Хърбърт Уелс
Война на световете (7)

VII
Как стигнах у дома

Аз, от своя страна, не си спомням нищо за бягството си, освен дето се блъсках в дървета и се препъвах в храстите. Навред около мен витаеше невидимата заплаха на марсианците: струваше ми се, че безмилостният огнен меч сече наляво и надясно и се размахва над главата ми, преди да се спусне и да ми вземе живота. Излязох на пътя между кръстовището и Хорсел и хукнах по него към кръстовището.

Най-после не можех да тичам повече; капнал от дълбокото вълнение и от бягането, залитнах и паднах край пътя. Това стана близо до моста през канала до газовия завод. Паднах и останах неподвижен. Трябва да съм лежал там доста време. Привдигнах се и седнах, обзет от странно недоумение. За миг-два може би не можех да си обясня как съм се озовал там. Бях се освободил от страха като от някаква дреха. Нямаше ми шапката, а колосаната яка се беше откопчала и паднала. До преди няколко минути за мен бяха съществували само три реални неща — безкраят на нощта, пространството и природата, собственото ми нищожество и терзания и непосредствената близост до смъртта. Сега като че ли нещо се беше преобърнало и схващанията ми се бяха рязко променили. Преминаването от едното душевно състояние към другото бе станало съвсем неусетно. Веднага станах какъвто си бях всеки ден — почтен и обикновен гражданин. Безмълвната мера, това, което ме бе подтикнало да бягам, избухващите пламъци — сякаш всичко е било сън. Питах се дали тези неща са се случили наистина, но не можех да го повярвам.

Станах и се запътих с несигурни крачки нагоре по стръмния наклон на моста. В душата ми цареше празнота и почуда. В мускулите и нервите ми сякаш бе секнала всякаква сила. Залитах като пиян. Една глава се показа над извивката на моста, а след това се появи фигура на работник, който носеше кошница. До него потичваше момченце. Работникът ме отмина с едно „Добър вечер“. Искаше ми се да му заговоря, но не го направих. Отвърнах на поздрава с безсмислено мънкане и продължих нататък по моста.

По дъгата на моста в Мейбъри профуча към юг влак — гонещи се кълба бял, огнедишащ дим и дълъг низ осветени прозорци: трака-лака, пуф-паф и изчезна. Смътно очертаваща се купчинка хора приказваха край портата на една от редицата хубави къщи с островърхи покриви в уличката, наричана „Източна тераса“. Всичко това беше така реално и така познато. А другото зад гърба ми! То беше безумие, фантазия! „Такива неща — казвах си аз — не са възможни.“

Може да съм човек на изключителни настроения. Не зная доколко другите изпитват същото, което изпитвам аз. От време на време ме обзема крайно странно чувство на откъснатост от самия себе и от заобикалящия ме свят; струва ми се, че наблюдавам всичко някъде отвън, от някаква безкрайна далечина, извън времето, извън пространството, извън кръга на всичко гнетящо и трагично. Това чувство беше много силно у мен през тази нощ. Така виждах съня си в друга светлина.

Бедата беше в съвършената несъвместимост на безметежното спокойствие около мен и светкавичната смърт, носеща се оттатък, на някакви си две мили оттука. От газовия завод се чуваше шум на работа, там горяха всички електрически лампи. Спрях се пред купчинката хора.

— Някакви новини от мерата? — попитах аз. До портата стояха двама мъже и една жена.

— А? — рече единият от мъжете и се обърна.

— Някакви новини от мерата? — повторих аз.

— Не идвате ли направо оттам? — попитаха мъжете.

— Хората май съвсем са пощурели с тая мера — обади се жената през портата. — Какво става там?

— Не сте ли чули за хората от Марс? — казах аз. — За живите същества от Марс?

— Чухме, и колко! — отговори жената през портата. — Благодаря ви! — И тримата се изсмяха.

Аз се видях в глупаво положение и се ядосах. Помъчих се да им разкажа каквото бях видял и се уверих, че не мога. Те пак се засмяха на несвързаните ми приказки.

— Ще има още да чуете — рекох аз и продължих към къщи.

Жена ми се стресна, когато ме видя на вратата — толкова измъчен изглеждах. Аз влязох в трапезарията, седнах, пийнах малко вино и щом се посъвзех, разправих й всичко, което бях видял. Вечерята (разни студени закуски) вече беше сложена, но остана недокосната на масата, докато й разказвах преживяното.

— Има едно нещо — добавих аз, за да уталожа събудените от мен страхове: — те са най-тромавите твари, които съм виждал да пълзят по земята. Може да си седят в ямата и да убиват всички, които се доближат до тях, но не могат да излязат от нея… Какви ужасни гадини!

— Стига, скъпи! — каза жена ми, сви вежди и сложи ръката си върху моята.

— Нещастният Огилви! — продължих аз. — Само като си помисля, че може да лежи там мъртъв!

Поне на жена ми преживелиците ми не се виждаха невероятни. Когато забелязах, че лицето й пребледня като на мъртвец, изведнъж млъкнах.

— Може да дойдат и тука — повтаряше тя безспир. Накарах я да пие малко вино и се помъчих да я успокоя.

— Те почти не могат да се движат — казах й аз.

Започнах да утешавам и нея, и себе си, като повтарях всичките съображения на Огилви, поради които марсианците не могли да се установят на Земята. Особено много подчертах трудностите, пораждани от земното притегляне. На земната повърхност силата на притеглянето е три пъти по-голяма, отколкото върху повърхността на Марс. Следователно, тука марсианецът ще тежи три пъти повече, отколкото на Марс, докато мускулната му сила ще остане същата. Собственото му тяло ще бъде за него тежко като олово. Такова всъщност беше всеобщото мнение. Например и „Таймс“, и „Дейли телеграф“ го поддържаха на другата сутрин, обаче и двата вестника, също както и аз, не взимаха под внимание две безспорно променящи положението съображения.

Атмосферата на Земята, както знаем сега, съдържа много повече кислород или много по-малко аргон (кой както иска да го вземе), отколкото на Марс. Ободряващото влияние на този излишък от кислород безспорно много помогна на марсианците да превъзмогнат увеличението в теглото на тялото си. А на второ място, ние всички не взимахме под внимание факта, че с такива познания в техниката, каквито притежаваха, марсианците можеха спокойно да минат без мускулно напрежение.

Но на времето нямах предвид тези съображения и затова се изказвах решително против вероятността завоевателите да победят. Покрай виното и храната, мирната обстановка на собствената ми трапеза и необходимостта да успокоявам жена си, у мен малко по малко се събуди чувство на смелост и сигурност.

— Направили са глупаво нещо — казах аз и хванах чашата си. — Те са опасни, защото, без съмнение, са полудели от страх. Може би не са очаквали да намерят живи същества… положително не и разумни същества. В най-лошия случай — добавих аз — един снаряд в ямата ще ги избие всичките.

Нервното напрежение от преживените събития несъмнено бе докарало способността ми да възприемам до състояние на крайна възбуда. Споменът за тази вечеря остана извънредно жив и досега. Разтревоженото мило лице на скъпата ми жена, надничащо към мен изпод розовия абажур, бялата покривка за маса със сребърните и стъклени прибори на нея (понеже в онези времена дори писателите философи си позволяваха много дребни луксове) и пурпурното вино в чашата изпъкват пред мен с фотографска точност. На края на вечерята аз ядях орехи и пушех цигара, съжалявах за припряността на Огилви и осъждах късогледата страхливост на марсианците.

Така царствено може да е седял в гнездото си и някой почтен дронт на остров Маврициус и разсъждавал за пристигането на шепичката безмилостни моряци, търсещи животинска храна. „Утре ще ги изпокълвем до смърт, миличка.“

Аз не го знаех, но това беше последната ми културна вечеря пред дълга редица странни и ужасни дни.