Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Villette, 1853 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Жени Божилова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Набиране
- Гергина
Източник: http://bezmonitor.com
Редактор Красимира Абаджиева
Излязла от печат 26 март 1989
Издателство „Отечество“, София
История
- —Корекция
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
СТАРО ПРИЯТЕЛСТВО
Къде е странствувала душата по време на този припадък, не зная. Каквото и да е видяла, където и да се е носила в своя транс през онази странна нощ, тя го запази за себе си и не прошепна ни дума на Паметта, обърка въображението със своето неразгадаемо мълчание. Възможно е да се е вдигнала горе, да е видяла своя вечен дом с копнежа да я оставят сега да си почива, с надеждата, че мъчителното й съжителство с материалното най-сетне и дошло до своя край. Докато тя е хранила надеждата, изглежда, някой ангел я е пропъдил от райския праг, повел я е разплакана надолу и пак я е приковал, разтреперана и съпротивляваща се, към това бедно тяло, измръзнало и изтощено, чието съжителство й беше толкова омръзнало.
Зная, че се е върнала в затвора си с болка и неохота, със стон и дълга тръпка. Разделените другари, Душата и Материята, се съединиха мъчително. Те се поздравиха, но не с прегръдка, а с продължителна борба. Възвърнах зрението си и всичко пред мен плувна в червено, като обагрено от кръв; изчезналият слух се втурна върху ми грохотно, като гръм; съзнанието се разбуди със страх. Надигнах се отвратена, запитах се къде, сред какви странни същества отварям очи. Отначало не познах нищо, върху което спря погледът ми. Стената не беше стена, лампата не беше лампа. Бих различила онова, което зовем привидение, тъй ясно, както и най-обикновения предмет — искам да кажа, че всичко, на което се спря погледът ми, ми се стори нереално. Ала сетивата скоро възвърнаха силата си; машината на времето бързо подхвана обичайната си и редовна работа.
Все още не знаех къде се намирам, разбрах само, че са ме преместили от мястото, където паднах. Не лежах на стъпалата; от нощта и бурята ме пазеха стени, прозорци и таван. Пренесена бях в някаква къща: но каква къща?
Помислих си единствено за пансиона на улица „Фосет“. Все още в полусъзнание, опитах се да отгатна в коя от стаите са ме сложили — дали в голямата спалня, или в някоя от по-малките. Бях учудена, защото по мебелировката не разпознавах ни една от тези стаи. Нямаше ги празните бели легла, нито дългата редица от широки прозорци. „Не е възможно, казах си, да са ме поставили в стаята на самата мадам Бек!“ И тогава погледът ми се спря на едно кресло, покрито със синя дамаска. Изплуваха и други столове, тапицирани по същия начин, накрая успях да огледам цялата приятна гостна, буйния огън в чистото огнище, килима, чиито арабески в светлосиньо олекотяваха основния бежов фон, бледи стени, по които едва загатнати, но безкрайни гирлянди от лазурни незабравки се виеха замаяни и учудени сред безброй златни листенца и клонки. Огледало в позлатена рамка запълваше пространството между двата прозореца, обрамчени със завеса от същата синя дамаска. В това огледало съзрях себе си, но не на леглото, а върху един диван. Приличах на привидение — очите ми бяха по-големи и по-хлътнали, косата — по-тъмна от обикновено, защото контрастираше с изпитото ми и пепеляво лице. Не само от мебелировката, но и от разположението на прозорците, вратите и камината разбрах, че това бе непозната стая в непознат дом.
Като оглеждах синьото кресло, стана ми още по-ясно, че умът ми не е наред, защото то ми се стори познато, познава и дивана с вита резба, както и кръглата маса по средата, покрита със синя покривка с орнаменти от пожълтели есенни листа, а най-познати ми се видяха две столчета за крака с бродирани покривки, също и малкият стол в рамка от слонова кост, по чието облегало и седалка бяха избродирани букети от ярки цветя върху тъмен фон.
Объркана от тези предмети, продължих да разглеждам. Колкото да бе странно, навсякъде около мен съзирах стари познайници, от всяка ниша надничаха стари приятели. Над камината висяха две овални миниатюри; знаех наизуст перлите над високите и накъдрени глави на изобразените там жени, кадифетата, обгръщащи белите шии, гънките на широките бели забрадки, десена на дантелените ръкавели. На поставката над камината имаше две китайски вази, няколко чаши от стар чаен сервиз, гладки като емайл и прозрачни като яйчена черупка, както и един бял орнамент, класическа алабастрова група, сложена под стъклен похлупак. Познавах особеностите на всеки от тези предмети, подобно на ясновидка можех да изброя повредените и отчупени места. Но най-вече ме поразиха два малки паравана, украсено със ситни рисунки, като гравюри; очите ме заболяха да се взирам в тях, защото си спомних как часове наред чертичка по чертичка, извивка по извивка една ученичка ги бе изписвала с молива, хванат с тези пръсти, сега изтънели като скелет.
Къде се намирах — не само на кое място, но и в коя година? Защото всички тези предмети бяха от предишни дни и от далечна страна. Преди десет години се бях сбогувала с тях; от четиринадесетата ми година насам се бяхме разделили. Прошепнах: „Къде съм?“
Една фигура, която не бях забелязала досега, се размърда, стана, приближи ме — фигура, неподходяща за обстановката, която само усложни загадката. Беше някаква местна жена в обикновено боне на прислужница и с шарена басмена рокля. Не говореше нито френски, нито английски и нищо не успях да науча от нея, защото не разбирах диалекта. Ала тя намокри слепоочията и челото ми с хладка и ароматна вода, сетне повдигна възглавницата, на която лежах, със знаци ми показа, че не бива да говоря, и пак седна на поста си в края на дивана.
Тя плетеше, очите й се взираха в плетивото и можех да я наблюдавам несмущавано. Искрено се чудех какво прави тук и какво общо би могла да има с предметите или сцените от моето детство. А още повече се чудех какво общо имаха тези предмети и дни с мене сега.
Твърде слаба, за да се задълбочавам в загадката, аз се опитах да я разреша, като си казах, че ще е някаква грешка, сън, трескаво бълнуване, ала знаех, че не може да е грешка и че не спя, уверена бях, че умът ми е в нормално състояние. Щеше ми се стаята да не е тъй ярко осветена и да не бях видяла малките картини, орнаментите, параваните, бродирания стол. Всички тези предмети, както и мебелировката със синята дамаска, бяха съвсем същите, до най-малки подробности, като ония, които ясно си спомнях и добре познавах от гостната стая в дома на моята кръстница в Бретън. Стори ми се, че само жилището е различно, с различни прозорци и размери.
Помислих си за Бредерин Хасан, пренесен в съня си от Кайро пред портите на Дамаск. Дали някой добър дух е надвесил тъмното си крило в бурята, на чийто напор се подлагах, и подхващайки ме от църковните стъпала, „издигайки се високо във въздуха“, както се казва в източните приказки, ме е пренесъл през морета и суша и ме е оставил кротко край някое огнище в стара Англия? Но не, знаех, че огънят на оная камина не гори вече в оня уютен кът. Отдавна бе загаснал и домашните божества бяха пренесени другаде.
Прислужницата се извърна към мене; забелязвайки, че очите ми са широко отворени и в тях има тревога и възбуда, тя остави плетивото. Видях я да се навежда над някаква масичка. Наля вода, отмери капки от някакво шишенце. С чаша в ръка ме приближи. Каква бе тъмната течност, която ми предлагаше? Какъв бе този божествен елексир или омайно биле?
Късно бе да разпитвам; изпила го бях безропотно и наведнъж. Прилив на кротки мисли леко погали ума ми; все по-нежно и по-нежно идваше приливът, вълните му бяха по-меки от мехлем. Болката на слабостта отпусна крайниците ми, мускулите ми заспаха. Изгубих сили да се движа, но тъй като същевременно изчезна и желанието, не ме лишаваха от нищо. Добрата прислужница сложи един параван между мен и светлината; видях я как стана да го нагласи, но не си спомням да съм я видяла, когато се връща на мястото си; в промеждутъка на двете действия за съм заспала.
Събудих се — и о, чудо! Всичко бе отново променено. Заобикаляше ме светлина на пладнето — наистина не някаква силна лятна светлина, а оловният сумрак на суровата и бурна есен. Сега вече бях сигурна, че съм в пансиона — увери ме блъскащият в прозорците дъжд; увери ме воят на вятъра между клоните, което подсказваше, че вън има градина; увериха ме студът, белотата, самотата, сред които лежах. Казах „белотата“, защото край леглото ми висяха димитни завеси и запречваха гледката.
Вдигнах очи, огледах се. Очите ми подготвени да съзрат дългата, широка, белосана спалня, замижаха стреснато, когато се сблъскаха с тясното пространство на една малка стая — стая с морскозелени стени; тъй също вместо пет широки и голи прозореца тук имаше само един, висок, с малки ромбоидни стъкла, закрит от муселинени драперии; вместо двадесет и четири поставки от боядисано дърво с леген и кана върху всяка от тях имаше тоалетна масичка, нагиздена като дама за бал, с бяла рокля върху розова фуста; украсяваха я голямо полирано огледало и красива възглавничка за игли, обрамчени с дантела. Тази тоалетна заедно с един малък, нисък фотьойл, облечен в кретон на зелени и бели цветя, стойка за леген с мраморна плоча, и зелени съдове завършваха мебелировката на малката стая.
Читателю, сега вече се уплаших. Защо? — сигурна ще запиташ ти. Какво имаше в тая простичка и хубава спалня, което да стресне дори и най-стеснителния човек? Ето какво; тези мебели не биха могли да са действителни, материални столове, огледала и умивалници; те сигурно бяха привидения на подобните там; или пък, ако това се отхвърлеше като съвсем нереална хипотеза (макар и смутена, аз я отхвърлях), оставаше да се заключи, че аз самата съм преминала в някакво ненормално психическо състояние — накратко, че съм много болна и бълнувам; но в такъв случай, това бе най-странното бълнуване, с което делириумът е спохождал жертвата си.
Познавах — длъжна бях да познавам зеления крептон на този малък стол. Самия удобен стол; резбованата, излъскана, черна, украсена с листа рамка на това огледало, гладката, млечнозелена повърхност на предметите върху умивалника, а и самата му стойка с плочата от сив мрамор, отчупен в единия край — заставена бях да разпозная всички тях и да ги поздравя, тъй както миналата вечер бях познала и поздравила мебелите от палисандрово дърво, драпериите, порцелана на гостната стая.
Бретън! Бретън и дните от преди десет години блеснаха, отразени в това огледало. Но защо Бретън и детинството ми се провиждаха по този начин? Защо, ако изобщо трябваше да се връщат, не се връщаха каквито бяха? Защо пред обърканото ми зрение се привиждаше само мебелировката, а стаите и градът се бяха променили? Що се отнасяше до тази игленица, изработена от розов сатен, украсена със златни мъниста и обрамчена с набрана дантела, аз имах право да я познавам, както познавах и параванчетата — сама ги бях работила. Скочих от леглото, взех игленика и го разгледах. Ето инициалите „Л. Л. Б.“, извезани със златни мъниста и обкръжени с овален венец, избродиран от бяла коприна. Това бяха инициалите на моята кръстница — Луиза Люси Бретън.
Нима съм в Англия? Нима съм в Бретън — възкликнах развълнувана, бързо дръпнах пердето на прозореца и погледнах навън, опитвайки се да открия къде съм, почти готова да срещна спокойствие, старинни, красиви сгради и чистия сив паваж на улица „Света Ана“, а в дъното й да съзра кулите на катедралата; или пък, най-малкото, да видя друг някакъв глад — някоя улица във Вийет, ако не булевард в някой приятен и старинен английски глад.
Вместо това през рамка на листа, скупчени край високия прозорец, аз се взирах в тревистата площ на някаква поляна с дървета, които се вдигаха от ниския долен край — високи горски дървета, каквито отдавна не бях виждала. Те се огъваха под октомврийския вятър; между стволовете им съзрях широка улица, по която лежаха купчини жълти листа, а други подхвръкваха, гонени от западния вятър. Какъвто и да бе пейзажът по-нататък, той, изглежда, бе равнинен и тези високи буки го скриваха от погледа. Мястото изглеждаше усамотено и съвсем чуждо за мен. Изобщо не го познавах.
Отново си легнах. Леглото ми бе в малка ниша. Извих глава към стената и стаята с нейните удивителни предмети изчезна от очите ми. Изчезна ли? Не! Защото докато променях положението си с тази надежда, забелязах в зеленото пространство между сбраните и нагънати завеси да виси една широка позлатена рамка с някакъв портрет. Беше нарисуван — и то отлично — с водни бои; една глава, глава на момче, свежа, изобразена като жива, сякаш ме заговори, одухотворена. Беше младеж на около шестнадесет години, светъл, с пращящи от здраве бузи; косите бяха дълги, не тъмни, със слънчеви оттенъци, проницателни очи, хубава уста и весела усмивка, изобщо много приятно лице, особено за оня, който се смята в правото си да притежава този младеж — например за родителите му или пък сестрите. Всяка малка романтична ученичка би могла да се влюби в него. Очите гледаха така, сякаш ако бяха малко по-възрастни, щяха да отговорят с огнен любовен взор. Не бях в състояние да кажа дали по-късно биха могли да излъчват равния блясък на вярата; но на повърхностните чувства устните му щяха да отвръщат капризно и самоуверено.
Опитвах се да приемам всяко нова откритие колкото можеше по-спокойно и си прошепнах: „Ах, този портрет висеше в стаята за закуска над камината — прекалено високо, както ми се струваше навремето. Добре си спомням как се покачих на столчето от пианото, за да го откача, и като го вземах в ръце, опитвах се да проникна зад хлътналите очи, чийто поглед под лешниковите клепачи ми приличаше на тайна усмивка; и много обичах да разглеждам цветовете на бузите и изражението на устата“. Не вярвах въображението на художника да е в състояние да доразкраси извивката на тази уста или пък брадичката; дори с моето невежество знаех, че те са действително красиви, и аз си блъсках ума да разбера как е възможно нещо, което тъй дълбоко очарова, да причинява в същото време такава дълбока болка? Веднъж, за да изпитам себе си, вдигнах малката „миси“ Хоум и я накарах да разгледа картината.
— Харесваш ли я, Поли? — запитах детето. То изобщо не отговори, но дълго застана загледано, докато накрая чувствителният му поглед се затъмни и то проплака:
— Пуснете ме долу.
Пуснах и си казах: „Детето, и то го усеща.“
Премислих отново всичко това и додадох: „Той си има недостатъци и все пак едва ли съществува човек, по-прекрасен — и по-либерален, по-приветлив, по-хубав.“ Завърших мислите си с ясно произнесеното име: „Греъм!“
— Греъм? — отекна внезапно нечий глас до постелята ми, — Греъм ли искате да дойде?
Огледах се. Загадката се задълбочаваше, удивлението стигаше вече своя връх. Странно бе да видя познатия портрет на стената, ала още по-странно бе да се обърна и да видя тъй добре познатата личност насреща си — една жена, една дама, жива и материална, стройна и елегантна, в дивашка копринена рокля и с боне, което отлично подхождаше на плитките й на матрона и майка. И нейното лице излъчваше добрина — твърде състарено вече, за да се нарече красиво, то издаваше ум и силен характер. Малко се беше променила — станала бе само по-строга, по-пълна, но това бе тя, моята кръстница — самата мисис Бретън.
Запазих външно спокойствие, макар вътрешна да бях силно развълнувана. Пулсът ми биеше лудо, кръвта напусна страните ми, които се вледениха.
— Госпожо, къде се намирам? — запитах я аз.
— В сигурно убежище, където се грижат за вас. Отпуснете се, докато се оправите. Тази сутрин изглеждате зле.
— Дълбоко съм удивена, не зная дали да се доверя на разума си, или той ме подмамва във всяко отношение. Но вие говорите английски, нали, госпожо?
— Надявам се, че ме чувате. Бих се объркала, ако трябваше да водя дълъг разговор на френски.
— Но не сте от Англия, нали?
— Оттам дойдохме тук. А вие отдавна ли сте в тази страна? Изглежда, че познавате сина ми.
— Така ли, мадам? Възможно е. Вашият син — той ли е на този портрет?
— На този портрет е като малък. Докато го гледахте, вие произнесохте името му.
— Греъм Бретън?
Тя кимна.
— Разговарям с мисис Бретън, от Бретън, графство…?
— Точно така, а вие, разбрах, сте били учителка по английски в едно от тукашните чужди училища. Синът ми ви познава като такава.
— Как са ме намерили, госпожо, и кой ме е видял?
— Синът ми ще ви разкаже, като му дойде времето — отвърна тя, — но засега вие още сте объркана и слаба, не бива да разговаряте. Опитайте се да похапнете и след това — да спите.
Въпреки всичко, което бях преминала — физическата умора, душевното объркване, простудата от лошото време — въпреки всичко, изглежда оздравявах. Треската, болестта, която ме бе сразила, си отиваше, защото, макар през изминалите девет дни да не бях вкусвала истинска храна и да страдах от неутолима жажда, тази сутрин, когато ме предложиха закуска, изпитах силен глад — вътрешна слабост, която ме накара насърчено да изпия чая, предложен ми от тази дама, и да изям една филийка сух препечен хляб към него. Беше само късче, но и то стигаше да подкрепи силите ми за следващите два-три часа, след което прислужницата ми донесе бульон и бисквити.
Когато взе да се здрачава, а вятърът продължаваше да духа все тъй диво и ледено и дъждът да тече из ведро, аз се притесних — притесних се да лежа. Стаята, макар и красива, беше малка, задушавах се в нея, копнеех за промяна. Потискаха ме студът и мракът, исках да видя, да усетя жив огън. Освен това не спирах да си мисля за сина на тази стройна матрона. Кога щях да го видя? Във всеки случай не преди да напусна тази стая.
Най-сетне прислужницата дойде да оправи леглото ми за през нощта. Приготви се да ме увие в одеало и да ме сложи на малкия крептонен стол, ала аз отказах и започнах да се обличам. Тъкмо бях привършила и бях седнала да си поема дъх, мисис Бретън отново влезе.
— Но вие сте се облекли! — възкликна тя, усмихвайки се с усмивката, която тъй добре познавах — приятна, но не разнежена усмивка. — Значи сте по-добре, така ли? По-закрепена?
Говореше ми както навремето и аз почти си въобразих, че е започнала да ме познава. В гласа и държането й се четеше същото покровителствено отношение, с каквото се отнасяше към мене, когато бях дете — покровителство, на което се подчинявах и дори харесвах. То не бе породено, че тя е по-богата или от по-висш произход (в това отношение бяхме равни; тя произхождаше от същата класа като мене), а от простия факт, че е по-възрастна. Бе нещо като подслонът, който дървото дава на тревицата. Замолих я, без повече да го увъртам:
— Позволете ми да сляза долу, госпожо. Тук ми е студено и съм самотна.
— С най-голямо удоволствие, стига да сте достатъчно заякнала, за да понесете промяната — отвърна тя. — Хайде тогава, облегнете се на ръката ми.
И подаде ръка. Хванах я и по застланите с пътека стълби слязохме във вестибюла, от който една отворена висока врата водеше към синята стая. Колко приятна беше тази стая със своя чудесен домашен уют! Колко закътана, с меката светлина на лампата и с червените отблясъци на огъня! За да завърши картината, на масата стоеше готовият чай — истински английски чай, а сервизът ми намигаше приятелски; тежкият сребърен чайник със старинни гравюри, малкото чайниче за запарване на чая от същия метал и тънките порцеланови чаши в тъмнорозово и позлата. Познавах и кейка със странна форма, изпечен в специалната тавичка, който неизменно се предлагаше с чая в Бретън. Греъм го обичаше и както някога, кейкът бе сложен на масата пред чинията на Греъм, а до него сребърният нож и вилицата. Следователно Греъм щеше да се върне за чая. А може би Греъм бе вече у дома; след няколко минути щях да го видя.
— Седнете, седнете — подкани ме моята хазяйка, когато, приближавайки до камината, се олюлях. Тя ме настани на едно канапе, но аз скоро се преместих зад нега, като обясних, че огънят ме е сгрял. Зад канапето намерих един друг стол, където ми бе по-удобно. Мисис Бретън никога не се суетеше край когото да било, за каквото и да е. Без да възразява, остави ме да правя каквото искам. Запари чая и взе вестника. Приятно ми бе да наблюдавам всяко действие на моята кръстница, защото движенията й бяха като на млад човек. Вече трябва да е над петдесетте, но нито плътта, нито духът й бяха докоснати от ръждата на възрастта. Макар достолепна , тя бе много подвижна и макар спокойна, проявяваше понякога пламенност. Доброто здраве и великолепният й характер я поддържаха свежа, както в младостта.
Докато четеше, почувствувах, че се ослушва — ослушваше се за сина си. Не бе от хората, гдето ще си признаят, че са притеснени; но времето още не бе утихнало и ако Греъм бе из града в този силен вятър, който виеше все тъй неукротимо, знаех, че майчиното сърце ги придружава.
— Закъсня с цели десет минути — забеляза тя, поглеждайки часовника. Но миг след това по погледа, вдигнат от вестника, и по лекото накланяна на главата към вратата разбрах, че е чула някакъв звук. Скоро челото й се проясни тогава дори и моето уха, ненавикнало като нейното, долови метално изскърцване на отворена дворна врата, стъпки по настилката и най-сетне — звънеца на входа. Той се бе върнал. Майка му напълни малкото чайниче от чайника, придърпа към огъня тапицирания син стол с големи възглавници — стол, полагащ й се по право, който друг някой бе узурпирал безнаказано. И когато този някой се изкачи по стълбите — нещо, което стори след малко, — позабави се, изглежда, да оправи външния си вид, пострадал от ветровитата и дъждовна нощ, — и когато влезе, майка му, скривайки радостната си усмивка, запита строго:
— Ти ли си, Греъм?
— Че кой друг може да е, мамо? — отвърна виновният и се намести на абдикирания стол.
— Знаеш ли, че заслужаваш студен чай, загдето закъсня?
— Но няма да си получа заслуженото, защото чувам веселото къкрене на чайника.
— Приближи се до масата, мързеланко. Все към моя стол ти е окото. Ако имаш капка чувство за приличие, би трябвало да отстъпиш този стол на старата дама.
— Готов съм, но милата стара дама настоява да го взема аз. Как е пациентката ти, мамо?
— Тя ще дойде по-близо и сама ще ти каже — заяви мисис Бретън, извръщайки се към моя ъгъл; при тази покана аз пристъпих. Греъм любезно стана да ме поздрави. Беше се изправил пред огнището — фигура, оправдаваща нескритата гордост на майка му.
— Значи слязохте долу — възкликна тай. — Следователно сте добре — много по-добре. Никога не очаквах, че ще се срещнем така. Снощи се поуплаших за вас и ако не бързах към един умиращ пациент, никога не бих ви изоставил, но майка ми е половин лекар, а и Марта е отлична сестра. Видях, че сте припаднала, но нямаше нищо страшно. На какво се дължеше, ще науча тепърва, както и останалите подробности. А междувременно вярвам, че наистина сте по-добре.
— Много по-добре съм — отвърнах спокойно. — Много по-добре, благодаря ви, доктор Джон.
Защото, читателю, този строен млад мъж, този мил син, този мой гостоприемен домакин, този Греъм Бретън, беше доктор Джон — той и никой друг; — нещо повече — аз установих тази идентичност без изненада. Още когато чух стъпките на Греъм по стълбите, знаех каква фигура ще влезе, за кого да подготвя очите си. Откритието не беше от днес; разбрала го бях много отдавна. Естествено, отлично помнех младия Бретън, и макар десет години (от шестнадесетата до двадесет и шестата му година) да могат много да променят момчето, превръщайки го в зрял мъж, те все пак не са в състояние да наложат такава основна промяна, която напълно да заслепи очите и да обърка паметта. Бретън бе запазил прилика с момчета на шестнадесет. Той имаше неговите очи, имаше и някои от чертите му — всъщност цялата отлично оформена долна част на лицето. Скоро го открих. За пръв път го разпознах в оня момент, разказван преди няколко глави, когато съсредоточеният ми взор ми бе навлякъл неговия безпощаден укор. Допълнителното оглеждане потвърди с най-голяма точност това първо откритие. Проследих в жеста, държането, в навиците му на зрял мъж всичко онова, което се загатваше в юношата. Долавях в плътния му вече глас акцента на миналите дни. Характерни поврати във фразата, типични за него някога, все още се долавяха в речта му; същото беше с изражението на устните и очите, с усмивката, с внезапния лъч, проблеснал в ирисите под изразителното му чело.
Да изрека нещо по въпроса, да намекна за откритието си, не отговаряше на моя начин на мислене, нито подхождаше на моята чувствителност. Обратното — предпочитах да запазя мълчание. Приятно ми бе да го срещам, обвита в облака, през който той не беше в състояние да проникне, докато той самият стоеше отпреде ми, облян с особена светлина, която сияеше над главата му, трептеше край нозете му, но не проникваше отвъд.
Знаех, че ще му е все едно, ако се бях изстъпила и бях заявила: „Аз съм Люси Сноу!“ Затова оставах на учителското си място; а след като той никога не запита за името ми, не му го и казах. Чуваше да ме наричат „мис“ и „мис Люси“, ни веднъж не долови презимето ми „Сноу“. Що се отнася до разпознаване от пръв поглед — макар да бях много по-малко променена и от него, — това изобщо не му б минало през ума; защо тогава аз да го подтиквам?
По време на чая доктор Джон бе любезен, защото бе такъв по нрав. Когато привършихме и таблата с нейните прибори бе изнесена, той ми приготви удобно кътче от възглавници в ъгъла на дивана и ме покани да седна там. Той и майка му също приближиха до огъня и след като поседяхме тъй десетина минути, улових, че погледът на кръстницата, е вперен в мене. Жените са много по-съобразителни за някои неща от мъжете.
— Чудно нещо! — възкликна тя. — За пръв пън срещам такава поразителна прилика. Греъм, не го ли забеляза?
— Какво да забележа? Какво й става на старата дама? Как се взираш, мамо! Човек би помислил, че си станала ясновидка.
— Кажи ми, Греъм, на кого ти напомня тази млада дама? — И ме посочи.
— Мамо, ти я смущаваш. Неведнъж съм ти казвал, че твоята спонтанност е най-големият ти недостатък. Не забравяй освен това, че тя не те познава и не знае характера ти.
— Ето сега, като свежда поглед, гледай я, като се извръща — на кого прилича, Греъм?
— Слушай, майко, ти задаваш гатанката, значи ти трябва да я разгадаеш.
— И разправяш, че отдавна си я познавал — откакто ходиш в пансиона на улица „Фосет“, — а досега да не ми споменеш за тази невероятна прилика!
— Как да ти кажа нещо, което не ми е направило впечатление и което и сега не проумявам. Какво имаш предвид?
— Глупаво момче. Погледни я де!
Греъм ме погледна. Но аз не можах да издържам повече. Разбрах какъв ще е краят и реших да го изпреваря.
— Доктор Джон — обадих се аз — е имал толкова грижи на главата, откакто се разделихме на улица „Света Ана“, че докато аз веднага, още преди няколко месеца, открих мистър Греъм Бретън, на него и през ум не му е минало, че може да познава Люси Сноу.
— Люси Сноу! Така си и мислех! Знаех си! — извика мисис Бретън. И бързо пристъпи към мен и ме целуна. Някои жени сигурно биха вдигнали голяма олелия при подобно откритие, без да са особено зарадвани от него; но не бе в привичките на кръстница да създава паника — тя предпочиташе приглушените сърдечни излияния. Тъй че и двете изразихме изненадата си само с няколко думи и кратък поздрав; и все пак зная, че тя се зарадва, зарадвах се и аз. Докато ние подновявахме старото си познанство, Греъм, седнал насреща ни, мълчаливо изживя своето учудване.
— Мама ме нарича глупаво момче и май че съм точно такъв — най-сетне се обади той, — защото, честна дума, колкото и често да съм ви виждал, не съм и подозирал този факт. А сега всичко осъзнавам. Люси Сноу! Ами разбира се! Спомням си я отлично и ето я, седнала тука — няма никакво съмнение. Но — додаде той — не е възможно през цялото това време да сте знаели, че се познаваме отдавна и да не сте ми казали нито дума?
— Разбира се, че знаех — долетя моят отговор.
Доктор Джон се въздържа от коментари. Предполагам, че е намерил мълчанието ми за странно, но прояви снизхождение и не ме осъди. Мисля освен туй, че е сметнал за неприлично да разпитва по-подробно, да се интересува защо и за какво съм се въздържала, и макар да е изпитвал известно любопитство, случаят не бе чак толкова значителен, та да позволи на любопитствата си да надделее над възпитанието.
От своя страна аз се осмелих единствено да го запитам дали си спомня как го съзерцавах втренчено веднъж, защото лекото раздразнение, което той прояви в оня случай, все още не ми излизаше от ума.
— Помня — отвърна той. — Май че дори се ядосах.
— Сигурно сте ме сметнали за твърде смела? — запитах го.
— Нищо подобно. Но понеже ви знаех като стеснителна и свита, запитах се какви ли недостатъци в характера или лицето ми са се оказали толкова притегателни за иначе сведените ви очи.
— Сега разбирате ли какво е било?
— Напълно.
В този миг мисис Бретън ни прекъсна с многобройни въпроси за изминалите дни; заради нея аз се принудих да си припомня преживените тревоги, да изясня причините за необяснимото си отчуждение, да разкажа за едноборството си с Живота, Смъртта, Скръбта и Съдбата. Доктор Джон слушаше почти мълчаливо. След това той и тя ми разказаха за промените, през които са преминали пък те. Дори и техният живот не протекъл безгрижно и Съдбата поискала обратно щедрите си навремето дарове. Ала тази тъй смела майка и този юначен син се преборили здравата със света и накрая възтържествували. Самият доктор Джон бе от ония, чието раждане е било озарено от благосклонни планети. Дори и най-лошите страни да бе изправило пред него Злополучието, той щеше да ги отстрани с усмивка. Силен и весел, непоколебим и смел, не припрян, а неустрашим, той бе в състояние да ухажва самата богиня на Съдбата и да изтръгне от каменните й зеници почти любовен лъч.
В избраната от него професия той вече си бе завоювал успех. Преди три месеца бе наел тази къща (един малък дворец, както ми обясниха, на около шест километра от Порт дьо Креси) и предпочел околността на града заради здравето на майка си, която трудно понасяла градския въздух. Повикал бе тук мисис Бретън, а пък тя, напускайки Англия, взела със себе си ония мебели от дома на улица „Света Ана“, които й се досвидяло да продаде. Оттук и удивлението ми при вида на столовете, на венците над огледалата, на чайниците и чаените чаши.
Когато удари единадесет, доктор Джон прекъсна майка си:
— Сега мис Сноу трябва да си ляга — заяви той; — вижда ми се много пребледняла. Утре ще се осмеля да й задам някои въпроси за това, как е похабила тъй здравето си. Наистина много се е променила от юли насам, когато я видях да играе тъй вдъхновено ролята на един убийствен малък джентълмен. Що се отнася до снощната злополука, уверен съм, че и за това има какво да разкаже, но тази вечер няма да питаме повече — лека нощ, мис Люси!
И тъй като ме отведе мило до вратата, взе една свещ и освети стълбите, по които се изкачих.
Когато си изрекох молитвата, когато се съблякох и си легнах, почувствувах, че все още имам приятели — приятели, които не демонстрират страстна привързаност, не предлагат нежната утеха на истинското и кръвно роднинство и от които съответно би трябвало да се иска умерена обич, да се очаква сравнително малко; ала сърцето ми се разтвори за тях и се изпълни с дълбока нежност, която аз поисках от Разума да уталожи с времето.
„Не ме оставяй да мисля за тях прекалено често, молех го аз, нека бъда доволна от тънката струйка на този живителен ручей; не ме оставяй да тичам, зажадняла да пия ненаситно от благодатните му води; не ми позволявай да си въобразя, че вкусът му е по-сладък от другите земни извори! О! Нека бог ме научи да бъда доволна от един обикновен, дружески разговор, кратък, рядък, повърхностен и спокоен — съвсем спокоен!“
Докато повтарях тази дума, аз сложих лице на възглавницата и повтаряйки я, облях възглавницата със сълзи.