Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Villette, 1853 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Жени Божилова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Набиране
- Гергина
Източник: http://bezmonitor.com
Редактор Красимира Абаджиева
Излязла от печат 26 март 1989
Издателство „Отечество“, София
История
- —Корекция
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
ПРЕДАТЕЛСКАТА КИХАВИЦА
Отново имах случай да се усмихна — не, всъщност да се присмея — на мадам подир по-малко от едно денонощие след сцената, описана в последната глава.
Вийет има климат също тъй разнообразен, макар и не тъй влажен, както в повечето от европейските столици. След тихият залез последва ветровита нощ и през целия следващ ден бушуваше суха буря — беше мрачно, макар да не валеше; улиците бяха замъглени с прахоляк и пясък от големите булеварди. Не зная дали дори при хубави дни бих се изкушила да прекарам вечерните часове за учение и почивка там, където бях вчера. Моята алея, всъщност всички пътечки и храсти в градината се озаряваха от нова, неприятна светлина; усамотението ми бе станало съмнително, спокойствието — несигурно. Оня прозорец, отгдето валяха записки, бе осквернил приятното до скоро кътче, над което надничаше, а навсякъде другаде очите на цветята бяха прогледнали и чворовете на дървесните стволове се бяха превърнали в тайни уши. Наистина имаше някои растения, стъпкани от доктор Джон по време на неговото припряно и безплодно търсене, които ми се щеше да повдигна, да полея и съживя; оставил бе и следи от стъпки в лехите, но тях въпреки силния вятър аз бях успяла да залича в един свободен миг още рано сутринта, преди някой да ги е зърнал. Замислена, седнах примирена пред бюрото с учебника по немски, докато ученичките се захващаха с вечерните си уроци, а другите учителки се занимаваха с ръкоделията си.
Сцена на тези вечерни занимания бе трапезарията, помещение, далеч по-малко от трите класни стаи, защото тук се допущаха само пансионерките, а те бяха едва двадесетина. От тавана над две маси висяха две лампи; те биваха запалвани от здрач и това бе знак да се затворят учебниците, да се изопнат лицата, да се възцари мълчание и да се започне урокът по вероучение. Споменатият урок по вероучение беше, както скоро открих, замислен предимно за цялостно потъпкване на интелекта, за целесъобразно унижение на ума, лекарство за Здравия Разум, което той да преглъща в свободното си време и да заяква от него доколкото може.
Книгата, по която се водеха заниманията (тя си оставяше все същата и стигнеха ли до края, подхващаха я отначало), представляваше достопочтен на вид том, древен като планините, посивял като старо кметство.
Цели два франка бих дала, само да можех да взема тази книга в ръцете си, да прелистя свещените пожълтели страници, да прочета заглавието, да се взра със собствените си очи в чудовищните измислици, които, като недостойна еретичка, имах право да попивам единствено с невярващите си уши. Тази книга съдържаше легенди за светци. Боже мили (изричам възклицанието с дълбоко уважение), какво само представляваха тези легенди! Какви вагабонти и самохвалковци трябва да са били въпросните светии, ако те сами са се перчели с опасните подвизи и сами са измисляли разказаните чудеса! Всъщност тези легенди не бяха друго освен калугерски фантасмагории, над които човек вътрешно се присмиваше; там тъй също се разискваха и религиозни въпроси и тази попщина на книгата бе дори по-ужасна от калугерското съчинителство. Ушите ми пламтяха, докато слушах по неволя описания за душевно мъченичество, наложено от Рим; ужасните самохвалства на изповедници, които злонамерено бяха осквернили своя свещенически сан, като потъпкваха до най-дълбоко унижение почтени жени и превръщаха благородни девици в най-нещастните робини на света. Разкази, подобни на историята на Конрад и Елизабета Унгарски, се повтаряха през страници с присъщата им ужасна злина, потресаваща тираничност и черно неблагочестие — разкази, пропити от потисничество, лишения и терзания.
Изтърпях тези „уроци по вероучение“ в продължение на няколко вечери, изтърпях ги безгласно, само веднъж счупих върха на ножицата си, защото го забих неволно в проядената от червеи дъска на масата, до която седях. Но след време така започвах да горя, слепоочията, сърцето и китките ми затуптяваха тъй силно, сънят ми след това бе толкоз неспокоен от изживяното притеснение, че не можех да издържам повече. Благоразумието ми подсказваше оттогава нататък да се измъквам из стаята в мига, в който донасяха оная грешна книга. Дори героинята на Уолтър Скот, Моуз Хедриг, не е била подтиквана тъй несдържано да подаде показанията си срещу сержант Ботуел, както аз — да изкажа мнението си по тия попски „уроци по вероучение“. Успявах обаче да се въздържа и овладея и макар всякога, щом Розин влезеше да пали лампите, бързо да се измъквах навън, вършех го все пак незабележимо, в момента на раздвижване, преди да зацари мълчанието, и изчезвах, докато пансионерките прибираха учебниците си.
Изчезвах в мрака. Не се разрешаваше да се движим по коридорите със свещи и учителка, която напущаше трапезарията, можеше да се приюти единствено в мрачното антре, класната стая или спалнята. През зимата отивах в дългите учебни стаи и ги прекосявах бързо, за да се стопля — имах щастие, ако грееше луна, или пък бързо привиквах с бледия светлик на звездите, а често оставах и в пълен мрак. През лятото никога не се стъмняваше дотолкова и тогава се качвах горе, в моя ъгъл на голямата спалня, отварях моя прозорец (тази стая се осветяваше от пет прозореца, високи като големи врати) и облегната навън, гледах към града отвъд градината и слушах духовата музика от парка или дворцовия площад, а междувременно си мислех мои работи, живеех моя живот в мой собствен свят, все още призрачен свят.
И тази вечер, бегълка то папата и неговите творения, изкачих стълбите, стигнах до спалнята, тихо отворих вратата, която всякога бе затворена и която подобно всички други врати в къщата се завъртя безшумно върху добре намазаните си панти. Още преди да видя, почувствувах, че в голямата стая, обикновено пуста, има живо същество. Не се усещаше движение, дихание или някакъв шум, но нямаше я и Празнотата, Самотата не си бе у дома. Всички бели легла — „ангелски легла“, както ги зовяха на френски — се оглеждаха с един поглед. Всички бяха празни: там нямаше ни една спяща душа. Внимателно измъкване на някакво чекмедже стигна до слуха ми. Пристъпих малко встрани и погледът ми обхвана цялото пространство, без да му пречат завесите. Сега вече виждах собственото си легло и моята тоалетка със заключената работна кутия върху нея, и заключените чекмеджета — под нея.
Браво! Закръглена, майчинска фигура, в скромен шал и блестящо чиста нощна шапчица стоеше пред тази тоалетка и усърдно се трудеше, очевидно в желание да ми услужи, подреждайки „мебела“. Капакът на работната кутия зееше отворен, отворено беше и горното чекмедже на долапа. Всеки предмет от съдържанието им беше вдиган и разгъван, всяка хартия бе прочитана, всяка малка кутийка биваше отваряна; удивителна бе ловкостта и възхитителна бе грижливостта, с която се извършваше претърсването. Мадам се трудеше прилежно, „без да бърза, неуморно“. Не отричам, че я наблюдавах с тайна радост. Ако бях мъж, мадам би прочела в очите ми възхищение — толкова бе сръчна, точна, задълбочена във всичко, което вършеше. Движенията на някои хора дразнят със своята непохватност; нейните будеха задоволство с тяхната сръчност. С една дума, аз стоях възхитена, ала трябваше да се насиля и да прекъсна съзерцаването — необходимо бе да се оттегля. Щеше да последва скандал и тя и аз щяхме изведнъж с трясък, да се разкаем до дъно една на друга. Учтивости, преструвки, всичко щеше да падне, аз щях да се принудя да погледна право в очите й и тя — в моите; щяхме да си признаем, че да работим повече заедно, е невъзможно, и щяхме да се разделим завинаги.
Какъв бе смисълът да се подканва подобна развръзка? Аз не бях разгневена и нямах никакво желание да я напущам. Едва ли бих намерила друг работодател, чийто ярем да е тъй лек и лесен за понасяне; истината е, че аз наистина харесвах мадам за нейното благоразумие, а какво мислех за принципите й, не беше от значение. Що се отнася до разузнавателната й система, тя не ми вредеше. Можеше да ме обработва с нея, колкото си щеше, резултатът нямаше да я задоволи. Нелюбима, изгубила надежда за любов, в бедността на своето сърце аз не се боях от шпиони, тъй както просякът не се бои от крадци. Затова се извърнах и побягнах, изтичах долу по стълбите бързо и безшумно, както паякът се спуска по нишката.
Как се смях, като стигнах в класната стая! Сега знаех, че е видяла доктор Джон в градината, знаех какво си мислеше тя. Да гледам тази изпълнена с подозрение жена, тъй погрешно подведена от собствените си измислици, ме разсмиваше силно. Но когато престанах да се смея, обхвана ме гняв, последван от огорчение. И в продължение на един час аз изпитвах непознат за мен и противоречив душевен смут. Яд и смях, плам и тъга разкъсваха сърцето ми помежду си. Пролях горещи сълзи — не за това, че мадам не ми вярваше (пет пари не давах за нейната недоверчивост), но по други причини. Объркани, тревожни мисли разтърсиха спокойствието ми. Ала тъй или инак, вълнението стихна; на другия ден пак си бях предишната Люси Сноу.
Прегледах чекмеджетата си — намерих ги здраво заключени; и най-внимателно взиране не би могло да подскаже промяна или видимо объркване на реда. Малобройните ми дрехи бяха сгънати, както ги бях оставила; малко букетче от бели виолетки, навремето поднеси безмълвно от един непознат (непознат за мен, защото не бяхме разменили нито дума), което бях изсушила и пазех заради сладкия му дъх в най-хубавата си рокля, лежеше непокътнато. Черният ми копринен ешарф, дантелената ми шемизета и маншетите нямаха нито гънка. Една дреха да беше сложила накриво, признавам, по-трудно щях да й простя, ала като видях всичко безупречно и непокътнато, казах си: „Каквото било, било. Това с нищо не ме е засегнало. Защо да се озлобявам?“
Едно нещо ме озадачаваше и аз търсех в себе си ключа на загадката, така както мадам бе ровила в тоалетните ми чекмеджета да открие обяснението. Ако доктор Джон е бил съучастник в пращането на ковчежето в градината, как бе узнал, че е пуснато, и тъй бързо се бе явил да го търси? Толкова много исках да си изясня това, че започнах да прехвърлям в ума си следната смела мисъл: „Защо да не мога, ако ми се удаде удобен случай, да помоля доктор Джон да ми обясни това съвпадение?“
И докато доктор Джон не се мяркаше пред очите ми, наистина си въобразявах, че ще събера смелост да му задам подобен въпрос.
Малката Жоржет вече оздравяваше и съответно лекарят й я посещаваше много по-рядко. Всъщност отдавна вече щеше изобщо да е престанал да идва, ако мадам не бе настояла да идва от време на време, докато детето заякне съвсем.
Една вечер тя влезе в детската стая тъкмо когато Жоржет бе привършила молитвата на своя завалян детски език и аз я бях сложила в леглото. Тя хвана ръчичката й и каза:
— Това дете днес има малко треска. — И веднага, като ме погледна по-нервно от обичайното, добави: — Доктор Джон не е идвал напоследък, нали?
Естествено знаеше това по-добре от всеки друг в домакинството.
— Хубаво тогава — продължи мадам, — излизам да се поразходя малко с фиакър. Ще се отбия при доктор Джон и ще го пратя да види детето. Бих искала да дойде още тази вечер. Страните й горят, пулсът е ускорен. Вие ще го посрещнете. Що се отнася до мен, аз няма да съм у дома.
Всъщност детето си беше здраво — гореше от юлската жега. Да се изпраща за лекар бе точно толкова излишно, колкото да се вика свещеник за последно причастие; освен това мадам почти никога не се „разхождаше“, както се изрази, вечерно време. И накрая, това бе първият път, в който се решаваше да се лиши от възможността да присъствува на визитата на доктор Джон. Във всичко това прозираше някакъв план; разбрах го, но никак не се разтревожих. „Ха, ха, мадам — изсмя се Сърцето-Просяк, — хитрият ви ум е на погрешна следа!“
Тя се оттегли, облечена красиво, със скъп шал и светлозелена шапка — подходяща единствено за свежа кожа като нейната. Питах се какво възнамерява — дали наистина ще прати доктор Джон и дали той ще дойде. Възможно беше да е зает.
Мадам ми бе наредила да държа Жоржет до идването му, следователно имах достатъчно занимание да й разказвам приказки и да вдетенявам говора си, за да ме разбира. Харесвах Жоржет. Тя беше чувствително и обичливо дете. Тази вечер тя ме накара да положа глава на възглавницата й, дори обгърна шията ми с малките си ръчички. Прегръдката и милото потъркване, с което намести бузата си до моята, едва не ме накараха да се разплача от нежна болка. В този дом чувствана бяха оскъдно нещо. Тази кристална капчица от този кристален извор беше прекалено сладка. Тя проникна дълбоко, размекна сърцето и прати влага в очите.
Мина половин-един час. Жоржет проплака, че вече й се спи. „Ще спиш, детенце, на пук на мама и на доктора, — помислих си, — ако до десет минути не дойдат.“
Ето! Дочу се звън, прозвучаха стъпките, изненадвайки стълбището с бързината, с която отхвърляха стъпалата. Розин доведе доктор Джон и с онова освободено държане, характерно за нея, и общо взето, привичка за жителите на Вийет като цяло, остане да чуе какво ще каже. Присъствието на мадам би я върнало набързо към нейните владения в коридора и стаичката, но нито моето, нито онова на който и да било учител или ученичка я тревожеха. Хубавка, спретната и нахална, тя стоеше, мушнала ръце в джобовете на шарената си престилка, и оглеждаше доктор Джон без страх и свян, сякаш той беше картина, а не жив човек.
— На малкото нищо му няма, нали? — запита тя, като кимна с глава към Жоржет.
— Нищо особено — долетя отговор, докато докторът забързано пишеше с молива някаква невинна рецепта.
— Добре тогава! — продължаваше Розин, като пристъпи близо до него, докато той прибираше молива. — А кутийката — намерихте ли я? Господинът онази вечер изчезна като вихрушка, нямах време да го запитам.
— Намерих я — да.
— А кой я беше хвърлил? — продължи Розин, изричайки същите ония думи, които така бих искала да кажа, но нямах нито сили, нито смелост да ги произнеса. Колко умеят някои хора да съкращават пътя до известна цел, която на други изглежда направо недостижима!
— Това може да е моя тайна — възкликна доктор Джон накъсо, но без надменност. Той очевидно познаваше характера на гризетките, или в случая — на Розин.
— Но все пак — не се смути тя, — господинът е знаел, че е хвърлена, щом като дойде да я търси. Откъде знаеше?
— Преглеждах един малък болен в съседния колеж — отвърна той — и видях, като я хвърли от прозореца на неговата стая, затова дойдох да я прибера.
Колко просто било обяснението! В бележката се споменаваше за някакъв лекар, който в момента преглеждал „Гюстав“.
— Така ли! — ахна Розин. — Нима няма нещо тайнствено — някаква тайна любов например?
— Както виждате, тук няма нищо — отвърна докторът, протягайки й своята празна слан.
— Колко жалко! — възкликна гризетката. — А пък аз какво ли вече не си бях помислила.
— Наистина ли? Напразно сте си напъвали ума — отвърна хапливо докторът.
Тя се нацупи. Докторът не успя да сдържи усмивката си, извикана от нейната гримаса. Когато се смееше в изражението му имаше нещо особено добродушно и мило. Забелязах ръката му да се насочва към джоба.
— Колко пъти сте ми отваряли вратата през последния месец? — запита я той.
— Господинът помни по-добре е от мене — долетя готовият отговор.
— Сякаш си нямам друга работа — отвърна той, ала видях да й дава една златна монета, която тя прие невъзмутимо и изтича навън да отговори на звънеца, който сега звънтеше на всеки пет минути, защото придружниците пристигаха да отведат приходящите ученички.
Нека читателят не съди строго Розин. Всъщност тя не беше лошо момиче и нямаше представа, че да приемеш, каквото ти подхвърлят, е оскърбително, нито смяташе за невъзпитано да разговаря като вятърничава сврака с най-благородния мъж на света.
Освен историята с кутийката от слонова кост от горния разговор научих и нещо друго — а именно, че не муселинената рокля, розова или сива, нито пък престилката с къдри и джобчета са виновни за разбитото сърце на доктор Джон. Тази тоалетни принадлежности се оказаха невинни като синята дрешка на малката Жоржет. Толкова по-добре. Но коя тогава бе виновницата? Какви бяха основанията, каква бе причината, какво бе обяснението на цялата история? Някои точки се изясниха, но още много останаха непрогледни като нощта!
„Тъй или инак — креснах си раздразнено, — това не е твоя работа!“ — И като извърна поглед от лицето, върху което бях спряла питащите си очи, вгледах се през прозореца в градината долу. Междувременно доктор Джон, застанал край леглото, бавно нахлузваше ръкавиците си и наблюдаваше как малката му пациентка притваря очи и разтваря розови устнички в прегръдките на съня. Изчаквах да си тръгне с привичния му рязък поклон и едва чутото „лека нощ“. Тъкмо когато взимаше шапката си, очите ми, зареяни към високите жилища, ограждащи градината, видяха познатия прозорец внимателно да се отваря. Не зная дали някой отвърна на този знак откъм невидимия ъгъл на нашата сграда, но незабавно след това нещо бяло и леко полетя надолу от оня прозорец — то се знае, второто любовно писъмце.
— Ето там! — възкликнах неволно.
— Къде? — запита доктор Джон енергично, като се втурна към прозореца. — Какво има?
— Пак повториха същото — отвърнах. — Кърпичка се размаха и нещо падна. — И посочих към прозореца, сега вече затворен и лицемерно безобиден.
— Тичайте веднага, вземете го и го донесете — нареди той и додаде: — На вас никой няма да обърне внимание, а мене ще ме видят.
Тръгнах веднага. Потърсих наоколо и намерих сгъната хартийка, кацнала на долния клон на един храст. Взех я и я занесох на доктор Джон. Този път, убедена съм, дори и Розин не ме забеляза.
Той незабавно накъса писъмцето на малки парченца, без да го прочете.
— Вината изобщо не е у нея, запомнете това! — заяви той, като ме гледаше внимателно.
— Чия вина? — запитах. — Коя е тя?
— Значи още не знаете?
— Понятие нямам.
— Не се ли досещате?
— Не.
— Ако ви познавах по-добре, щях да се изкуша да рискувам, да ви се доверя и тъй щях да осигуря вашето опекунство върху едно невинно и прелестно, но много неопитно същество.
— Като компаньонка ли?
— Да — отвърна той разсеяно. — Ах, какви капани я дебнат! — додаде замислено. И за пръв път вдигна очи и разгледа лицето ми с надежда, стори ми се, да открие по него доброта, която да му позволи да предостави на моите грижи и внимание някакво небесно създание, срещу което заговорничеха силите на злото. Лично аз не изпитах особено желание да се заемам с надзор над каквито да били небесни създания, ала си спомних случката в кантората и реших, че му дължа една услуга. Ако можех да му помогна, готова бях, и не от мен зависеше да решавам по какъв начин. Прикривайки неохотата си, дадох му да разбере, че „аз съм готова да сторя каквото мога и да поема грижата над всяко лице, което го интересува“.
— Всъщност аз съм заинтересуван единствено като наблюдател — обясни той с възхитителна скромност. — Случайно познавам недостойната личност, която вече на два пъти наруши светостта на това място от отсрещния прозорец; тъй също срещал съм в обществото обекта, към когото са насочени тези неприлични стремежи. Нейното изключително превъзходство и вътрешно съперничество според мен би трябвало да пресекат нахалните посегателства още в зародиша им. Но очевидно не е така и тъй като тя е невинна и нищичко не подозира, готов съм да я предпазя от всяко зло, ако имам сили. Но лично аз не съм в състояние да сторя нищо. Не мога да се доближа до нея.
Той замълча.
— Но ето, аз съм готова да ви помогна — повторих пак. — Само ми кажете как.
И бързо прехвърлих през ума си списъка на нашите пансионерки, опитвайки се да открия този пример за подражание, тази скъпоценност, този бисер без драскотина. „Това сигурно ще е мадам — заключих. — Единствено тя притежава дарбата да се преструва на съвършена. Но що се отнася до това, че била невинна, неопитна и т. н., доктор Джон не бива да се заблуждава. Да бъде волята му. Ангелът му ще си остане ангел.“
— Само ми посочете лицето, към което да насоча грижите си — продължих със сериозен тон, макар в себе си да се кисках при мисълта да стана настойница на мадам Бек или на някоя от ученичките.
Доктор Джон притежаваше високо развита чувствителност и веднага по инстинкт почувствува онова, което малко по-дебелокож човек никога не би могъл да усети — а именно, че лекичко му се присмивам. Страните му порозовяха. Полуусмихнат, той се извърна и взе шапката си; тръгваше си. Сърцето ми се сви.
— Готова съм, готова съм да ви помогна — изрекох ревностно. — Ще сторя каквото пожелаете. Ще бдя над вашия ангел. Ще се грижа за нея. Само кажете коя е тя.
— Но вие не можете да не знаете — отговори той вече с искрен глас, макар и много тихо. — Тъй чиста, тъй добра, тъй невиждано красива — невъзможно е в един пансион да има две същества като нея! Имам предвид естествено…
В този миг дръжката на вратата откъм стаята на мадам Бек (която се съобщаваше с детската стая), внезапно щракна, сякаш ръката, която я държеше, се е увила неочаквано. Долетя приглушеното избухване на неудържима кихавица. Подобни малки нещастия се случват с всекиго от нас. Значи мадам, тази великолепна жена, бдеше на поста си! Прибрала се беше незабелязано, прокраднала се бе дотук на пръсти, намираше се в стаята си. Да не беше кихала, щеше да чуе всичко, а и аз също, ала това злощастно кихане стресна доктор Джон. Докато той стоеше сепнат, тя пристъпи към нас бодра, самоуверена, напълно овладяла положението. Всеки, който не я познаваше, би си помислил, че току-що се е върнала, и би отхвърлил мисълта, че ухото й е било залепено на ключалката, поне от десет минути. Престори се, че киха повторно, заяви, че била хванала хрема, и започна многословно да описва разходката си с фиакъра. Прозвуча звънецът за молитва и аз я оставих с доктора.