Хърбърт Уелс
Война на световете (23)

VI
Делото на петнадесет дни

Известно време стоях на треперещите си крака върху могилата, без да мисля за безопасността си. В смрадната дупка, от която току-що бях изпълзял, бях мислил напрегнато и тесногръдо само за нашата лична сигурност. Не бях си давал сметка за това, което е ставало по света, не бях очаквал пред очите ми да се открият несънувани неща. Бях предполагал, че ще видя Шийн в развалини, а видях наоколо си мрачна и зловеща местност, сякаш на друга планета.

В този миг изпитах чувство, каквото обикновено не се изпитва от хората, но което е много добре познато на подчинените от нас нещастни животни. Аз се почувствувах, както би се почувствувал някой заек, върнал се при дупката си и изведнъж видял пред себе си дузина работници да копаят основите на нова къща. Смътно долових нещо, което после ми стана съвсем ясно и ме гнети дълги дни — чувството, че са ме развенчали, убеждението, че вече не съм господар, а животно сред другите животни, под властта на марсианците. Сега и ние, както тях, ще трябва да се спотайваме и да се пазим, да бягаме и да се крием; свършено бе с владичеството и страха, вселяван от човека.

Но щом туй странно положение ми стана ясно, чувството отмина и аз бях изцяло обладан от глада след своя дълъг и печален пост. В противоположна посока от ямата, зад обрасла с червения бурен стена, видях оцеляла част от градина. Това ми подсказа какво да правя и аз се запътих натам, до колене, а понякога и до раменете в червените бурени. Прикритието на тези гъсти бурени пораждаше у мене чувство за сигурност. Стената беше към шест фута висока и когато се опитах да се покатеря, открих, че нямам сили да си вдигна краката. Тогава се запътих покрай нея и на ъгъла стигнах до натрупани камъни, по които можах да се кача до върха и оттам да се свлека в заветната градина. В нея намерих малко зелен лук, няколко луковици от гладиоли и доста дребни морковчета, прибрах всичко това, прехвърлих се през друга, разрушена стена и се запътих към Кю между алени и тъмночервени дървета (все едно, че вървях между две редици исполински капки кръв), обладан от две мисли: да си намеря още храна и да се измъкна колкото мога по-скоро и колкото ми позволят силите по-далече от тази проклета, неприличаща на земна местност около ямата.

Малко по-нататък, на тревиста полянка, видях скупчени няколко гъби, които също лакомо погълнах, а след това се натъкнах на широко разляла се, кафеникава, плитка текуща вода, където едно време бе имало ливади. Оскъдната храна само изостри глада ми. Първо се изненадах от това изобилие на вода посред горещото и сухо лято, но после открих, че причината се криеше в тропическата пищност на червения бурен. Щом срещнеше някъде вода, тази необикновена растителност веднага вземаше гигантски размери и ставаше невероятно плодовита. Семената й просто се посипали във водите на Уей и Темза и буйно растящите й титански воднисти листа скоро задръстили двете реки.

В Пътни, както се уверих сетне, мостът почти не се виждал от гъстака на тези бурени, а пък при Ричмънд водите на Темза се разлели в широк и плитък поток през ливадите на Хамптън и Туикънъм. Водите се ширели, а буренът подир тях, докато разрушените вили в долината на Темза се загубили в това червено блато, по края на което минавах, и голяма част от опустошенията, причинени от марсианците, не се забелязвали.

(Този текст е сканиран за БезМонитор.ком. Благодарности на Фани. Б. на Виктор.)

В края на краищата червеният бурен загина почти толкова бързо, колкото се беше разпространил. Скоро той бе нападнат от една опустошителна болест, дължаща се, според общото мнение, на някакви бактерии. Работата е там, че по силата на естествения подбор всички земни растения са придобили способността да се съпротивяват на бактериалните заболявания — те никога не загиват без жестока борба, а червеният бурен започваше да се руши, преди още да е умрял. Листата му побеляваха, сбръчкваха се и ставаха трошливи. Те се отчупваха при най-леко докосване и водите, спомогнали по начало за техния растеж, завличаха сетните им останки в морето.

Първата ми работа, когато стигнах до тези води, разбира се, беше да уталожа жаждата си. Пих доста много и движен от мигновен подтик, сдъвках няколко листа от червения бурен, но те бяха воднисти и имаха неприятен металически вкус. Открих, че водата беше достатъчно плитка, за да мога спокойно да газя, при все че червените бурени ми се преплитаха в краката; но при реката ставаше явно по-дълбоко и аз се запътих обратно към Мортлейк. Да се придържам до пътя ми помагаха срещащите се тук-таме развалини от вили, огради и фенери; скоро се измъкнах от наводнените полета, изкачих се по нагорнището, което води към Роухамптън, и излязох на мерата край Пътни.

Тука странното и непознатото в гледката се смени с развалини на познатото: едни площи сякаш бяха опустошени от циклон, а няколко десетки ярда по-нататък се натъквах на съвършено незасегнати пространства — къщи с грижливо спуснати щори и заключени врати, като че ли оставени от собствениците за някой ден и друг или сякаш обитателите им спяха вътре. Червените бурени не бяха толкова много; по високите дървета край пътя нямаше червени ластари. Потърсих храна между дърветата, но нищо не намерих; вмъкнах се в една-две от смълчаните къщи, но вратите бяха вече разбити, а къщите ограбени. Останалата част от деня почивах в едни храсталаци, понеже поради изтощеното си състояние бях твърде много уморен, за да вървя нататък.

През цялото това време не бях видял никакви хора, нито забелязал признаци за присъствието на марсианци. Срещнах две кучета с гладен вид, ала когато се опитах да ги подмамя, и двете побързаха да ме обиколят по-отдалече. Близо до Роухамптън бях видял два човешки скелета — не трупове, а скелети, съвсем оглозгани, — а в гората наоколо намерих раздробени и пръснати кости от няколко котки и зайци и един овчи череп. Макар и да се опитвах да ги гриза, по тях нямаше останало абсолютно нищо.

След залез закретах напред по пътя към Пътни, където, както ми се струва, по една или друга причина марсианците трябва да са употребили топлинния лъч. В зеленчукова градина отвъд Роухамптън намерих малко недозрели картофи — колкото да си залъжа глада. От тази градина долу се виждаха Пътни и реката. В здрача се разкриваше гледка на страшно опустошение: почернели дървета, почернели, безлюдни развалини, а в полите на хълма разлялата се река, червенееща се от бурените. И над всичко това — тишина. Обзе ме неописуем ужас само като си помислих колко бързо бе настъпила тази опустошителна промяна.

За известно време повярвах, че човечеството е пометено от лицето на земята и аз стоя там самичък, последният останал жив човек. До самия връх на хълма Пътни се натъкнах на още един скелет с откъснати ръце, захвърлени на няколко ярда от трупа. Колкото по-напред отивах, толкова повече растеше у мен убеждението, че затриването на човешкия род, с изключение на случайни единици като мене, е вече завършило в тази част на света. Марсианците, мислех си аз, са напуснали тази опустошена страна и продължили напред, за да си търсят храна другаде. Може дори в същия миг да разгромяват Берлин или Париж, а може да са се запътили на север.