Шарлот Бронте
Вийет (11)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
СТАЯТА НА ПОРТИЕРКАТА

Беше лято, и то много горещо. Жоржет, най-малкото дете на мадам Бек, се разболя от треска. Дезире, внезапно излекувана от своето страдание, и Фифин бяха изпратени при баба си на село, за да не се заразят и те. Сега наистина имаше нужда от лекарска помощ и мадам, без да обръща внимание на завръщането на доктор Пилюл, който се бе прибрал преди седмица, призова английския му съперник да продължи посещенията си. Една-две от пансионерките също се оплакаха от главоболие и общо взето, изглежда, бяха прихванали болестта от Жоржет. „Сега най-сетне ще повикат доктор Пилюл — казах си аз. — Предпазливата директорка не ще позволи този млад лекар да преглежда ученичките й.“

Директорката беше предпазлива, но беше също тъй готова да поеме рискове. Сама тя заведе доктор Джон в учебната част на заведението и повери на грижите му гордата и хубава Бланш дьо Мелси, както и суетната кокетка Анжелик, нейна приятелка. Доктор Джон изглеждаше благодарен за този акт на доверие и ако сдържаното държане би могло да послужи за оправдание на подобна стъпка, той наистина оправда доверието. Ала тук, в един девически пансион, в този свят на монашеско усамотение и изповедни, присъствие като неговото не можеше да мине незабелязано. Училището злословеше, кухненските прислужници шушукаха, градът подхвана слуховете, родителите започнаха да пишат писма и да правят гневни посещения. Да беше жена с по-слаб характер, мадам щеше да бъде загубена. Не едно съперническо образователно заведение чакаше да се възползува от тази погрешна стъпка — ако наистина беше такава, — за да я съсипе, ала мадам беше силна и макар да беше същинска йезуитка, аз й се възхитих в сърцето си и с неговия глас възкликнах: „Браво!“, докато наблюдавах достойното й държане, умелите й разпоредби, настроението й, нейната непоколебимост.

Тя посрещаше разтревожените родители добродушно и ведро, защото никой като нея не притежаваше или не умееше да си служи с тая прямота и чаровна откровеност на почтената жена, които в много случаи постигаха определената цел бързо и успешно, докато дълбокомислената сериозност и задълбочените философии биха провалили всичко.

— Бедничкият доктор Джон! — възкликваше тя, озарена от весела усмивка, като потъркваше пълните си малки ръце. — Милият млад човек! Та той е най-доброто същество на света! — И се впускаше да обяснява как й се случило да го повика за собствените си деца, които тъй се привързали към него, че само при мисълта за друг лекар се заливали в горчиви сълзи, как, след като тя имала лично доверие на него, сметнала за напълно естествено да му се довери и за питомците си; що се отнасяло до заболяването им, то било истинска дреболия. Бланш и Анжелик страдали от мигрена; доктор Джон им написал рецепта и това било всичко!

Родителите престанаха да мърморят. Бланш и Анжелик й спестиха допълнителни неприятности, като възхвалиха своя лекар до небесата; останалите ученички откликнаха в отговор, заявявайки единодушно, че заболеят ли, ще искат да ги лекува само доктор Джон и никой друг; мадам се засмя, засмяха се и родителите. Изглежда, жителите на Лабасекур имат особено развито чувство към децата си или поне ги глезят толкова много, щото в повечето семейства волята на децата се превръща в закон. Мадам бе похвалена, че в случая е постъпила с майчинска загриженост. Тя излезе от тази история с развети знамена, хората я одобриха като директорка повече от всякога.

И досега не можах да разбера защо сложи на карта интересите си заради доктор Джон. Естествено, знам какво се разправяше. Всички — ученичките, учителите и прислугата — твърдяха, че щяла да се омъжва за него. Уверени бяха в това. Разликата в годините за тях не беше пречка, тъй трябваше да стане.

Вярно е, че обстоятелствата не противоречаха много на тази идея, защото мадам изглеждаше решена да се ползува от услугите му и напълно бе забравила предишното си протеже — Пилюл. Освен това тя особено държеше лично да го посреща при визитите му и всякога беше весела, оживена и мила с него. Нещо повече — по това време тя обръщаше особено голямо внимание на облеклото си. Сутрешното неглиже, нощната шапчица и шалът бяха изоставени. Ранните посещения на доктор Джон всякога я заварваха с красиво подредени кестеняви плитки, изпъната копринена рокля, с кожени обувки вместо меките пантофки — с две думи, наконтена като манекен и свежа като цвете. Аз от своя страна си мисля, че единствената й цел беше да покаже на един много красив мъж, че и тя не е съвсем безлична като жена, защото наистина не бе безлична. Без да е с красиви черти, нито със стройно тяло, тя беше привлекателна. Човек не се уморяваше да я гледа. Никога не биваше еднообразна, скучна, безцветна или банална. Свежият цвят на косата й, сдържаният поглед на сините очи, страните с цвета на зрял плод — всичко това радваше окото умерено, но постоянно.

Дали наистина не си чертаеше планове да привлече доктор Джон за свой съпруг, да го приюти в добре подредения си дом, да го осигури със своите спестявания, за които се говореше, че са доста значителни, и да го обезпечи до края на живота му? Дали доктор Джон подозираше тези нейни кроежи? Срещала го бях да излиза от стаята й с дяволита усмивка, изписана на устните, а в очите му се четеше погъделичкана и ликуваща мъжка суетност. Въпреки хубостта и добродушието си и той не беше съвършен; всъщност сигурно бе твърде несъвършен, щом измамно подклаждаше надежди, които нямаше да се осъществят. Дали пък не желаеше да се осъществят? Разправяха, че нямал пари, че разчитал единствено на професионалния си доход. А мадам, макар с четиридесет години по-възрастна от него, бе от жените, никога не остарява, не завяхват, не се пречупват. Отношенията им очевидно бяха добри. Той вероятно не беше влюбен, но колко са онези, които могат да обичат или да се женят по любов на този свят? Чакахме развръзката. Той какво чакаше, не зная, не зная и защо бе всякога нащрек, ала странността на поведението му, очаквателният, бдителен, съсредоточен, напрегнат израз не изчезваха нито за миг — всъщност засилваха се. Не бях в състояние да проникна докрай в него и струва ми се, той ставаше все по-труден за разгадаване.

Една сутрин треската на малката Жоржет се усили и тя съответно стана още по-раздразнителна, плачеше неспирно, не можех да я успокоя. Смятах, че един от предписаните сиропи не й понася, и се чудех да продължа ли да го давам. Очаквах нетърпеливо доктора, за да го попитам.

На входната врата се позвъни, отвориха му да влезе. Знаех, че беше той, защото го чух да поздравява портиерката. Обикновено веднага се качваше в детската стая, като вземаше стъпалата по три наведнъж и се явяваше пред нас като весела изненада. Изминаха пет минути, изминаха десет, но нито го чух, нито го видях. Какво ли правеше? Сигурно чакаше долу в коридора. Малката Жоржет продължаваше своя хленч, като се обръщаше към мен с думите: „Мини, Мини, мен много болно!“, докато накрая сърцето ми ме заболя за нея. Слязох долу да видя защо го няма. Коридорът беше празен. Къде беше изчезнал? Дали беше с мадам в трапезарията? Но преди малко я бях оставила да се облича в стаята си. Ослушах се. Три ученички съсредоточено се упражняваха на пиано в трите съседни стаи — в трапезарията и в голямата и малката гостна, — а между тях и коридорът се намираше стаята на портиерката, свързана със салоните и първоначално замислена като будоар. По-нататък под съпровода на четвърти инструмент в салона по музика цял един клас, петнадесетина момичета, имаха урок по пеене и тъкмо запяваха някаква баркарола (тъй май я наричаха), от която още си спомням няколко думи. При тези обстоятелства какво друго бих могла да чуя? Достатъчно, струва ми се, стига да имаше какво.

Да, до слуха ми достигна лекомислен, писклив смях, който идеше от гореспоменатата стая, до чиято врата бях застанала — самата врата беше открехната; мъжки глас с нежен и дълбок, умолителен тон произнесе няколко думи, от които долових само възклицанието: „За бога!“ А сетне миг по-късно оттам излезе доктор Джон — очите му блестяха, но не от радост, нито от тържество, светлите му английски бузи горяха, в изражението му се четеше смущение, мъка, напрежение и някаква нежност.

Отворената врата ме скриваше като параван, но дори да му препречвах пътя, щеше да ме отмине, без да ме види. Някакво огорчение, някакво силно страдание измъчваше душата му — не, всъщност нека изразя онова, което почувствувах тогава: някаква скръб, някакво чувство на несправедливост. Мисля, че не гордостта, а чувствата му бяха наранени — ранени жестоко, както ми се стори. Но кой беше мъчителят му? Мадам беше в апартамента си. Стаята, от която излезе, се използуваше единствено от портиерката, а тя, Розин Мату, беше безнравствена, но хубава френска гризетка, лекомислена, капризна, суетна и користолюбива — не вярвах на нея да дължи мъченията, през които току-що бе преминал.

Ала докато размишлявах, нейният глас ясен, макар и малко писклив, подхвана някаква вятърничава френска песничка, която се разнесе през открехнатата врата. Погледнах вътре, не вярвах на очите си. Там, седнала край масата, тя, облечена в красива розова рокля, поръбваше някакво малко кремаво боне. Освен нея в стаята нямаше жива душа, като не се смятат златната рибка в стъкленото кълбо, цветята във вазата и един широк юлски слънчев лъч.

Същинска загадка, ала аз трябваше да бързам горе и да го питам за лекарството.

Доктор Джон седеше на стола край леглото на Жоржет, мадам стоеше пред него. Малката болна, прегледана и утешена, лежеше спокойно. Когато влязох, мадам Бек обсъждаше здравето на самия доктор по повод действителна или въображаема промяна във външния му вид, която тя отдаваше на преумора, и му препоръчваше да си почине и да смени климата. Той я слушаше добродушно, усмихваше се с безразличие и отвръщаше, че тя била „много добра“, но той се чувствувал отлично. Мадам ме призова на помощ, а доктор Джон проследи движението й с поглед, в който прочетох изненада, че се обръща към личност тъй незначителна като мен.

— Какво мислите вие, мис Люси? — запита мадам. — Не го ли намирате пребледнял и отслабнал?

Обикновено в присъствието на доктор Джон аз се ограничавах да изричам едносрични думи. Той беше от хората, в чиито очи завинаги щях да си остана онова неутрално, пасивно същество, за каквото ме мислеше. Този път обаче реших да отговоря с по-дълго изречение, и то умишлено многозначително.

— Сега наистина изглежда зле, но то сигурно се дължи на временна причина. Доктор Джон трябва да е бил огорчен и разтревожен.

Не зная как реагира на думите ми, защото не погледнах към него. В този момент жоржет ме запита на своя завален английски дали може да получи чаша с подсладена вода. Отвърнах й на английски. Той сигурно за пръв път осъзна, че говоря на неговия език. До този миг всякога ме бе смятал за чужденка, зовеше ме „мамзел“ и ми даваше напътствията за лечението на децата на френски език. Понечи да каже нещо, но премисли и замълча.

Мадам продължи да го наставлява. Той поклати засмяно глава, стана и се сбогува с нея учтиво, но все още с изражението на човек, преситен и разглезен от прекалено внимание.

Когато си отиде, мадам се отпусна върху стола, който току-що беше освободил. Тя подпря брадичка на ръката си; цялата живост и дружелюбност се изтриха от лицето й. Стори ми се вкаменена и строга, почти нещастна и мрачна. Въздъхна — веднъж, но много издълбоко. Прокънтя звънецът за утринните занимания. Тя стана. На минаване край тоалетната маса се погледна в огледалото. Един-единствен бял косъм прорязваше кафявите й къдри; отскубна го с отвращение. В ярката лятна светлина лицето й, все още свежо, изглеждаше загубило младежката си сочност, младостта бе отминала. О, мадам, макар и толкоз мъдра, вие също имахте своите слабости. Досега не бях изпитвала жал към мадам, ала сега сърцето ми се сви заради нея, когато помръкнала се извръщаше от огледалото. Сполетяло я беше нещастие. Оная вещица, Разочарованието, й бе подвикнала своето зловещо „Здравей!“ и душата й се отдръпваше погнусена.

Не друга, а Розин! Удивлението ми бе неописуемо. Използувах всяка възможност в оня ден и минах край стаята й пет пъти, за да огледам прелестите й и да открия какво го е привлякло. Тя беше хубавка, млада и носеше елегантна рокля. Уважителни аргументи и струва ми се, достатъчно на брой, според всеки мъдър човек, за да извикат страдание и да обърнат младеж като доктор Джон. И въпреки това в душата ми се прокрадваше далечното желание въпросният доктор да ми е брат или поне да има сестра или майка, които да му се поскарат. Казах „далечно желание“, но бързо го пропъдих, преди да е станало „близко“, защото осъзнах дълбокото му безразсъдство. „Някой друг, казах си, би могъл тъй също да се поскара на мадам за младия й доктор и какво от това?“

Предполагам, че мадам се бе смъмрила сама. В поведението й не личеше никаква слабост, тя с нищо не извика присмеха на околните. Вярно е — не бе изпитвала силни чувства, които да преодолява, нито пък нежни чувства, които да я уязвят болезнено. Истина е също така, че си имаше важно занимание, една истинска работа, която да запълва времето й, да отвлича мислите й, да разпределя интересите й. А най-вече е вярно това, че тя обладаваше едно чудесно здравомислие, с което са надарени малцина жени и мъже, и с помощта на това съчетание от предимства тя се държа мъдро — държа се добре. Още веднъж: „Браво, мадам Бек! Видях ви да се преборвате с един ангел на пристрастието, сражавахте се добре и го надвихте!“