Шарлот Бронте
Вийет (38)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА
ЗАОБЛАЧАВАНЕ

Но това не е дадено всекиму. Тогава? Да бъде волята му, както и ще бъде, все едно дали сме склонни да превием глава, или не. Импулсът на творението го налага, волята на силите, видими и невидими, се изпълнява. Трябва да се дадат доказателства за живота в небитието. И тези доказателства ще се изпишат, ако трябва, с огън и с кръв. С огън и с кръв той насича нашия житейски път. Страдалецо, не унивай страхливо пред тези огнени доказателства. Уморени страннико, напрегни сетни сили, гледай нагоре, върви напред. Поклонници и измъчени братя, съберете се в своя път. Мрачна и тъмна през храсталаците на този свят се вие житейската пътека за повечето от нас. Нека стъпката ни бъде равна и решителна, нека кръстът бъде наше знаме. Тояга да ни бъде обещанието на бога, чиято „дума е изпитана, чийто път е съвършен“, навежда в страданията да ни е провидението на оня, който „дава щита на спасението, чиято доброта носи величие“, последно убежище да му бъде пазвата му, която е в „небесните висини“, а сетната ни награда да е славата, възвишена и вечна. Да живеем така, че да бъдем възнаградени, да приемаме трудностите като истински воини, да изживеем живота си, да опазим вярата си, уверени, че ще излезем победители. „Ти се вечен, господи, ние няма да умрем!“

Една сутрин, в четвъртък, всички бяхме събрани в клас за урока по литература. Часът беше настанал, чакахме учителя.

Ученичките от първи клас бяха притихнали; чисто написаните им домашни, зададени през последния урок, лежаха пред тях, завързани с панделки, в очакване да бъдат събрани от преподавателя при бързата му обиколка край чиновете. Беше юли, утрото беше прекрасно. Стъклената врата стоеше открехната, през нея подухваше свеж ветрец, а цветята на перваза се поклащаха, превиваха се, надничаха вътре и сякаш нашепваха драги обещания.

Господин Еманюел не беше сред най-точните. Не се учудвахме, когато закъсняваше, ала се изненадахме, когато вратата се отвори и вместо забързаната му и пламенна фигура към нас пристъпи тихо и предпазливо мадам Бек.

Тя отиде към масата на господин Пол, застана пред нея, притегли лекия шал, който увиваше раменете й. И подхвана с нисък, но твърд глас и втренчен поглед.

— Тази сутрин няма да имате урок по литература.

Следващото изречение долетя след около две минути:

— Вероятно уроците по литература ще се отложат за една седмица. Поне толкова ще ми е необходимо, за да намеря подходящ заместник на господин Еманюел. Междувременно ще трябва да запълним по най-полезен начин свободното време. Учителят ви, госпожици — продължаваше тя, — желае, ако е възможно, лично да се сбогува с вас. Но засега няма време за подобно нещо. Той се готви за дълго пътешествие. Неочаквана и важна работа го зове на дълъг път. Той реши да напусне Европа за неопределено време. Може би сам ще ви каже нещо повече. Госпожици, вместо обичайния урок на господин Еманюел тази сутрин ще имате урок по английски с госпожица Люси.

Тя кимна учтиво, притегли шала си и излезе от стаята.

Настъпи тежко мълчание, а сетне из стаята се разнесе шепот. Стори ми се, че някои ученички заплакаха.

Измина известно време. Шумът, шепотът, хлипанията станах по-силни. Усетих, че настъпва безредие, някакво объркване, сякаш ученичките ме разбираха, че няма надзор, е редът е напуснал класа ни. Навикът и чувствата ми за дълг ми помогнаха да се съвзема, да стана по обичайния си начин, да заговоря с обичайния си глас, да призова към ред и накрая да го въдворя. Накарах ги да се занимават задълбочено и продължително с английски. Не ги оставих да си поемат дъх през цялата сутрин. Спомням си, че към ученичките, които се бяха разплакали, изпитвах определено раздразнение. Всъщност чувствата им не бяха кой знае колко истински, това бе по-скоро етерична екзалтация. Казах им го направо. Подиграх ги. Бях безпощадна. Истината беше, че не можех да понасям сълзите им, техните хълцания, не можех да ги търпя. Една глуповата, бездушна ученичка хлипаше още, след като другите престанали. Безпощадната необходимост ме принуди и ми помогна да й заявя, че няма право да продължава с подобни демонстрации, че е длъжна да се овладее.

Това момиче чеше да е в пълното си право да ме намрази, ако след часовете, когато съученичките й вече си отиваха, не я бях накарала да остане; а като излязоха всички, сторих нещо, което никога не бях правила пред тях — притиснах я до сърцето си и я целунах по бузата. Но след като се бях поддала на импулса, бързо я отпратих от стаята, защото, развълнувана от постъпката ми, тя се разплака по-горчиво и от преди.

Запълних с работа всеки миг от този ден, бих искала да будувам и през нощта, ако можех да оставя запалената свещ. Нощта ми беше тежка и изморителна и не ми позволи да си отпочина за следващия ден, изпълнен с непоносими моменти. Естествено бе новината да се разисква от всички. Отначало внезапната вест ги караше да се въздържат. Но скоро се съвзеха. Устите се отвориха, езиците се раздвижиха, учители, ученички, прислужнички, всяка повтаряше това име — „Еманюел“. Той, чието име бе свързано с основаването на училището, той да напусне! Намираха го за невероятно.

Говореха толкова много, тъй продължително, тъй често, че накрая от цялото това многословие започнах да разбирам нещо. На третия ден дочух, че щял да замине след седмица и че тръгвал към Южна Америка. Вглеждах се в лицето на мадам Бек, търсех в очите й, очаквах да усетя някакво потвърждение, или отрицание на тази вест; оглеждах я от всички страни, за да науча нещичко, но тя си оставаше все така невъзмутима и непроницаема.

— Това напущане е голяма загуба за мене — призна си тя. — Не зная как ще намеря заместник. Тъй бях свикнала с моя роднина, той ми беше дясната ръка. Какво ще правя без него? Възпротивих се на решението му, но господин Пол ме убеди, че това било негов дълг.

Заяви го пред всички, на масата, по време на обяд, уж в разговор със Зели Сент Пиер.

„Защо да му е дълг?“ — искаше ми се да запитам. Понякога ми идваше да я спра, както спокойно минаваше край мен в класната стая, да протегна ръка, да я сграбча здраво и да й кажа: „Стой! Нека чуем истината. Защо да му е дълг да отива в изгнание?“ Но мадам се обръщаше все към друга някоя учителка, не ме погледна ни веднъж, ни веднъж сякаш не й мина през ум, че този въпрос ме вълнува.

Седмицата изтичаше. Не се спомена повече за това, дали господин Еманюел ще се сбогува с нас, а и никой, изглежда, не се питаше ще дойде ли той, или не, никой не изглеждаше разтревожен, че ще може да тръгне нечут и невидян, приказваха безспирно, ала ни веднъж не заговориха по този важен въпрос. Що се отнасяше до мадам, тя естествено можеше да се среща с него и да му казва каквото поиска. Какво я беше грижа дали щял да се яви в класната стая?

Седмицата свърши. Съобщиха ни, че заминавал в еди-кой си ден и че отивал в „Бас Тер, на остров Гваделупа“. Работата, която го зовяла там, била свързана с интересите на неговите близки, а не лично с неговите. Така и очаквах.

„Бас Тер, на остров Гваделупа.“ По онова време почти не спях, но всеки път, щом малко позадрямвах, бързо се стрясках, защото някой изричаше до главата ми „Бас Тер“ и „Гваделупа“ или ги виждах изписани край мене и пред мене в тъмнината с криви, ярки, червени или лилави букви.

За онова, което чувствах, нямаше лек, а и кой ли можеше да направи човека безчувствен? През последните дни господин Еманюел се бе отнасял много мило с мене, с всеки час той ставаше все по-мил и по-добър. Имаше вече месец, откакто бяхме изяснили религиозните си разногласия и оттогава насам не се бяхме спречквали нито веднъж. А и мирът, в който живеехме, се дължеше на безразличие, не бяхме отчуждени. Посещавал ме бе по-често, разговаряли бяхме по-дълго отпреди, прекарвал бе с мене цели часове по-лъчезарен, с кротост в погледа, смирен и тих. Приказвали си бяхме за приятни неща. Запитал ме бе за моите по-нататъшни планове и аз му ги казах. Проектът ми да отворя училище му се хареса, накарал ме беше да му го повторя, макар че го беше нарекъл плод на моите блянове. Вече не се дразнехме един друг, в сърцето ми нахлуха чувства на близост и надежди; обичта и дълбокото взаимно уважение пускаха корени в душите ни.

Колко спокойни бяха уроците, които ми преподаваше по това време! Нямаше ги обидите по адрес на моя „интелект“, нямаше ги заплахите за изпитания пред публика. Вместо ревнивите ухапвания и ироничните похвали аз получавах безмълвна, усърдна помощ, мили напътствия, приятелски прошки, които извиняваха грешките ми без присмех! Имаше дни, в които седяхме часове, без да говорим, а когато здрачът или дългът ни налагаше да се разделим, той ме оставяше с думи като: „Колко е сладка почивката! Колко безценно е тихото щастие!“

Една вечер, едва преди десетина дни, той се присъедини към мен, докато се разхождах по моята алея. Хвана ръката ми. Аз го погледнах. Стори ми се, че искаше да ми говори за нещо.

— Мила малка приятелко! — изрече нежно той. — Скъпа приятелко!

Ала в допира и думите му усетих някакво различно чувство и у мен се породи една нова мисъл. Възможно ли бе приятелските и братски чувства да се изместват в душата му от други? Не прочетох ли в израза му една доброта, която бе повече от братска обич и приятелство?

Многозначителният му поглед искаше да ми каже вещо друго, ръката му ме притегли към него, устните му се раздвижиха. Не. Не сега. По здрачната алея пред нас се появи препятствие, то се вдигна напреде ни двойна заплашително. Срещнахме две зловещи фигури — една жена и един свещеник — мадам Бек и отец Силас.

Никога не ще забравя лицето на отеца. В първия миг то изразяваше някаква дълбока чувствителност, извикана от изненада, но бързо потъмня от жлъчта на религиозната ревност. Той се обърна към мене с неискрен глас. Вгледа се в ученика си със строгост. А мадам Бек, естествено, все едно не бе видяла нищо — нищичко, — макар че родственикът й не пусна пред нея ръката на еретичката, а я стисна още по-здраво.

След всичките тези събития неговото внезапно заминаване ми се стори отначало невероятно. Всъщност единственото непрестанно повтаряне и това, че сто и петдесет души около мен го приемаха като нещо естествено, ме накара да повярвам. Що се отнася до онази напрегната седмица с празните й, но мъчителни дни, които не донасяха от него нито дума, нито обяснение, спомням си я, ала не съм в състояние да я опиша.

Настъпи последния ден. Сега вече той трябваше да ни посети. Трябваше да се появи, за да ни каже сбогом, защото другото означаваше, че ще изчезне безмълвен и никога вече няма да го видя.

Но за това, изглежда, не мислеше никой друг от цялото училище. Всички станаха в обичайния час, закусиха както обикновено; всички, без да споменат и да се замислят за някогашния си учител, подхванаха с безразличие обикновените си занимания.

Цялата къща тънеше в такава забрава, в такова спокойствие, всички така бяха привикнали към ежедневието си, че едва дишах от тази ялова, задушна атмосфера. Нямаше ли кой да заговори вместо мен? Никой ли освен мен нямаше желание да го види, да изрече думата, на която да откликна с „Амин“?

Виждала ги бях сплотени, когато ставаше въпрос за дреболии — за някое лакомство, за свободен ден, за отлагане на урок; ала сега не можеха, не искаха да се струпат край мадам Бек и да настоят за последна среща със своя учител, който бе обичан ако не от всички, то поне от някои — обичан, доколкото те умееха да обичат, защото всъщност какво представляваше любовта на мнозинството?

Знаех го къде живее, знаех къде бих могла да науча нещо за него, къде да го намеря. Беше на хвърлей място. Но и в съседната стая да се намираше, без да ме е повикал, все едно, нямаше да отида. Да преследвам, да търся, да напомням за себе си, да настоявам — не умеех ни едно от тези неща.

Господин Еманюел би могъл да мине на метър от ръката ми. Минеше ли мълчаливо и без да ме погледне, мълчалива и неподвижна щях да го пусна да си отиде.

Утринта премина. Настъпи следобедът и вече си мислех, че всичко е свършило. Сърцето ми трепереше в гърдите. Кръвта ми спираше в жилите. Чувствувах се болна и едва успявах да върша работата си и да стоя на мястото си. Малкият свят край мене вървеше безразличен по своя път, всички изглеждаха весели, без грижа, без страх, без тревожни мисли. Същите ученички, които само преди седем дни бяха хълцали истерично при внезапната вест, сякаш напълно бяха забравили тази вест, значението й, своите чувства.

Малко преди пет, часът за разпущането на ученичките, мадам Бек изпрати да ме повикат в нейната стая, за да й прочета едно писмо и да й напиша отговора на английски. Преди да започнем, видях я внимателно да затваря двете врати на стаята си, затвори дори и прозорците, макар денят да беше горещ и тя да обичаше свежия въздух. Защо бяха тия предпазни мерки? Острото подозрение, жестокото недоверие извикаха у мен тези въпроси. Дали не искаше да се изолира от външните звуци? Но какви звуци?

Вслушвах се както никога досега, вслушвах се както вълкът единак, който броди в зимните нощи, души в снега в очакване на плячката си и чува далечните стъпки на странника. Към средата на писмото чух нещо, което спря перото ми — чух стъпки в коридора. Не беше звъннал входният звънец; Розин — изпълняваща очевидно нечия заповед — бе предотвратила иззвъняването. Мадам забеляза, че спрях. Тя се изкашля, раздвижи се, заговори високо. Стъпките отминаха към класните стаи.

— Продължавайте — обади се мадам . Но моята ръка бе скована, слухът ми напрегнат, мислите ми бяха другаде.

Класните стаи бяха в друго здание, коридорът ги отделяше от жилищната постройка. Въпреки разстоянието и стените чух да се раздвижват, цял един клас стана на крака.

— Часът е свършил — обади се мадам.

Наистина време беше за това, но защо тази внезапна тишина, това състояние на глъчката?

— Почакайте, мадам, ще видя какво има.

Оставих перото и я напуснах. Напуснала съм я, как не! Тя не би позволила да я оставя. Безпомощна да ме задържи, тя стана и ме последва като сянка. Извърнах се на последното стъпало.

— И вие ли идвате?

— Да — отвърна тя и срещна погледа ми със странно изражение — очите й бяха мрачни, но решителни. Продължихме нататък, не една до друга, но тя ме следваше по петите.

Той бе дошъл. Видях го още щом влязох в първи клас. Там отново бе застанала позната фигура. Несъмнено опитали се бяха да го възпрат, но той беше дошъл.

Момичетата стояха в полукръг, той минаваше край тях и се сбогуваше, стискаше ръката на всяка, докосваше бузата на всяка с устни. Това последното се разрешаваше от чуждестранния обичай по време на раздяла — раздяла тъй сериозна, тъй продължителна.

Неприятно ми беше, че мадам Бек ме последва по този начин, че тъй отблизо ме следи. Шията и раменете ми потръпваха трескаво от дъха й, почувствувах страшен гняв.

Той приближаваше, обходил бе вече полукръга, стигна до последната ученичка, извърна се. Ала мадам ме изпревари и внезапно се изстъпи напред, сякаш тялото й се разду и дрехите й се удвоиха, засенчи ме, скри ме от погледа му. Тя знаеше моята слабост и моя недостатък, можеше да предугади душевната парализа, пълната липса на самочувствие, които ме обхващаха в подобни моменти. Тя избърза към своя сродственик, обсипа го с думи, привлече вниманието му, поведе го към вратата — стъклената врата, която се отваряше към градината. Той се огледа. Да бях срещнала погледа му, предполагам, че смелостта щеше да надвие смущението ми и вероятно щях да пристъпя напред, да намеря спасение, но в стаята вече цареше хаос, оня полукръг се беше разпръснал на малки групички и моята фигура се бе загубила сред тридесетина други, по-едри от мене. Мадам успя да се наложи. Да, отведе го и той не ме видя. Смяташе, че ме няма. Удари пет часът, прозвуча силният звънец на камбаната, известяваща края на заниманията, ученичките се разпръснаха, стаята се опразни.

Тогава, спомням си, връхлетяха ме мигове на пълен мрак и дълбоко отчаяние — неизразима скръб на една непоносима загуба. Какво да правя, о, какво да правя, когато едничката надежда в живота ми бе изтръгната тъй безмилостно от моето разкъсано, огорчено сърце?

Не зная на какво бях готова, когато едно момиченце — най-малкото в училището — се намеси със своята невинност и незнание в този бушуващ и безмълвен център на моя вътрешен конфликт.

— Госпожице — изфъфли тъничкото гласче, — нося ви ей това. Господин Пол ми нареди да ви търся из цялата къща, от тавана до мазето, и като ви намеря, да ви го дам.

И детето ми предаде една бележка. Малкият гълъб кацна на коленете ми с маслинено клонче ни мира. Нямаше ни адрес, ни име, само следните думи:

 

„Не смятах да се сбогувам с Вас, когато се разделях с останалите, но все пак се надявах да Ви видя в клас. Останах разочарован. Срещата се отлага. Бъдете готова за мен. Преди да замина, искам да Ви видя на спокойствие и да разговаряме дълго. Бъдете готова. Миговете ми са броени, а в момента — обсебени от други; освен това имам и една лична работа, в която никой друг не може да ми помогне, а не мога да я разкажа на никого, дори и на Вас.

Пол“

 

„Бъдете готова!“ Това би трябвало да означава още тази вечер. Нима нямаше да отпътува на другата сутрин? Но, да, в това бях сигурна. Видяла бях съобщението за отплуването на неговия кораб. А! Ще бъда готова. Но дали тази многоочаквана среща ще може да се осъществи? Времето беше тъй кратко, заговорниците бяха толкова бдителни, тъй действени и тъй враждебни. Проходът ми се струваше тесен като клисура, дълбок като бездна; над него бдеше Аполион и дъхът му бе огнен. Ще го надвие ли моят герой? Ще стигне ли при мене моят водач?

Кой би могъл да каже? И все пак обхвана ме смелост, почувствувах утеха. Усещах пулсът на неговото сърце да бие в ритъм с моя пулс.

Очаквах моя герой. След него пристъпваше Аполион със своите адски мъчения. Мисля, че ако вечността крие заплаха за терзания, те няма да се изразяват в огнени пламъци, нито в душевно отчаяние. Мисля, че в един определен ден в ония дни, които никога не се озаряват от утрото и никога не се осъществяват, един ангел пристъпва в пъкала, застава на прага, сияен в ангелския си блясък, усмихва се, изрича предсказания за опрощение, разпалва несигурната надежда за бъдещо блаженство, което няма да споходи грешника веднага, а в незнаен ден и час, описва изкусително благата на своето обещание — после полита нагоре, превръща се в звезда и изчезва в собствения си рай. След себе си оставя напрегнато очакване — благодат много по-страшна от отчаянието.

Чаках през цялата вечер, уповавайки се на маслиненото клонче, донесено ми от гълъба, но обхваната от дълбок страх в моята надежда. Страхът тегнеше зловещо над мене. Студен и особен, както го чувствувах, знаех, че предвещава нещо лошо. Първите часове ми се сториха дълги и безкрайни; обезверена отброявах всеки един от тях. А те минаваха като разкъсани облаци, подгонени от буреносен вятър.

Отминаха. Целият дълъг горещ ден изгоря като бъдник, изтля и последният отблясък от червената жар на деня; останах приведена сред хладните сини сенки, над бледите пепеляви въглени на нощта.

Мина вечерната молитва, съжителките ми се прибраха. А пък аз все още стоях в здрачната класна стая, забравила или по-скоро пренебрегнала правилника, както не го бях забравяла и пренебрегвала никога досега.

Колко време продължих да кръстосвам класната стая, не знам, трябва да съм била на крак дълги часове. Механично бях отместила от пътя си чинове и маси, проправила си бях пътечка от единия до другия край на класа. Разхождах се напред-назад; когато се уверих, че всичко край мен е заспало и никой не ме чува, накрая се разплаках. Доверила се на нощта, приласкана от самотата, вече не сдържах сълзите си, ни воплите си. Те пръснаха сърцето ми, пробиха си път навън. Но нима в този дом имаше място за самотна скръб?

Малко след единадесет — час много късен за улица „Фосет“ — вратата се отвори тихо, но не крадливо; светлината на лампа разсея лунния светлик. Мадам Бек влезе с едно спокойствие, като че ли в това нямаше нищо странно, като че ли влизаше в обичаен час. Вместо веднага да ме заговори, тя отиде до своята маса, отключи я и се престори, че търси нещо. Забави се там дълго, много дълго. Беше спокойна, твърде спокойна. Не издържах на тази преструвка. Разстроена дълбоко, от два часа насам аз бях отхвърлила нормите на въздържанието и страховете си. При нормални обстоятелства за мен бе достатъчен един поглед и един жест, за да се подчиня; сега обаче не можех да понасям никакво насилие, на нищо не се подчинявах.

— Времето за лягане мина отдавна — обади се мадам Бек. — Вие грубо нарушихте правилника.

Мадам не получи никакъв отговор. Аз не спрях. Когато се изпречи на пътя ми, изтласках я оттам.

— Позволете ми да ви успокоя, мийс, позволете ми да ви отведа в спалнята — кротко изрече тя.

— Не! — извиках аз. — Нито вие, нито който и да било друг е в състояние да ме успокои и да ме отведе оттук.

— Ще затоплим леглото ви. Готон още не си е легнала. Тя ще ви сложи да легнете. Ще ви даде успокоително.

— Мадам — казах, — вие сте чувствителна жена. Под цялата чиста, спокойна, сдържана външност се крие една дълбока чувственост. Направете собственото си легло топло и меко, вземете успокоително и яжте сладкиши, пийте ароматни и захарни сокове, засищайте се колкото желаете. Ако ви мъчат скърби и разочарования (може би имате — не, всъщност зная, че имате такива), търсете си успокоителни, които да ви утешават. Но мен ме оставете. Оставете ми, чувате ли!

— Ще трябва да изпратя някой да ви наблюдава, мийс, ще изпратя тук Готон.

— Забранявам ви. Оставете ме на мира. Не се докосвайте до мене, до моя живот, до моите тревоги. О, мадам! В тази ваша ръка се крият мраз и отрова. Вие отравяте и парализирате.

— Какво съм ви сторила, мийс? Вие не трябва да се омъжвате за Пол. Той не може да се ожени.

— О, егоистка! — възкликнах аз, защото знаех, че тя самата тайно желае да се омъжи за него. Наричаше го „нетърпим“, разправяше, че бил „отшелник“. Тя го обичаше, ала искаше да се омъжи, за да го привърже към своите интереси. Прозряла бях дълбоко в тайните замисли на мадам. Не зная как — по някаква интуиция или по някакво вдъхновение, което ме бе озарило по незнаен начин. По време на съжителството ни освен това постепенно бях научила, че към всички останали освен към по-долните от нея тя се държеше като съперница. С душата и сърцето си, макар и скрито, тя ме приемаше като съперница, въпреки че не го показваше с държането си и го знаехме единствено тя и аз.

Стоях надвесена над мадам цели две минути, усещайки я напълно в своя власт, защото в известни настроения като например настоящето, в известни мигове на дълбоко прозрение като този, обичайната й маска, доминото, зад което се криеше, се превръщаха за мен в мрежа на големи дупки; и аз съзирах отдолу едно същество безсърдечно, егоистично, подло. Тя безмълвно отстъпи от мен. Смирено и достойно, макар и смутена, каза:

— Щом не желаете да си починете, макар и неохотно, аз ще ви оставя.

И го стори начаса, по-облекчена, че се измъква, отколкото бях аз, че ме оставя.

Това бе единствената светкавична, разголваща истинска схватка между мен и мадам Бек, тази краткотрайна нощна сцена не се повтори вече. И с нищо не се промени държането й към мен. Нито се постара да си отмъсти. Не вярвам и да ме е намразила повече заради безпощадната ми искреност. Предполагам, прикрила се е зад нейната философия на силната си воля и е решила да забрави онова, което си спомняше с неприятно чувство. До края на нашето съжителство тя с нищо не намекна, нито повтори тази разгорещена разправия.

 

 

Нощта мина. Всички нощи — дори беззвездните нощи преди смъртта — имат край. Към шест часа — времето, по което домакинството се раздвижваше за новия ден, отидох на двора и измих лицето си със студена свежа кладенчова вода. На влизане в „карето“ огледалото на един от дъбовете шкафове отрази образа ми. Видях, че съм се променила. Страните и устните ми бяха мъртвешко бледи, очите ми лъщяха, клепачите ми бяха подпухнали и зачервени.

Когато се присъединих към другите, знаех, че всички ме оглеждат; сърцето ми, изглежда, бе разкрито пред тях, имах чувството, че съм се издала. Уверена бях, че и най-малките са разбрали защо и по кого страдам.

Изабел, момиченцето, за което се бях погрижила по време на болестта му, приближи. Дали и то ще ме подиграе?

— Колко сте бледа! Вие сте много болна, госпожице! — каза то с пръстче в устата и остана загледано в мене, натъжено и глупаво, израз, който в момента ми се стари по-приятен и от най-очебийната интелигентност.

Изабел не бе сама в проявата не слепота. Преди да е свършил денят, аз вече изпитвах чувство на благодарност към цялата заслепено множество. Тълпата си има други залисии, не се и сеща да проникне в страданията на сърцето и да тълкува мрачните предсказания. Който страда, трябва да разчита единствено на себе си, да бъде господар на тайните си. В течение на този ден за мен се потвърждаваше не само това, че причината за скръбта ми е неразгадана, но и че целият ми вътрешен живот през тези шест месеца си остава единствено мой. Не им беше известно, не бяха забелязали, че друг един живот за мен бе по-скъп от всичко. Одумките ми бяха отминали, любопитството ме бе пренебрегнало, и двете коварни влияния, витаещи неспирно наоколо, не се бяха спрели върху ми. Понякога човек може да живее в пламнала от тифус болница и да остане здрав. Господин Еманюел бе влизал и излизал. Беше ме учил и ме бе търсил, в най-неподходящи часове той ме бе викал при себе си и аз бях отивала. „Господин Пол вика госпожица Люси“, „Мис Люси е с господин Пол“ — това се чуваше ежедневно, но никой не обръщаше внимание, не проявяваше подозрение. Никой не подхвърляше двусмислици, никой не се присмиваше.

Мадам Бек разгада гатанката, и никой друг. Сегашното ми страдание бе назовано болест — главоболие. Приех да е така.

Но има ли физическа болест, тъй страшна като тази болест — увереността, че си е отишъл, без да ми каже сбогом, тази жестока сигурност, се съдбата и безжалостните фурии — женската завист и попските фанатизми — са направили тъй, че никога да не го видя? Какво чудно тогава, че и втората вечер ме завари както първата — неукротена, измъчена, отново да кръстосвам самотната стая, обхваната от непромененото терзание на безмълвното отчаяние?

Тази нощ мадам Бек не ме покани да си лягам, не ме и наближи. Изпрати ми Дженевра Фаншоу. Не би могла да намери по-подходящ човек за тази цел. Първите думи на Дженевра:

— Много ли ви боли глава тази вечер? (Защото и тя като останалите вярваше, че страдам от главоболие — непоносимо главоболие, което ме кара да бледнея и да съм неспокойна.) — Първите й думи, повтарям, извикаха у мен желанието да избягам където и да е, но далеч от нея. И онова, което последва — жалби за собственото й главоболие, — скоро постигна целта.

Качих се горе. След малко се намирах в леглото си — самотното ми легло, — населявано от отровни скорпиони. Едва бяха изминали пет минути, появи се друга пратеница. Готон ми донесе нещо за ядене. Изсъхвах от жажда. Изпих го на един дъх. Напитката беше сладка, но с вкус на успокоително.

— Мадам каза, че щяло да ви приспи, миличка — заяви Готон, когато й подавах празната чаша.

Аха — успяха да ме хванат. Бяха ми дали силен опиат. Поне за една нощ нямаше да им преча.

Всички си легнаха, запалиха нощната лампа, спалнята затихна. Скоро сънят ги завладя. Над тези възглавки сънят лесно взе надмощие — спокойна зацарува над умове и сърца, които не страдаха. Но отмина неспокойната.

Опиатът започна да действува. Не зная дали мадам бе увеличила или намалила обичайната доза, но резултатът не бе какъвто бе желала. Вместо да ме отпусне, напитката ме възбуди. Обладаха ме нови мисли — по-други мечтания. Призивен рог прозвуча в моите сетива, извика ги към действие в нечакан час. Въображението ми бе възбудено от дрямката, възправи се повелително и готово за действие. С презрение погледна материята, своя съжител.

„Стани — нареди то. — Лентай! Тази нощ ще бъде каквото определя аз, а не ти.“

„Но огледай се, виж колко е тъмно!“ — проплака тялото и когато вдигнах тежките завеси от близкия прозорец, Въображението с царствен жест ми посочи блясъка на луната в дълбоко и сияйно небе.

Накара стреснатите ми сетива да почувствуват колко непоносими са и мракът, и теснотията, и потискащата горещина в спалнята. Убеди ме да напусна тази бърлога и да го последвам навън, в росата, в нощния хлад и лунния блясък.

Нарисува пред погледа ми една непозната картина на среднощния Вийет. Особено привлекателно ми представи парка, летния парк с тихите му алеи, самотни, безопасни. Сред тях се намираше един голям каменен басейн — знаех този басейн, седяла бях край него под дълбоките сенки на дървесата, наслаждавала се бях на преливащата студена вода, бистра в зеленикавото, застлано с листа, обрасло с папур корито. Защо да не отида там? Но как? Вратите на парка сега бяха затворени, заключени, пазени от стражи, невъзможно бе да се влезе.

Невъзможно ли? — нека помислим; и докато размишлявах, аз механично се обличах. След като ми бе невъзможно да спя и да лежа спокойно, дълбоко възбудена, какво друго ми оставаше да сторя?

Вратите бяха заключени, пред тях стояха стражи. Но нима нямаше начин да се проникне в парка?

Предишния ден като минавах оттам, бях забелязала, без тогава да й обърна внимание, една пролука в оградата, един изваден кол. Отново видях пред себе си този отвор — видях го съвсем ясно, — тясната, неравна пролука, провиждаща се между липите, засадена стройно като колонада. Мъж не би могъл да се провре през този отвор, нито по-пълна жена, не и мадам Бек; но смятах, че аз мога да мина. Реших, че бих искала да опитам; в този час целият парк щеше да бъде мой — лунният среднощен парк!

Как дълбоко спяха всички! Какъв здрав сън! Какво равномерно дишане! Колко тиха бе цялата огромна къща! Колко ли беше часът? Искаше ми се да узная. Долу в класната стая имаше часовник. Какво ми пречеше да сляза и да видя? На лунната му светлина бялото му голямо лице и гарвановочерните му числа сигурно щяха да се различават ясно.

Можеше да ми попречи единствено изскърцването на вратата или на ключалката. В тези горещи юлски нощи задушният въздух беше нетърпим и вратата на стаята стоеше широко отворена. Дали дъските на спалнята биха издържали стъпките ми, без да ме издадат? Да. Знаех ги къде скърцат и щях да прекрача тези места. Дъбовата стълба изскърцва, докато слизам, но не силно; вече съм в „карето“.

Големите врати на класните стаи са плътно затворени, заключени са с резета. От другата страна, вратата към коридора е отворена. За мен класните стаи са като мрачни тъмници, запокитени далеч от оживените улици, изпълнени с привидения и непоносими спомени, налягали злощастни сред сламата и оковите. Коридорът ми предлага радостна гледка, защото извежда към високия вестибюл, който води направо към улицата.

Ш-т! Часовникът отброява часа. Макар тишината в този манастир да е призрачно дълбока, едва е единадесет. Докато слухът ми очаква да се възцари мълчанието след последния удар, откъм столицата, отвъд зидовете, до мен долита звукът на камбани или по-скоро на духова музика — звук сладостен, победен, отхвърлящ всяка скръб. О, как ми се ще да стигна по-близко до тази музика, да й се наслаждавам сама край обраслия с папур басейн! Пуснете ме да ида — о, пуснете ме да ида там! Но какво ми пречи, какво не ме пуща на свобода?

Ей тук, в коридора, висят градинските ми дрехи, голямата ми шапка, шалът. Огромната тежка външна врата няма ключалка, няма нужда да търся ключа. Тя се отваря с пружинено резе, не е възможно да се отвори отвън, но отвътре то може безшумно да се дръпне. Дали ще съумея? Резето се хлъзга под натиска на ръката ми, хлъзга се с благосклонна лекота. Обхваната съм от учудване, когато порталът се разтваря едва ли не отведнъж; учудвам се, когато прекосявам прага и пристъпвам на павираната улица — удивлявам се на странната лекота, с която можела да се разбие тази тъмница. Като че ли някой друг се грижеше за мене, сякаш някаква всеразтваряща сила бе тръгнала пред мене. Защото самата аз не бях направила никакво усилие.

Тихата улица „Фосет“. На нейното платно намирам онази примамваща странника лятна нощ, за която бях копняла; над себе си виждам луната, усещам нощната роса. Ала не бива да оставам тук. Все още съм твърде близо до старото свърталище, още съм до тъмницата и чувам стоновете на затворниците. Не този покой ми е нужен, него аз не мога да търпя. За мене по лицето на това небе е изписана смъртта на един свят. В парка също ще бъде спокойно — вярно, аз зная, че спокойствието на смъртта прониква навсякъде, — но по-добре да ида в парка.

Тръгвам по добре познатата улица и поемам нагоре към богатия и аристократичен квартал От Вий. Вероятно оттам е долитала музиката, която чух. Сега тя е замлъкнала, но сигурно отново ще засвири. Продължих да вървя. Не ме посрещнаха нито музика, нито музиканти; замести ги друг звук, шум като от голям прилив, от буйни води, който се засили, когато приближих. Блеснаха светлини, усетих раздвижване, дочух звън на камбани. Къде отивах? Стигнах до един голям площад и се озовах като по магия сред весела, буйна, празнуваща тълпа.

Вийет представляваше един огромен блясък, искряща илюминация, сякаш всички са излезли навън; няма я лунната светлина, скрило се е небето. Осветен от своите светлини, градът се наслаждава на собственото си великолепие; пъстри дрехи, големи екипажи, красиви коне и благородни ездачи изпълват осветените улици. Съзирам и някои маски. Сцената е странна, по-странна от сън. Сред този силен блясък в парка навярно е сенчесто и спокойно. Там поне сигурно не ще има факли, лампи, навалица?

Тъкмо си задавах този въпрос, когато край мене премина открит екипаж с познати лица. Тълпата му пречеше да се движи бързо; буйните коне пръхтяха, възпирани от юздата. Разгледах отблизо пътниците в екипажа. Те не можеха да ме видят или поне да ме разпознаят, както бях увита в големия шал, засенчена от сламената шапка (в тази пъстра тълпа всяка дреха изглеждаше на място). Видях конт Дьо Басомпие; видях кръстница в красиви дрехи, хубава и весела; видях тъй също Полина-Мери, обкръжена от тройната нимба на своята прелест, на младостта и на щастието. Гледах лицето й, излъчващо радост, очите й, отразяващи празнична светлина, и не можех да обърна достатъчно внимание на елегантната й рокля. Насреща й седеше Греъм Бретън. Лицето й грееше тъй, защото гледаше към него, светлините в очите й се излъчваха първо от неговите.

Изпитах странно удоволствие да следвам тези приятели, без те да ме виждат; наистина смятах да ги проследя чак до парка. Видях ги как слязоха (вътре не пущаха коли) сред неочакван и още по-голям разкош. Но какво е това? Железните врати между каменните колони бяха оградени от пламтяща арка, изработена от безброй звезди, и докато преминавах крадешком под тази арка — запитах се — къде се намирахме те, и аз?

В една страна на приказките, в една пищна градина в една равнина, осеяна с цветни метеори, в една гора, чиито листа се озаряваха от искрите на алени, червени и златни огньове, в една област, създадена не от дървета и от сенки, а от най-странна и невероятна архитектура — от олтари, храмове, от пирамиди и сфинксове. Колкото и да бе невероятно, чудесата и символите на Египет се бяха струпали в парка на Вийет.

Какво от туй, че пет минути по-късно успях да разгадая тайната — че знаех ключа на загадката, че илюзията се разпръсна? Какво от туй, че бързо различих материалите, от които бяха построени тези тържествени фрагменти — и дървото, и боята, и картонът? Неизбежните открития не успяха да разрушат очарованието, нито да намалят прелестта на тази нощ. Какво от туй, че сега намерих обяснение за това голямо празненство — празненство, от което обикновената улица „Фосет“ не бе и вкусила, макар за бе започнало от ранното утро и все още да продължаваше в късната нощ?

Историята разказва, че в далечното минало в съдбата на Лабасекур настъпила тежка криза, която застрашавала правата и свободите на неговите храбри жители. Пръснали се слухове за заплашваща война, имало дори и война — станали битки по улиците, настъпила суматоха, издигнали се барикади, започнали граждански междуособици, събрала се войската, замеряли се с тухли, разнесли се и изстрели. Историята разказва, че много патриоти паднали в жертва. В старинния квартал Бас Вий имало някаква гробница, в която се пазели свещените кости на мъчениците. По този случай един ден в годината се определяше за празненство в чест на патриотите и мъчениците от онова време; утринта бе за възпоменателна молитва в църквата „Свети Йоан Кръстител“, а вечерта — за представления, развлечения и илюминации като тези, които сега наблюдавах.

Докато съзерцавах образа на бял ибис, закрепен върху колона, докато се наслаждавах на дългата, осветена с факли улица, в чийто край се виждаше един пъстър сфинкс, загубих приятелите, които бях следвала от площада дотук — всъщност те изчезнаха пред погледа ми като привидения. В цялата сцена имаше нещо от съновиденията, всеки образ се люшкаше, всеки миг се стопяваше, всеки глас бе подобен на ехо — присмехулно и неясно. След като Полина и близките й си отидоха, трудно ми бе да кажа дали наистина ги бях видяла, а не ми и трябваха да ме водят сред хаоса, нито ми бяха нужни да ме пазят в нощта.

В тази празнична нощ дори детето беше в безопасност. Половината селячество от околностите на Вийет се беше изсипало тук, а почтените граждани се бяха стекли в парка, облечени в най-новите си дрехи. Сламената ми шапка се губеше сред бонета и жакети, къси фусти и дълги копринени палта, без някой да я забележи. За всеки случай привързах широката й периферия с панделка под брадичката си по цигански и скрих лицето си като под маска.

Невидяна преминавах по алеите, невидяна се смесвах с най-гъстата тълпа. Невъзможно ми беше да се удържа на едно място или да наблюдавам с безразличие. Наслаждавах се на гледката, жадно вдишвах мекия нощен въздух, шумотевицата, светлините, които ту гаснеха, ту блясваха отново. Що се отнася до Щастието и Надеждата, с тях се бях сбогувала, но засега отблъсквах Отчаянието по-далеч.

Смътната цел, към която бавно напредвах, бе каменният басейн с бистрата му вода и зелен бряг; за неговата хладина и сочна зеленина си мислех с неутолимата жажда на треската. Сред блясъка, блъсканицата, сред тълпата и шума все още тайничко и единствено копнеех да достигна до това кръгло кристално огледало и да издебна луната, докато оглежда там седефеното си лице.

Знаех пътя, но сякаш някой ми пречеше да стигна бързо там. Ту интересна сцена, ту примамлив звук ме отклоняваха в различните алеи. Вече съзирах гъстия ред на дървесата, които ограждаха онова вълнисто и нагънато огледало, когато откъм долчинката в дясно долетя музика, каквато, казах си, ще прозвучи, ако пред мен се разтворят вратите на рая — музика, каквато сигурно се е носила над Витлеем в нощта на благата вест.

Песента и нежният акомпанимент се подемаха като че отдалеч; но понесена на бързо криле, през сенките долетя такава буря от съзвучия, че ако нямаше наблизо дърво, на което да се опра, сигурно щях да падна. Стори ми се, че чувам множество гласове, неизброими инструменти, разнообразни и многобройни — различих ловджийски рог, корна, тромпет. Стори ми се, че цяло едно море е запяло с всичките си вълни.

Приливът плисна към мен, а сетне се отдръпна и аз го последвах. Поведе ме към една византийска сграда — нещо като беседка — близо до средата на парка. Наоколо се тълпяха хиляди хора, събрани да чуят големия концерт на открито. Онова, което бях чула, е било, изглежда, хор на ловците; нощта, откритото пространство, сцената и странното ми настроение бяха подсилили звучите и впечатлението от тях.

Видях дами, които светлината правеше още по-красиви. Някои носеха дрехи от воал, други от лъскави сатени; цветята и златистите им къдри трептяха, а воалите са развяваха край украсените им шапки, докато този огромен хор насищаше въздуха над тях с плътни звуци. Повечето от дамите седяха на градински столове, а зад и до тях стояха кавалерите им. В края на тълпата бяха обикновените граждани, простолюдието и полицаите.

Там се изправих и аз. Приятно ми беше да мога да остана безмълвна, непозната и неизвестна съседка на късите фусти и дървените сабо и отдалеч да наблюдавам конкретните рокли, кадифените наметки и шапките с пера. Драго ми бе тъй също да стоя сама — съвсем самичка сред това бурно оживление и радостни лица. Нямах нито желание, нито сили да си пробия път през множеството, затова останах в най-отдалечения край, където чувах, но почти нищо не виждах.

— Госпожицата е застанала на лошо място — обади се нечий глас до мене. Кой се осмеляваше да ме заговори — мен, самотницата? Извърнах се да го отблъсна, а не да му отвърна. Видях един мъж, гражданин, напълно непознат, както ми се стори в първия миг, но в следващия го познах — беше търговец, книжар, който снабдяваше улица „Фосет“ с книги и тетрадки, — човек, известен в нашия пансион като много сприхав и язвителен към нас, редовните му клиенти, но когото лично аз харесвах и смятах за учтив, а дори понякога — за добра душа. Навремето ми бе услужил и ми бе сменил пари. Беше интелигентен. Зад строгия му вид се криеше доброта. Казвала съм си, че по характер напомня господин Еманюел (с когото се познаваха отблизо — виждала бях учителя да стои край полиците на господин Мире и да поглежда новите списания); затова, изглежда, сега се отнесох дружелюбно към него.

Странно бе това, че ме позна под сламената шапка и плътно увития шал, и макар да опитах да отклоня предложението, той настоя да ми пробие път сред навалицата и да ме настани на по-хубаво място. Дори направи и друго — донесе отнякъде и стол. За сетен път се уверих, че сприхавите хора не са най-лошите представители на човешкия род, както най-смирените не всякога са добродушни. Този мил човек, изглежда, не намери за необичайно, че съм тук сама — за него това беше само основателна причина да се погрижи, доколкото може за моето удобство. След като ми намери място и стол, той се оттегли, без да ме разпитва, без да ми подмята, без са каже излишна дума. Нищо чудно, че учителят Еманюел с радост приемаше предложената пура и сядаше да прочете своя фейлетон в магазинчета на господин Мире. Двамата, изглежда, си подхождаха.

Изминаха не повече от пет минути, когато забелязах, че случайността и достойният ми познат отново ме бяха довели близко до една позната група. Точно пред мене седяха семейства Бретън и Дьо Басомпие. Протегнех ли ръка, можех да докосна едно ефирно същество, една царица на феите, облечена в блестящо бяло и горскозелено, като че в горски лилии и техните листа. Кръстница също беше толкова близо, че наведях ли се към нея, дъхът ми щеше да раздвижи панделката на шапката й. стоях прекалено близко. След като един почти чужд човек ме беше познал, чувствувах се неловко от съседството с тия приятели.

Едва не подскочих, когато мисис Бретън, извръщайки се към мистър Хоум, подтиквана от добронамереност, рече:

— Питам се какво ли бе казала моята кръщелница Люси за всичко туй, ако беше тук? Съжалявам, че не я доведохме, много щеше да й е приятно.

— Сигурно, сигурно, с присъщата й сдържаност и благоразумие. Жалко, че не я поканихме — отвърна любезният господин и додаде: — Драго ми е да я наблюдавам: благоразположена, сдържана, доволна.

Колко ми бяха мили; мили са ми и до днес, когато си ги спомням. Как биха могли да се досетят за разкъсващата болка, която бе хвърлила Люси в треска и я беше довела тук, без водач и без утеха, тревожна и упоена почти до лудост? Доиска ми се да се наведа към тях и да отвърна на добротата им безмълвно, с благодарност, изписана в очите. Господин Дьо Басомпие не ме познаваше добре, ала аз го познавах, уважавах го и се възхищавах на характера му — искрен, сърдечен и ентусиазиран. Вероятно бих го заговорила, но в този миг се извърна Греъм. Извърна се решително и достойно, с движение съвсем различно от нервното трепване на един дребен човек. Зад него се намираше огромната тълпа, очите му можеха да срещнат стотици очи и да се вгледат в тях. Защо тогава се втренчи в мен, защо ме затисна с цялата сила на своите големи, сини, проницателни очи? Защо, ако му се е приискало да погледне, не се задоволи с един само поглед? Защо се извърна на стола си, облегна лакът на гърба му и бавно ме заоглежда? Лицето ми не можеше да види; стоях приведена. Не ме бе възможно да ме познае. Свивах се, извръщах се, не исках да ме познае. Той стана, успя да ме приближи, след миг щеше да открие тайната ми. Щеше да сграбчи самоличността ми в своите приятелски, но властни ръце. Имаше само един начин да го избягна или да го спра. Показах му с умолителен жест, че желая да ме остави на мира. А след това, ако упорстваше, щеше да му се отдаде да види една разгневена Люси. Нито достойнството му, нито неговата доброта, нито пък любезността му (а Люси познаваше тези му качества докрай) щяха да бъдат в състояние да ме укротят или да ме превърнат отново в старата покорна сянка. Погледна ме, но отстъпи. Поклати хубавата си глава, но замълча. Върна се на стола си и вече не се върна, хвърли ми само един поглед, по-скоро загрижен, отколкото любопитен, в който прочетох нещо, което успокои сърцето ми, тъй както „южнякът укротява зимата“. Значи всъщност Греъм не бе тъй ледено безразличен към мене. Струва ми се, че в оня благороден господарски дом — неговото сърце — той е отделил едно кътче на тавана, където Люси би намерила подслон, ако станеше нужда. То не бе разкошно като стаите, в които приемаше приятелите си, не бе като вестибюла, където настаняваше своята благотворителност, нито като библиотеката, където приютяваше науката си, а най-малко приличаше на павилиона, в който се развихряше сватбеният му пир; и все пак малко по малко с продължителна и неизменна доброта той успя да ми докаже, че ми пази едно килерче, над чиято врата стоеше надпис „Стаята на Люси“. И аз му пазех място — чисто, което ни веднъж не се осмелих да измеря на дълбочина и ширина. Мисля, че бе като шатрата на арабина от „Хиляда и една нощ“. Цял живот я носих свита в дланта си, но ако я пуснах от затвора й, сигурно щеше да се разстеле и издигне в голям и гостоприемен дом.

Колкото и да бе снизходителен тази нощ, не ми бе възможно да остана наблизо. Трябваше да се откажа от това опасно място и този опасен стол. Издебнах момента, станах и се измъкнах. Можеше да си мисли, да бъде уверен, ако ще, че Люси се е свивала в оня шал и се е криела под онази шапка, ала не можеше да е сигурен докрай, защото не успя да види лицето ми.

Нима онова неспокойство още не ме е оставило? Нима не се бях наситила на преживелици? Не се ли чувствувах вече успокоена, уморена, не исках ли да се прибера у дома? Не. Леглото в общата спалня все още ми се виждаше по-омразно от всичко на света. Хващах се за всяко нещо, което бе в състояние да разсее мислите ми. Имах освен това чувство, че нощната дрямка едва започва, че това дотук е било само пролог. В този горски театър владееше някакъв дух на загадъчност, актьорите и следващите събития се таяха зад сцената. Така мислех; това ми подсказваше и предчувствието.

Вървях напосоки, поддавах се на тласъка на всеки минувач и тъй достигнах до едно място, където дърветата растяха на групи или се извисяваха самотни и разпръскваха гъстата тълпа. Музиката долиташе отдалече, беше и по-тъмно, но тишината не бе потискаща, а пълната луна светеше достатъчно силно. Тук се бяха настанили предимно семейства, граждани от простолюдието, а някои от тях, макар да беше късно, стояха с децата си и не смееха заради тях да се размесят с навалицата.

Три хубави стройни дървета, израснали едно до друго, почти преплели стебла, вдигаха гъста сенчеста корона над малкото зелено хълмче, увенчано с една пейка — пейка, на която можеха да се настанят неколцина, но бе заета само от един, а останалите членове на тази щастлива компания стояха пръснати наоколо; сред почитаемия кръг имаше някаква дама, хванала за ръка малко момиченце.

Когато спрях очи на момиченцето, то се въртеше на пета, теглеше се от ръката на жената и се мяташе напред-назад буйно и скокливо. Несдържаните движения привлякоха вниманието ми, напомниха ми нещо много познато. Когато се вгледах разпознах и облеклото на детето. Лилавото копринено палтенце, малката кожена якичка, бялата шапчица — целият празничен тоалет представляваше празнично облекло на едно ангелче — на жабчето Дезире Бек; и това бе наистина Дезире Бек или някоя дяволче като нея.

Бих могла да кажа, че гледката ме е поразила като гръм, но подобна хипербола ще е прибързана. Поразяващото откритие трябваше да се прояви много по-очебийно, преди нещата да стигнат до своя апогей.

На чия ръка би могла да се люлее малката Дезире тъй безнаказано, чия ръкавица би могла да дърпа тъй безразсъдно, чие рамо би си позволила да опъва тъй егоистично, чии поли би могла да настъпва тъй нахално, ако не ръката, ръкавицата, рамото и роклята на своята благородна майка? Там, увита в индийски шал, със светлозелена копринена шапка — свежа, достойна, весела и приятна, там стоеше мадам Бек.

 

 

Сигурно! Аз пък смятах, че мадам е в своето легло, Дезире също; че и в този късен час спят съня на праведниците сред недостъпните стени, сред пълната самота на улица „Фосет“. А и те не са си представяли „мисис Люси“ другояче; но ето ни и трите, дошли да се увеселяваме и в празнично осветения парк посред нощ!

Всъщност мадам постъпваше според напълно оправдания си навик. Чувала бях учителките да говорят — макар тогава да не бях обърнала внимание, че много често, когато всички мислеха, че спи, да излизала, елегантно облечена, да се забавлява било на опера, на театър или на бал. Мадам нямаше вкус към монашеския живот и полагаше грижи — постоянно, макар и тихомълком — да подслажда живота си със светски забавления.

Край нея стояха неколцина от приятелите й. познах двама-трима от тях. Там беше брат й, господин Виктор Кинт; имаше и друг един, с мустаци и дълга коса — тих, мълчалив мъж, чиито черти носеха отпечатък и прилика, която ме развълнува. Въпреки неговата сдържаност и спокойствие, въпреки разликата в характерите и и изражението у него имаше нещо, което ми напомняше за едно лице, подвижно, пламенно, живо — лице променливо, ту смръщено, ту оживено, — лице, откраднато от моя свят, загубено за моя поглед, лице, с което бяха минали най-прелестните и най-тъжни, и весели мигове в живота ми — онова лице, по което толкова често бях долавяла проява на гениалност, щото не ми бе възможно да обясня което пречи да засияе с целия си блясък оня безсъмнен огън, нещото, духът, самата тайна. Да, този Жозеф Еманюел, този кротък мъж, ми напомняше за пламенния си брат.

До господата Виктор и Жозеф видях още един познат. Третият стоеше в сянка и встрани; и той беше приведен, но облеклото му и плешивата му бяла глава го правеха най-личният сред групата. Беше духовник, бе отец Силас. Не си мисли, читателю, че присъствието му тук е било непривично. Това празненство не бе изява на Панаира на суетата, а годишнина на една патриотична саможертва. Църквата пламенно покровителствува подобни тържества. Тази нощ в парка имаше много свещеници.

Отец Силас стоеше приведен над пейката, над селската скамейка и над онова, което седеше на нея; то бе странно маса, безформена, но величествена. Наистина очертаваха се някакво лице и някакво изражение, но те бяха тъй мъртвешки и тъй странно поставени, защото човек почти си представяше, че главата е отрязана от тялото и случайно хвърлена върху купчина скъпи тъкани. Мътните лъчи на лампата озаряваха пъстри гердани, големи пръстени; нито разсеяната лунна светлина, нито далечните факли успяваха да приглушат ярките цветове на дрехите. Здравейте мадам Валравен! Този път повече от всякога приличате на вещица. И наистина уважаваната дама скоро доказа, че не е нито труп, нито пък привидение, а една свадлива и проклета старица; защото раздразнена от неспирното хленчене на Дезире Бек към майка й да й купи бонбони, гърбавата изведнъж вдигна бастуна с позлатената дръжка и я удари.

И тъй, там бяха мадам Валравен, мадам Бек, отец Силас, цялото съзаклятничество, тайната хунта. Видът на всички тях, сбрани заедно, ми подействува благотворно. Не бих казала, че се усетих безпомощна, стресната или объркана. Те бяха повече от мене, аз бях победена и срината в нозете им, но бях все още жива.