Хърбърт Уелс
Война на световете (4)

IV
Цилиндърът се отваря

Когато се върнах на мерата, слънцето залязваше. Пръснати групи бързаха откъм Уокинг, а отделни хора се връщаха. Тълпата около ямата беше пораснала и се чернееше на лимоненожълтия фон на небето — може би към двеста души. Чуваха се повишени гласове и край дупката като че ли се водеше някаква борба. През ума ми минаваха най-чудновати догадки. Когато се приближих, чух гласа на Стент:

— Назад! Назад!

Насреща ми тичаше някакво момче.

— Мърда! — извика ми то на минаване. — Все се отвъртва и отвъртва! Не ми харесва тая работа. Отивам си у дома.

Продължих напред към тълпата. Смятам, че имаше наистина двеста или триста души и всички се бутаха и блъскаха, при което няколкото жени съвсем не бяха между най-бездейните.

— Падна човечецът в ямата! — извика един глас.

— Назад! — обадиха се неколцина други. Тълпата малко се залюля и аз си пробих път напред.

Всички изглеждаха ужасно възбудени. Чух от ямата да долита някакъв особен бръмчащ звук.

— Слушайте — каза ми Огилви, — помогнете ни да задържим тия идиоти. Нали не знаем какво има в това проклето нещо!

Видях един младеж — май че беше продавач от Уокинг — да стои върху цилиндъра и да се мъчи да се измъкне от дупката. Тълпата го беше бутнала долу.

Горният край на цилиндъра се отвинтваше отвътре. Виждаха се вече близо два фута блестящи нарези. Някой се блъсна в мен и насмалко не ме събори върху отвинтващия се капак. Аз се озърнах и в същия миг, изглежда, винтът се отви, защото капакът падна на чакълестата почва с еклив звън. Забих лакът в стоящия зад мене и пак се обърнах с лице към Нещото. За момент кръглият отвор ми се стори съвършено черен. Очите ми бяха заслепени от залязващото слънце.

Мисля, че всички очакваха да видят как изскача оттам човек — може би малко по-различен от нас, земните хора, но с всички основни белези на човека. Знам, че аз очаквах точно това. Но когато погледнах, видях нещо да мърда в тъмния отвор: сива, надигаща се на вълни маса, а след това два блестящи кръга — нещо като очи. После от тази гърчеща се маса се издигна на пръстени нещо подобно на неголяма сива змия, дебела колкото обикновен бастун, и се заизвива във въздуха към мен, сетне втора такава змия.

Изведнъж ме побиха тръпки. Зад мен силно изпищя една жена. Наполовина обърнат, с поглед все още прикован към цилиндъра, от който сега се показваха нови пипалца, започнах да си пробивам път назад от края на ямата. Видях как учудването по лицата на хората около мен се смени със страх. От всички страни чувах откъслечни викове. Всички се дърпаха назад. Видях продавача — той все още се мъчеше да се измъкне от дупката. Бях останал сам и виждах как бягат хората от отсрещния край на ямата, а между тях и Стент. Погледнах пак към цилиндъра и се сковах от непреодолим ужас. Стоях вцепенен и не можех да откъсна очи.

Голямо възсиво закръглено тяло, горе-долу колкото една мечка, бавно и мъчително се надигаше от цилиндъра. Когато се показа на ръба и се озова на светло, то заблестя като мокра кожа.

Двете големи тъмни очи ме гледаха с втренчен поглед. Масата, която ги заграждаше, главата на това нещо, беше закръглена и можеше да се каже, че имаше лице. Под очите се открояваше уста и от този потрепващ, задъхващ се и лишен от устни разрез капеха лиги. Цялото същество напрегнато се свиваше и туптеше. Един от тънките, подобни на пипалца издатъци се държеше за ръба на цилиндъра, друг се олюляваше във въздуха.

Който никога не е виждал жив марсианец, надали може да си представи колко необикновен и ужасен е външният му вид. Своеобразната, напомняща буква „V“ уста със заострен горен край, липсата на надочни дъги, липсата на брадичка под клинообразния долен край на устата, непрекъснатото трептене на тази уста, сноповете пипалца, приличащи на змиите у Горгоните, шумното дишане на белите дробове в чуждата за тях атмосфера, явната трудност и болезненост на движенията поради по-голямата сила на земното привличане, а най-вече извънредно втренченият поглед на огромните очи — всичко това беше и жизнено, и напрегнато, и нечовешко, и уродливо, и чудовищно. Имаше някаква прилика с гъба в тази маслена кафява кожа, нещо неописуемо гадно в тромавата предпазливост на забавените движения. Още тази първа среща, този първи поглед ме изпълниха с погнуса и страх.

Изведнъж чудовището изчезна. Беше се надвесило през ръба на цилиндъра и паднало в ямата с глух удар, като голям вързоп кожи. Чух от него да се изтръгва особен дрезгав вик и веднага в тъмната сянка на отвора неясно се очерта друго такова същество.

Аз се обърнах и хукнах като луд към най-близката купчинка дървета на стотина крачки пред мен, но тичах с рамото напред и се препъвах, защото не можех да откъсна очи от тези твари.

Запъхтян, спрях сред няколкото млади борчета и ниски храсти и зачаках да видя какво ще стане. Полето около пясъчните кариери беше осеяно с хора, които стояха като мене, полузамаяни от ужас, и се взираха в тези същества или по-скоро в чакъла, натрупан по края на ямата, където те лежеха. А после, обзет отново от уплаха, видях на ръба ту да се подава, ту да изчезва някакъв кръгъл черен предмет. Това беше главата на падналия в дупката продавач, но тя се открояваше като малка черна топчица на разжареното небе на запад. По едно време той успя да извади едното си рамо и едното коляно, но като че ли пак се подхлъзна, защото над ръба остана само главата. Изведнъж той се изгуби и ми се стори, че от ямата долетя слаб вик. За миг изпитах подтик да му се притека на помощ, но обзелият ме страх надделя.

След това не се виждаше вече съвсем нищо поради дълбоката дупка и купчината пясък, образувала се при падането на цилиндъра. Всеки минувач по пътя от Чобъм или Уокинг би се изненадал от тази гледка: едно оредяващо множество от стотина или повече души, пръснали се в голям неправилен кръг, в ровове, зад храсти, зад порти и живи плетове, почти без приказки, само с по някой и друг откъслечен възбуден възглас, беше облещило очи в няколко купчини пясък. Количката с джинджифиловото пиво, изоставена на произвола на съдбата, се чернееше сред пламъците на залеза, а в пясъчните кариери стоеше върволица напуснати коли с коне, които зобяха от закачени на вратовете им торби или ровеха с копита земята.