Хърбърт Уелс
Война на световете (26)

IX
Съсипиите

А сега идва най-странното нещо в моята история. Все пак може и да не е чак толкова странно. Спомням си ясно, последователно и живо всичко, което съм правил в този ден до момента, когато стоях на Примроуз Хил, плачех и благодарех на господа. А след това не помня нищо.

За следващите три дни не зная нищо. След това научих, че съвсем не съм открил пръв поражението на марсианците, понеже няколко други скитници като мене го открили още предишната нощ. Един от тях — първият — отишъл в Сейнт Мартинс льо Гранд и докато аз съм се крил във файтонджийската барака, сполучил да телеграфира в Париж. Оттам радостната новина обиколила целия свят; хиляди градове, смразени от зловещата заплаха, тозчас засияли от пищни илюминации; то е било вече известно в Дъблин, Единбърг, Манчестър, Бърмингъм, когато аз съм стоял пред ръба на ямата. Хората вече плачели от радост, както ми разправяха после, крещяли и оставяли работата, за да си стиснат ръцете, композирали влакове дори до самия град — в Кру, за да се върнат в Лондон. Черковните камбани, занемели преди две седмици, незабавно подхващали новината, докато цяла Англия се огласила от камбанен звън. Хора с велосипеди, с изпити лица, несресани, препускали по всеки междуселски път и викали за ненадейното спасение, викали на измършавели, облещени, отчаяни люде. А храната! През Ламанш, през Ирландското море, през Атлантика на помощ бързали товари жито, хляб и месо. Корабите на целия свят като че ли отивали към Лондон в онези дни. Но аз не помня нищо за всички тези неща. Аз бях невменяем, побъркан човек. Дойдох на себе си в къщата на добри хора, които ме намерили на третия ден да скитам, плача и бълнувам из улиците на Сейнт Джонс Ууд. Те ми разправиха след това, че съм пял някакви объркани безсмислици, като: „Последният човек, останал жив! Ура! Последният човек, останал жив!“ Колкото и да бяха заети със собствените си тревоги, тези хора, чието име дори не мога да спомена тука, при все че много ми се иска да им изкажа своята благодарност, се загрижили за мене, прибрали ме и ме опазили от самия мен. Изглежда, докато не съм бил на себе си, бяха научили от мен нещичко за това, което бях преживял.

Когато възстанових душевното си равновесие, те ми разказаха много внимателно всичко, каквото бяха научили за съдбата на Ледърхед. Два дена след като се бях озовал в плен, един марсианец го разрушил и унищожил до крак всички, които били там. Той го заличил от лицето на земята, както изглежда, без да бъде предизвикан, като някое хлапе, което само за да покаже силата си, може да стъпче мравуняк.

Аз нямах никого и те бяха много мили към мен. Нямах никого и бях покрусен, но те бяха търпеливи с мен. Останах при тях четири дена, след като се съвзех. През цялото това време изпитвах неясен, но все по-силен копнеж да видя още веднъж каквото беше останало от някогашното дребно съществуване, което ми се виждаше тъй щастливо и светло. Това бе само някакво безнадеждно желание да се опия със собствената си мъка. Те ме разубеждаваха. Направиха всичко, каквото можеха, за да ме отклонят от това болезнено намерение. Най-после аз не можех да устоя повече на този подтик, от все сърце обещах да се върна при тях, разделих се с тези четиридневни приятели — ще си призная — със сълзи на очи, и тръгнах пак по улиците, които доскоро бяха така тъмни, безлюдни и чужди.

Те вече бяха пълни със завръщащи се хора; на места имаше дори отворени дюкяни и аз забелязах чешма, от която течеше вода.

Спомням си колко присмехулно светъл ми се видя денят, когато се запътих за своето печално поклонение към малката къщица в Уокинг, колко оживени улиците и колко кипящ животът около мен. Навред имаше тъй много хора, заети с хиляди различни неща, че изглеждаше невероятно да е загинал чак толкова голям брой от жителите. Но после забелязах колко жълта е кожата на тези, които срещах, колко разчорлени са косите на мъжете, как блестят широко отворените им очи и това, че половината са още облечени с мръсни дрипи. По лицата на всички като че ли се четяха само две изражения: или буен възторг и енергия, или мрачна решителност. Ако се изключеше изражението на лицата, Лондон изглеждаше като град на скитници. В черковните енории на всички наред раздаваха хляб, изпратен от френското правителство. На малкото срещащи се коне можеше да се преброят ребрата. Мършави специални полицаи с бели значки стояха на всеки кръстопът. Аз не забелязах почти никакви щети, причинени от марсианците, докато не стигнах до Уелингтън стрийт; там видях червения бурен, обвил устоите на моста Уотърлу.

На ъгъла до моста видях и един от обикновените контрасти на онова грозно време — лист печатна хартия, който се развяваше върху червените бурени, забоден с една пръчка. Това беше плакат на първия подновил издаването си вестник — „Дейли Мейл“. Купих един брой с почернял шилинг, който намерих в джоба си. По-голямата част от вестника беше празна, но единственият словослагател, който го беше набрал, беше се позабавлявал и беше направил гротескна комбинация от рекламни клишета на последната страница. Текстът, който той печатеше, биеше на чувства; осведомителната служба още не се беше възстановила. Не научих нищо ново освен това, че дори само за една седмица изследването на марсианските механизми дало изумителни резултати. Между другото, статията твърдеше нещо, което не повярвах на времето — че „тайната на летенето“ била открита. На гарата Уотърлу намерих безплатните влакове, които извозваха хората по домовете им. Първоначалната блъсканица беше вече преминала. Във влака имаше малко хора, пък и аз нямах настроение за случайни разговори. Настаних се в празно купе, седнах със скръстени ръце и мрачно загледах огрените от слънце картини на опустошението, които се мяркаха през прозорците. Щом излязохме от крайната гара, влакът се заклатушка по временна линия, а от двете страни на пътя се занизаха почернели развалини от къщи. До Клапъмската възлова гара лицето на Лондон беше зацапано с праха от черния пушек въпреки двудневните бури и дъждове, а на Клапъмската гара линията пак беше разрушена; стотици останали без работа чиновници и търговски служащи се трудеха там рамо до рамо с обикновени копачи и влакът се заклатушка по сложена набързо варианта.

По целия път оттам местността имаше зловещ, непривичен вид. Уимбълдън беше пострадал особено много. Уолтън, благодарение на оцелялата от пожара борова гора, изглеждаше да е най-малко засегнатото селище по линията. Уандъл, Моул, всяко поточе бяха затрупани с червени бурени, които имаха вид на нещо средно между кайма и кълцано зеле. Боровите гори на Съри бяха обаче твърде сухи за ластарите на червените лози. Оттатък Уимбълдън, близо до линията, в някакъв разсадник се виждаха купчини разровена пръст около шестия цилиндър. Наоколо се тълпяха хора, а по средата работеше команда сапьори. Над ямата се развяваше английско знаме и весело плющеше на утринния ветрец. Разсадникът беше целият почервенял от бурени — широко синкавокърваво пространство, пресечено от пурпурни сенки, много болезнено за очите. Погледът с безкрайно облекчение се устремяваше от обгорените сиви и мрачно червени тонове на предния план към мекия синьозелен цвят на източните възвишения.

Линията пред гара Уокинг откъм Лондон още се възстановяваше, затова аз слязох на гара Байфлит и тръгнах по пътя за Мейбъри, край мястото, където заедно с артилериста бях приказвал с хусарите, и край другото място, където в бурята пред мен се беше появил марсианец. Тука, движен от любопитство, се отбих в гъстака от червени листа и намерих разкривената, счупена двуколка и пръснати около нея побелели, оглозгани конски кости. Постоях, загледан в тези останки…

Сетне се върнах през боровата гора, газейки тук-таме до рамената в червени бурени, видях, че стопанинът на „Шареното куче“ вече е погребан, и край Коледж Армс стигнах у дома. На минаване някакъв човек ме поздрави по име от отворената врата на една вила.

Погледнах моята къща с мигновен проблясък на надежда, който тозчас угасна. Някой беше разбил вратата; тя не беше затворена и тъкмо бавно се отваряше, когато се приближих.

Вратата пак се хлопна. Вятърът развяваше пердетата в отворения прозорец на кабинета, през който двамата с артилериста бяхме наблюдавали зората. Никой не беше го затворил оттогава досега. Изпочупените храсти си стояха така, както ги бях оставил преди около четири седмици. С несигурни крачки влязох в антрето — чувствуваше се, че къщата е пуста. Пътеката по стълбището беше събрана и избеляла, където бях се свил, мокър до кости от бурята, в нощта на катастрофата. Следите от мръсните ни крака, както видях, все още водеха нагоре.

Проследих тези стъпки до кабинета си: на писалището все още лежеше, затиснат със селенитова попивателна преса, изписаният лист, който бях оставил в деня, когато се отвори първият цилиндър. Постоях над него и препрочетох недовършените си доводи. Това беше статия за вероятното развитие на нравствените схващания успоредно с развитието на цивилизацията; последното изречение представляваше начало на пророчество. „След стотина-двеста години — бях писал аз — можем да очакваме…“ Изречението се прекъсваше ненадейно. Спомних си как не бях могъл да се съсредоточа тази сутрин преди по-малко от един месец и как бях прекъснал работата си, за да си взема броя на „Дейли кроникъл“ от вестникаря. Спомних си как слязох и отидох при градинската порта, когато го видях да идва, и как изслушах чудноватия му разказ за „хората от Марс“.

Отидох долу и влязох в трапезарията. Там намерих овнешкото и хляба, много развалени вече, и катурнатата бутилка от бира, както ги бяхме оставили двамата с артилериста. Домът ми беше изоставен. Разбрах безумието на слабата надежда, която бях хранил толкова дълго. И в този миг се случи нещо странно.

— Няма смисъл — каза някакъв глас. — Къщата е запустяла. Тука не е имало никой от десетина дни. Недей остава тука, само да се измъчваш. Никой не се е спасил освен теб.

Аз се стреснах. Дали не бях изрекъл на глас собствената си мисъл? Аз се обърнах, стъклената врата зад мене беше отворена. Тогава направих крачка напред и погледнах навън.

И там, изумени и уплашени, също както изумен и уплашен бях аз, стояха моят братовчед и жена ми — жена ми пребледняла и със сухи очи. От нея се изтръгна лек вик.

— Аз дойдох — промълви тя. — Бях сигурна… бях сигурна…

Тя вдигна ръка до гърлото си, олюля се. Аз пристъпих напред и я хванах в прегръдките си.