Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Villette, 1853 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Жени Божилова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Набиране
- Гергина
Източник: http://bezmonitor.com
Редактор Красимира Абаджиева
Излязла от печат 26 март 1989
Издателство „Отечество“, София
История
- —Корекция
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
ПРАЗНЕНСТВОТО НА ГОСПОДИН ПОЛ
На другата сутрин станах един час преди зазоряване и довърших моя ланец, коленичила на пода в спалнята до средната поставка, за да се възползувам от последното мъждукане на нощната лампа.
Всичките ми материали — целият ми запас от мъниста и коприна — се свършиха, докато верижката получи желаната от мен дължина и плътност. Изработих я двойна, защото знаех, че за да се задоволи вкусът на оня, за когото я приготвях, трябваше непременно да е много красива. Необходима ми бе малка златна закопчалка. За щастие подобна закопчалка имах на единствената си огърлица. Извадих я оттам, приших я на ланеца, сетне го сгънах внимателно и го сложих в кутийката, която бях купила заради изяществото й — беше от тропическа медена черупка, бледооранжева, покрита с коронка от искрящи сини камъчета. На вътрешната страна на капачето внимателно изгравирах с върха на ножицата нечии инициали.
Читателят, надявам се, помни описанието на тържеството в чест на мадам Бек. Вероятно не е забравил, че на всяка нейна годишнина в училището се събираха пари и се поднасяше подарък. Съблюдаването на този ден бе чест, отдавана единствено на мадам, и макар не толкова тържествено — на нейния роднина и съветник, господин Еманюел. В неговия случай то бе почит, изразена спонтанно, а не премисляна и уговаряна предварително — допълнително доказателство сред многобройните други за уважението, с което се отнасяха ученичките към учителя па литература въпреки неговите пристрастия, предубеждения и раздразнителност. Той бе дал да се разбере, че няма да приеме нито порцелан, нито скъпоценности. Радваше го малкото внимание, стойността, парите изобщо не го трогваха. Диамантеният пръстен или златната кутийка за енфие биха го развълнували много по-малко от някое цвете или рисунка, поднесени му простичко и от сърце. Такъв беше по характер. Не будеше симпатия при първа среща, но печелеше — при продължително общуване.
Празникът на господин Пол бе на първи март, четвъртък. Денят бе топъл и слънчев и тъй като тогава всички посещаваха литургията и освен туй следобедът бе отреден за почивка, разрешаваше се да се излиза из града, да се пазарува и да се ходи на гости, всички тези съображения изискваха по-хубаво облекло и елегантност. Всички носеха чисти яки, а обикновената училищна рокля бе заменена с нещо по-леко и по-светло. В този четвъртък госпожица Зели Сент Пиер си облече копринена дреха — нещо, което се смяташе в Лабасекур за лекомислено разточителство и лукс, — да, дори подхвърляха, че рано сутринта извикала фризьор да й оправи косите. По-наблюдателните ученички откриха, че била напръскала ръцете и кърпичката си нов моден парфюм. Бедната Зели. Напоследък тя често заявяваше, че се е уморила смъртно от този затворен трудов живот, че копнеела да има средства и време, за да си почине, да има кой да работи вместо нея — съпруг, който да й плаща дълговете (затънала бе до гуша в тях), да й купува дрехи и да й даде свобода, както се изразяваше, «за да вкуси малко от удоволствията». Отдавна се шушнеше, че е хвърлила око на господин Еманюел. А господин Еманюел често задържаше погледа си на нея. Стоеше и я наблюдаваше неотлъчно в продължение на дълги минути. Виждала съм го да я гледа цял четвърт час, докато ученичките тихо пишеха съчинение, а той седеше възхитен на естрадата и не вършеше нищо. Осъзнаваща това царствено внимание, тя се притесняваше, хем поласкана, хем удивена, а господинът долавяше какво изпитва и я оглеждаше с отблъскваща проницателност — в някои случаи той притежаваше ужасяващо, безпогрешно прозрение и умееше да улови и най-тайната мисъл в скривалището й, да разголи празните, безплодни места на душата и под най-пищното було; да, както и лошите скъпоценности, скритите недъзи — всичко онова, което и мъже, и жени биха искали да укрият — кривият гръбнак, сакатият крак, с който си се родил, и дори по-лошото — петната и уврежданията, които хората сами си нанасят. Господин Пол бе готов да съчувствува и да прости и най-странния недостатък, стига да си го признаваш открито, ала там, където очите му съзираха непочтено залъгване, където неспокойното му търсещо око откриваше лъжливо прикриване, о, там той проявяваше жестокост и дори проклетия. Екзалтирано дръпваше покривалото от бедните сгърчени нещастници, страстно ги подканваше към хребета на позорния хълм и там ги показваше голи, измамни, жалки, живи лъжци, бедни изчадия, които не биваше да се гледат без покривало. Той смяташе, че постъпва справедливо; що се отнася до мен, съмнявам се дали човекът е в правото си да раздава подобно правосъдие към друг човек. Неведнъж при подобни негови прояви съм се виждала принудена да опростя сълзите на жертвите му и не съм му спестявала гнева и укорите си. Той ги заслужаваше, но не бе лесно да го разубедиш в твърдата му вяра, че е постъпил справедливо и полезно.
След закуската и подир литургията училищният звънец събра всички в класните стаи. Гледката беше красива. Учителки и ученички седяха, спретнато облечени, и всяка държеше в ръка празничен букет — най-хубави и свежи пролетни цветя изпълваха въздуха със своето ухание. Само аз нямах букет. Обичам да гледам цветята, когато растат, ала откъснат ли се, те вече не ме радват. Смятам ги за неща без корен, тленни, приликата им с живота ме натъжава. Никога не поднасям цветя на хората, които обичам, не желая никога да получа цвете от ръце, които са ми скъпи. Госпожица Сент Пиер забеляза, че ръцете ми са празни. Не можеше да повярва, че съм проявила небрежност. Очите й живо потърсиха около мен — не можеше да не съм скрила някъде поне едно символично цвете, някое букетче от виолетки, нещо, с което да си спечеля похвала за проявения вкус, за изобретателност. Невъобразимата англичанка надмина опасенията на парижанката. Тя стоеше буквално «празна», без букетче и без листенце, като зимно дърво. Убедила се, че е тъй, Зели се усмихна доволна.
— Колко разумно сте постъпили, че сте си спестили парите, мис Люси — рече тя. — А пък аз, глупачката, взех и прахосах цели два франка за един букет от парникови цветя!
И тя гордо ми го показа.
Но тихо! Чуват се стъпки — стъпките! Те приближаваха отчетливо както винаги, ала с една отчетливост, казахме си поласкани, вдъхновена от други чувства, не само от нервност и целенасоченост. Стори ни се, че тази сутрин в «устрема» (изразено по-романтично) на нашия учител имаше нещо дружелюбно; и така беше.
Влезе в настроение, което се разля като нов слънчев лъч в и без туй в добре осветения първи клас. Утринната светлина, заиграла сред нашите цветя и огряла засмяно стените, се подсили от благия поздрав на господин Пол. Като истински французин (макар и да не зная защо го казвам, тъй като у него нямаше нито лабасекурска, нито френска кръв), той се бе облякъл за «случая» и за събитието. Очертанията на тялото му не се губеха в неясните, мрачни и затворнически гънки на черното му палто, обратното — фигурата ми (такава, каквато си беше — не смятам да я възвеличавам), бе стегната в елегантен жакет и копринена жилетка от красива материя. Наперената и безобразна «гръцка капа» липсваше. Той приближи гологлав, стиснал в ръката, облечена в ръкавица, една нормална, хубава шапка. Дребничкият човек изглеждаше елегантен, много елегантен. В сините му очи се четеше дружелюбност, мургавото му лице излъчваше добри чувства, които го правеха красиво. Човек просто забравяше, че носът му, макар и немалък, бе някак безформен, че страните му са хлътнали, че челото му е изпъкнало и ръбато, че устата му не е като розова пъпка. Човек го приемаше такъв, какъвто е, и съзнаваше, че е тъкмо противоположното на скучен и незначителен.
Той отиде до катедрата и постави там шапката и ръкавиците си. «Bon jour, mon amies» (Добър ден, приятели), прозвуча гласът му, в който имаше нотки на извинение за острите понякога забележки и хапливо заяждане. Не беше закачлив, добродушен глас, нито пък напевен като на свещеника, ала си бе само негов — бе гласът, с който личеше, че говори от сърце. Това негово сърце понякога наистина проговаряше; макар и раздразнително, то не бе каменно. В кората му имаше места, които бяха много нежни — които го караха да бъде нежен с малките деца, които му позволяваха да се привързва към девойките и жените, макар и да бе бунтовник по душа, той не бе в състояние да отрече, че те го привличат повече, отколкото съществата от неговия пол.
— Всички ние желаем на господина един добър ден и му поднасяме своите поздравления по случай неговия празник — изрече госпожица Зели, обявявайки се за говорителка на събранието, и като пристъпи с присъщите й приветливи движения, постави пред нея своя скъп букет. Той се поклони.
Нареди се дълга редица от поздравяващи. Всички ученички с плъзгащата се походка на чужденките, минаваха край него и оставяха своите цветя. Всяко момиче подреждаше букета си върху катедрата по такъв изкусен начин, че се получи нещо като цветна пирамида — пирамида разцъфтяла, разклонена и извисена с такава пищност, че накрая скри своя герой. След като тази церемония свърши, всички се върнаха по местата си и тогава настъпи дълбока тишина в очакване на неговото слово.
Изминаха цели пет минути, а мълчанието продължаваше; минаха десет, без да се чуе нито звук.
Мнозина от присъствуващите вече започнаха да се чудят какво чака господинът. И с пълно право. Безгласен и невидим, неподвижен и мълчалив, той се притесняваше зад купчината цветя.
Накрая оттам се зачу глас, приглушен, сякаш долиташе от някаква яма:
— Това ли е всичко?
Госпожица Зели се огледа.
— Всички ли предадоха букетите си? — запита тя ученичките.
Да, всички бяха оставили китките си, от най-възрастните до най-малките, от най-високата до най-ниската. Главната учителка го съобщи.
— И това ли е всичко? — прозвуча пак въпросът, изречен с още по-плътна интонация отпреди.
— Господине — изправи се госпожица Сент Пиер и сега заговори с характерната си сладка усмивка, — имам честта да ви съобщя, че с едно-единствено изключение всички присъствуващи в класа са ви поднесли своите цветя. Господинът ще бъде тъй добър да извини мис Люси. Като чужденка, тя най-вероятно не е знаела нашите обичаи или не оценява тяхното значение. Мис Люси е сметнала тази церемония за прекалено лекомислена, за да й отдаде нужното внимание.
— Браво! — промълвих през зъби. — Умееш да приказваш, Зели.
Едно помахване с ръка зад пирамидата бе единственият отговор на думите на госпожица Сент Пиер. Този жест като че ли осъждаше думите и искаше тишина.
След малко ръката бе последвана от цялата фигура; заставайки отпред на естрадата, взрян право пред себе си в огромната карта на света, която прикриваше отсрещната стена, той запита за трети път с много трагичен глас:
— Това ли е всичко?
Все още можех да оправя нещата, като пристъпя към него и сложа в ръката му червеникавата мидена кутийка, която в този миг стисках в своята собствена ръка. Всъщност това и смятах да сторя, но първо смешното държане на господина ме бе накарало да се позабавя, а след това пък превзетата намеса на госпожица Сент Пиер ме бе предизвикала да се въздържа. Читателят, който и без това няма никакви основания да приписва на мис Сноу кой знае какви достойнства на характера, едва ли ще се изненада да научи, че тя е сметнала за унизително да се защищава с намеците на парижанката, а освен това господин Пол изглеждаше толкова нещастен и приемаше пропуска ми тъй надълбоко, щото заслужаваше да бъде подразнен. Не поднесох кутийката, не промених израза си и останах на своето място безчувствена като камък.
— Добре тогава! — долетя гласът на господин Пол; като изрече тази фраза, по лицето му се изписа пристъп на бурни чувства — гняв, възмущение, решителност, — челото му се сбръчка, устните му се свиха, по страните му се вдълбаха дълбоки бръчки. Той преглътна онова, което му се искаше да каже, и се впусна в обичайното си слово.
Не си спомням точно какво беше то. Не слушах. Начинът, по който успя да се овладее, бързината, с която се справи с обидата или гнева си, всичко това ме накара да изпитам чувство, което бе противоположно на присмеха, събуден от въпроса «Това ли е всичко?»
Към края на речта му настъпи весел обрат. Заслушах се с учудване.
Вследствие на едно неочаквано раздвижване изпуснах напръстника си на пода и навеждайки се да го вдигна, ударих глава о острия ръб на масата; злополука, която съвсем естествено предизвика малко суматоха, макар да бе неприятна единствено за мене. Господин Пол се раздразни и като прати по дяволите достойнството и самообладанието, които никога не успяваха да го завладеят докрай, поддаде се на настроението, в което се чувствуваше най-добре.
Не зная как, но докато е произнасял своето слово, той бе успял да прекоси Ламанша и да акостира на английския бряг; заварих го там, където се заслушах.
Хвърляйки унищожителен поглед върху класа — поглед, който имаше за цел да покосява, когато стигне до мене, — той се нахвърли яростно върху «Les anglaises».
Не бях чувала да се говори срещу англичанките така, както говори в оная сутрин господин Пол. Не пощади нищо — нито ума, нито морала, нито поведението, нито външността ми. Особено ясно си спомням хулите срещу високия им ръст, дългите им шии, тънките им ръце, безбожния им скептицизъм, педантичното им образование, развлеченото им облекло, непоносимата им горделивост, престорената им добродетелност; сдъвка ги най-безпощадно и по вида му личеше, че само благоприличието го спира да изрече още по-жестоки неща. О, той беше зъл, отровен, необуздан и в резултата на всичко тъй отблъскващ с грозотата си.
«Ах, ти, малко, проклето, зло човече!, казах си аз, нима съм длъжна да се безпокоя, че съм щяла да те наскърбя, да засегна твоите чувства? Как не, за мен ти си вече без значение, като най-проскубания букет от твоята пирамида.»
Със съжаление признавам, че не успях да доведа докрай това свое решение. За известно време хулите срещу Англия и англичаните не успяха да ме засегнат. Стоически търпях в продължение на петнадесет минути, но тази съскаща усойница бе твърдо решена да ухапе и накрая изрече такива неща — не само за жените ни, но и за най-светлите ни имена и велики мъже, опетнявайки британски щит и окалвайки британското знаме, — че наистина успя да ме ухапе. Със злостна наслада той използува за доказателство най-цветистите злободневни европейски исторически лъжи. Зели и целият клас се разляха в широки усмивки на отмъстително тържество, защото тези шутове лабасекурите изпитват странна и тайна омраза към Англия. Накрая аз ударих силно по масата, отворих уста и изкрещях:
— Да живее Англия, историята и нейните герои! Долу Франция, лъжите и подлеците!
Класът занемя втрещен. Предполагам, че са ме сметнали за луда. Учителят измъкна носната си кърпа и злодейски се усмихна в гънките й. Злонамерено чудовище! Сега вече си мислеше, че е спечелил победа, защото ме бе накарал да се разгневя. Миг след туй то бе в добро настроение. Ласкаво взе да говори за подарените му цветя, изказа се поетично и символично за тяхната прелест, за уханието, чистотата и тъй нататък, послужи се с цветисти френски сравнения между «младите девойки» и красивите цветове пред него; отправи на госпожица Сент Пиер многословен комплимент за нейния пищен букет и завърши с изявлението, че в първата хубава и топла пролетна утрин възнамерявал да изведе целия клас на закуска в полето — «поне онези от класа — додаде натъртено, — които смятам за свои приятели».
— Аз не съм сред тях — възкликнах неволно.
— Добре! — отвърна той и като събра цветята в две ръце, изхвръкна от стаята, а пък аз сложих ръкоделието, ножиците, напръстника и пренебрегнатата кутийка в масата си и се качих горе. Не зная дали той е чувствувал гняв и ярост, но си признавам, че аз бях разтърсена от тях.
Но гневът ми бе странно мимолетен — не бях стояла час на ръба на леглото, припомняйки си вида, държането, думите му, и вече се усмихвах на случилото се. Дори съжалявах, че не съм му подарила кутийката. Имала бях желание да го зарадвам. Ала съдбата не бе повелила това.
Следобед като си спомних, че чиновете на класните стаи са достъпни за всички и като си помислих, че ще е по-добре да прибера онази кутийка заради инициалите на капака й, П. К. Д. Е., за Пол Карл (или Карлос) Давид Еманюел — това бе пълното му име (тези чужденци имат цяла върволица от кръщелни имена), — аз слязох в класната стая.
Тя тънеше в празнична тишина. Приходящите ученички се бяха разотишли, пансионерките бяха излезли на разходка, учителките освен дежурната за седмицата бяха из града на гости или на покупки. Етажът с класните стаи беше пуст, пуста бе и приемната с тежката тържествена лампа, спусната от тавана, с двата разклонени канделабри, с големия роял — затворен, онемял, наслаждаващ се на почивката в средата на седмицата. Учудих се, че вратата на първи клас зее полуотворена, защото обикновено тази стая, когато не учехме, стоеше заключена и в нея освен мадам Бек можех да влизам единствено аз, понеже притежавах втория ключ. Още повече се учудих, когато приближих и дочух отвътре някакво движение — долових стъпки, преместване на стол, шум от отваряне на капак.
«Сигурно мадам Бек извършва своите проверки» — реших, след като поразмислих. Открехнатата врата ми позволяваше да се уверя. Надникнах. И какво съзрях? Не одеянието на мадам Бек — шалът и чистото боне — а палтото и късо подстриганата коса на някой мъж. Тази личност бе седнала пред моята маса. Мургавата му ръка държеше отворения капак, а носът му бе заврян сред книгите ми. Беше с гръб към мене, но не можеше да има никакво съмнение. Бе съблякъл тържествените си дрехи, намъкнал бе любимото си изпоцапано с мастило палто, отвратителната «гръцка шапка» лежеше на пода, сякаш току-що изпусната от ръката, която бе заета с престъпното деяние.
Сега вече знаех, знаех го всъщност отдавна, че тази ръка на господин Еманюел е добре запозната със съдържанието на работната ми маса, че тя е вдигала и спускала капака, бъркала и подреждала съдържанието, което познаваше не по-зле от мене. В това нямаше никакво съмнение, защото той и не се стараеше да се крие. След всяко посещение оставяше ясни и неоспорими знаци. Ала до този миг не го бях хващала на местопрестъплението. Колкото и да го дебнех, не успявах да разбера часовете и миговете на неговите посещения. Познавах делата на добрия дух по класните упражнения, оставяни да пренощуват и пълни с грешки, които на сутринта намирах грижливо поправени. Облагодетелствувах се от неговата доброжелателност с дарения, които приемах с радост и благодарност. Помежду някой пожълтял речник и изпокъсана граматика магически се появяваше нова интересна книга или класически роман, натежал и сладък в своята зрелост. Из кошницата ми засмяно надничаше някоя новела, под нея се спотайваше или памфлет, или списание, от които бяха подбрани пасажите, четени предишната вечер. Нямаше никакво съмнение за източника, от който идваха тези съкровища. Дори без никакъв друг знак, една осъдителна и предателска странност, характерна за всички тях, изясняваше съмненията — до едно миришеха на пури. Естествено, беше възмутително. Така смятах отначало и бързо отварях прозореца да проветря вътрешността на масата си и с два пръста размахвах греховните брошури в пречистващия ветрец. Набързо се излекувах от това. Господин Пол ме залови в момента на деянието, разбра, бързо облекчи ръката ми от товара и миг след това той щеше да бъде хвърлен в разжарената печка. Случи се книга, която много исках да прочета, тъй че този път се оказах по-бърза и решителна от него, върнах си плячката, и след като си върнах книгата, не посмях да рискувам повторно. Но въпреки това до този миг не бях успяла да уловя на местопрестъплението странния, дружелюбен, ухаещ на пури фантом.
Сега най-после го бях пипнала. Ето го пред мене — добрия дух, цял-целеничък, а от устните му се къдреше бледия син дъх на кубинската му любима пура. Пушеше в масата ми; това би могло да го издаде. Раздразнена, но и зарадвана, че ще го изненадам — зарадвана тъй, както домакинята се радва, че е видяла чудотворна добра фея в краварника да дои кравата, — аз тихо се прокраднах в стаята, застанах зад него и крадливо се надвесих над рамото му.
Сърцето му се сви, като видя, че след сутришната враждебност, след привидното ми нехайство, след убеждението, извикано от неговото раздразнение, и след свадата, произлязла от яда му, той, готов да забрави и прости, ми бе донесъл два красиви тома, чиито заглавия и автори бяха гаранция, че са интересни. Както седеше надвесен над масата, той разбъркваше съдържанието, но добронамерено и грижливо — объркваше, но нищо не подреждаше. Разкаяния сви сърцето ми. Навеждах се над него, докато той седеше, неподозиращ нищо, искрено доброжелателен и струва ми се, с най-добри чувства към мен, а моят сутрешен гняв почти се стопи. Учителят Еманюел не ми беше несимпатичен.
Изглежда ме бе чул да дишам. Внезапно се извърна. Нравът му бе нервен, но той никога не се стряскаше и рядко пребледняваше, имаше нещо дръзко у този човек.
— Мислех, че сте отишли в града с другите приятелки — каза той, като бързо успя да се овладее. — Добре е, че не сте. Да не мислите, че ме е било страх да не ме хванете? Нищо подобно. Често надзъртам в масата ви.
— Господине, зная това.
— Понякога намирате тук ту брошура, ту книга, ала не ги прочитате, защото са били обхванати от това, нали? — И той докосна пурата.
— Обхванати са били и от това не стават по-приятни, ала аз ги прочитам.
— Но без удоволствие?
— Не желая да противореча на господина.
— Харесвате ли ги, или поне някои от тях? Приятно ли ви е, че ги оставям тук?
— Господинът ме е виждал да ги чета, и то не един път, знае колко малко са моите развлечения, за да подценявам ония, които той ми дава.
— Правя го от сърце и ако вие забелязвате, че го правя от сърце, и изпитвате известно удоволствие от моите усилия, защо тогава не можем да бъдем приятели?
— Фаталистът би рекъл: защото не можем.
— Тази сутрин — продължи той — станах в светло настроение и се явих в класа щастлив. Вие ми развалихте деня.
— Не, господине, само един или два часа от този ден, и то без умисъл.
— Без умисъл! Не, това бе моят празничен ден, всички освен вас ми пожелаха щастие. Малките момиченца от трети курс до едно ми поднесоха букетче виолетки, изрекоха ми своите поздравления; а вие — нищо. Ни една пъпчица, ни едно листенце, ни едно прошепната дума — ни един поглед. Нима и това беше без умисъл?
— Не съм искала да ви огорча.
— значи тогава наистина не сте знаели за нашия обичай? И не сте се подготвили? Иначе с готовност щяхте да изхарчите няколко стотинки, за да ме зарадвате — стига да сте знаели, че съм го очаквал? Кажете, че е тъй, и всичко ще забравя, болката ми ще стихне.
— Знаех, че сте очаквали, и се бях подготвила, ала не похарчих ни една стотинка за цвете.
— Това е хубаво. Добре е, че сте искрена. Бих ви намразил, ако ме бяхте измамили и излъгали. По-добре е направо да ми кажете: «Пол Карл Еманюел, презирам те, момчето ми!», вместо да се усмихвате престорено, да се правите на дружелюбна, а в сърцето да сте неискрена и студена. Не ви смятам за неискрена и студена, ала съм убеден, че сте направили голяма грешка в живота си. Мисля, че преценките ви са погрешни, че проявявате безразличие там, където дължите благодарност, и преданост и пламенност — където трябва да сте студена като лед. Не си мислете, че желая да изпитвате страст към мене, госпожице, опазил ме бог! Защо се стряскате? Защото казах «страст» ли? Добре, ще повторя. Има такава дума и има такова нещо, макар и не сред тези стени, слава на бога! Не сте дете, за да премълчавам онова, което съществува, ала аз произнесох само думата. А нещото, повярвайте ми, е чуждо на целия ми живот и на моите възгледи. То умря в миналото, по настоящем лежи в пръстта, гробът му е дълбок, добре зарит и много стар. Надявам се, че в бъдеще ще го дочакам да възкръсне за утеха на душата ми, но тогава то ще е променено — и по форма, и по дълбочина на чувството.
Смъртното ще е станало безсмъртно, то ще възкръсне не за земята, а за небето. Единственото, което искам да ви кажа на вас, мис Люси Сноу, е следното: отнасяйте се по-човешки с учителя Пол Еманюел!
Не можех да противореча на подобно изявление и затова замълчах.
— Кажете ми — продължаваше той, — кога е вашият рожден ден, и няма да ми се посвидят няколко сантима за един малък подарък.
— Значи ще постъпите като мене, господине. Това струва повече от няколко сантима и аз не се скъпя за цената.
Извадих кутийката от отворената маса и я сложих в ръката му.
— Тази сутрин я бях приготвила в скута си — продължех — и ако господинът бе малко по-търпелив, а госпожица Сент Пиер не тъй-припряна, а може би трябваше да кажа: ако и аз бях по-спокойна и мъдра, още тогава щях да ви я дам.
Той погледна кутийката. Видях, че ясният й, топъл оттенък и лъчистите сини камъчета зарадваха очите му. Помолих го да я отвори.
— Моите инициали! — възкликна той, показвайки буквите, гравирани на капака. — Кой ви е казал, че се наричам Пол Давид.
— Едно птиченце, господине.
— Прехвръкнало от мен до вас? Тогава значи, когато е необходимо, ще мога да превързвам някоя вест под крилото му?
Измъкна ланеца — без особена стойност, що се отнася до цената, но изтъкан от много коприна и окичен с лъскави мъниста. Това му хареса — започна да го разглежда непресторено, като същинско дете.
— За мене ли е?
— Да, за вас е.
— Над това ли работехте снощи?
— Над него.
— И сте го завършили тази сутрин?
— Да.
— Започнали сте го с намерение да ми го подарите ли?
— Несъмнено.
— И да го поднесете днес, на празненството ми?
— Да.
— С това желание сте го бродирали през цялото време?
Отново потвърдих.
— Тогава да не изразявам нищо от него, да не си казвам: «Тази част не е моя, тя е работена, за да украсява някой друг», така ли?
— В никакъв случай. Нито е необходимо, нито ще е справедливо.
— Значи цялото това е мое?
— Това цялото е ваше.
Начаса господинът разкопча палтото си, закачи ланецът на гърдите си и остави да се вижда колкото можеше повече от него, защото бе от хората, които обичат да показват онова, което харесват. Кутийката прие като прелестна «бонбониера» — впрочем той много обичаше бонбони — и понеже всякога желаеше да споделя с другите онова, което му харесва, раздаваше «дражетата» също тъй щедро, както раздаваше книгите си. Забравих да спомена, че сред милите подаръци, оставени от добрия дух в бюрото ми, често намирах кесийки с шоколадови бонбони. В това отношение проявяваше истински южняшки вкус, нещо, което ние смятаме за детинско. Скромният му обед най-често се състоеше от кифла, която си споделяше с някое дете от трети курс.
— Сега вече празникът ми е истински — заяви той, закопча палтото си и с това приключихме въпроса. След като прелисти двата тома, които ми бе донесъл, изряза с ножчето си няколко страници (преди да заеме другиму, всякога съкращаваше книгите, а особено романите; неведнъж ме е дразнила тази негова строга цензура, защото се нарушаваше връзката в разказа), той стана, поклони се учтиво и се сбогува.
«Сега сме приятели — помислих си — до следващото ни скарване.»
Още същата вечер се удаде възможност да се скараме, но колкото и да е чудно, този път не се възползувахме от случая.
Противно на всички очаквания, господин Пол се появи в часа за учение. След като почти цялата сутрин бяхме с него, не го очаквахме да дойде вечерта. Ала едва бяхме започнали заниманията, и той пристигна. Признавам — зарадвах се, като ги видях, — тъй се зарадвах, че не успях да скрия радостната си усмивка, а когато се запъти към същото място, заради което бяха възникнали онези дълбоки недоразумения, постарах се да не се отмествам прекалено много. Той ме следеше ревниво и скришно, но аз не го сторих, макар и пейката да беше претъпкана. Изчезнал беше предишният импулс да страня от господин Пол. Навикнала бях вече на палтото и «гръцката шапка» и близостта с тези одежди не ме дразнеше, нито ми пречеше. Вече не седях до него напрегната, като «задушена» , както се изразяваше той. Размърдвах се, когато ми се искаше да се раздвижа, покашлях се, когато ми се кашляше, дори се прозях, когато се почувствувах изморена — изобщо правех каквото исках, сляпо уверена в неговата снизходителност. Дръзкото ми поведение не получи заслуженото наказание, поне за тази вечер. Той проявяваше снизходителност и добродушие: не хвърли ни един гневен поглед, не каза ни една пряка дума през цялата вечер. Изобщо не ми проговори и въпреки това усещах, че е изпълнен с дружелюбност. Мълчанието може да бъде най-различно, да изразява различни чувства: никакви думи не биха могли да съобщят по-приятни неща от безмълвното присъствие на господин Пол. Когато донесоха таблите и настана суетнята на вечерята, той си тръгна и на тръгване промълви, че ми желае лека нощ и приятни сънища, и аз наистина прекарах една лека нощ и сънувах приятни сънища.