Хърбърт Уелс
Война на световете (8)

VIII
Нощта срещу събота

Най-необикновеното от всички странни и чудни неща, които се случиха в този петък, според мен беше несъвместимостта на всекидневните навици на нашия обществен строй с първите предвестници от онази редица събития, които щяха да преобърнат този обществен строй надолу с главата. Ако в петък вечерта бяхме взели пергел и начертали окръжност с радиус пет мили около пясъчните кариери на Уокинг, съмнявам се дали щяхте да откриете поне едно човешко същество извън тази окръжност, освен някой роднина на Стент, на тримата или четирима велосипедисти или на лондончаните, които лежаха мъртви на мерата, чиито чувства или навици да са били изобщо повлияни от пришълците. Разбира се, мнозина бяха чули за цилиндъра и говореха за него в свободните си минути, но той положително не беше произвел такава сензация, каквато би произвел един ултиматум, поставен на Германия.

Тази вечер телеграмата на бедния Хендерсън с описанието на бавно развинтващия се цилиндър беше сметната в Лондон за журналистическа измислица и вечерният вестник, за който работеше, след като му телеграфира да потвърди съобщението си и не получи никакъв отговор (той е бил вече убит), реши да не печата извънредно издание.

Дори и вътре в петмилевата окръжност огромното мнозинство от хората бяха безучастни. Аз вече описах държането на мъжете и жените, на които заговарях. Навсякъде хората обядваха и вечеряха; работниците се занимаваха с градинките си след трудовия ден, майките слагаха децата да спят, младите влюбени обикаляха тесните улички, учениците седяха над книгите си.

Може би имаше шушукане по селските улици, нова и преобладаваща тема за разговори по кръчмите, а тук-таме някой осведомен или дори очевидец на последните събития причиняваше буря от възбуждение, викове и суетене насам-натам, но в повечето случаи всекидневната рутина на работата, яденето, пиенето, спането се редеше, както се беше редила от безброй години, сякаш в небето не съществуваше никаква планета Марс. Така беше дори и в Уокинг, Хорсел и Чобъм.

На Уокингската гара до късно пристигаха и заминаваха влакове, други маневрираха на страничните линии, пътници слизаха или чакаха — всичко си вървеше по най-обикновен начин. Едно момче от градчето, нарушило монопола на Смит, продаваше вестници със следобедните новини. Екливото лашкане на товарните вагони, пискливото свирене на локомотивите от гарата се смесваха с виковете: „Хора от Марс!“ Към девет часа развълнувани хора дойдоха на гарата с невероятната вест, но не смутиха реда повече, отколкото биха го смутили обикновени пияници. Пътуващите за Лондон се взираха в мрака през прозорците на вагоните и само нарядко виждаха по някоя припламваща и гаснеща искра да се издига откъм Хорсел и червено сияние и тънко було от пушек да замрежват звездите и си мислеха, че надали има нещо по-сериозно от обикновен пожар в полето. Само на минаване покрай мерата се забелязваше нещо нередно. В покрайнините на Уокинг горяха пет-шест вили. Гледащите към мерата прозорци на всички къщи в трите селища светеха и обитателите им не си легнаха до зори.

Любопитна тълпа неспокойно се блъскаше и на Чобъмския, и на Хорселския мост — едни идваха, други си отиваха, но навалицата не намаляваше. Както се узна сетне, един-двама храбреци се възползували от тъмнината и се промъкнали до самите марсианци, но не се върнали вече, защото от време на време светлинен лъч, напомнящ прожектор на боен кораб, се плъзгал през мерата, а след него не закъснявал и топлинният лъч. Ако не смятаме това, широката площ на мерата оставала безмълвна и безлюдна и овъглените трупове лежали пръснати из нея в звездния блясък през цялата нощ и целия следващ ден. Много хора чули от ямата да долита шум като от чукане.

Сега знаете положението на нещата в петък срещу събота. В центъра, забил се като отровна стрела в кожата на старата ни планета Земя, стърчеше този цилиндър. Но отровата още не беше започнала да действува. Около него се простираше безмълвната мера; на места, тя тлееше, а тук и там смътно се виждаха да лежат сгърчени фигури. На места гореше по някой храст или дърво. Околовръст цареше вълнение, но отвъд тази граница заразата още не се беше разпространила. В останалия свят потокът на живота продължаваше да тече, както си течеше от незапомнени времена. Треската на войната, която щеше да спре кръвта в жилите, да умъртви нервите и разруши мозъка, още не беше започнала.

Цялата нощ марсианците чукали и шавали, без да спят, неуморими, заети със сглобяване на машините си, и в озареното от звезди небе току се извивали кълба зеленикавобял дим.

Към единадесет една рота войници минала през Хорсел и разгънала строй по края на мерата, за да образува кордон. По-късно още една рота минала през Чобъм и се пръснала във верига по северния край на мерата. Няколко офицери от Инкърмънските казарми идвали на мерата по-рано през деня и после за един от тях, майор Идън, съобщили, че изчезнал. Полковият командир дошъл на Чобъмския мост към полунощ и се заел да разпитва тълпата. Военните власти положително разбираха ясно сериозността на положението. Към единадесет на другата сутрин вестниците можаха да съобщят, че от Олдършот са потеглили един ескадрон хусари, две тежки картечници и около четиристотин войници от Кардигънския полк.

Няколко секунди след полунощ тълпата в Уокинг, струпала се на пътя за Чъртси, видяла от небето да пада звезда в боровата гора на северозапад. Тя била зеленикава на цвят и излъчвала тихо сияние като лятна светкавица. Това беше вторият цилиндър.