Фридрих Хьолдерлин
Смелостта на поета

Нали сродни на теб са всички живи създания?

        Нали те откърмят и служат ти парките даже?

                Затуй продължавай да крачиш в живота

                        Все тъй беззащитен и се не бой!

 

Всичко, което се случва, за тебе е благословено,

        Превръща се в радост! Какво би могло

                Да те засегне, сърце? Какво би могло

                        Да те слети по пътя ти?

 

Както спокойно покрай брега, или в сребристия

        Шумен поток, или над стихнали

                Бездни леко

                        Плувецът се движи — така и ние,

 

Ние, поетите на народа, с охота сме там,

        Където животът ври и кипи — ведри и мили към всички,

                С вяра във всеки! Защото как инак

                        Бихме възпели бога на всекиго?

 

А когато все пак вълната ласкаво хвърли в глъбта

        Някой от смелите, доблестно вярващ,

                Когато гласът на певеца

                        Накрая заглъхне в чертога лазурен —

 

Ведро загинал е той и горите самотни

        Дълго оплакват смъртта на своя любимец;

                Понякога Девата слуша

                        От клоните ведрата негова песен.

 

Привечер, дойде ли някой събрат

        При гроба на своя другар, размишлява той

                Край свидното паметно място,

                        Мълчи и си тръгва с още по-силна надежда.

 

1801