Хърбърт Уелс
Война на световете (6)

VI
Топлинният лъч на чобъмския път

За нас е още неразрешена загадка как могат марсианците да изтребват хората тъй бързо и безшумно. Мнозина смятат, че те умеят по някакъв начин да развиват огромна топлина в камера, съвършено лишена от топлопроводимост. Тази огромна топлина насочват с прав лъч срещу всеки забелязан от тях предмет с помощта на полирано параболично огледало с неизвестен състав, горе-долу както се насочва светлинният лъч с параболичното огледало на фара. Но никой не е доказал тези подробности по безспорен начин. Както и да го правят, положителното е, че същината се крие в топлинен лъч. Топлина, и то невидима топлина, и не видима светлина. Всичко, което може да гори, избухва в пламъци, щом бъде докоснато от лъча: оловото става течно като вода, желязото се размеква, стъклото се напуква и топи, а когато лъчът попадне върху вода, тя незабавно се превръща в пара.

Тази нощ около ямата, огрени от звездите, лежаха овъглени и обезобразени до неузнаваемост близо четиридесет души и през цялата нощ мерата от Хорсел до Мейбъри остана безлюдна, обгърната от ярки пламъци.

Вестта за масовото изтребление вероятно бе стигнала в Чобъм, Уокинг и Отършо почти по едно и също време. В Уокинг дюкяните бяха вече затворени, когато се разигра трагедията, и много хора, търговци и други, привлечени от чутите слухове, се били заточили през Хорселския мост и по пътя между живите плетове, който извежда на мерата. Можете да си представите как младежите, издокарани след трудовия ден, използували тази новина, както биха използували и всяка друга новина, като повод да поизлязат и да пофлиртуват. Можете да си представите глъчката от гласовете по пътя в падащия здрач…

До този миг, разбира се, в Уокинг малцина знаели дори, че цилиндърът се отворил, при все че нещастният Хендерсън пратил човек с велосипед на пощата да подаде специална телеграма до един вечерен вестник.

Когато наизлезли по двама и по трима на открито и видели малки купчинки хора, които развълнувано приказвали и зяпали въртящото се огледало над пясъчните кариери, без съмнение новодошлите скоро се заразили от общата възбуда.

Към осем и половина, когато бе унищожена депутацията, на това място имало тълпа от може би триста или повече души, без да се броят онези, които се бяха отбили от пътя, за да отидат по-близо до марсианците. Имало и трима полицаи-единият конен,-които правели всичко по силите си, за да изпълнят нареждането на Стент да задържат хората и да не ги оставят да се доближават до цилиндъра. Чувало се и дюдюкане — това били по-лекомислените и по-буйните, които никога не пропускат случая да покрещят и да се позакачат в тълпа. Понеже предвиждали, че са възможни известни стълкновения, щом още марсианците се показали от цилиндъра, Стент и Огилви телеграфирали в Хорселските казарми да им изпратят на помощ една рота войници, която да защити тези странни същества от насилие. След това те се върнали, за да възглавят злополучния опит за разбирателство. Описанието на смъртта им, както е била видяна от тълпата, почти не се различава от личните ми впечатления: трите кълба зелен дим, силното бучене и избухването на пламъци.

Обаче положението на тази тълпа е било много по-безизходно от моето. Спасило ги само това, че пред долната част на топлинния лъч се изпречила обрасла с храсти песъчлива могилка. Да беше параболичното огледало издигнато няколко ярда по-високо, нямаше да остане жив нито един човек, който да разкаже за случилото се. Те видели да блясват пламъци, да падат хора и сякаш някаква невидима ръка подпалвала храстите и бързо се движела към тях в здрача. Сетне със свистящ звук, който заглушил бръмченето, долитащо от ямата, лъчът се плъзнал над самите им глави — от него пламнали върхарите на двете редици букове край пътя, пукали се тухли, чупели се стъклата на прозорците, лумвали черчеветата и се сгромолясала, строшена на парчета, част от стряхата на най-близката до ъгъла къща.

Сред внезапния тътен, съсък и блясък на запалващите се дървета обзетата от ужас тълпа, изглежда, колебливо се люшкала за няколко мига насам и натам. Искри и горящи съчки се посипали на пътя, отделни листи се превръщали в огнени езици. Запалили се шапките и роклите. После от мерата се понесъл вопъл. Вдигнали се писъци и викове и изведнъж конен полицай, хванал се с ръце за главата, с крясък преминал в галоп през навалицата.

— Идат! — изпищяла една жена и тозчас всички се обърнали и заблъскали застаналите зад тях, за да си пробият път обратно към Уокинг. Трябва да са бягали слепешком, като стадо овце. Там, където пътят се стеснява и става тъмен в дълбокия дол, станало задръстване и избухнала отчаяна борба. Не всички в тълпата се отървали: трима души — две жени и едно малко момче — били смачкани и изпотъпкани и оставени да мрат сред ужасите и мрака.