Хърбърт Уелс
Война на световете (5)

V
Топлинният лъч

След като бях зърнал марсианците да излизат от цилиндъра, с който бяха дошли на Земята от своята планета, някаква магия скова движенията ми. Аз стоях, нагазил до колене ниския храсталак, и не свалях очи от закриващата ги могилка. Терзаеха ме страх и любопитство.

Не смеех да се върна при дупката, а се измъчвах от страстно желание да надникна в нея. Затова започнах да описвам широк кръг и да търся удобно за наблюдение място, но не преставах да се озъртам към купищата пясък, които закриваха тези нечакани пришълци на Земята. Веднъж сноп тънки черни израстъци, приличащи на пипалата на октопод, се мярнаха в блясъка на залязващото слънце и веднага се дръпнаха, а след това се показа тънък прът, който се разтягаше нагоре прешлен по прешлен, а на върха си имаше някакъв неравномерно въртящ се диск. Какво ли ставаше там?

Повечето зрители се бяха събрали в една-две групи: едната — малка тълпа към Уокинг, другата — купчинка хора по посока на Чобъм. Явно те изживяваха същата душевна борба. Имаше няколко души близо до мен.

Пристъпих до едного от тях (както забелязах, той беше мой съсед, макар че не му знаех името) и му заговорих. Но този момент съвсем не беше подходящ за свързан разговор.

— Какви гнусни гадини! — промълви съседът. — Боже мой, какви гнусни гадини! — Той повтори това още няколко пъти.

— Видяхте ли един човек в ямата? — попитах аз, ала той не ми отговори.

. Ние замълчахме и известно време продължихме да гледаме така, един до друг, което, както ми се стори, ни вдъхваше известно спокойствие. После аз се преместих на една могилка, където щях да бъда пет-шест педи по-високо, и когато го потърсих с поглед, видях, че се е запътил към Уокинг.

Залезът помръкна, но нищо ново не се случваше. Тълпата далече наляво, към Уокинг, като че ли растеше и оттам долиташе неясна глъчка. Купчинката хора към Чобъм се беше разпръснала. В ямата не се долавяше никакво движение.

Това, ако не друго, вдъхна на хората смелост, а смятам, че и прииждащите нови хора от Уокинг помагаха за възстановяване на спокойствието. Както и да е, с настъпването на здрача в пясъчните кариери бавно и на пресекулки започна да се забелязва движение — движение, което сякаш се засилваше, насърчено от възцарилата се край цилиндъра вечерна тишина. Изправени черни сенки, по две, по три, пристъпваха напред, спираха, вглеждаха се, пак пристъпваха и постепенно се разтегнаха в тънък неправилен полумесец, чиито издадени краища скоро щяха да се сключат около ямата. Аз също започнах да се приближавам.

После забелязах, че няколко файтонджии и други мъже смело навлязоха в пясъчните кариери и чух тропот на конски копита и скърцане на колелета. Видях едно момче да откарва количката с ябълките. След това на тридесетина крачки от ямата съгледах идваща откъм Хорсел малка тъмна купчинка мъже; първият от тях размахваше бяло знаме.

Това беше депутацията. Беше се състояло свикано набързо съвещание и понеже, въпреки отблъскващия си вид, марсианците очевидно бяха разумни същества, било взето решение да им се покаже с помощта на знаци, че и ние сме разумни същества.

Знамето, което се развяваше и движеше напред, първо сви надясно, сетне наляво. Бях твърде далече, за да позная кои са там, но после научих, че в този опит да влязат във връзка са участвували между другото и Огилви, Стент и Хендерсън. Както напредваше, тази групичка, тъй да се каже, повлече подире си края на почти сключилия се вече кръг хора и доста черни фигурки я последваха на безопасно разстояние.

Неочаквано пламна светлина и от ямата на три пъти избухнаха кълба светещ зеленикав дим, които се заиздигаха едно след друго право нагоре в неподвижния въздух.

Този дим (или може би по-правилно ще е да се каже „пламък“) бе така ярък, че тъмносиньото небе и мержелеещата се към Чъртси кафява мера, осеяна с черни борове, сякаш рязко потъмняха при издигането на тези кълба дим и станаха още по-тъмни, след като те се разпръснаха. Същевременно се чу слаб съскащ звук.

Оттатък ямата стояха врязалите се като клин хора с бялото знаме отпред, които представляваха сега една стресната от тези явления купчинка дребни черни фигурки, изправили се върху черната земя. Когато избухваше зеленият дим, лицата им светваха от бледозелено сияние и пак помръкваха, щом той се разсейваше. Съскането премина постепенно в бръмчене, а то се разрасна в проточен, висок бучащ звук. От ямата бавно се издигна някаква изгърбена сянка и от нея като че ли изскочи трепкащ призрачен лъч.

В същия миг блесна истински огън, ослепителни искри преминаха от човек на човек в разпръснатата група. Сякаш някаква невидима струя се удряше в тях и се запалваше с бял пламък. Сякаш всеки от тях внезапно и мигновено се възпламеняваше.

После ги видях да залитат и да падат, озарени от огъня на собствената си гибел, а последвалите ги да се обръщат в бягство.

Стоях и гледах, все още без да си давам сметка, че самата смърт преминава от човек на човек в тази отдалечена групичка. Схващах само, че става нещо много странно. Почти безшумно и заслепяващо припламване на светлина — и някой се сгромолясваше и оставаше неподвижен; а когато незримият лъч докоснеше боровете, те избухваха в пламъци и всеки изсъхнал храст с глухо пращене се превръщаше в огнена маса. А далече към Напхил видях да светват пламнали изведнъж дървета, живи плетове и дървени постройки.

Бързо и неотклонно тя се носеше в кръг, тази огнена смърт, този невидим, съдбоносен, палещ меч. По лумващите от допира му храсти разбирах, че се движи към мен, но бях така изумен и зашеметен, че не можех да се помръдна. Чух как огънят запращя в пясъчните кариери, чух как рязко изцвили и също така рязко млъкна кон.

Сетне сякаш някой прокара невидим, но нажежен до безкрайност пръст по ниските храсти между мен и марсианците и целият тъмнеещ полукръг отвъд пясъчните кариери изведнъж запуши и запращя. Нещо се срути с трясък далече наляво, където пътят от гарата Уокинг навлиза в мерата. И веднага съскането и бръмченето спряха, а черният куполообразен предмет бавно се сниши в ямата и се изгуби от погледа.

Всичко това стана толкова бързо, че аз още стоях неподвижен, смаян и заслепен от силните отблясъци. Да беше описала пълен кръг, смъртта щеше неизбежно да ме покоси, преди да дойда на себе си. Но тя отмина и ме пощади и обгърналата ме нощ изведнъж ми се видя непрогледна и непозната.

Хълмистата мера изглеждаше сега почти черна освен пътищата, които се мъждееха сиви под тъмносиньото небе на ранната нощ. Беше тъмно и неочаквано безлюдно. Над главата ми вече трепкаха звезди, а на запад небето бе още бледо, светло, почти зеленикавосиньо. Върхарите на боровете и покривите на Хорсел се открояваха с резки черни линии срещу гаснещия отблясък на залеза. Марсианците и уредите им бяха съвсем невидими, с изключение на тънката мачта с неспирно въртящото се огледало. Тук-таме още пушеха и тлееха отделни храсталаци и единични дървета, а от къщите около гарата на Уокинг огнени езици се издигаха в неподвижния вечерен въздух.

Нямаше други промени освен това и безграничното изумление. Малката купчинка черни точици с бялото знаме беше заличена от лицето на земята и както ми се струваше, тишината, изобщо не е била нарушавана.

Дойде ми наум, че съм останал на това тъмно поле безпомощен, беззащитен и сам. Внезапно, като нещо стоварило се върху ми отвън, ме завладя страх.

С усилие се обърнах и с препъване се затичах през мерата.

Чувството, което изпитвах, не беше съзнателен страх, а панически ужас не само от марсианците, но и от мрака и тишината, обгърнали ме от всички страни. И този безпределен ужас ме докара до такова малодушие, че тичах и мълком плачех, както би плакало едно дете. След като се обърнах, нямах вече смелост да погледна назад.

Спомням си обладалата ме необикновена увереност че с мен си играят, че ей сега, когато съм вече на границата на безопасността, тази тайнствена смърт, по-бърза от светкавица, ще се насочи от ямата с цилиндъра към мен и ще ме покоси.