да гледа очаквателно, с изражение на дете, което копнее за забранено лакомство. Най-сетне докторът се смили, свали купата и си достави удоволствието да й позволи да вкуси от ръката му. Очите му, които всякога умееха да дадат израз на приятните му усещания, сега светнало и лъчезарно показваха, че това наистина му доставя удоволствие; и той го удължи, като наведе купата така, че само по една капка да стига до розовите пиещи устни, които се докосваха до ръба.

— Малко повече — още малко — помоли се тя, като докосна капризно ръката му до показалеца, за да го накара да наведе купата по-щедро и обилно. — Дъха ми на подправки и на захар, но не мога да го вкуся добре, китката ви е много стегната и вие сте много стегнат!

Той отстъпи, като прошепна сериозно:

— Не казвайте нито на мама, нито на Люси, че ще ми се скарат.

— А и аз също — отвърна тя, като промени и гласа си, и държането си в момента, когато бе отпила от течността, сякаш й бе подействувала като някакво отрезвително, което бе развалило магията на вълшебника. — То е всичко друго, но не и сладко. Горчиво е и горещо, накара ме да се задъхам. Вашата „стара октомврийска“ бе желана само докато бе забранена. Благодаря, не искам повече.

И с лек поклон, небрежен, но грациозен като танца й, тя се отдръпна от него и пристъпи към баща си.

Мисля, че бе казала истината. Седемгодишното дете все още се спотайваше в седемнадесетгодишната девойка.

Греъм загледа подире й малко смутено и малко учудено. Очите му я търсеха почти през цялата вечер, но тя като че ли не го забелязваше.

 

 

Когато се качвахме във всекидневната за чая, тя хвана ръката на баща си. Естественото й място сякаш бе до него, гледаше и слушаше само него. Той и мисис Бретън поддържаха разговора, а Полина бе най-внимателният им слушател, следеше всичко, което се казва, и ги караше да повтарят ту едно, ту друго от изреченото.

— А ти къде беше по това време, татко? И какво каза тогава? Разкажи на мисис Бретън какво се случи. — Тъй го подканяше да продължава.

Тя не се развесели повече, детинската игра бе изгаснала за тази вечер. Беше кротка, замислена и послушна. Приятно беше да се види как каза „лека нощ“. Държането й към Греъм бе изпълнено с достойнство; в леката й усмивка и в лекия поклон пролича контесата и Греъм се принуди да отвърне също тъй сериозно и леко да се поклони. Видях, че му е трудно да съчетае представите си за танцуващата фея и изисканата аристократка.

На другата сутрин, когато всички се бяхме събрали за закуска, все още потръпващи и свежи от измиването със студена вода, мисис Бретън издаде разпореждане никой, който не е задължен да излиза навън, да не напуща къщата през този ден.

И наистина това изглеждаше почти невъзможно. Преспи затъмняваха ниските прозорци на приземието, а навън небето и въздухът изглеждаха яростни и мъгливи, защото вятърът и снегът се срещаха в гневен двубой. Вече не валеше, но падналият сняг се вдигаше от земята, завърташе се в кратки съскащи вихрушки и биваше захвърлян долу в стотици фантастични форми.

Контесата подкрепи мисис Бретън.

— Татко не бива да излиза — заяви тя и премести стола до креслото на баща си. — Аз ще се грижа за него. Няма да ходиш в града, нали, татко?

— И да, и не — отвърна той. — Ако ти и мисис Бретън бъдете много мили с мене, Поли — добри и внимателни, ако ти се грижиш за мене извънредно любезно и не се отделяш нито за миг, може и да склоня да остана един час след закуската, за да разбера дали ще се укроти този бръснещ вятър. Но ето, не ми даваш закуска, не ми предлагаш нищо, оставяш ме да умра от глад.

— Бързо! Моля ви, мисис Бретън — замоли се Полина, — налейте кафето, докато аз се грижа за конт Дьо Басомпие в друго отношение. Откакто стана конт, той се нуждае от страшно много внимание!

Тя разряза и намаза с масло една дълга кифла.

— Ето, татко — заредих ти „пистолет“. Ето ти и мармалад, какъвто сме яли в Бретън и който ти смяташ за не по-лош от шотландския.

— И който ваше благородие искаше от мен за моето момче. Помниш ли това? — запита мисис Бретън. — Нима си забравила как идваше до лакътя ми, подръпваше ме за ръкава и прошепваше: „Моля, госпожо, нещо по-хубаво за Греъм — малко мармалад, мед или конфитюр?“

— Не, мамо — прекъсна я доктор Джон засмян, но поруменял, — не може да е било така. За мен тези неща не са били от значение.

— Така ли беше, Полина?

— Много ги обичаше — потвърди Полина.

— Не се стеснявай от това, Джон — успокои го мистър Хоум. — Аз ги обичам и до днес и винаги съм ги обичал. А Поли е показала здрав разум, като се е грижила за материалните удобства на своя приятел. Аз съм я учил на такива добри обноски и досега не я оставям да ги забрави. — Поли, подай ми едно резенче от този език.

— Заповядай, татко, но не забравяй, че се грижа за теб тъй всеотдайно само при условие, че си сговорчив и останеш в „Терасата“ през целия ден.

— Мисис Бретън — въздъхна контът, — искам да се отърва от дъщеря си — да я пратя в училище. Знаете ли някое добро училище?

— Училището на Люси, пансионът на мадам Бек.

— Нима мис Сноу е в някакво училище?

— Аз съм учителка — обясних и ми беше драго, че имам възможност да го кажа. От известно време се чувствувах така, сякаш не съм си на мястото. Мисис Бретън и синът й знаеха положението ми, но контът и дъщеря му — не. Може би щяха да променят до известна степен досегашното си любезно държане, ако знаеха какво точно е мястото ми в обществото. Затова отговорих с готовност, но порой от мисли, които не бях очаквала, нито извиквала, нахлу в ума ми заедно с думите и аз неволно въздъхнах. Мистър Хоум не вдигна поглед от чинията си и близо две минути не проговори. Възможно е да не бе чул думите ми, може да си е казал, че при подобна изповед учтивостта не позволява никакви коментари. Шотландците са пословично горделиви, колкото и дружелюбен да изглеждаше мистър Хоум, колкото да бе скромен в навиците и вкусовете си, винаги към смятала, че и той притежава това национално качество. Престорена ли бе тази негова горделивост? Дали зад нея се криеше истинско достойнство? Оставам въпроса неразрешен в най-широк смисъл на думата. Мога да отговоря дотолкова, доколкото засягаше само мене; в оня случай, а и винаги след това с мен той се е държал най-чистосърдечно.

По природа бе човек чувствителен и човек на мисълта. Над чувствата и мислите му се стелеше маранята на меланхолията — нещо повече от мараня: когато бе разтревожен и обхванат от скръб, тя се превръщаше в същински облак. Не знаеше много за Люси Сноу, онова, което знаеше, не го съзнаваше докрай. Всъщност представата му за моя характер често ме е карала да се усмихвам. Но той виждаше, че житейският ми път лежи откъм сенчестата част на планината. Признаваше ми усилието, с което се опитвах да вървя по правата пътека; ако можеше, готов би бил да ми помогне. След като това не му се удаваше, поне ми желаеше доброто. Когато ме поглеждаше, в очите му се четеше доброта, когато ми говореше, гласът му звучеше благо.

— Професията ви — рече той — е трудна. Желая ви здраве и сили да я овладеете с успех.

Малката му дъщеря не остана толкова сдържана при думите ми. Тя впери в мен очи, изпълнени с учудване, дори с удивление.

— Нима сте учителка? — възкликна тя. И като помълча, за да осъзнае чутото, додаде: — Никога не съм знаела каква сте, не съм се и досетила да питам: за мен вие всякога сте били Люси Сноу.

— А сега вече какво съм? — не се сдържах да запитам.

— Пак сте си вие естествено. А наистина ли преподавате тук, във Вийет?

— Наистина.

— И вие е приятно, така ли?

— Не винаги.

— Защо тогава не се откажете?

Баща й вдигна поглед и за момент помислих, че ще я прекъсне, но той каза само:

— Продължавай, Поли, продължавай с разпита, докажи, че си малък дървен философ. Ако, мис Сноу се бе изчервила или изглеждаше смутена, щях да те накарам да млъкнеш и двамата щяхме да довършим закуската си засрамени; ала тя само се усмихва, затова настоявай, засили разпита. Е, мис Сноу, защо тогава не се откажете?

— Най-вече, струва ми се, заради парите, които получавам.

— А не от някаква филантропия? Поли и аз си бяхме избрали тази хипотеза като най-благоприятното обяснение за вашата ексцентричност.

— Не, не сър. По-скоро заради покрива и убежището, които това ми осигурява, и заради душевното спокойствие, което ми дарява — смятам, че докато мога да си изкарвам прехраната, спестявам си неудобството да тежа на чужд гръб.

— Татко, каквото щеш да приказваш, но аз съжалявам Люси.

— Вземи си назад съжаленията, мис Дьо Басомпие; вземи ги в две ръце, като малко патенце, излязло от двора без твое разрешение; върни ги обратно в топлото гнезденце на сърцето, откъдето е избягало, и чуй какво ще ти прошепна: ако на моята Поли някога й е съдено да преживее загубата на измамните земни притежания, бих искал да може да постъпи като Люси — да работи за хляба си, за да не тежи на близки и роднини.

— Да, татко — отвърна тя замислено и послушно. — Бедната Люси! Аз си мислех, че е богата и има богати приятели.

— Мислиш като малка глупачка. Аз поне никога не съм мислел тъй. Когато се е случило да размишлявам над поведението и външността на Люси, стигал съм до извода, че тя е от хората, които трябва да бдят над другите, а не другите над тях, трябва да действува, а не да бъде обслужвана; и тази съдба според мен й е помогнала да придобие опит, за който — ако живее достатъчно дълго, да оцени ползата от него — ще бъде благодарна на Съдбата. А в това училище — продължи той, като промени тон и заговори по-весело, — смятате ли, Люси, че мадам Бек ще приеме моята Поли?

Отговорих, че ще трябва да се пита мадам и веднага ще се разбере. Тя обичаше да има англичанки за ученички.

— Ако вие, сър — додадох, — доведете мис Дьо Басомпие с вашата карета още днес следобед, уверявам ви, че Розин, портиерката, тозчас ще се озове на вашето позвъняване, а пък мадам, в това съм сигурна, ще сложи най-елегантните си ръкавици и ще слезе в салона, за да ви приеме.

— В такъв случай не виждам защо да отлагаме — отвърна мистър Хоум. — Мисис Хърт може да изпрати „вещите“ на нейно благородие там, Поли ще може да се захване с буквара още преди да е паднала нощта, а вие, мис Люси, сигурно няма да откажете да я наглеждате и да ми съобщавате как се учи. Надявам се, че сте доволна от решението, мис Дьо Басомпие?

Контесата се изкашля и поколеба.

— Мислех си — обади се тя, — че вече съм свършила с учението…

— Това показва колко погрешно можем да мислим. Аз съм на противното мнение, същото мислят и другите, които бяха свидетели на дълбоките ти познания за живота тази сутрин. Ах, моето момиченце, ти имаш още много да учиш, а татко ти трябва да те изучи много повече. Хайде, не ни остава друго, освен да опитаме с мадам Бек; а и времето се оправя, аз вече закусих…

— Но, татко!

— Какво има?

— Има една пречка.

— Не я виждам.

— Тя е огромна, татко, непреодолима. Голяма е колкото тебе и зимното ти палто с пряспата отгоре.

— И като тази пряспа лесно ще се стопи?

— Не, тя е от здрава, силна плът. Това си ти самият. Мис Люси, предупредете мадам Бек да не вярва на никакви приказки, че съм щяла да постъпвам при нея, защото накрая ще се окаже, че ще трябва да приеме там и татко; щом се закача с мене, тогава и аз ще го издам. Мисис Бретън и всички други слушайте. Преди пет години, когато бях дванадесетгодишна, той си внуши, че ме е разглезвал — че съм растяла неподготвена за живота и не знам още какво, че единственото, което можело да го успокои и задоволи, било да ме прати на училище. Аз плаках и тъй нататък, но господин Дьо Басомпие се оказа коравосърдечен, непоклатим и суров и така — постъпих в училище. Какво излезе? Татко и той, по най-чудесен начин тръгна на училище; през деня пристигаше, за да ме вижда. Мадам Егрьоду се сърдеше, но безполезно; накрая татко и аз бяхме изхвърлени от училището. Нека Люси да разкаже на мадам Бек за тази му особеност. Не е почтено да крием от нея какво я очаква.

Мисис Бретън запита мистър Хоум какво ще възрази на това. Тъй като не можа да се оправдае, той бе признат за виновен и Полина възтържествува

Но тя можеше да се държи не само весело и по детински. След закуската, когато двамата възрастни се оттеглиха — да разговарят, предполагам, за делата на мисис Бретън — и контесата, доктор Бретън и аз останахме за известно време сами, детинщините я оставиха; с нас двамата, които бяхме по-близо до нейната възраст, тя изведнъж се превърна в малка дама. Сякаш самото й лице стана друго, игривите изражения и откритият поглед, които, докато разговаряше с баща си, изписваха по страните й трапчинки и ги закръгляха, изчезнаха и тя стана замислена, с по-ясни и по-строги черти.

Греъм също забеляза промяната. Той постоя известно време край прозореца, загледан в снега. След малко приближи до огнището и подхвана разговор, но някак си смутено. Не съумяваше да намери подходящи теми; избираше ги уж внимателно, колебливо и съответно — несполучливо. Заговори объркано за Вийет — за жителите, забележителностите и за сградите. Мис Дьо Басомпие му отвръщаше съвсем по женски — интелигентно, не безлично; понякога интонация, поглед, жест, по-скоро оживени и прибързани, отколкото отмерени и достопочтени, все още издаваха малката Поли; но от нея все пак се излъчваше така прелестна изисканост, такава спокойна и очарователна изящност и те тъй прикриваха и омаловажаваха незначителните й странности, че човек, по-нечувствителен от Греъм, не би се осмелил да ги сметне за уязвимост, която позволява по-голяма близост.

Но при все че бе някак си смирена и непривично укротена, доктор Бретън я наблюдаваше неотлъчно. Не му убягна ни една от проявите й на несдържаност и неувереност. Не пропусна ни едно от неовладените й движения, колебливост във фразата, неяснота в произношението. Понякога, като говореше по-бързо, тя все още фъфлеше, но веднага поруменяваше и старателно, много внимателно, също тъй очарователно като незначителна грешка, повтаряше думата ясно.

Всеки път, щом станеше това, доктор Бретън се усмихваше. Постепенно, докато разговаряха, напрежението и от двете страни се разсея; ако общуването бе продължило, предполагам, скоро щяха да се сприятелят. По лицето на Полина вече се връщаше красивата сърдечна усмивка, тя изфъфли веднъж и забрави да се поправи. Що се отнася до доктор Джон, не зная точно как се промени той, но се промени. Не стана по-весел — в очите му, в израза му не се четеше предизвикателство, но изглежда, доби самочувствие, стана по-словоохотлив , гласът му доби мекота. Преди десет години тези двамата винаги намираха какво да си говорят. Изминалото десетилетие ги бе направило по-опитни в живота, обогатило бе умовете им; освен това съществуват характери, които си влияят един на друг така, че колкото повече общуват, толкова повече намират какво да си кажат. Общуването им прераства в привличане, привличането — в неразделна привързаност.

Но Греъм трябваше да тръгва. Професията му не позволяваше нито да пренебрегва, нито да отлага задълженията си. Той излезе от стаята, ала пред да напусне дома, отново се върна. Убедена съм, че не дойде нито за бележките си, нито за картичката с адреса, който трябвало да посети, който уж останала на бюрото — върна се, за да се убеди с още един поглед, че Полина е същата, каквато се бе запечатала в съзнанието, че не я е съзерцавал с предубедени, замаяни очи, че не е преувеличил. Не, увери се, че е гледал ясно — всъщност спечели, а не загуби, че се върна. Отнесе със себе си един прощален поглед — срамежлив, но много нежен, — поглед красив и невинен, като на малък фавн от папратовото му леговище, като на агънце от китната ливада.

Останахме сами и замълчахме. И двете подхванахме по някакво ръкоделие и заработихме тихо и усърдно. Бялата кутия за ръкоделие от едно време сега бе заменена с друга, инкрустирана с ценна мозайки и украсена със злато. Тънките треперещи пръстчета, които едва държаха иглата, макар все още тънки, бяха добили бързина и сръчност. Не бяха забравили обаче онова съсредоточено сбръчкване на челото и характерните движения, все тъй бързи и нервни — оправянето на паднал кичур, изтръскването на въображаема прашинка или на някой конец от копринената пола.

Тази сутрин бях настроена мълчаливо. Бурният зимен ден ме успокояваше. Страстите на този януари, тъй бял и безкръвен, все още не стихваха. Бурята бе вилняла до прегракване, но не бе изтощена. Ако Дженевра Фаншоу бе заедно с мен в тази всекидневна, нямаше да ме остави нито да съзерцавам, нито да се ослушвам. За тема щеше да й служи оня, който току-що ни бе напуснал; и как само щеше да коментира! Щеше да ме преследва и отегчава с въпроси догадки — щеше да ме измъчва и потиска с изповеди, които не желаех да чуя и копнеех да избягна.

Полина-Мери ме погледна няколко пъти спокойно, но проницателно с тъмните си големи очи, устните й се отвориха, сякаш да кажат нещо, но тя осъзна и тактично уважи мълчанието ми да мълча.

„Това няма да е за дълго“, помислих, защото не познавах много девойки или жени, които умеят да се владеят и са навикнали на себеотрицание. Всяка възможност да разискват баналните си малки тайни и плитките си и незначителни любовни увлечения бе удоволствие, от което трудно се отказваха.

Малката контеса бе изключение. Продължи да бродира, докато се измори, а сетне взе някаква книга.

Случи се тъй, че взе да търси четиво сред книгите на доктор Бретън и попадна на стар том от Бретън — илюстрирана книга по естествена история. Неведнъж я бях виждала, застанала до Греъм, подпряла този том на коляното му, да чете под негово ръководство, а след свършване на урока за награда съм я чувала как моли да й обясни картините. Наблюдавах я внимателно. Сега щях да изпитам паметта, с която се бе похвалила. Дали ще си спомни?

Дали ще си спомни ли? В това нямаше никакво съмнение. Докато обръщаше страниците, по лицето и пробягваха чувства, най-незначителното от които бе ясният спомен за миналото. После обърна на титулната страница и се вгледа в името, изписано с детски почерк. Наблюдава го дълго време. Не се задоволи само да го гледа, леко докосна с пръсти буквите, придружавайки, действието с неосъзната, но нежна усмивка, която превърна докосването в милувка. Полина обичаше миналото, ала странното в тази малка сцена беше, че тя не каза нито дума. Можеше да изживява чувствата си, без да ги излива в порой от думи.

Остана пред библиотечните рафтове близо час, като сваляше томовете един по един и подновяваше запознанството си с тях. След това седна на ниското столче, подпря лице на ръката и се замисли, все още мълчалива.

Звук от отварянето на външната врата, шумът от нахлулия вятър и гласът на баща й, който говореше с мисис Бретън, я извадиха от унеса. Тя скочи. Миг след това вече бе долу, в антрето.

— Татко! Татко! Да не би да излизаш?

— Миличка, трябва да ида в града.

— Но много е студено, студено е, татко.

Сетне чух господин Дьо Басомпие да й показва колко топло е облечен и как щял да пътува с карета, защитен от вятъра; накратко, доказваше й, че не бива да се безпокои.

— Обещаваш ли да се върнеш, преди да се е стъмнило — ти и доктор Бретън, двамата, в каретата? Не е време за езда.

— Добре, ако видя доктора, че му кажа, че една дама му нарежда да се грижи за ценното си здраве и да се върне рано у дома под моя охрана.

— Да, кажи „една дама“, а той ще помисли, че това е майка му, и ще те послуша. И, татко, не закъснявай, защото ще чакам и ще се ослушвам.

Вратата се затвори и каретата пое безшумно по снега; контесата се върна замислена и тревожно.

И тя наистина чакаше и се ослушваше, когато взе да се стъмва; ала го вършеше незабележимо, кръстосвайки всекидневната с тихи стъпки. Понякога поспираше кадифения си ход, накланяше глава, вслушваше се в нощните звуци — всъщност в нощната тишина, защото вятърът най-сетне беше спрял. Небето, облекчено от товара си, лежеше голо и бледо. През сухите клони на дърветата в алеята го виждахме добре, забелязахме и полярния блясък на новогодишната луна — бяла орбита, леден свят. Не беше станало късно, когато видяхме каретата да се връща.

Тази вечер Полина не танцува танца на посрещането. Зае се с баща си още в мига, в който влезе в стаята; завзе го изцяло, заведе го до стола, избран от нея, и докато го обсипваше със сладки думи за това, колко бил добър, че се е върнал рано, човек оставаше с впечатление, че силата на нежните й ръце го е сложила да седне, настанила го е удобно, нагласила го е; едрият мъж с радост се оставяше на това робство, покоряващо единствено с любовта.

Греъм дойде известно време след конта. Полина се извърна, когато чу стъпките му. Поговориха си само с няколко думи. Пръстите им се срещнаха за миг, но бездушно. Полина остана край баща си, Греъм се отпусна в креслото на другия край на стаята.

Добре, че мисис Бретън и мистър Хоум имаха да си разменят неизчерпаеми спомени за старите времена, иначе, струва ми се, групата щеше да е твърде мълчалива.

След чая бързата игла и хубавият златен напръстник на Полина проблясваха усърдно под светлината на лампата, но езикът й почиваше, а гладките й добре оформени клепачи неохотно откриваха очите й. Греъм, и той, изглежда, бе уморен. Слушаше внимателно възрастните, самият рядко се намесваше и следеше с поглед златния отблясък от напръстника на Полина, сякаш бе светла пеперуда или златната глава на разгневено жълто змийче.