Хърбърт Уелс
Война на световете (9)

IX
Военните действия започват

Съботата живее в паметта ми като ден на тревожно очакване. Тя беше също и изнурителен ден, горещ и задушен, с много резки колебания на барометъра, както ми казаха. Бях спал много малко (макар че жена ми бе успяла да си поспи) и станах рано. Преди закуска излязох в градината, постоях там и се поослушах, но откъм мерата не се чуваше нищо освен една чучулига.

Млекарят дойде в обикновеното време. Аз чух трополенето на неговата кола и отидох при страничната портичка да го питам за последните новини. Той ми каза, че през нощта марсианците били обкръжени от войска и че се очаквали топове. После… познат, успокояващ звук: чух приближаващ се към Уокинг влак.

— Няма да ги убиват, ако могат да минат без това — каза млекарят.

Видях, че моят съсед работи в градината си, поприказвах си с него и влязох да закуся. Утрото протичаше по най-обикновен начин. Съседът беше на мнение, че през деня войските ще успеят да пленят или да унищожат марсианците.

— Жалко, че не се оставят човек да се доближи до тях — каза той. — Любопитно би било да узнаем какъв е животът на друга планета; бихме могли да понаучим едно-друго.

Той дойде до оградата и ми протегна шепа ягоди, защото обичаше не само да работи в градината, но и да почерпи с плодовете й. Същевременно ми каза за подпалилата се борова гора около игрището за голф в Байфлит.

— Разправят — добави той. — че там паднал още един от тия проклети цилиндри,, номер две. Стигаше ни и един. Всичко това ще струва доста парички на застрахователните дружества, докато обезщетят пострадалите. — При тези думи той се засмя с най-голямо добродушие, каза, че гората още горяла и ми посочи димна пелена в небето. — Там не ще може да се стъпи с дни поради дебелия слой тлеещи борови игли и торф — забеляза той и със сериозен тон заговори за „нещастния Огилви“.

След закуска, вместо да работя, реших да се поразходя към мерата. Под железопътния надлез видях група войници — май че бяха сапьори, — мъже с малки кръгли кепета, разкопчани мръсни червени куртки, под които се виждаха сините им ризи, черни бричове и стигащи само до прасците ботуши. Те ми казаха, че никой не можел да мине оттатък канала и като погледнах по пътя към моста, видях там часовой от Кардигънския полк. Поприказвах си с тези войници, разправих им, че съм видял марсианците предишната вечер. Понеже никой от тях не беше видял марсианците, те имаха много смътна представа за тях и ме засипаха с въпроси. Казаха ми, че не знаели кой е заповядал придвижването на войсковите части; според тях в генералния щаб се стигнало до пререкания. Обикновеният сапьор е много по-образован от простия войник и те разсъждаваха за особените условия на вероятното сражение с доста голяма съобразителност. Описах им топлинния лъч и между тях се разгоря спор.

— Ако питате мене, трябва да се приближим под прикритие и да ги атакуваме — каза един.

— Ех, че го рече! — обади се друг. — Какво ще ти помогне прикритието против тая тяхна топлина? Искаш да те опекат? Трябва да се доближим колкото позволява местността, а след това да изкопаем окоп.

— Стига с твоите окопи! Вечно все за окопи разправяш; трябвало е да се родиш къртица, Снипи.

— Казвате, че нямали врат, а? — неочаквано ме попита трети, дребен мургав човечец със замечтан вид, който пушеше лула.

Повторих описанието си.

— Октоподи — каза той, — ето как бих ги нарекъл. В евангелието пише за ловци на човеци, ама сега ще бъдем бойци срещу риби!

— Да убиваш такива гадове не е никакво престъпление — рече първият.

— Защо не ги обсипят тия гадини със снаряди, та да ги затрият? — забеляза дребното мургаво войниче. — Знаем ли какво могат да направят!

— Къде ти са снарядите? — възрази първият войник. — Няма време. Аз ще кажа, че трябва да се атакуват, и то веднага.

Те продължаваха в същия дух. След малко аз ги оставих и се запътих към гарата да си купя всички сутрешни вестници, които успея да намеря.

Но няма да отегчавам читателя с описване на тази дълга сутрин и на още по-дългия следобед. Мерата не можах да зърна, понеже дори камбанариите на Хорселската и Чобъмската черква бяха в ръцете на военните власти. Войниците, които разпитвах, не знаеха нищо, а офицерите си даваха тайнствен вид и бяха заети. Забелязах, че хората в градчето се чувствуват пак съвсем сигурни в присъствието на военните и за първи път от Маршал, тютюнотърговеца, чух, че син му бил между загиналите на мерата. Войниците бяха накарали живущите по окрайнината на Хорсел да заключат домовете си и да ги напуснат.

За обед се върнах към два, много уморен, понеже, както казах, денят беше извънредно горещ и тежък, и за да се освежа, направих след обед студена баня. Към четири и половина отидох на гарата да си взема вечерен вестник, защото в сутрешните имаше само много неточно описание на убиването на Стент, Хендерсън, Огилви и другите. Но нямаше почти нищо ново за мене. Марсианците не си подавали и носа. Изглежда, те били заети в ямата си, оттам долитал звук на чукане и почти непрекъснато се издигал стълб дим. Очевидно те се занимавали с подготовка за борба. „Направени са били нови опити да им се сигнализира, но без успех“ — гласеше стереотипната вестникарска формула. Един от сапьорите ми каза, че сигналите давал човек, скрит в ров, с флаг на дълъг прът. Марсианците обръщали на тези опити за разбирателство толкова внимание, колкото ние бихме обърнали върху мученето на някоя крава.

Трябва да си призная, че цялото това въоръжаване, всичките тези приготовления много ме развълнуваха. Аз се настроих войнствено и във въображението си разбивах завоевателите по какви ли не невероятни начини; у мен се събудиха до известна степен хлапашките ми мечти за сражения и геройски дела. Не можех дори да го сметна за равен бой тогава. Те ми се виждаха твърде безпомощни в своята яма.

Към три часа на равни интервали забумтя един топ в Чъртси или Адълстън. Научих, че обстрелвали тлеещата борова гора, където паднал вторият цилиндър, с надеждата да го унищожат, преди да се е отворил. Ала едва към пет часа едно полско оръдие стигна в Чобъм, за да се използува против първия отряд марсианци.

Към шест вечерта, когато пиех чай с жена си в беседката и разгорещено говорех за предстоящото сражение, чух глуха детонация откъм мерата, а веднага след това честа стрелба. Почти в същия миг, съвсем близо до нас, се разнесе страхотно силен трясък, който разтресе земята, и когато изскочих на моравата, видях върхарите на дърветата около Ориенталския колеж да избухват в димни червени пламъци, а камбанарията на черквицата до него да се превръща в развалини. Минарето на джамията беше изчезнало, а покривът на самия колеж имаше такъв вид, сякаш е бил обстрелван от някое стотонно оръдие. Един от нашите комини се попука като ударен от снаряд, срути се и едно парче с тропот се търколи по керемидите и се разтроши на куп червени отломки върху лехата пред прозореца на моя кабинет.

Жена ми и аз стояхме поразени. Изведнъж си дадох сметка, че сега, след като колежът е бил пометен от пътя, билото на хълма Мейбъри трябва да е в обсега на топлинния лъч на марсианците.

При тази мисъл хванах жена си за ръка и без всякакви церемонии я измъкнах на пътя. После изтичах да изведа прислужницата, като й обещах сам да сваля от горния етаж сандъчето, за което тя се завайка.

— Не виждам възможност да останем тука — казах аз и още докато говорех, на мерата за миг отново се чу стрелба.

— Но къде ще отидем? — с ужас ме попита жена ми. Озадачен, се замислих. Тогава си спомних за братовчедите й в Ледърхед.

— В Ледърхед! — изкрещях аз, за да надвикам разнеслия се тътнеж.

Тя погледна към надолнището. Хората, изумени, излизаха от къщите си.

— Как ще стигнем до Ледърхед? — попита ме тя. В подножието на хълма видях команда хусари да минават под железопътния мост; трима препуснаха в галоп през отворените порти на Ориенталския колеж; двама други слязоха от конете и затичаха от къща на къща. Слънцето, което грееше през пушеците, издигащи се от върховете на дърветата, изглеждаше кървавочервено и заливаше всичко с непривична мъртвешка светлина.

— Стойте тука — казах аз, — тука сте в безопасност. — И веднага забързах към „Шареното куче“, понеже знаех, че кръчмарят има кон и двуколка. Тичах, защото ми беше ясно, че след миг всички ще се втурнат да бягат от тази страна на хълма. Заварих го вътре в кръчмата; той нямаше представа за това, което ставаше зад къщата му. Пред него, гърбом към мене, стоеше и му говореше някакъв човек.

— Искам една лира — каза кръчмарят — и нямам кой да я закара.

— Ще ви дам две лири — обадих се аз през рамото на непознатия.

— За какво?

— И до полунощ ще я докарам обратно — добавих аз.

— Боже! — възкликна кръчмарят. — Къде сте се разбързали? Аз продавам свиня. А вие давате две лири и ще я докарате обратно? Нищо не мога да разбера!

Обясних му набързо, че трябва да напусна дома си и по този начин осигурих двуколката. Тогава съвсем не ми се виждаше толкова наложително и кръчмарят да напусне своя дом. Погрижих се да получа двуколката веднага, закарах я надолу по пътя, оставих я на грижите на жена ми и прислужницата, а сам се втурнах в къщи и прибрах някои и други ценности: колкото имахме сребърни съдове и тъй нататък. Докато се занимавах с това, буковете под къщата ми вече горяха, оградите край пътя бяха в пламъци. Преди още да бях свършил, по нагорнището се зададе тичешком един от слезлите от конете си хусари. Той обикаляше от къща на къща и предупреждаваше хората да бягат. Хусарят тъкмо минаваше, когато излязох от входната врата, нарамил моите съкровища, вързани в покривка за маса. — Какво ново? — извиках подире му. Той се обърна, облещи се, объркано ми закрещя, че „пълзят в нещо като капак от супник“ и продължи да тича към портата на къщата на върха. Внезапен вихър от черен пушек мина през пътя и за миг го скри от погледа ми. Изтичах до вратата на моя съсед и почуках, за да се уверя в онова, което вече знаех — че жена му е отишла в Лондон заедно с него и къщата им е заключена. Влязох отново у дома, за да изпълня обещанието си да изнеса сандъка на прислужницата, измъкнах го, тръшнах го до нея в задната част на Двуколката, хванах поводите и скочих на капрата до жена си. След миг ние бяхме далече от пушека и шума и препускахме по отсрещния склон на хълма Мейбъри към Стария Уокинг. Отпред се простираше спокойна, слънчева гледка с житни ниви от двете страни на пътя и хана на Мейбъри с олюляваща се фирмичка. Пред нас видях двуколката на доктора. В подножието на хълма се обърнах да погледна склона, от който току-що бях слязъл. Дебели стълбове черен дим, прорязани от червени огнени езици, се издигаха в неподвижния въздух и хвърляха тъмни сенки върху зелените корони на дърветата към изток. Пушекът вече се беше разпрострял далече на изток и на запад — чак до Байфлитската гора на изток и до Уокинг на запад. Пътят беше осеян с тичащи към нас хора. И много слабо сега, но много отчетливо, в нагорещения неподвижен въздух се чуваше тракането на картечница, която изведнъж замлъкна, и пресеклив пукот на пушки. Изглежда, марсианците подпалваха всичко, което се намираше в обсега на топлинния им лъч.

Не съм много опитен като кочияш и затова трябваше веднага да съсредоточа вниманието си върху коня. Когато пак се озърнах, вторият хълм беше закрил черния пушек. Шибнах коня с камшика и го подкарах с все сила, докато Уокинг и Сенд не останаха между нас и целия този гнетящ ужас. Аз настигнах и задминах доктора между Уокинг и Сенд.