Хърбърт Уелс
Война на световете (13)

XIII
Как се събрах с викария

След като получиха този неочакван урок за силата на земното оръжие, марсианците се оттеглиха при първоначалните си позиции на Хорселската мера и както бързаха и бяха натоварени с останките на разбития си другар, без съмнение пропуснаха много случайни и незначителни жертви като мене. Ако бяха изоставили своя другар и продължили веднага напред — между тях и Лондон нямаше по това време други прегради освен батареи от дванадесетфунтови оръдия, — те положително щяха да стигнат столицата преди вестта за приближаването им; появяването им щеше да бъде толкова неочаквано, страшно и унищожително, колкото е било земетресението, разрушило Лисабон преди един век.

Но те не бързаха. Цилиндър след цилиндър потегляше по своя между планетен път; всяко денонощие им донасяше подкрепление. В същото време военните и морски власти, ясно разбрали вече огромната мощ на врага, работеха с бясна енергия. Всяка минута ново оръдие заставаше на позиция и до разсъмване всяка горичка, всяка редица извънградски вили по хълмистите склонове около Кингстън и Ричмънд маскираха по едно дебнещо черно дуло. А по овъглената и опустошена площ — едно на друго към двадесет квадратни мили, — сред която се намираше лагерът на марсианците на Хорселската мера, през опожарените и разрушени села сред зелени дървета, под почернелите и димящи сводове, били едва до вчера борови гори, пълзяха предани разузнавачи с хелиографи, които трябваше да предупредят артилеристите за приближаването на марсианците. Ала марсианците вече разбираха как знаем да си служим с артилерията и колко опасна е близостта на хората и никой не можеше да се доближи до някой от цилиндрите на разстояние по-малко от една миля освен с цената на живота си.

Изглежда, тези великани посветили първата половина от следобеда на ходене напред и назад и пренасяне на всичко от втория и третия цилиндър — втория на игрището за голф в Адълстън и третия в Пърфърд — в първата им яма на Хорселската мера. Над нея, високо над прострелите се надлъж и нашир изгорели храсти и разрушени сгради, един от тях останал да стърчи като часовой, а другите изоставили огромните си бойни машини и слезли в ямата. Те работили там усилено до късна нощ и високият стълб гъст зелен дим, който се издигал оттам, се виждал от хълмовете край Мероу, а както казват, дори и от Банстед и Епсъм Даунс.

Докато марсианците зад мен се готвеха така за следващото си нападение, а пред мен човечеството събираше сили за бой, аз потеглих с безкрайни усилия и мъки от пожарищата и пушеците на подпаления Уейбридж към Лондон.

Забелязах течението да влачи изоставена лодка — тя беше много малка и много далече, — свалих почти всичките си подгизнали дрехи, спуснах се да я гоня, стигнах я и с нея успях да избягам от тези съсипии. Гребла в лодката нямаше, но аз загребах, колкото можех, с обгорените си ръце надолу по реката и бавно и мудно заплувах към Холифърд и Уолтън, като се озъртах непрекъснато назад — мисля, че няма нужда да ви обяснявам защо. Пътувах по реката, понеже смятах, че във водата ще се спася най-лесно, ако великаните се върнат.

Сгорещената от падането на марсианеца вода се носеше надолу по течението заедно с мене, тъй че в протежение почти на цяла миля от парата не виждах, кажи-речи, и двата бряга. Веднъж обаче различих върволица черни фигури, бързащи през ливадите откъм Уейбридж. Холифърд като че ли беше безлюден и няколко от къщите, гледащи към реката, горяха. Странно беше да видя в горещия следобед пушеци и малки огнени езичета да се издигат от съвсем спокойното и изоставено селище направо нагоре в знойното синьо небе. Никога преди не бях виждал горящи къщи, без да има бореща се с пожара тълпа. Малко по-нататък нагоре по брега пушеха и тлееха сухи тръстики, а линията на пожара неотклонно се придвижваше напред през ливада с късно окосено сено.

Дълго време се оставих да ме влачи течението. Толкова отпаднал бях от болки и умора след преживените мъчения и толкова горещо беше на реката. После страхът отново надделя и аз се залових отново да греба. Слънцето пърлеше голия ми гръб. Най-сетне, когато Уолтънският мост се показа иззад завоя, трескавото състояние и изтощението победиха страха, аз слязох на Мидълсекския бряг и в пълна изнемога легнах във високата трева. Предполагам, че е било към четири или пет часът. След малко станах, извървях може би половин миля, без да срещна жива душа, и пак легнах в сянката на един плет. Останало ми е в ума, че си говорех на глас или бълнувах през време на това последно усилие. Бях също много жаден и горчиво съжалявах, че не съм пил повече вода. Интересно е, че ме беше яд на жена ми; не мога да си обясня защо, но безсилното ми желание да стигна в Ледърхед ужасно ме дразнеше.

Не си спомням ясно появяването на викария, вероятно съм дрямал. В съзнанието ми остана седналата му фигура с изцапана от сажди риза, с вдигнато нагоре гладко обръснато лице, загледано в слабите отблясъци, които танцуваха по небето, покрито с безкрайни редици влакнести облачета, нежно обагрени от летния залез.

Аз седнах и той стреснато се обърна при лекия шум на движението ми.

— Имате ли вода? — рязко попитах аз. Викарият поклати глава.

— От един час се молите за вода — рече той. Ние помълчахме, една-две минути, преценявайки се един другиго с поглед. Предполагам, че ме е сметнал за доста странна личност — гол, само по просмукани с вода панталони и чорапи, опарен, с черни от пушека лице и рамена. Той имаше безволево лице и вдадена навътре брадичка, косата падаше на почти лененожълти къдрици върху ниското му чело; очите му бяха доста големи, бледосини, с безизразен втренчен поглед. Той заговори отривисто, загледан не в мен, а някъде в пространството.

— Какво значи това? — попита той. — Какво значи всичко това?

Аз го погледнах, но не му отговорих. Той протегна слаба бяла ръка и заговори с почти хленчещ тон:

— Защо се допускат такива неща? С какво сме прегрешили? След като свърши утринната служба, аз се разхождах извън града, за да проясня ума си за следобеда, и изведнъж — огън, земетресение, смърт! Също като в Содом и Гомор! Целият ни труд пропадна, целият ни труд… Какво представляват тия марсианци?

— Какво представляваме ние? — отвърнах му аз, след като се поизкашлях.

Той обгърна коленете си с ръце и пак отправи поглед към мене. Около половин минута ме гледа, без да проговори.

— Разхождах се извън града, за да проясня ума си — повтори той. — И изведнъж — огън, земетресение, смърт!

Викарият отново потъна в мълчание, отпуснал брадичката си почти до колената.

След малко пак подхвана и размаха ръка:

— Целият ни труд… всичките неделни училища… Какво сме сторили… какво е сторил Уейбридж? Всичко погубено… всичко разрушено. Черквата! Едва преди три години я престроихме. Разрушена!… Затрита от лицето на земята! Защо?

Той пак помълча и отново избухна като невменяем.

— Димът от пожарището й ще се възнася во веки веков! — закрещя той.

Очите му запламтяха и той посочи с мършав пръст към Уейбридж.

По това време вече започнах да разбирам какво му има. Страхотната трагедия, засегнала и самия него (очевидно той беше беглец от Уейбридж), беше го докарала до умопобъркване.

— Далече ли сме от Сънбри? — попитах със сдържан тон.

— Какво ще правим? — заговори той. — Нима тези твари са навред? Нима Земята е била захвърлена под тяхна власт?

— Далече ли сме от Сънбри?

— Едва тая сутрин отслужих ранна литургия…

— Положението се е променило — спокойно забелязах аз. — Не бива да губите самообладание. Все още има надежда.

— Надежда!

— Да. Голяма надежда… въпреки всички тези съсипни!

Започнах да му обяснявам моето гледище за положението ни. Отначало той ме слушаше, но постепенно интересът, събудил се в очите му, отстъпи мястото си на предишното вторачено изражение и взорът му започна да блуждае.

— Това трябва да е началото на края — прекъсна ме той. — Краят! Великият и страшен ден на божия съд! Когато човеците ще призовават планините и скалите да се сринат отгоре им и да ги скрият… да ги скрият от лицето на оногова, който седи на престола!

Състоянието му вече ми беше ясно. Прекъснах заплетените си разсъждения, с Мъка се изправих на крака и застанал над него, сложих ръка на рамото му.

— Бъдете мъж! — казах аз. — Вие сте се побъркали от страх! Колко струва вярата, щом се руши пред една беда? Помислете какво са претърпели хората досега от земетресения и наводнения, войни и вулкани! Да не сте мислили, че господ ще направи изключение за Уейбридж? Той не е застрахователен агент.

Известно време викарият седя в пълно мълчание.

— Но как можем да се спасим? — неочаквано попита той. — Те са неуязвими, те са безмилостни.

— Нито едното, нито пък може би и другото — отговорих аз. — И колкото по-могъщи са те, толкова по-трезви и предпазливи трябва да бъдем ние. Един от тях беше убит там преди по-малко от три часа.

— Убит ли! — възкликна той и се озърна наоколо. — Как може да бъдат убивани пратеници божии?

— Аз видях как стана това — продължих да му разправям аз. — Ние случайно сме попаднали в самия вихър на сражението и нищо повече.

— Какво е това, дето припламва в небето? — изведнъж ме попита той.

Обясних му, че това са сигнали с хелиограф, че това е знак в небето, с който хората съобщават за усилията си да ни помогнат.

— Ние сме точно в центъра на събитията, колкото и да е тихо — казах аз. — Тези премигвания в небето говорят за наближаващата буря. Ей там, предполагам, са марсианците, а към Лондон, където се издигат тези хълмове около Ричмънд и Кингстън, под прикритието на дърветата се правят земни укрепления и слагат топове. Току-виж, че марсианците се запътят насам отново…

И още докато говорех, викарият скочи на крака и ме прекъсна с движение на ръката.

— Слушайте! — рече той.

Иззад ниските хълмове отвъд реката се донесе глух ек на два далечни оръдейни изстрела и зловещ далечен вик. После всичко стихна. Един майски бръмбар мина със зумтене през живия плет и покрай нас. Високо на запад, неясен и блед над пушеците на Уейбридж и Шепъртън и над знойното безмълвно великолепие на залеза, се открояваше сърпът на луната.

— По-добре ще е да тръгнем по тази пътека, на север — казах аз.