Хърбърт Уелс
Война на световете (2)

II
Падащата звезда

После настъпи вечерта на първата падаща звезда. Рано призори я забелязали да се стрелва в източна посока над Уинчестър — една огнена рязка високо в атмосферата. Стотици хора трябва да са я видели и взели за обикновена падаща звезда. Албин описа, че след нея оставала зеленикава следа, която светела няколко секунди. Денинг, най-големият ни специалист по метеоритите, заяви, че в момента на появяването си тя била на около деветдесет или сто мили височина. Сторило му се, че е паднала на стотина мили източно от него.

По това време бях у дома и пишех в кабинета си; и при все че стигащите до пода прозорци гледат към Отършо, а щорите бяха вдигнати (понеже в онези дни обичах да се заглеждам в нощното небе), аз не видях нищо. И все пак най-странното от всички неща, които някога са стигали на Земята от безвъздушното пространство, вероятно бе паднало, докато съм седял там, и ако бях вдигнал очи при преминаването му, щял съм да го видя. Някои хора, които видели полета му, твърдят, че е летяло с някакъв съскащ звук. Сам аз не чух нищо. Много хора в Бъркшир, Съри и Мидълсекс трябва да са видели падането му и в най-добрия случай сметнали, че е паднал още един метеорит. Като че ли никой не си даде труд да потърси падналия предмет същата нощ.

Но много рано сутринта бедният Огилви, който видял падащата звезда и бил убеден, че някъде в полето между Хорсел, Отършо и Уокинг лежи метеорит, станал с мисълта да го намери. И скоро след като се съмнало, го намерил недалече от пясъчните кариери. Когато се ударил в земята, снарядът изровил огромна дупка, със сила запратил на всички страни в пущинака пясък и чакъл и ги натрупал на купища, които се виждали от една и половина миля. На изток от дупката се подпалили храстите и тънък синкав дим забулвал зората.

Самото Нещо лежало почти цялото заровено в пясъка сред пръснати трески от една елха, която бе раздробило на парчета при падането си. Останалата отвън част имала вид на огромен цилиндър със спечена повърхност и очертанията му били смекчени от дебел слой люспест сивокафяв нагар. Било към тридесет фута в диаметър. Огилви се доближил, изненадан от размерите, а още повече от формата му, тъй като повечето метеорити са почти съвсем закръглени. Обаче то било още толкова нажежено от минаването си през атмосферата, че астрономът не могъл да стигне до самия цилиндър. Той сметнал, че необикновеният шум, долитащ от цилиндъра, се дължи на неравномерното изстиване на повърхността, понеже тогава и на ум не му дошло, че може да е кух.

Огилви останал на края на ямата, изровена от Нещото, загледан в този чудноват предмет, изумен главно от необичайната му форма и цвят, но още тогава смътно предположил, че в появяването му може да има някакъв предумисъл. Ранното утро било удивително тихо и слънцето, издигнало се току-що над боровете край Уей-бридж, вече припичало. Той не си спомнял да е чул птици тази сутрин, положително нямало и никакъв ветрец и единственият доловим звук било лекото мърдане вътре в обгорелия цилиндър. В полето нямало жива душа освен него.

После изведнъж Огилви с изненада забелязал, че една част от сивата кора, от този подобен на пепел нагар, който покривал метеорита, се лющи от кръглия му горен край. Той се ронел на люспи и падал долу на пясъка. Внезапно едно голямо парче се откъснало и търколило с рязък шум, от който кръвта му застинала в жилите.

Около една минута той не могъл да схване какво значи това и въпреки непоносимата горещина се смъкнал долу в ямата, при самия метеорит, за да го разгледа по-добре. Дори и тогава Огилви все още си въобразявал, че то може да се дължи на охлаждането на тялото, обаче на това предположение противоречал фактът, че пепелта се ронела само от върха на цилиндъра.

А после забелязал, че кръглият горен край на цилиндъра много бавно се върти. Движението било много отмерено и той го открил едва след като обърнал внимание, че едно черно петно, което до преди пет минути било пред него, сега се озовало от другата страна на окръжността. Дори и тогава Огилви не си дал пълна сметка за значението на откритието си, докато не чул глух стържещ звук и не видял черното петно да идва с два-три пръста по-близо до него… Тогава изведнъж в ума му блеснала истината: цилиндърът е изкуствен… кух… с капак на винт! Нещо вътре в цилиндъра отвинтва капака!

— Боже господи! — възкликнал Огилви. — Вътре има човек… хора! Полуопечени! Те се мъчат да излязат!

В същия миг с един скок на мисълта той свързал Нещото с огненото изригване на Марс.

Ала представата за затвореното вътре същество била тъй ужасна, че той забравил горещината и се спуснал към цилиндъра, за да помага на отвинтването. За щастие лъхащата от него жар го спряла, преди да си изгори ръцете о нажежения още метал. Астрономът постоял един миг, без да знае какво да прави, после се обърнал, изкатерил се вън от ямата и хукнал презглава към Уокинг. Трябва да е било към шест часа. Той срещнал някакъв каруцар и се помъчил да му обясни какво се е случило, ала това, което разказвал, и външният му вид били толкова налудничави (шапката му била паднала в ямата), че каруцарят просто подкарал нататък. По същия начин не сполучил и с прислужника, който тъкмо отключвал вратата на кръчмата при Хорселския мост. Той го помислил за съвсем побъркан и направил безуспешен опит да го затвори в пивницата,. Това накарало астронома малко да поизтрезнее и когато видял лондонския журналист Хендерсън в градината му, Огилви му се обадил през оградата и обяснил всичко както трябва.

— Хендерсън! — извикал той. — Видяхте ли падащата звезда снощи?

— Е? — казал Хендерсън.

— Тя е на Хорселската мера сега.

— Хайде де! — възкликнал Хендерсън. — Паднал метеорит! Това е хубаво!

— Но то е нещо повече от метеорит. То е цилиндър, изкуствен цилиндър, човече! И в него има нещо.

Хендерсън се изправил с лопатата в ръка.

— Какво рекохте? — попитал той. Журналистът бил глух с едното си ухо.

Огилви му разправил всичко, каквото видял. Минала около една минута, докато Хендерсън проумее цялата работа. След това той захвърлил лопатата, грабнал дрехата си и изтичал на пътя. Двамата веднага забързали обратно към мерата и намерили цилиндъра да лежи все в същото положение. Но звуците в него били стихнали, а между капака и тялото на цилиндъра се виждала тясна ивица блестящ метал. През ръба с тънък шипящ звук или влизал, или излизал въздух.

Те се поослушали, почукали с бастун по люспестия прегорял метал и като не получили отговор, и двамата стигнали до заключението, че човекът или хората в цилиндъра трябва да са или в безсъзнание, или мъртви.

Разбира се, двама не могли да направят нищо. Те извикали няколко утешителни думи, дали някакви обещания и се втурнали обратно към града за помощ. Можете да си ги представите, покрити с пясък, възбудени и раздърпани, да тичат нагоре по уличката, заляна от ярка слънчева светлина, тъкмо когато търговците сваляли капаците на дюкяните, а всички други отваряли прозорците на спалните си. Хендерсън веднага изтичал до гарата, за да телеграфира новината в Лондон. Вестникарските статии бяха подготвили умовете на хората за възприемане на такова съобщение.

Към осем часа върволица от хлапета и безработни беше вече потеглила към мерата, за да види „умрелите хора от Марс“. Историята беше добила този вид. Аз я чух за първи път към девет и четвърт от вестникаря, когато излязох да си взема „Дейли кроникъл“. Естествено, тя ме порази и, без да губя време, аз се запътих през моста на Отършо към пясъчните кариери.