Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Villette, 1853 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Жени Божилова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Набиране
- Гергина
Източник: http://bezmonitor.com
Редактор Красимира Абаджиева
Излязла от печат 26 март 1989
Издателство „Отечество“, София
История
- —Корекция
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
КОНЦЕРТЪТ
Една сутрин мисис Бретън нахлу в стаята ми и поиска да отворя гардероба и да й покажа дрехите си, което сторих безропотно.
— Ясно — отвърна тя, когато ги огледа. — Трябва да ти се ушие нова рокля.
Излезе. Върна се скоро с някаква шивачка. Тя ми взе мерки.
— Възнамерявам — заяви кръстница — да съблюдавам личния си вкус и в този случай да постъпя както аз намирам за добре.
Два дни по-късно в къщи донесоха една розова рокля!
— Това не може да е за мене! — викнах развълнувана, защото чувствувах, че по-скоро бих се облякла в дрехата на китайски мандарин.
— Ще видим за тебе ли е, или не — отвърна кръстница и додаде решително: — Запомни добре. Ще я облечеш още тази вечер.
Смятах, че това няма да стане; смятах, че няма човешка сила, която да ме принуди да я сложа. Розова рокля! Не я познавах. Тя не ме познаваше. Не бях и свикнала.
Кръстница продължи да ми нарежда: трябвало да отида с нея и Греъм на концерт още същата вечер; този концерт, обясни тя, бил събитие, което щяло да се състои в голямата зала на първото градско голямо общество. Щели да участвуват най-изтъкнатите ученици от консерваторията. След концерта следвала лотария „в полза на бедните“, а като връх на всичко щели да присъствуват кралят, кралицата и престолонаследникът на Лабасекур. Греъм, като изпратил билетите, съобщил, че облеклото трябва да е официално, в знак на уважение към коронованите лица; освен това помолил да се готови точно в седем часа.
Към шест ме изкомандуваха да се кача горе. Без никакво насилие се видях поведена и подвластна на чужда воля; не ме питаха, не ме увещаваха — безропотно бях подчинена. С две думи, облякох розовата рокля, смекчена малко от черната наметка. Заяви ми се, че сега съм „официално облечена“, и бях помолена да се огледам в огледалото. Сторих го страхливо и разтреперано; още по-уплашена и разтреперана се извърнах оттам. Удари седем, доктор Бретън се беше прибрал. Кръстница и аз слязохме долу. Тя беше в кафяво кадифе. Когато вървях в сянката й, дълбоко й завиждах за нейните дипли от тъмно достойнство. Греъм стоеше на вратата на гостната.
„Дано не си каже, че се труфя, за да привличам внимание“, помислих смутена.
— Ето, Люси, заповядайте тези цветя — рече ми той и ми подаде един букет. На облеклото ми не обърна кой знае какво внимание — милата усмивка и одобрителното кимване уталожиха срама и чувството, чу съм смешна. Иначе дрехата ми бе ушита извънредно простичко, без джуфки и волани. Притесняваха ме само леката материя и светлият й цвят; но щом като Греъм не виждаше в нея нищо нелепо, и моите очи скоро се примириха.
Предполагам, че хората, които всяка вечер посещават места за обществено развлечение, не могат да усетят вълнението, с което се изпълват ония, за които това е рядкост. Не зная дали очаквах кой знае какво удоволствие от концерта, тъй като една ли знаех какво ще представлява, но пътуването до там ми беше много приятно. Уютът в затворената карета през студената, но ясна нощ, удоволствието да бъда със спътници, тъй весели и дружелюбни, звездите, които проблясваха през дърветата, докато пътувахме по алеята, а по-сетне широкото нощно небе, когато излязохме на откритото шосе, преминаването през градските порти, светлините на портите, стражите, поставени там, повърхностната проверка, на която бяхме подложени и която много ни развесели — всички тези дреболии за мен, в тяхната новост, криеха странен, възбуждащ чар. Доколко се е дължало на приятелската атмосфера, не мога да кажа. Доктор Джон и майка му бяха в най-добро настроение, подкачаха се през целия път, а с мен се държаха откровено и дружелюбно, сякаш бях от тяхното семейство.
Пътят ни минаваше през едни от най-богатите улици на Вийет — ярко осветени и много по-оживени сега, отколкото дори по пладне. Колко разкошни изглеждаха витрините! Колко доволно, радостно и кипящо течеше животът по широките тротоари! Докато гледах, споходи ме споменът за улица „Фосет“ — градината със зидовете и училищната постройка, и онези тъмни, големи класни стаи, из които точно в този час имах обичая да бродя сама, вгледана в звездите през високите голи прозорци, и да се вслушвам в далечния гласа на четеца в параклиса, многотонно нижещ урока по вероучение. Скоро пак щях да се ослушвам и да бродя така; тази сянка на бъдещето се прокрадна и затъмни лъчезарното настояще.
В това време се бяхме влели в потока от карети, които се движеха в същата посока, и скоро пред нас блесна фасадата на някакво огромно осветено здание. Какво ме очакваше вътре, аз, както вече споменах, не знаех, защото досега не бях посещавала ни едно обществено място за развлечения.
Слязохме под един портал, сред голяма блъсканица и огромна тълпа, но по-големи подробности не си спомням — изведнъж се видях да изкачвам тържествена стълба, широка и полегата, покрита с дълъг мек червен килим, която отвеждаше до две големи врати, с крила, облечени в червен плат.
Не разбрах как се отвориха тези врати — доктор Джон се оправяше с това, но те се отвориха и вътре се показа зала, голяма, широка и висока, чиито кръгли стени и кубест издълбан таван ми се сториха от чисто злато (така изкусно бяха боядисани), олекотени от корнизи, канелюри, гирлянди, които бяха или светли, като позлатени, или снежнобели, като алабастър, или пък златни и бели, преплетени във венци от варакосани листа и снежни лилии; а там, където имаше завеси, килими или възглавници, всички те бяха в тъмночервено. Горе, от купола, искреше нещо, което ме заслепи — огромна маса, както ми се стори, от планински кристал, която блещукаше във фасетки, изобилствуваше от капки, светеше като звезди и пищно се разкрасяваше в оттенъците на скъпоценни камъни, затрептели в цветовете на дъгата. Това не бе друго освен полилея, читателю, ала на мен ми се стори като творение на източни вълшебници. Дори се огледах да видя дали някоя огромна, тъмна, призрачна ръка — ръката на роба на Аладиновата лампа — не се движи сред светлия парфюмиран въздух на купола и не пази това чудно съкровище.
Продължихме да вървим; не знаех накъде, но на един ъгъл изведнъж се сблъскахме с друга група, която идваше насреща ни. И сега виждам тази група как се изпречи пред мен в оня миг — красива дама на средна възраст в тъмно кадифе, един господин, който би могъл да й е син — най-хубавото лице, най-красивата фигура, която изобщо съм виждала, — трета една личност в розова рокля и наметка от черна дантела.
Огледах ги всичките — и третата личност, както другите две, за миг от секундата повярвах, че не ги познавам, и получих непредубедено впечатление от вида им. Ала едва бях възприела впечатлението и още не го бях запечатала в съзнанието си, когато видях, че съм се изпречила пред голямо огледало, запълващо празнината между две колони. Групата, това бяхме ние. Тъй за първи път и може би единствен път в живота си аз изпитах „презрението“ да се видя такава, каквато другите ме виждат. Безполезно е да описвам резултата. Той ми причини объркване, извика чувство на съжаление; не беше ласкаещ, но в края на краищата и на това съм благодарна, можеше да бъде и по-лошо.
Най-сетне заехме местата си, от които обхващахме цялата широка и блестяща, но топла и весела зала. Тя вече беше пълна, и то с прекрасно общество. Не смятам, че жените бяха особено красиви, но облеклата им бяха съвършени, а чужденките, дори ония, които са повлекани в домашно облекло, умеят да се представят добре в обществото. Колкото и непохватни и груби да изглеждат движенията им в пеньоар и с навити коси, всяка от тях крие по някое нежна скланяне на главата и раменете, някоя извивка на устните и свиване на очи, съхранявано тайничко, за да се изявят с „официалния тоалет“, или пък да бъдат прибрани заедно с накитите.
Тук-таме се срещаха и красавици, примери за една хубост от необикновен вид, за стил, несрещан в Англия, от солиден, здраво сложен, скулптурен тип. Тези форми нямаха ъгли; мраморната кариатида е почти също тъй пластична, една богиня на Фидий е също тъй съвършена в своя особен стил и тържествена прелест. Чертите им бяха като ония, с които холандските майстори даряват своите мадони — фламандски класически черти, правилни, но закръглени, прави, но тежки; само полярните снежни поля са в състояние да придадат подобна дълбочина на безизразно спокойствие, на безстрастен покой. Жени като тези не се нуждаят от украшения и рядко ги носят; гладко причесаните коси, плътно слепени, са достатъчен контраст за още по-гладките им страни и чела, дрехите им са съвсем скромни, закръглените рамена и съвършените шии не се нуждаят от огърлици, нито от медальони.
Навремето имах честта и радостта да се опознавам с една такава хубавица. Вялата сила на любовта, която питаеше към самата себе си, бе просто удивителна; надминаваше я единствено гордото безсилие да изпитва интерес към което и да било друго живо същество. В студените й жили не течеше кръв; застояла лимфа изпълваше и почти запушваше артериите й.
Една Юнона седеше пред нас, нещо като прицел за всички очи, знаеше, че я гледат, но оставаше незасегната от магнетичното привличане на погледите — студена, закръглена, руса и красива като бялата колона, овенчана с позлата, която се вдигаше до нея.
Когато забелязах, че вниманието на доктор Джо е съсредоточено изцяло към нея, аз го помолих шепнешком в името на небето да защити здраво сърцето си. „Не бива да се влюбвате в тази дама — рекох аз, — защото отсега мога да ви обещая, че да умрете в нозете й, тя пак няма да ми обикне“.
— Нямам нищо против — заяви ми той; — а защо не си представите, че видът на тази нейна безчувственост може да е най-силният стимул да я ухажвам? Жилването на отчаянието, струва ми се, е най-чудесният възбудител за чувствата ми, но (и той присви рамене) вие не разбирате нищо от тия работи. Ще се посъветвам с майка си. Мамо, застрашен съм.
— Като че ли това ме интересува! — отвърна мисис Бретън.
— О, каква жестока е ориста ми! — възкликна синът й. — Няма човек с по-нечувствителна майка от моята. И през ум не й минава, че може да я сполети бедствие като например някоя снаха.
— Ако не го мисля, то не е защото това бедствие не ми виси над главата; от десет години насам все с това ме плашиш. „Мамо, скоро ще се оженя!“ Чувам го още преди да беше излязъл от пелените.
— Но, мамо, рано или късно то наистина ще стане. Най-неочаквано, тъкмо когато си мислиш, че си в пълна безопасност, аз ще от отида и ще си взема жена, също както Яков или Исав, или някой от другите патриарси, и то жена от дъщерите на тази тук страна.
— На твоя отговорност, Джон Греъм! Това е!
— Тази моя майка смята да остана стар ерген. Каква ревнива старица! Но, моля те, погледни онова прелестно същество със светлосинята сатенена рокля и тъмнорусата коса със сатенени отблясъци, също както роклята й. няма ли да се чувствуваш горда, майко, ако един ден доведа тази богиня в дома ти и я представя като мисис Бретън-младша?
— Никаква богиня няма да доведеш ти в „La Terrasse“, в този малък дом не може да царуват две господарки, особено ако втората е с ръста, дебелината и окръжността на онази могъща кукла от дърво и восък, окичена със сатени.
— Мамо, тя ще изпълни синия ти стол отлично!
— Да изпълни моя стол ли? Отхвърлям тази чужда узурпаторка! За нея той ще се окаже неспокоен стол. Млъкни, Джон Греъм! Затвори си устата и отвори очите.
По време на тази престрелка залата, която ми се бе сторила препълнена, когато влязохме, продължаваше да приема група след група и скоро полукръгът пред сцената представляваше плътна маса от глави, въземаща се полегато от пода до тавана. А и стената, или по-скоро широкият временен подиум, по-голям от която да било сцена, допреди половин час празен, сега преливаше от живот; бяло ято млади девойки, ученички от консерваторията, се бе изсипало безшумно около двата рояла, поставено по средата. Забелязаха ги бях да се появяват, докато Греъм и майка му одумваха хубавицата в синята сатенена дреха, и с интерес проследих как ги подреждат и ръководят. Двамина господа, единият от които разпознах, командуваха тази девическа група. Първият, брадат мъж с артистичен вид и дълга коса, бе виден пианист, а тъй също и най-добрият учител по музика във Вийет; два пъти седмично той се явяваше в пансиона на мадам Бек да дава уроци на няколко от ученичките, чиито родители бяха достатъчно богати да позволят на дъщерите си лукса да учат при него. Наричаше се Жозеф Еманюел и бе породен брат на господин Пол, чиято енергична личност сега се открояваше в лицето на втория господин.
Господин Пол ме развесели, усмихнах се вътрешна, докато го наблюдавах, защото личеше, че е в стихията си, застанал пред погледите на тази огромна и отбрана аудитория да подрежда, да задържа, да стряска сто млади дами. Освен това взимаше всичко съвсем сериозно — бе енергичен, съсредоточен и най-вече безпрекословен, но всъщност какво търсеше тук? Какво общо имаше с музиката или с консерваторията — той, който едва различаваше един тон от друг? Знаех, че единствено страстта му да блесне и да командува го бе довела в тази зала — страст безвредна, само защото бе напълно лишена от корист. Беше съвсем очевидно, че и брат му, господин Жозеф, е под негова команда, както и момичетата. Какъв хищен ястреб беше този малък господин Пол! Скоро на сцената излязоха няколко известни певици и инструменталисти; щом изгряха звездите, подобният на комета учител залезе. Той не можеше да търпи видни личности и знаменитости. Там, където не успяваше да заслепи с блясъка си, той бягаше.
Сега вече всичко бе готово: само едно кътче от залата все още стоеше свободно — кътче, покрито с пурпур, както парадната стълба и вратите, подредено в тапицирани пейки и възглавници, което стояха от двете страни на два тържествени стола, поставени под балдахин.
Прозвуча сигнал, вратите се разтвориха, всички станаха прави, оркестърът засвири тържествено и под съпровода на химна, изпълняван от хора, влязоха кралят, кралицата, дворът на Лабасекур.
За пръв път виждах живи крал и кралица. Можете съответно да си представите как съм напрягала очи, за да разгледам тези европейски владетели. Всеки, който съзира за пръв път кралска особа, неминуемо изживява малка изненада, граничеща с разочарование, загдето тя не се явява седнала на трон, увенчана с корона, стиснала в ръката си скиптър. Очаквайки да видя истински крал и кралица и срещайки всъщност един войник на средна възраст и една доста млада дама, аз се почувствувах едновременно измамена и доволна.
Отлично си припомням този крал — петдесетгодишен мъж, леко прегърбен, с прошарени коси; сред цялата аудитория нямаше ни едно лице, което да напомня неговото. Нито бях чела, нито бях чувала каквото и да било за характера или навиците му; и в първия миг дълбоките йероглифи, вдълбани като с желязна игла по челото, около очите и край устата му, ме удивиха и объркаха. Но след малко по-скоро почувствувах, отколкото осъзнах значението на тези неписани знаци. Пред седеше тих страдалец — един нервен, меланхоличен човек. Тези очи бяха очаквали появата на оня призрак, бяха бдели за появата и изчезването на онова най-странно от привиденията — Хипохондрията. Възможно бе да я съзираше и сега на сцената, възправена насреща му, сред цялата тази възправена тълпа. Хипохондрията има този навик — да се надига изсред хилядите, тъмна като Гибелта, бледа като Болестта и могъща почти като самата Смърт. Нейният другар и нейна жертва се мисли за щастлив в даден миг. „Не се самозабравяй, напомня му тя, ето ме, идвам!“ И смразява кръвта в сърцето му, помрачава светлината в очите му.
Някои биха казали, че тежката чуждестранна корона гънеше челото на краля в тези странни и болезнени бръчки; други биха ги приели като последствие от ранна загуба на скъп човек. Възможно е да се е дължало и на едното, и на другото, но то е било подсилено от този най-мрачен враг на човечеството — меланхоличния характер. Кралицата, неговата съпруга, очевидно знаеше това. Стори ми се, че отражението от скръбта на нейния съпруг падаше като сянка и върху нейното приятно лице. Тази принцеса ми се стори мека, умна, нежна жена — не красива, но съвсем различна от жените със закръглени форми и мраморни чувства, описани на предишните страници. Тя беше деликатна по конструкция, чертите й, макар и изтънчени, подсказваха, че в жилите й тече кръвта на многобройни кралски династии — от тях се излъчваше властност. Изражението на профила й беше приятно, но човек неволно го свързваше с други подобни изражения, при които черти като тези разкриваха нещо друго — слабоумие, развратност, хитрост… Ала очите на кралицата бяха само нейни; съчувствие, доброта, съжаление ги осветяваха с една божествена светлина. Тя беше не господарка, а дама — мила, любеща, елегантна. Съпровождаше я малкият й син, принцът на Лабасекур, младият дук Дьо Диндоньо. Той се бе облегнал на коленете на майка си и от време на време през тази вечер аз я наблюдавах да поглежда към монарха до нея, защото усещаше мрачната му разсеяност, и да се опитва да привлече вниманието му към техния син. Тя често свеждаше глава, за да чуе забележките на момчето, а после усмихнато ги предаваше на своя господар. Смръщеният крал се окопитваше, изслушваше я, усмихваше се и бързо пак се унасяше в мисли. Тъжна и многозначителна бе тази гледка — още по-тежка ми изглеждаше тя, защото както аристократите, тъй и буржоата от Лабасекур сякаш не забелязваха в нея нищо особено. Стори ми се, че ни един от присъствуващите не й обръщаше внимание.
Заедно с краля и кралицата тук бяха и техните придворни, сред които забелязах двама или трима чужди посланици, а с тях пристигна и елитът на чужденците, които живееха във Вийет. Те се разположиха на пурпурните пейки. Жените седяха, повечето от мъжете останаха прави. Черната им редица, изпъната като фон, приличаше на тъмна амалгама, на която се отразяваха пищните цветове пред тях. И тези пищни цветове бяха различни по отблясък, по оттенък, по степенуване; средният ред бе зает от матрони в кадифета и сатени, с пера и скъпоценности, пейките отпред, в дясно от кралицата, бяха определени, изглежда, само да много млади девойки, цветът, а може би би трябвало да кажа пъпките, на вийетската аристокрация. По тях нямаше скъпоценности, накити на косите, кадифета или коприни; простота, чистота, въздушна лекота цареше сред тази девическа група. Млади главички, със сплетени коси и нежни фигури (готвех се да напиша фигури на нимфи, но това щеше да е невярно; няколко от тези девойки, които едва бяха навършили шестнадесет или седемнадесет години, бяха с фигури напети и едри като здрава двадесет и петгодишна англичанка) — нежни фигури, облечени в бяло, бледорозово или ясносиньо, навеждаха на мисли за рай и ангели. Познавах две от тези розови и бели човешки екземпляри. Бяха ученички на мадам Бек — госпожиците Матилд и Анжелик — ученички, които през последната си година в училището би трябвало да са в най-горния клас, но чиито мозъци не успяха да ги измъкнат по-далеч от второ отделение. По английски бяха под мое ръководство и трябва да призная, че за да успеят да преведат смислено само една страница от „Уейкфийлдския викарий“ на Оливър Голдсмит, аз положих огромни усилия. Тъй също в продължение на три месеца едната от тях сядаше на масата срещу мен и количествата хляб, масло и компоти, които поглъщаше, бяха същинско чудо, надминато единствено от големите резени хляб, които отнасяше в спалнята си, когато не бе в състояние да ги изяде на масата. Това бе истина — самата истина.
Познавах и друго едно от тези ангелчета — най-хубавото, или поне по-естественото на вид. Тя седеше до дъщерята на един английски благородник, също откровено, но надменно момиче. И двете бяха с групата на английското посланичество. Тя — моята позната — имаше тънка, стройна фигура, съвсем различна от едрите размери на чуждестранните госпожици; косата й също така не бе стегнато слепена и навита като раковина или сатенена шапчица; косата й приличаше на истинска коса и се къдреше от главата, дълга, вълниста и разпиляна. Тя разговаряше оживено и по всичко личеше, че е доволна от себе си и своето положение. Не погледнах към доктор Бретън, но знаех, че и той е забелязал Дженевра Фаншоу — беше притихнал, отговаряше едносрично на майчините си забележки и скрито въздишаше. Защо въздишаше? Признал си бе, че обича трудната любов; в случая вкусът му бе напълно задоволен. Неговата любима се усмихваше от една сфера, далеч по-нисша от собствената му. Той не можеше да я наближи, не беше сигурен, че ще го дари с усмивка. Местата ни бяха близо до пурпурните пейки, невъзможно беше да не ни забележат от там, и то очи тъй остри и проницателни като тези на мис Фаншоу; и наистина много скоро тя ни съзря — съзря поне доктор Бретън и мисис Бретън. Аз стоях в сянката, да не се забелязвам, защото не желаех да ме познае веднага. Тя втренчи очи в доктор Бретън, а сетне вдигна далекогледа, за да разгледа майка му; миг след това усмихнато зашепна нещо са съседката си. Но тъй като започваше представлението, вниманието й бе привлечено от сцената.
На концерта няма да се спирам, читателят едва ли би се интересувал от моите впечатления, а и безсмислено ще е да го отбелязвам, защото не съм познавач. Младите дами от консерваторията, поради това, че бяха силно изплашени, не се представиха кой знае как на двата рояла. Господин Жозеф Еманюел седеше край тях, докато свиреха, ала той не притежаваше нито такта, нито влиянието на своя роднина, който при подобни обстоятелства непременно щеше да принуди ученичките си да се надъхат с героизъм и самообладание. Господин Пол щеше да постави дебютантките между два огъня — ужаса от слушателите и страха от него самия, — щеше да ги въодушеви с пламъка на отчаянието, защото щеше да ги доведе до ужас. Господин Жозеф не съумя да стори това.
След пианистките в бял муселин се появи една изискана, зряла начумерена дама в бяла сатенена рокля. Тя пя. Пеенето й ми подействува като хитростите на някой фокусник. Питах се как ли го постигаше — как преправяше гласа си тъй, че да се извисява и снишава, да издава такива трели; някоя простичка шотландска песен, изпълнена от обикновен уличен певец, често ме е вълнувала много по-дълбоко.
Подир нея се изстъпи един джентълмен, който, като извиваше ниско тялото си към краля и кралицата и често-често притискаше облечената в бяла ръкавица ръка към областта на сърцето, нададе отчаяни вопли срещу някоя си „невярна Изабел“. Струваше ми се, че особено ми се щеше да спечели симпатиите на кралицата, ала освен ако дълбоко греша, нейно величество го слушаше по-скоро от учтивост, отколкото от интерес. Душевното състояние на въпросния джентълмен бе особено мъчително и на мен ми олекна, когато най-сетне завърши.
Някои от хоровите изпълнения ми се сториха най-сполучливите номера от вечерното забавление. Имаше представителки от най-добрите хорове в страната — типични дебелички лабасекурки. Тези достойни дами пееха, без да се превземат. Сърдечните им излияния имаха поне едно достойнство — ухото се насищаше със задоволство от мощните им гласове. През цялото представление — плахи инструментални дуети, предвзети вокални сола, звучни хорови изпълнения — вниманието им бе поделено между сцената и доктор Бретън. Невъзможно ми бе да го забравя и не преставах да се питам как ли се чувствува, какво ли мисли, дали се забавлява, или напротив. Накрая се обади:
— Как ви се вижда всичко това, Люси? Притихнахте много — рече той с присъщия си весел глас.
— Притихнах — отвърнах му, — защото ми е интересно — не само музиката, но и всичко наоколо.
Той продължи да разговаря с такова самообладание и спокойствие, че аз се зачудих дали наистина е видял онова, което бях видяла и аз. Прошепнах:
— Мис Фаншоу е тук. Забелязахте ли я?
— О, да. Видях, че и вие я забелязахте.
— Дали е дошла и мисис Чолмондли, как мислите?
— Мисис Чолмондли е тук с много голяма компания. Да, Дженевра е в нейната свита, а мисис Чолмондли е в свитата на лейди… която пък е в свитата на кралицата. Ако тоя не бе един от типичните европейски незначителни кралски дворове, чийто най-тържествен блясък не е друго освен провинциализъм в празнични труфела, всичко щеше да е наред.
— Стори ми се, че Дженевра ви видя, нали?
— И аз тъй мисля. Погледнах я няколко пъти, след като вие отместихте поглед от нея, и имах честта да наблюдавам едно малко представление, което вие си спестихте.
Не запитах какво е било. Изчаках го да ми каже сам — нещо, което той стори.
— Мис Фаншоу — обясни той — е с една другарка, дама от аристокрацията. Виждал съм и друг път лейди Сара, лекувал съм благородната й майка. Тя е горда девойка, но никак не е надменна и аз се съмнявам, че Дженевра е спечелила симпатиите й, като е взела съседите им на присмех.
— Какви съседи?
— Мене и моята майка. Що се отнася до мен, това е съвсем естествено. Нищо, струва ми се, не е по-достойно за осмиване от един млад лекар буржоа, но да си присмива на майка ми! Никой не е осмелявал да я подиграва досега. Знаете ли, че присмехулно изтеглените й устни и саркастично насоченият далекоглед извикаха у мен много странни чувства.
— Не обръщайте внимание, доктор Джон. Не си заслужава. Когато Дженевра е в лекомислено настроение, както тази вечер, окото й няма да мигне да се присмее и на онази кротка, замислена кралица или дори на оня меланхоличен крал. Подбуждат я не злорадство, а чистото, безвредно лекомислие. За вятърничава ученичка няма свети неща.
— Но вие забравяте, че аз никога не съм приемал мис Фаншоу като вятърничава ученичка. Нима за мен тя не беше божество — ангелът на моя живот?
— Хм! В това беше и грешката ви.
— Да си призная, без да се залъгваме с надути фрази или измислени сантименталности, наистина имаше един момент преди шест месеца, когато я мислех за божествена. Спомняте ли си разговора ни за подаръците? Не бях докрай откровен с вас по този въпрос; жарта, с която го подехте, ме развесели. За да чуя докрой каквото имахте за ми кажете, аз ви се представих по-наивен, отколкото съм. Изпитанието с подаръците за пръв път ми показа, че Дженевра е смъртна. Ала хубостта й все още ме омайваше. Допреди три дни, допреди три часа аз все още бях неин роб. Когато мина край мен тази вечер, тържествуваща в хубостта си, чувствата ми й отдадоха своята почит; ако не бе оня злощастен присмех, все още щях да й бъда най-предан слуга. Тя мажеше да се посиграе с мене и макар че щях да се почувствувам уязвен, нямаше да ме отблъсне. Чрез мен тя в продължение на десет години не би могла да стори онова, което за миг само успя да направи чрез моята майка.
Той помълча известно време. Никога преди не бях виждала толкова плам и тъй малко светлина в сините очи на доктор Джон.
— Люси — подхвана отново, — погледнете майка ми и ми кажете, без страх и без милост, в каква светлина я виждате вие?
— Каквато съм я виждала винаги — англичанка от средната класа, облечена с вкус, макар и прекалено строго, винаги естествена, със сдържан и жизнерадостен характер.
— Така я виждам и аз — бог да я благослови! Веселите могат да се смеят с мама, но само безхарактерните могат да й се присмиват. Никой не ще я осмее — поне не с мое съгласие; който го стори, ще спечели моето презрение — антипатията ми…
той спря и тъкмо навреме, защото бе започнал да се ядосва — да се ядосва повече, отколкото случаят заслужаваше. Тогава не знаех, че е имал двойна причина да се раздразни от мис Фаншоу. сиянието на лицето му, смелата извивка, която възмущението придаваше на добре оформената му долна устна, ми го разкриха в нова и учудваща светлина. Но редките пристъпи на гняв у сдържаните и кротки хора не са приятни за гледане; не ми хареса и отмъстителния трепет, който сгърчваше силното му младо тяло.
— Плаша ли ви, Люси?
— Не разбирам защо чак толкова се ядосахте.
— Затова — прошепна той в ухото ми, — защото Дженевра не била нито чист ангел, нито добронамерена жена.
— Глупости! Преувеличавате. Тя не е страшна.
— Но е страшна за мене. Където вие сте заслепена, аз мога да прозра. Ала стига по този въпрос. Чакайте да се позабавлявам, като подразня мама. Ще й кажа, че дреме. Мамо, моля ти се, събуди се.
— Джон, да знаеш, че аз ще те събудя, и то как, ако не се държиш по-прилично. Няма ли да млъкнете с Люси, за да чувам какво пеят?
В това време хорът изпълняваше нещо гръмогласно и под неговото прикритие ние бяхме водили нашия разговор.
— Кой, ти ли да чуеш песента, мамо? Залагам моите копчета за яка, които са истински, срещу твоята фалшива брошка, че…
— Моята брошка ли е фалшива, Греъм? Глупаво момче. Знаеш много добре, че това е скъпоценен камък.
— Ха! Това е една от твоите фантазии. Тебе са те измамили!
— Да ме измамят не е толкова лесно, колкото си въобразяваш. Откъде познаваш младите дами от кралската свита, Джон? Забелязах, че две от тях ти отделиха доста голямо внимание през последния половин час.
— Бих предпочел да не ги гледаш.
— Защо? Защото едната подигравателно насочваше далекогледа си към мене ли? Тя е хубаво, глупаво момиче, но нима се страхуваш, че нейният присмех ще разтревожи старата дама?
— Разумната, възхитителна стара дама! Мамо, за мен ти си повече от десет съпруги.
— Не бъди тъй излиятелен, Джон, защото може да припадна и ще трябва да ме изнасяш, а натежа ли ти по този начин, сигурно ще прекроиш последните си думи и ще възкликнеш: „Майко, едва ли десет жени ще са по-лоши за мен, отколкото си ти!“
След концерта идваше тегленето на лотарията с благотворителна цел. Антрактът помежду послужи за всеобща почивка и най-приятното възможно раздвижване и объркване. Бялото ято напусна сцената, вместо него излезе група от забързани мъже, които започнаха да я подготвят за тегленето, а сред тях — и най-зает от всички — отново се появи познатия силует, не висок, но деен, изпълнен с енергия и дейност за трима. Как се трудеше този господин Пол! Как се разпореждаше и в същото време как се впрягаше в работа! Поне шестима души се въртяха наоколо му, за да местят роялите и т. н., но въпреки това той подлагаше рамо. Преливащата му енергия дразнеше, но беше и забавна. Аз отчасти се възмущавах, ала се и развличах от тази суетня. Но в цялото си раздразнение и предубеждение не можех, докато го гледам, да не открия една приятна „наивност“ във всичко, което вършеше и говореше; нито пък да остана сляпа за известни характерни черти на лицето му, които изпъкваха особено ясно сега, при контраста с групата от по-кротки изражения — дълбоката, будна проницателност на очите му, силното му чело, бледо, широко и изпъкнало, подвижната му, изразителна уста. Той не притежаваше спокойствието на силата, ала бе изпълнен с нейното движение и с нейния плам.
Междувременно целият салон се бе раздвижил, повечето от зрителите бяха станали и стояха прави, за разнообразие, другите се разхождаха наоколо, всички разговаряха и се смееха. Пурпурната част представляваше особено оживена сцена. Дългият облак от господа се бе разпокъсал и се бе смесил с дъгата от дами. Двама-трима мъже с външност на военни приближиха до краля и поведоха разговор с него. Кралицата, стана от стола си се плъзгаше сред редицата от млади дами, които ставаха, щом минеше край тях; видях я на всяка да оказва някакъв знак на внимание — мила дума, поглед или усмивка. На двете хубави английски девойки — лейди Сара и Дженевра Фаншоу, тя каза няколко думи; когато ги остави и двете, а особено последната, сякаш заискриха от задоволство. След това ги заговориха няколко други дами и наоколо им се събра малък кръг от мъже: сред тях — най-близко до Дженевра — стоеше конт Дьо Амал.
— Тук е ужасно задушно — рече доктор Бретън и скочи нетърпеливо. — Люси, майко, искате ли да излезем на чист въздух?
— Ти иди с него, Люси — рече мисис Бретън. — Аз предпочитам да поседя.
Аз също бих предпочела да остана, но желанието на Греъм бе по-важно от моето. Придружих го.
Нощният въздух ни се стори остър — поне на мене, защото той сякаш не го и усещаше; ала беше много тихо и осеяно със звезди небе се простираше над нас съвсем ясно. Наметната бях с кожен шал. Поразходихме се по тротоара. Като минавахме под една лампа, Греъм хвана погледа ми.
— Виждате ми се замислена, Люси. Заради мене ли?
— Страхувам се само, че сте наскърбен.
— Нищо подобно. Затова развеселете се като мене. Когато и да умра, Люси, убеден се, че няма да е от любов. Може да се чувствувам засегнат, може би понякога да се натъжавам, но досега нито сърдечна болка, нито дълбоко сърдечно страдание са успявали да обхванат цялото ми същество. В къщи винаги съм весел, нали?
— Така е.
— Драго ми е, че тя се присмя на майка ми. Не бих заменил старата дама за десет хубавици. Тази подигравка ми направи голямо добро. Благодаря ви, мис Фаншоу! — И той вдигна шапката от къдравите си коси и си поклони с насмешка. — Да — продължи Греъм, — благодаря й. Тя ме накара да почувствувам, че девет от десетте части на сърцето ми са били всякога здрави като желязо, а десета пусна кръвчица от едно одраскване — пробождане с ланцет, което ще мине много бързо.
— Сега сте ядосан, разгорещен и негодуващ. Утре ще мислите другояче.
— Кой, аз да съм разгорещен и негодуващ? Не ме познавате! Напротив, сгорещяването ми мина. Студен съм като нощта — която впрочем май е твърде хладна за вас. Да се връщаме.
— Доктор Джон, това е внезапна промяна.
— Не е. Или ако е, за нея има основателни причини — две основателни причини. Едната ви я казах, а сега да се връщаме.
Трудно стигнахме до местата си. Лотарията бе започнала и залата бе обхваната от вълнение. Тълпи задръстваха коридора, по който трябваше да минем; наложи се да поспрем. Поглеждайки случайно наоколо — всъщност чула бях да се произнася името ми, — забелязах съвсем наблизо вездесъщия, неизбежния господин Пол. Гледаше ме сериозно и упорито — гледаше мене, или по-скоро розовата ми рокля, и хаплива забележка блещукаше в очите му. Той имаше навика да се изказва за облеклото както на учителките, тъй и на ученичките в пансиона на мадам Бек — навик, който учителите приемаха като обидно нахалство. Досега не му бях давала повод, защото безличната ми ежедневна дреха не привличаше внимание. Не бях в настроение да се раздразвам повече тази вечер. Вместо да пренебрегна закачката му, реших да пренебрегна присъствието му и рязко отвърнах лице и се загледах в ръкава на доктор Джон, чиято черна дреха ми се стори много по-приятна за съзерцание и утеха, много по-дружелюбна, много по-мила, отколкото, помислих си, мрачното и намръщеното лице на учителя. Доктор Джон сякаш несъзнателно одобри предпочитанието, защото погледна към мен и рече тихо:
— Да, стойте близо до мене, Люси, тези блъскащи се граждани не уважават кой знае колко хората край себе си.
Но не успях да остана вярна на себе си. Поддавайки се на някакво влияние, хипнотично или кой знае какво — влияние нежелано, неприятно, ала силно, — отново погледнах да видя отишъл ли си е господин Пол. Не, той стоеше на същото място и все още ме гледаше, но с различен поглед. Проникнал бе в мислите ми и бе прочел желанието ми да го отблъсна. Подигравателният, но развеселен поглед се бе превърнал в мрачна гримаса и когато му кимнах с намерение да се сдобрим, в замяна получих вдървен и гневен поклон.
— Кого ядосахте, Люси? — прошепна доктор Джон усмихнато. — Кой е този ваш див приятел?
— Един от учителите у мадам Бек — много кисел човек.
— Точно сега ми изглежда много разгневен. Какво му сторихте? За какво е всичко това? Ах, Люси, Люси! Обяснете ми какво значи то.
— Няма нищо загадъчно, повярвайте ми. Господин Еманюел е раздразнителен и понеже погледнах ръкава ви, вместо да му се кланям и да го поздравя, сметна, че не го уважавам.
— Малкият… подхвана доктор Джон. Не зная какво щеше да добави, защото тъкмо в този миг едва не паднах в краката на тълпата. Господин Пол грубо бе разтласкал околните и си пробиваше път с такова незачитане на другите, че от това се случи истинска блъсканица.
— Струва ми се, че той е онова, което сам би нарекъл „злобен“ — заяви доктор Бретън. Тъй си мислех и аз.
Бавно и трудно се провряхме през прохода и най-сетне отново заехме местата си. Тегленето на лотарията продължи близо час. Беше въодушевяваща и забавна картина и понеже всеки от нас имаше билет, и ние изживявахме непрестанното люшкане между надежда и страх, изисквано от завъртането на колелото. Две малки момиченца, на по пет и на шест годинки, изтегляха числата, съответно от сцената се обявяваха и наградите. Печалбите бяха многобройни; макар с не особена стойност. Стана тъй, че и доктор Джон, и аз поотделно спечелихме по нещо. Аз — табакера, а той — дамска шапка — ефирен син тюрбан, изпъстрен със сребърни нишки, от едната страна с кичур пера, подобни на снежен облак. Той беше много склонен да направим замяна, но аз не поисках и да чуя и до ден-днешен пазя тази табакера. Когато я поглеждам, тя ми напомня за старите времена и за една щастлива вечер.
Доктор Джон от своя страна държеше тюрбана си с протегната напред ръка, стиснат между палеца и показалеца, и го разглеждаше с такава смесица от уважение и притеснение, че извикваше бурен смях. След като го разгледа, понече да сложи нежния предмет на пода между нозете си. Изглежда, нямаше никаква представя как трябваше да се отнася с него и как да го пази. И ако майка му не се бе притекла на помощ, сигурна накрая щеше да го стисне под мишница като мъжки цилиндър. Тя го върна обратно в кутията за шапки, откъдето го бе извадил.
През цялата вечер Греъм беше много весел и тази веселост изглеждаше естествена и неподправена. Държането и видът му са трудни за описание; у него имаше нещо особено и по свой начин оригинално. То не бе обикновено сдържане на страстите — той притежаваше неизчерпаема, дълбока и здрава сила, която без никакви мъчителни усилия съзряваше Разочарованието и изтръгваше отровния му зъб. Държането му тази вечер напомняше ония качества, които бях съзряла у него, когато като лекар се занимаваше с болните, грешните и страдащите в Бас Вий. Изглеждаше едновременно решителен, издръжлив и благоразположен. Кой не би го харесал? У него не се забелязваха слабости, които притесняват и те карат да се чудиш как да му помогнеш; от него не се излъчваше раздразнителност, която разтревожва спокойствието и погасява радостта; от неговите устни не си изливаше киселина, която изгаря до костта; очите му не изстрелваха злобни стрели, които да пронижат — ледени, ръждиви и отровни — сърцето. До него човек намираше почивка и убежище, край него — благодатно слънце.
И все пак той нито бе опростил, нито бе забравил мис Фаншоу. Ядоса ли се веднъж, доктор Бретън, изглежда, трудно се умилостивяваше; веднъж отчужден, той не се връщаше назад. Поглеждаше я често — не крадливо и смирено, а решително и открито. Сега Дьо Амал стоеше досами нея; наблизо седеше мисис Чолмондли — и те, и тя бяха изцяло погълнати от разговорите, веселието и вълнението, обхванало пурпурните столове, както и останалата плебейска част от публиката. По време на някакъв особено вълнуващ разговор Дженевра повдигна на няколко пъти ръка. Красива гривна просветваше на нея. Забелязах, че искрите й заблестяха в очите на доктор Джон и се разгоряха в някакъв насмешлив пламък. Той се засмя.
— Смятам — рече, — че ще оставя тюрбана на обичайния си жертвен олтар. Там поне, уверен съм, ще го харесат. Дори гризетката не приема подаръка с по-голяма охота. Странно! Защото, доколкото знам, тя е момиче от добро семейство.
— Ала вие не знаете образованието й, доктор Джон — обясних аз. — Прехвърляна през целия си живот от едно чуждестранно училище в друго, тя спокойно може да прибави неграмотността към списъка на своите недостатъци. А доколкото разбирам от думите й, баща й и майка й са възпитани почти по същия начин.
— Зная, че не е богата, и имаше време, когато това ми доставяше радост — каза той.
— Тя ми разправи — продължих, — че са бедни. Всякога е била откровена. Никога не лъже за неща, за които тези чужденци непременно ще те излъжат. Родителите й имат голямо семейство. Заемат такова положение и имат такива връзки, каквито според тях се поддържат с показност. Непрестанната нужда и пълната им безотговорност са ги довели до отчаяна безскрупулност, що се отнася до начините да си набавят средства за хубави дрехи. Това е положението на нещата и това е единственото, което тя виждала от най-ранно детство.
— Напълно го вярвам и възнамерявах да я преобразя в нещо друго. Но, Люси, за да бъда откровен докрай, тази вечер, докато гледах нея и Дьо Амал, почувствувах нещо ново. Усетих го, преди да забележа безочието, насочено към майка ми. Видях да си разменят погледи веднага след като влязоха, и тези погледи ми ги представиха в много неблагоприятна светлина.
— Какво искате да кажете? Нима не знаете, че флиртуват?
— Ха! Флиртували! Флиртът е невинно средство, с което девойката иска да се хареса на сърдечно влюбения в нея мъж. Но това, за което говоря, не беше флирт. То бе поглед на взаимно и тайно разбирателство, не беше нито девически, нито невинен. Жена, красива дори като Афродита, която хвърля или получава подобен поглед, не може да стане моя съпруга. По-скоро ще се оженя за селянка в къса пола и висока шапка, но ще знам, че е порядъчна.
Не успях да сдържа усмивката си. Уверена бях, че преувеличава случилото се. Уверена бях, че Дженевра, въпреки лекомислието си е съвсем почтена. Казах му го. Той поклати глава и заяви, че не е той човекът, който би й поверил своята мъжка чест.
— А всъщност то е единственото — отвърнах аз, — което можене да й поверите спокойно. Тя е готова да опразни кесията на своя съпруг, да положи на голямо изпитание търпението и характера му. Но не вярвам да опетни нито да позволи друг някой да опетни неговата чест.
— Превръщате се в неин застъпник — рече той. — Нима искате да надяна старите окови?
— Не, драго ми е, че ви виждам свободен, и вярвам, че дълго време ще останете свободен. Но в същото време бъдете справедлив.
— Та аз съм справедлив като Зевсовия син Радамант, Люси. Когато веднъж съм се отчуждил, невъзможно ми е да не бъда и строг. Но вижте! Кралят и кралицата стават. Харесва ми тази кралица, има приятно изражение. А и мама е много изморена. Няма да успеем да довлечем старата дама до дома, ако още се бавим.
— Кой, аз ли съм била уморена, Джон? — извика мисис Бретън, на вид също тъй оживена и будна като сина си. — Ако искаш, ще ти докажа, че мога да стоя повече и от тебе. Нека да останем тук до утринта и на разсъмване ще видим кой ще е по-умореният.
— Не желая да правя подобни опити, защото истината е, мамо, че ти си най- издръжливата от неувехлите и най-младата от матроните. Затова умолявам да си тръгваме, предвид познатите нерви и крехкото здраве на твоя син.
— Ах, безочлив младеж! Виждам, че ти се спи и не бива да ти противореча. А и Люси ми изглежда капнала. Срамота, Люси! На твоята възраст цяла седмица от вечеринки не би ме накарала да пребледнея така. Хайде, тръгвайте и двамата, и може да ви е смешно, но старата дама ще си вземе кутията за шапки заедно с тюрбана.
Което и стори. Предложих да го носа, но тя ме отблъсна с мило възмущение. Кръстница смяташе, че ми стига да се погрижа за себе си. Без да се интересува повече от протокола, сега, сред „дяволската блъсканица“, последвала излизането на краля и кралицата, мисис Бретън тръгна пред нас и решително ни проправи път през тълпата. Греъм вървеше след нея и я закачаше, че била най-цъфтящата гризетка, която бил виждал да носи кутия за шапки. Тъй също ме умоляваше да съм обърнела внимание на това, колко била пленена от светлосиния тюрбан, и изрази убеждението, че рано или късно щяла да си го носи.
Нощта вече бе много студена и много тъмна, но скоро намерихме нашата карета. Насядахме в нея, стоплени и приютени като пред огнище; и пътуването към дома, струва ми се, бе дори по-приятно от пътуването към концерта. Приятно беше, макар че кочияшът, прекарал времето, докато сме били на концерта, в някаква пивница, отмина по тъмното и самотно шосе завоя към „Терасата“, а ние, унесени в разговори и смехове, не забелязахме отклонението. Накрая мисис Бретън заяви, че макар да смятала жилището им за усамотено, не подозирала, че е на края на света, както й се сторило сега, защото според нея вече сме пътували около час и половина, а още не сме свили по алеята.
Тогава Греъм надникна навън и като видя наоколо само просторни пола и непривичния силует на тополи и липи, наредени край незабележимите огради, започна да се досеща какво е станало; той подвикна на кочияшът да спре, слезе, качи се на капрата и сам хвана юздите. Благодарение на него пристигнахме благополучно у дома с близо час и половина закъснение.
Марта не ни бе забравила. В камината играеше весел огън, а масата в трапезарията бе наредена за вечеря. Зарадвахме се и на двете. Вече се сипваше зимната зора, когато си отидохме по стаите. Съблякох розовата рокля и дантелената наметка с чувства, много по-радостни, отколкото когато ги обличах. Сигурно не всички, които блестяха с красивите си дрехи на този концерт, са могли да си кажат същото, защото не всички са били ощастливени от приятелството, с неговата спокойна утеха и скромни надежди.