Хърбърт Уелс
Война на световете (24)

VII
Човекът на хълма Пътни

Тази нощ прекарах в хана, който стои на връх хълма Пътни, и спах на легло за първи път след бягството си в Ледърхед. Няма да разказвам за излишните мъки, с които се вмъкнах в тази сграда (сетне открих, че входната врата не била заключена), нито как претърсвах всичките стаи за храна, докато най-после, пред прага на отчаянието, както ми се видя, в слугинска стая, намерих изгризана от плъхове кора хляб и две кутии консервирани ананаси. Ханът е бил вече претърсван и плячкосан. По-късно в бара намерих малко останали незабелязани сухари и сандвичи. Сандвичите не можех да ям — те бяха съвсем развалени, със сухарите обаче не само уталожих глада, но и напълних джобовете си. Не палих никакви лампи от страх да не би някой марсианец да се отбие в тази част на Лондон, като обикаля за храна нощем. Преди да си легна, за кратко време ме обхвана тревога и тръгнах да обикалям от прозорец на прозорец и да се взирам няма ли да видя някъде тези чудовища. Спах малко. Когато се изтегнах в леглото, открих, че разсъждавам последователно — нещо, което не си спомнях да съм правил от последната разправия с викария. През цялото време след това душевното ми състояние е било подчинено на редица бързо променящи се неопределени настроения или някаква тъпота на възприятията. Но тази нощ моят ум, подсилен вероятно от изядената храна, отново се проясни и аз започнах да мисля.

Три неща се мъчеха да завладеят мислите ми: убийството на викария, въпросът къде ли са сега марсианците и какво ли е станало с жена ми. За първото си спомнях без всякакъв ужас и угризения на съвестта; виждах го просто като нещо свършено, като един безкрайно неприятен спомен, който обаче съвсем не будеше никакво разкаяние. Аз се виждах тогава, както се виждам и сега, крачка по крачка докаран до този прибързан удар — последица на редица случки, които неизбежно водеха до такъв край. Не се чувствувах виновен, но споменът, настойчив и неизменен, продължаваше да ме преследва. В безмълвието на нощта, обзет от това чувство за близостта на бога, което ни завладява понякога в тишината и мрака, за първи и последен път призовах себе си на съд зарад този миг на гняв и страх. Проследих стъпка по стъпка всичко, което сме си казвали, от онази минута, когато го видях приклекнал до мене, без да обръща внимание на жаждата ми, да сочи пламъците и пушека, които се издигаха от развалините на Уейбридж. Ние не бяхме годни за другари — жестоката случайност не се беше интересувала от това. Да бях го предвидил, щях да оставя викария в Холифърд. Но не го предвидих, а престъпното е да предвидиш и да извършиш постъпката. И аз го разказвам, както разказах всичко дотука — точно както е било. Свидетели нямаше и бих могъл да утая всички тези подробности. Но аз ги разказвам и читателят е свободен да ме съди, както пожелае.

А когато с усилие на волята се откъснах от спомена за простряното му тяло, аз се изправих пред въпроса за марсианците и за съдбата на жена ми. За марсианците нямах никакви данни и можех да си представям стотици неща; за съжаление същото се отнасяше и за жена ми. И изведнъж нощта се изпълни с ужас. Аз несъзнателно седнах в леглото и впих поглед в мрака. Несъзнателно започнах да се моля животът й да е бил внезапно и безболезнено прекъснат от топлинния лъч. Не бях се молил след нощта на завръщането ми от Ледърхед. В минути на безизходност бях мълвил молитви, молитви на идолопоклонник, бях се молил, както езичниците мърморят заклинанията си; но сега се молех истински, молех се с вяра и разум, лице с лице пред мрака на божеството. Странна нощ! Най-странна с това, че щом се зазори, аз, който бях беседвал с бога, се измъкнах от къщата, както плъхът излиза от дупката си — една малко по-голяма от него твар, но все пак низше животно, което по мимолетната прищявка на нашите господари може да бъде подгонено и убито. Може би и плъховете се молят с упование в бога. Положително, ако не сме извлекли никаква друга поука, тази война ни е научила на състрадание — състрадание към тези неразумни твари, които пъшкат под нашето владичество.

Утрото беше ясно и хубаво, небето на изток се розовееше и беше изпъстрено с малки златни облачета. По пътя, който води от върха на хълма Пътни към Уимбълдън, имаше много следи от онзи панически поток, който трябва да се е устремил към Лондон в неделята срещу понеделника, след започване на сражението. Виждаше се малка двуколка с надписа „Томас Лоб, зарзаватчия, Ню Молдън“ със счупено колело и изоставен тенекиен сандък; виждаше се сламена шапка, стъпкана в засъхналата вече кал, а на върха на Уест Хил около катурнато корито за водопой се търкаляха множество окървавени парчета стъкло. Движенията ми бяха отпуснати, намеренията — неясни. Мислех да отида в Ледърхед, макар и да знаех, че надеждите да намеря жена си там са най-слаби. Положително, освен ако ги е постигнала внезапна смърт, братовчедите и тя трябва да са избягали оттам, но ми се струваше, че там бих могъл да разбера или узная накъде са избягали хората от Съри. Знаех, че искам да намеря жена си, че сърцето ми копнее за нея и за света на хората, но нямах ясна представа как мога да ги намеря. Сега много рязко чувствувах и крайната си самота. На кръстопътя завих и под прикритието на гъстака от дървета и храсти излязох на просналата се нашироко Уимбълдънска мера.

По тази тъмна шир пъстрееха на места жълтуга и ракита; червени бурени не се виждаха; докато се промъквах нерешително по края на откритото поле, слънцето изгря и изпълни всичко със светлина и живот. В едно блатисто кътче между дърветата зърнах рояк пъргави жабчета. Спрях да ги погледам, да си взема пример от твърдото им решение да живеят. Изведнъж рязко се завъртях със странното чувство, че ме наблюдават, и пред очите ми се мярна нещо клекнало сред гъсти храсти. Постоях, загледан нататък. Сетне направих крачка напред и то се изправи и се превърна в човек, въоръжен с къса сабя. Бавно запристъпвах към него. Той стоеше, мълчалив и неподвижен, и не ме изпускаше от очи.

Когато се приближих, видях, че дрехите му са мръсни и изкаляни като моите; изглеждаше направо, като че ли някой го е влачил по канализационна тръба. Още по-отблизо видях, че зелената тиня на крайпътните ровове се смесваше със засъхнала светлокафява глина и лъскави като въглен петна. Черните коси падаха в очите му, а лицето бе тъмно, мръсно и така измършавяло, че отначало не можах да го позная. През долната част на бузата и брадичката минаваше червен белег.

— Стой! — изкрещя този човек, когато бях на десетина крачки от него, и аз спрях. Гласът му беше дрезгав. — Откъде идваш? — попита той.

Замислено го огледах и отговорих:

— Идвам от Мортлейк. Бях засипан до една яма, която марсианците направиха около своя цилиндър. После се измъкнах и избягах.

— По тия места няма храна — каза той. — Това е мое владение. Целият този хълм долу до реката, оттатък до Клапъм и нагоре до края на мерата. Тука има храна само за едного. Накъде отиваш?

Отговорих му бавно:

— Не знам. Аз бях затворен в развалините на една къща тринадесет или четиринадесет дена. Не знам какво е станало през това време.

Той ме изгледа с недоверие, трепна и пак ме погледна с променило се изражение.

— Не ми се иска да оставам тука — казах аз. — Смятам да отида в Ледърхед, жена ми беше там.

Показалецът му се стрелна към мене.

— Това сте вие… — каза той — човекът от Уокинг. Не сте били убит в Уейбридж?

Аз го познах в същия миг.

— Вие сте артилеристът, който се вмъкна в градината ми.

— Това се казва късмет! — възкликна той. — И двамата сме късметлии! Да ви срещна вас! — Той ми протегна ръка и аз я стиснах. — Аз пропълзях по един отводнителен канал — продължи артилеристът. — Но те не избиха всички. А след като си отидоха, избягах през нивите към Уолтън. Но… оттогава не са минали и шестнадесет дни, а косата ви е побеляла. — Той стреснато се огледа през рамо. — Това е врана. Сега дори и сянка от птичи крила ни прави впечатление. Тука е доста открито. Хайде да се вмъкнем там в храстите, че да си поговорим.

— Виждали ли сте марсианци? — попитах аз. — Откакто се отървах…

— Те отидоха оттатък Лондон — отговори артилеристът. — Сигурно имат някой по-голям стан там. Като се свечери, цялото небе там, към Хампстед, пламти от техните огньове. Също като някой голям град и в това сияние се вижда как се движат. На дневна светлина не се вижда нищо. Но по-отблизо… не съм ги виждал… — той преброи на пръсти — от пет дена. Тогава видях двама отвъд Хамърсм да носят нещо голямо. А завчера вечерта… — той замълча и продължи многозначително — пак имаше нещо общо със светлини, но беше нещо горе във въздуха. Струва ми се, че са построили летателна машина и се учат да летят.

Аз спрях, както бях по ръце и колене, понеже се намирахме вече при храстите, където се готвехме да се вмъкнем пълзешком.

— Да летят ли?!

— Да — потвърди той, — да летят.

Аз влязох по-надълбоко в храстите и седнах.

— Свършено е с човечеството — забелязах аз. — Могат ли да направят и това, те просто ще обиколят света.

Артилеристът кимна.

— Ще го обиколят. Но… това малко ще пооблекчи положението тука. А освен това… — Той ме изгледа. — Не ви ли е ясно, че с човечеството е свършено? На мен ми е ясно. Ние сме победени, бити!

Аз се облещих. Колкото и да е чудно, но не бях стигнал до това заключение — заключение, което ми се видя съвършено неоспоримо, щом той го изрече. Все още бях подхранвал някаква смътна надежда или по-скоро бях се придържал о привичния си стар начин на мислене.

— Бити сме! — повтори артилеристът и в думите му прозвуча дълбоко убеждение. — Всичко е свършено. Те загубиха едного, само едного. Те стъпиха здраво тука и сломиха най-великата сила на света. Те ни погазиха. Смъртта на този единствен марсианец край Уейбридж беше чиста случайност. А тези марсианци само отварят пътя на другите. Те не са спрели да идват. Тези зелени звезди… От пет-шест дена не съм видял нито една, но не се и съмнявам, че те падат някъде всяка нощ. Нищо не може да се направи. Ние сме победени! Бити!

Не му отговорих. Аз седях загледан пред себе си и напразно се мъчех да измисля нещо, с което да му възразя.

— Това не е война — каза артилеристът. — По начало това не е било война, както не може да има война между хора и мравки.

Изведнъж си спомних нощта в обсерваторията.

— След десетия снаряд те не са стреляли повече от Марс… поне до пристигането на първия цилиндър.

— Отде знаете? — попита артилеристът. Аз му обясних. Той се замисли.

— Трябва нещо да им се е повредил топът — реши той. — Но и така да е? Те ще го поправят пак. Пък дори и да се позабавят, може ли това да промени края? Също като хората и мравките. Ето, мравките строят своите градове, живеят своя живот, водят войни, правят революции, докато хората решат да ги махнат от пътя, и тогава просто ги махат. Точно това сме сега ние: обикновени мравки. Само че…

— Е? — подканих го аз.

— Ние сме мравки, които се ядат. Мълчаливо се спогледахме.

— Е, и какво ще правят те с нас? — попитах аз.

— Точно за това съм си мислил — отговори ми артилеристът, — точно за това съм си мислил. След Уейбридж тръгнах на юг и все си мислех. Аз виждах какво става. Повечето хора бяха много заети с хленчене и вълнения. Но аз не обичам да хленча. Случвало ми се е да гледам смъртта в очите; аз съм войник, не съм украшение и за добро или за зло, смъртта си е смърт. Оцелява само този, който не загубва ума и дума. Видях, че всички са хукнали на юг. Казах си тогава: „Там няма да има храна за дълго“ и тръгнах обратно. Взех да търся марсианците, както врабчето търси човека. Там навсякъде — той посочи, с ръка към хоризонта — мрат от глад със стотици, бягат и се тъпчат едни други.

Той видя изражението на лицето ми и смутено млъкна.

— Без съмнение мнозина, които са имали пари, са избягали във Франция — продължи той. После като че ли се подвоуми дали да ми се извини, но срещна погледа ми и добави: — Навред наоколо има храна. Консерви в магазините, вино, ракия, минерални води, а водопроводните тръби и водоемите са празни. Та аз ви разправях за какво съм си мислил. Те са разумни същества — казах си аз — и изглежда, че ние им трябваме за храна. Първо ще ни сломят — ще унищожат корабите, машините, оръдията, градовете, целия ред и обществения строй.

Всичко това ще изчезне. Да бяхме по големина колкото мравките, може би щяхме да се отървем. Но не сме. Всичко у нас е твърде голямо, за да остане незасегнато. Това е първото сигурно нещо. Така ли е?

Аз кимнах.

— Така е; аз съм го обмислил. Добре, да видим нататък: сега те ни хващат, когато им дотрябваме. Марсианецът трябва само да мине няколко мили, за да събере цяла тълпа, както си върви. А аз видях едного един ден край Уондзуърт да руши парче по парче цели къщи и да рови в развалините. Но те няма да правят това много дълго. Щом видят сметката на всичките ни оръдия и кораби, разрушат железниците ни и направят всичко, което правят сега там, ще започнат да ни ловят системно, да избират най-добрите, да ни затварят в клетки и тъй нататък. Ето за какво ще се заловят много скоро. Боже! Че те още не са започнали както трябва. Не го ли виждате?

— Не са започнали! — възкликнах аз.

— Да, не са започнали. Всичко, което се е случило досега, е станало, защото не бяхме достатъчно разумни да стоим мирно, додявахме им с нашите оръдия и други такива глупости. Загубихме ума и дума и хукнахме на тълпи там, където опасността съвсем не беше по-малка. Те още не искат да ни тревожат. Те си гледат своята работа: правят всичко, каквото не са могли да донесат със себе си, и подготвят нещата за пристигането на останалите си другари. Много възможно е цилиндрите да са спрели да идват за малко тъкмо поради това, от страх да не паднат върху своите, които са вече тука. И вместо да се мятаме насам-натам като слепи и да се вайкаме или да трупаме динамит с надеждата да ги хвърлим във въздуха, трябва да се нагодим към новото положение на нещата. Ето как я виждам аз тая работа. Не е съвсем това, което човек желае за своя род, но отговаря донякъде на изискванията на момента. А тъкмо това е принципът, според който съм действувал. Градове, народи, цивилизация, прогрес — край на всичко това! Тази игра е свършена. Ние сме бити.

— Но ако е така, за какво ще живеем?

Артилеристът продължително ме изгледа.

— Сега вече горе-долу един милион години няма да има никакви концерти; няма да има никаква Кралска академия на изкуствата, никакви приятни вечери по ресторантите. Ако не можете без развлечения, смятам, че сте загубили играта. Ако имате салонни маниери или не обичате да ядете грах с ножа, или да говорите като простите хора, по-добре ще е да се откажете от всичко това. То вече няма да ви трябва.

— Искате да кажете…

— Искам да кажа, че хора като мен ще продължават да живеят… зарад продължаването на рода. Казвам ви, аз съм твърдо решил да остана жив. И ако не се лъжа, скоро и вие ще покажете колко струвате. Ние няма да се оставим да ни затрият. Нито пък имам намерение да се оставя да ме хванат, да ме опитомят и угоят като някой едър вол. Уф! Само си представете тия кафяви гадини!

— Да не искате да кажете…

— Точно така. Ще продължавам да живея. Под тяхно владичество. Аз съм го обмислил, направил съм си сметката. Ние, хората, сме бити. Ние нямаме достатъчно знания. Трябва да се учим, за да имаме надежда да победим. И трябва да живеем и да останем независими, докато се учим. Разбрахте ли? Ето какво трябва да се прави!

Аз го гледах изумен, дълбоко развълнуван от решителността на този човек.

— Боже мой! — възкликнах аз. — Вие сте истински мъж! — И му стиснах ръката.

— Е? — каза той с блеснали очи. — Добре съм го намислил, а?

— Продължавайте — подканих го аз.

— Така, тези, които не искат да бъдат заловени, трябва да се приготвят. Аз се готвя. Помнете: не всички между нас са способни да се превърнат в диви зверове, а това е, каквото ни чака. Затова ви наблюдавах. Имах си съмнения. Вие сте слаб. Аз не знаех, че това сте вие, разбирате ли, нито как сте били погребан. Всички тези, този род хора, които са живели в тия къщи, и всичките, проклети писарушки, които са живели нататък, не стават за нищо. Те нямат дух, те не знаят какво е горди мечти и горди въжделения, а всеки, който не познава нито едното, нито другото — боже мой! — та той е пълен със страхове и опасения! Те само бързаха презглава на работа — виждал съм ги със стотици: с парче хляб за закуска в ръка тичат, запъхтени и запенени, да хванат местния влак, за който им важат картите, от страх да не ги уволнят, ако закъснеят; работят, занимават се с неща, които ги е страх да си дадат труда да разберат! Бързат презглава у дома от страх, че няма да стигнат навреме за вечеря; седят си у дома след вечеря, защото ги е страх от задните улици, и спят с жени, които са взели не защото са ги искали, а защото са имали малко парички, които създават известна сигурност в нещастното им краткотрайно съществуване на тоя свят. Имат си застраховка за живот и някаква сумичка в банка, от страх да не ги сполети някое нещастие. А в неделя — страх от задгробния живот. Като че ли адът е бил създаден за зайчета! Е, за такива марсианците ще бъдат истински избавители. Хубави просторни клетки, питателна храна, грижливо гледане, никакви тревоги. Като се полутат една седмица из ниви и полета с празни стомаси, сами ще дойдат и с радост ще се оставят да ги хванат. Ще мине малко време и те ще са съвсем доволни. Ще се чудят какво ли са правили хората, преди да има марсианци, които да се грижат за тях. Всичките тия гуляйджии, женкари и поети — мога да си ги представя! Мога да си ги представя — повтори той с нещо като мрачно злорадство. — Тогава ще го ударят на чувства и религия! Има стотици неща, които съм виждал с очите си и които започнаха да ми стават ясни едва от няколко дена насам. Множество хора ще приемат новото положение като нещо редно — ще тлъстеят и ще глупеят; множество други ще се измъчват от неясно чувство, че всичко това е погрешно, че би трябвало да направят нещо. А винаги, когато се стигне до положение много хора да почувствуват, че би трябвало да направят нещо, слабите и онези, които губят сили от прекалено сложно мислене, винаги изкалъпват някоя мързеливска религия, много смирена и много възвишена, и се подчиняват на гоненията и волята божия. Сигурно сте го виждали и вие същото. Това е сила, която се крие в буря от страхове, сила от опаката й страна. В тези клетки не ще можеш да се разминеш от псалми, химни и благочестие. А други, които, не са чак толкова прости, ще го ударят на… — какво му викаха? — еротика. Той замълча.

— Не е изключено марсианците да направят някои от тях свои любимци, да ги научат да правят разни фокуси… кой знае?… да се разчувствуват за някое момченце, което пораснало и трябвало да бъде убито. А някои може да обучат да ходят на лов за хора.

— Не! — възкликнах аз. — Това е невъзможно! Никое човешко същество…

— Има ли смисъл да се самозалъгваме? — прекъсна ме артилеристът. — Има хора, които ще го правят с удоволствие. Глупаво е да твърдим, че не е така!

Аз отстъпих пред убедителния му отпор.

— Ако подгонят мене… — започна той. — Да имат късмет да подгонят мене! — И изпадна в мрачно размишление.

Седях и обмислях тези неща. Не можех да намеря никакво възражение против доводите на този човек. В дните преди нахлуването никой не би оспорил моето умствено превъзходство над него: аз — опитен и признат писател по философските въпроси, а той — прост войник; и все пак той беше вече формулирал едно положение, което аз още почти не бях схванал.

— Какво ще правите? — най-после попитах аз. — Какви са вашите планове?

Артилеристът се подвоуми.

— Е, ето как стои работата — заговори той. — Какво трябва да направим ли? Трябва да измислим такъв начин на живот, че хората да могат да живеят и да се размножават, и да са достатъчно защитени, за да отглеждат деца. Да… чакайте малко, сега ще ви обясня по-ясно . какво трябва да се направи според мен. Опитомените ще си живеят както всички питомни животни: след няколко поколения те ще се превърнат в едри, красиви, охранени, тъпоумни… добичета! За нас, които ще останем на свобода, ще има само една опасност: да подивеем, да се изродим в нещо като големи диви плъхове… Виждате ли, аз имам предвид, че ще трябва да живеем под земята. Мислех си за канализацията. Разбира се, който не познава каналите, си представя ужасни неща; но каналите под Лондон са се проточили с мили и мили… със стотици мили… Стига да повали няколко дена и както в Лондон няма хора, те ще станат чистички и хубави. Главните канали са достатъчно големи и проветриви и за най-придирчивите. Пък има и изби, подземия, складове, откъдето може да се прокарат тайни ходове до каналите. Ами железопътните тунели и подземната железница, а? Започвате ли да разбирате? И ние ще образуваме банда от яки мъже с остър ум. Няма да прибираме всякакъв измет. Слабаците ще гоним вън.

— Както искахте да прогоните мене?

— Ами… аз преговарях, нали?

— Няма да се караме за това. Продължавайте.

— Който остане, ще се подчинява на заповедите. Ще ни трябват и яки жени с остър ум — майки и възпитателки. Никакви превзети дамички, никакво въртене на очи! Не можем да приемаме слабаци и глупаци. Животът става пак тежък и всички, от които няма полза, които са бреме и не слушат, трябва да умрат. Налага се да умрат. Би трябвало да искат да умрат. В края на краищата то е един вид непочтено — да живееш и да влошаваш расата. Пък те и не ще могат да бъдат щастливи. Освен това смъртта съвсем не е толкова страшна; лоша я прави само страхът. И ние ще се събираме по всички тези места. Ще се ширим в Лондон. А може би ще имаме възможност да слагаме постове и да излизаме на открито, когато марсианците ги няма. Да играем на крикет може би. Ето как ще спасим човешкия род. Е? Нали е възможно? Но да спасим човешкия род е нищо само по себе си! Както казах, това значи само да се превърнем в плъхове. Важното е да запазим и да разширим знанията си. Точно за това трябват хора като вас. Има книги, има модели. Трябва да направим големи сигурни скривалища дълбоко под земята и да съберем колкото можем повече книги; не романчета и поетични дрънканици, а идеи, научни книги. Ето за кое ще дотрябват хора като вас. Трябва да отидем в Британския музей и да подберем всички такива книги. Особено много трябва да поддържаме нашата наука — да научаваме още повече. Трябва да следим тия марсианци. Някои ще трябва да отидат като шпиони. Когато всичко се уреди, може да отида и аз. Ще се оставя да ме хванат, искам да кажа. А най-важното нещо е да не закачаме марсианците. Дори да не крадем. Ако им се изпречим на пътя, да се махаме. Трябва да им покажем, че нямаме никакви лоши намерения. Да, така е. Те са разумни същества и няма да ни гонят, ако имат всичко каквото им трябва и ни смятат за безвредни гадинки.

Артилеристът спря и сложи кафявата си ръка на рамото ми.

— В края на краищата може съвсем да не трябва да учим чак толкова много, докато… Само си представете: четири или пет от бойните им машини изневиделица откриват сражение… Топлинни лъчи наляво и надясно, а в тях — нито един марсианец. Нито един марсианец, а хора — хора, които са се научили как да ги управляват. Може дори и аз да доживея — да ги видя тия хора. Представете си какво ще е да имате една от тия чудесни машинки с топлинния й лъч на свое разпореждане!

Представете си, че можете да я командувате! Какво значение ще има, ако накрая хвръкнете по дяволите след такава схватка? Ще има марсианците да поококорят прекрасните си оченца! Не ги ли виждате как бързат бързат с пъшкане, пуфтене и вой при другите си механически приспособления? И навсякъде нещо не е наред! И — чат, прас, паф, бум! — тъкмо когато ги зачовъркат — с-с-с! — плъзне се топлинният лъч и ето ти на — човекът е отново завладял Земята!

За известно време дръзкото въображение на артилериста, увереният тон и смелостта му напълно покориха ума ми. Аз повярвах без всякакво колебание и в предсказанието му за съдбата на човечеството, и в приложимостта на изумителния му план и читателят, който ме сметне за лековерен и глупав, трябва да противопостави своето положение, както чете спокойно, съсредоточил мислите си върху четивото, на моето, както аз седях, боязливо клекнал в храстите, и слушах, отвличан от своя страх, Ние приказвахме така цялата първа половина от утрото, а после се измъкнахме от храстите и след като огледахме кръгозора, не се ли виждат някъде марсианци, изтичахме презглава до къщата на хълма Пътни, където артилеристът си беше направил леговище. Това беше мазето за въглища и когато видях работата, над която се беше трудил цяла седмица — една дупка едва ли по-дълга от десетина ярда, която той смяташе да прокопае до главния канал на хълма Пътни, — у мен за първи път се събуди неясната мисъл за пропастта между смелите му блянове и физическите му възможности. Такава дупка аз бих могъл да изкопая за един ден. Но бях достатъчно повярвал в него, за да му помагам до пладне и дори малко по-късничко. Ние имахме градинска количка и трупахме изкопаната пръст край кухненската печка. Подкрепихме се с една кутия консервирана супа от телешка глава и вино от килера до мазето. Аз намирах някакво странно облекчение в тази упорита работа, благодарение на която забравях измъчващата ме картина на чуждия свят отвън. Докато работех, в главата ми се въртеше неговият проект и лека-полека започваха да се надигат възражения и съмнения, но аз не спрях да работя цялата сутрин, толкова бях доволен да имам пак някаква цел. След като поработих един час, започнах да размишлявам за разстоянието, което трябваше да се прокопае, докато се стигне до канала, за вероятността изобщо да сме сбъркали посоката. Много ме безпокоеше мисълта защо трябва да копаем този дълъг тунел, когато нищо не ни пречи да слезем веднага в канала през една от шахтите и оттам да започнем проход към къщата. Струваше ми се също, че изборът на къщата не е сполучлив и затова се налага да се прави прекалено дълъг тунел. Но тъкмо когато започвах да преценявам тези съображения, артилеристът спря да копае и се обърна към мен.

— Хубаво работим — рече той и остави своя бел. — Хайде малко да си починем. Май че е време да поразузнаем положението от покрива на къщата.

Аз държах да продължим работата и след малко колебание той пак вдигна бела; изведнъж ми хрумна нещо. Аз спрях да копая и той веднага направи същото.

— Защо се разхождахте из мерата, вместо да бъдете тука? — попитах аз.

— За да подишам чист въздух — отговори артилеристът. — Аз вече се връщах. Нощем е по-безопасно.

— А работата?

— Е, не може вечно да се работи — каза той и в същия миг аз го разбрах точно колко струва. Той се подвоуми с бела в ръце. — Трябва да поразузнаем сега — повтори той, — защото, ако някой се приближи, може да чуе звънтенето на лопатите и да ни се стовари на главите изневиделица.

Нямах вече желание да му се противопоставям. Ние се качихме заедно на тавана и от една стълба надзърнахме през капандурата. Марсианци не се виждаха, тъй че ние се решихме да излезем на керемидите и се смъкнахме надолу в прикритието на парапета.

Оттам някакъв храсталак закриваше по-голямата част на Пътни, но ние виждахме реката долу — пенеща се маса от червени бурени, и долните части на Ламбет, наводнени и почервенели. Червените ластари буйно се изкачваха по дърветата около стария дворец и между гъстите им израстъци се подаваха сухи и мъртви клони, покрити със сбръчкани листа. Странно, до каква степен зависеше разпространението на тези растения от текуща вода! Около нас те не бяха успели да се хванат; тук, между лаврови храсти и хортензии, се зеленееха и пъстрееха на слънчевата светлина жълт салкъм, розов глог, бял картоп и иглолистни дръвчета. Отвъд Кенсингтън се вдигаха гъсти пушеци и заедно със синкавата омара закриваха хълмовете на север.

Артилеристът започна да ми разправя какви хора имало още в Лондон.

— Една вечер миналата седмица — разказваше той — някакви глупаци поправили електричеството и цялата Риджънт стрийт и Съркъс блестели, претъпкани от пияна тълпа боядисани жени и дрипави мъже, които танцували и крещели до зори. Разправи ми го човек, който бил там. А когато се развиделило, те забелязали, че близо до Лангъм стои и ги наблюдава една бойна машина. Господ знае откога е била там. Сигурно здравата е уплашила някои! След това се запътила към тях и прибрала стотина души, които от пиянство или уплаха не могли да избягат.

Отблъскваща картинка от това време, което никоя история никога не ще опише изцяло!

От този разказ, като отговаряше на въпросите ми, артилеристът се върна пак към грандиозните си планове. Той се разпали и заговори толкова красноречиво за възможността да се завладее бойна машина, че малко остана отново да повярвам в него. Ала сега, понеже бях започнал да разбирам що за човек е, аз се досещах защо толкова настоява нищо да не се върши прибързано. Забелязах също, че сега и дума не ставаше, че той лично ще превземе бойна машина и ще се сражава с нея.

След известно време слязохме в мазето. И двамата като че ли не бяхме разположени да продължим копането и когато той предложи да си похапнем, аз се съгласих на драго сърце. Артилеристът изведнъж стана много щедър и след като се нахранихме, излезе и се върна с прекрасни пури. Ние запушихме и оптимизмът му се разгоря. Склонен беше и моето идване да смята за важно събитие.

— В избата има шампанско — подхвърли той.

— Копането ще ни спори повече след просто бургундско — отговорих аз.

— Не! — възрази артилеристът. — Днес аз черпя.

Шампанско! Боже мой, малко ли работа ни чака! Я да си починем и да посъберем сили, докато можем. Вижте само какви плюски имам по ръцете!

И твърдо решил да празнува, настоя след ядене да поиграем на карти. Той ме научи да играя „юкър“ и след като поделихме Лондон помежду си (аз взех северната половина, а той южната), започнахме да залагаме енории. Колкото и смешно и глупаво да се види това на трезвия читател, то е самата истина, а което е още по-интересно, картите и някои други игри, на които играхме, ми се видяха извънредно забавни.

Чудна е душата на човека! В минути, когато човечеството се намираше пред прага на пълно унищожение или страхотно израждане, когато не виждахме пред себе си никакви други възможности освен ужасна смърт, ние можехме да седим и да следим случайните комбинации на шарените картончета и да „играем коза“ с най-голямо въодушевление. След това той ме научи да играя покер и го бих при три тежки игри на шах. Когато се стъмни, решихме да рискуваме и запалихме лампа.

След безкрайна редица игри вечеряхме и артилеристът допи шампанското. Ние не спирахме да пушим пури. Артилеристът вече не беше същият смел възстановител на човешкия род, когото бях срещнал сутринта. Намираше се все още в оптимистично настроение, но това не беше същият неудържим, а един сравнително по-улегнал оптимизъм. Спомням си, че накрая с чувствително преплитащ се език вдигна наздравица за мене, в която дълго предъвква едни и същи неща. Аз си взех една пура и се качих горе да видя зелените светлини, които, както ми беше казал, пламтели над Хайгейтските хълмове.

Отначало се взирах, без да мога да различа нещо в Лондонската долина. Северните хълмове бяха загърнати в тъма; пожарите до Кенсингтън горяха с червени пламъци, а от време на време някой оранжевочервен огнен език се издигаше нагоре и изчезваше в дълбоката синева на нощта. Цялата останала част на Лондон тънеше в мрак. После, по-наблизо, долових странна светлина, някакво бледо пурпурновиолетово флуоресциращо сияние, което трептеше от нощния ветрец. Известно време не можех да разбера какво е, но сетне се досетих, че това слабо излъчване трябва да идва от червения бурен. При тази мисъл дремещото в ума ми недоумение, чувството ми за съотношението на нещата отново се събудиха. Аз вдигнах очи към Марс, червен и ясен, блещукащ високо на запад, а след това дълго и настойчиво се взирах в тъмнината към Хампстед и Хайгейт.

Останах на покрива много дълго, потънал в размишления за смешните промени, които бях преживял през този ден. Припомних си различните душевни състояния от полунощната молитва до глупавата игра на карти. Изпитах дълбока погнуса. Спомних си, че захвърлих пурата с жест на донякъде разточителен символизъм. В моите очи безразсъдството ми взе огромни размери. Стори ми се, че съм предал жена си и човечеството; обзе ме разкаяние. Реших да оставя този чудноват, необуздан мечтател на едро с неговото пиянство и чревоугодничество и да продължа към Лондон. Струваше ми се, че там ще мога най-добре да узная какво правят марсианците и моите събратя. Още бях на покрива, когато изгря закъснялата луна.