Йохан Волфганг Гьоте
Моята богиня

Коя ле безсмъртна

Венец заслужава?

Няма да споря,

Но аз го отреждам

На вечно подвижната,

Винаги новата,

Чудната щерка не Юпитер,

Свидното негово чедо —

Фантазия!

 

Защото на нея

Той позволи

Всички прищевки,

Които по право

За себе си пази;

И сам весели се

С безумката.

 

Тя може, обкичена с рози,

Яхнала лилиев стрък,

Да броди из китни долѝни,

Летните птици да води

И с пчелно хоботче

Лека и вкусна роса

От цветните чашки да пие.

 

Също тя може

С развени къдрици

И поглед навъсен

Сред вихри да стене

Край стръмни чукари

И в хиляди багри

На утро и вечер,

Неспир променлива

Като лунния лик,

Да блясва пред смъртните.

 

Нека тук всички

Възхвалим бащата,

Великия старец,

Задето тъй дивна,

Невехнещо-млада съпруга

На смъртните хора

Склони да даде!

 

Защото единствено нас

Той обручи със нея

В небесен съюз

И повели й

В радост и скърби

Вярна съпруга да бъде,

Да не ни изоставя!

 

Всичките други

Злочести създания

На многодетната

Майка Земя

Едвам поминуват

В тъмни наслади

И лихи страдания

На мимолетния

Скуден живот,

Превити в ярема

На вечната Нужда.

 

Обаче на нас

Той отстъпи, ликувайте!,

Своята палава,

Галена щерка.

Срещнете я с ласки

Като любима!

Отдайте й почит

На мила стопанка!

 

И нека свекървата —

Старата Мъдрост —

Душицата нежна

Не хока!

 

Също познавам сестра й,

По-зрялата, по-разсъдливата:

Кротката моя другарка.

О, нека, додето угасне

В очите ми зракът,

Тя не отвръща от мене лика си,

Достойната моя водителка

И вечна утеха — Надеждата!

 

1780