Хърбърт Уелс
Война на световете (18)

I
Потъпкани

В първата книга се отклоних толкова много от собствените си приключения, докато разказвах преживелиците на брат ми, че в течение на целите две последни глави оставих себе си и викария да се спотайваме в една празна къща в Холифърд, където се бяхме вмъкнали, за да се спасим от черния пушек. Ще продължа разказа си оттам. Ние останахме там цялата нощ срещу понеделник и целия последвал ден, деня на паниката, на малко островче дневна светлина, откъснато от останалия свят от черния пушек. Не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме, и ние прекарахме тези два тягостни дни в мъчително бездействие.

В душата аз бях обзет от тревога за жена си. Представях сия в Ледърхед, уплашена, застрашена, да ме оплаква вече като покойник. Аз крачех из стаите и пъшках на глас, колчем си помислях за това, че съм откъснат от нея, и за всичко, което би могло да й се случи в мое отсъствие. Бях сигурен, че братовчед ми е достатъчно смел при всякакви критични положения, но не е от тези хора, които бързо схващат и лесно се справят с опасността. Сега бе нужна не смелост, а предпазливост. Единствената ми утеха бе в надеждата, че марсианците се движат към Лондон, в обратна посока от Ледърхед. Такива неопределени страхове гнетят и терзаят душата. Аз се отегчавах и дразнех от непрекъснатите вайкания на викария; егоистичното му отчаяние ми дойде до гуша. След напразни увещания се усамотих в една стая — изглежда, детска занималня, — в която имаше глобуси, чинове и тетрадки. Когато той се домъкна при мене там, отидох в някаква стаичка горе на тавана и се заключих в нея, за да остана насаме с мъката си.

Целия този ден и утрото на другия бяхме безнадеждно заобиколени от черния пушек. Присъствието на хора се забеляза в съседната къща в неделя вечер: някакво лице на прозореца, движещи се светлини, а по-късно — хлопане на врати. Но не зная кои са били тези хора, нито какво е станало с тях. Ние не можахме да ги видим на другия ден. Черният пушек бавно се свличаше към реката цялата сутрин в понеделник, подпълзяваше все по-близо и по-близо до нас и най-после се проточи по пътя пред самата къща, в която се криехме.

Към пладне през нивите се зададе един марсианец; той пръскаше пушека със струя прегрята пара, която шипеше по стените, раздробяваше всички прозорци, до които се допреше, и опари ръката на викария, докато успее да избяга от предната стая. Когато най-после се промъкнахме пак в измокрените от парата стаи и надзърнахме навън, цялата местност на север изглеждаше тъй, сякаш някаква виелица я бе засипала с черен сняг. Като погледнахме към реката, с изумление забелязахме странна червенина да пробива тук-таме през чернилката на обгорените ливади.

Известно време не можахме да разберем доколко тази промяна засяга нашето положение, с изключение на това, че сега нямаше нужда да се боим от черния пушек. Но после аз схванах, че вече не сме заградени, че можем да се измъкнем. Щом ми стана ясно, че пътят за бягство е открит, отново ме завладя жажда за действие. Ала викарият бе обзет от летаргия и не се поддаваше на убеждение.

— Тука сме в безопасност — повтаряше той, — тука сме в безопасност.

Реших да го оставя, и защо ли не го сторих! Запомнил добре урока на артилериста, потърсих нещо за ядене и пиене. Бях намерил олио и парцали за моите рани от изгаряне, взех и една шапка и фланелена риза, които видях в една от спалните. Когато разбра, че съм решил да тръгна без него, че съм се помирил с мисълта да вървя сам, викарият изведнъж се приготви да дойде с мене. И понеже целия следобед всичко беше спокойно, към пет часа, според сметката ми, ние поехме по почернелия път за Сънбри.

В Сънбри и на места по пътя се търкаляха сгърчени трупове — и на хора, и на коне, — преобърнати каруци и багаж, всичко покрито с дебел слой черен прах. Този покров от черна пепел ми напомни каквото бях чел за гибелта на Помпей. До Хамптън Корт стигнахме без всякакви произшествия, с души, потиснати от странната и необикновена гледка, но там отморихме очите си с малко зеленина, оцеляла от задушаващия вихър. Минахме през Буши Парк, където под кестените бродеха насам-натам елени, а някакви мъже и жени бързаха в далечината към Хамптън (това бяха първите хора, които видяхме), и така стигнахме в Туикънъм.

Далече отвъд пътя все още горяха горите оттатък Хам и Питършъм. Туикънъм не беше засегнат нито от топлинните лъчи, нито от черния пушек и тука имаше повече хора, при все че никой не можеше да ни каже нищо ново. В по-голямата си част те бяха като нас и използуваха затишието, за да си намерят ново убежище. Имам впечатлението, че в много от къщите все още се спотайваха обзети от страх жители, твърде много наплашени дори за да бягат. И тука навсякъде по пътя се виждаха множество следи на паническото бягство. Най-живо си спомням три струпани накуп смачкани велосипеда, набити в земята от миналите през тях коли. През Ричмъндския мост минахме към осем и половина. Разбира се, ние бързахме през открития мост, но аз забелязах надолу по течението да плуват множество някакви червени петна, някои от които бяха широки по много стъпки в диаметър. Не знаех какво е това — нямах време да ги разглеждам — и им придадох много по-страшно значение, отколкото заслужаваха. На другия бряг, в Съри, пак имаше черен прах, който е бил преди това пушек, и трупове — цяла купчина до самата гара; но марсианци не се мярнаха пред очите ни, докато не понаближихме Барнс.

В чернеещата се далечина видяхме трима души да тичат по странична уличка към реката, но иначе селището изглеждаше безлюдно. Горе на стръмнината буйно гореше Ричмънд; около градчето нямаше следи от черния пушек.

Сетне, неочаквано, когато се приближавахме към Кю, се зададоха доста бягащи хора, а над покривите на къщите, на някакви си стотина ярда от нас, пред очите ни се извиши горната част на марсианска бойна машина. Ние се сковахме от страх пред тази опасност и ако марсианецът беше погледнал надолу, щяхме да загинем в същия миг. Обзе ни такъв ужас, че не посмяхме да продължим, а свърнахме настрана и се скрихме в една барака сред някаква градина. Там викарият приклекна, беззвучно заплака и отказа да се помръдне.

Но упоритата мисъл да отида в Ледърхед не ме оставяше на мира и когато се здрачи, аз пак излязох навън. Промъкнах се през някакви храсти, минах по една пътека край самостоятелно оградена къща и така излязох на пътя за Кю. Викария оставих в бараката, но той скоро ме настигна.

Това повторно тръгване на път бе най-голямата глупост, която някога съм сторил. Нали нямаше съмнение, че наоколо ни има марсианци! Викарият току-що ме беше догонил, когато далече отвъд ливадите в посока на Кю Лодж видяхме или същата бойна машина, която бяхме видели и преди, или пък друга. Четири или пет дребни черни фигурки тичаха пред марсианеца по сивозеленото поле и след миг ясно се разбра, че той ги гони. С три крачки той се озова между тях и те се разбягаха изпод краката му на разни посоки. Марсианецът не прибягна към топлинния лъч, за да ги унищожи, а ги прибра един след друг. Очевидно той ги нахвърля в големия металически кафез, който стърчеше зад гърба му като кошница, метната през рамо от някой работник.

Тогава за първи път си дадох сметка, че освен избиването марсианците може да имат и някакви други намерения спрямо победеното човечество. За миг ние се заковахме като вкаменени, след това се обърнахме и побягнахме през някаква порта зад нас в заградена със стена градина и не намерихме, а по-скоро паднахме в изпречил ни се за наш късмет трап; там, почти без да си шепнем дори, лежахме, докато изгреят звездите.

Предполагам да е било към единадесет часът, когато най-сетне се престрашихме и потеглихме нататък, без да смеем вече да вървим по пътя, а като се промъквахме покрай живите плетове и през ниви и напрегнато се взирахме в тъмнината — той надясно, аз наляво, — за да се запазим от марсианците, които, както ни се струваше, ни дебнеха от всички страни. На едно място се натъкнахме на опърлена и почерняла площ, неизстинала още и покрита с пепел, с много пръснати по нея човешки трупове, със страшно изгорели глави и тела, но в повечето случаи с незасегнати крака и ботуши, и лешове на коне на петдесетина стъпки зад редица разнебитени, оръдия и разбити лафети.

Шийн като че ли се беше отървал от разрушение, но цялото селище беше безмълвно и безлюдно. Тука не попаднахме на трупове; впрочем нощта бе твърде тъмна, за да видим страничните улички. В Шийн моят другар изведнъж се оплака, че му премалява от глад и жажда, и ние решихме да претърсим някоя от къщите.

Първата къща, в която влязохме, след като доста си поиграхме с прозореца, беше малка вила-близнак; в нея не можах да намеря нищо годно за ядене освен мухлясало сирене. Имаше обаче вода за пиене, а аз взех и една брадвичка, която можеше да се окаже полезна при разбиване на вратата в някоя друга къща.

След това пресякохме натам, където пътят извива към Мортлейк. Тука, сред оградена със стена градина, се издигаше бяла къща и в килера на това жилище намерихме цял склад храна: два самуна хляб, в една тенджера парче сурово месо и половин пушен бут. Изброявам всичко толкова точно, понеже, както ще видите, било ни е отредено да просъществуваме с тези припаси цели две седмици. На пода под полиците имаше няколко бутилки бира, две чувалчета боб и увехнали марули. Този килер бе свързан с нещо като помещение за миене на съдове, а в него имаше дърва и долап, в който намерихме десетина бутилки бургундско вино, консервирани супи и сьомга, както и две кутии сухари.

Ние седяхме в съседната кухня на тъмно (понеже не смеехме да запалим лампа), ядяхме хляб с шунка и пиехме бира двамата от едно шише. Викарият, който все още беше много наплашен и неспокоен, държеше сега, колкото и да е странно, да вървим напред, а аз тъкмо го убеждавах да възвърне силите си с храна, когато се случи това, което ни превърна в пленници.

— Още няма и полунощ — казах аз и изведнъж ослепително блесна ярка зелена светлина. Всичко в кухнята изпъкна, рязко очертано в зелено и черно, и отново изчезна. И тогава последва удар, какъвто не съм чувал никога нито преди, нито след това. Веднага след него, толкова скоро, че можеше да се помисли за едновременен, зад мен се разнесе глух екот, звънтене на счупено стъкло, трясък и грохот на падащи от всички страни тухли, а мазилката на тавана се събори отгоре ни и се раздроби на хиляди парченца върху нашите глави. Аз бях повален на пода и зашеметен от силен удар о дръжката на печката. Дълго време съм бил в безсъзнание — така ми каза викарият, — а когато дойдох на себе си, ние бяхме пак на тъмно и той, с мокро лице (както узнах после от кръв, потекла от порязаното му чело), ме пръскаше с вода.

Известно време не можех да си припомня какво се е случило. После бавно възстанових всичко в паметта си. Удареното сляпо око ме болеше.

— По-добре ли ви е? — шепнешком ме питаше викарият.

Най-после му отговорих и седнах.

— Не мърдайте — каза ми той. — Подът е целият покрит с изпотрошени съдове от бюфета. Не можете да се помръднете, без да вдигнете шум, а ми се струва, че те са ей тука отвън.

Двамата седяхме толкова тихо, че едва чувахме дишането един на друг. Всичко като че ли тънеше в мъртвешка тишина, само веднъж близо до нас с трополене се събори парче мазилка или някаква счупена тухла. Отвън, и то много отблизо, долиташе пресекливо металическо дрънчене.

— Ето! — каза викарият, когато звукът се чу отново.

— Да — отговорих аз. — Но какво е това?,

— Марсианец! — реши викарият. Аз се ослушах пак.

— Не ми приличаше на топлинния лъч — забелязах аз и за известно време бях склонен да вярвам, че една от огромните бойни машини се е блъснала в къщата, както бях видял да се блъска в камбанарията на Шепъртънската черква.

Положението ни беше толкова странно и непонятно, че в течение на три или четири часа, докато се зазори, ние почти не се помръднахме. И тогава светлината замъждука не през прозореца, който оставаше тъмен, а през триъгълен отвор между една греда и куп натрошени тухли в стената зад нас. Сега, в сивия здрач, видяхме за първи път вътрешността на кухнята.

Прозорецът беше изкъртен и запушен от градинска пръст, сринала се на масата, където бяхме седели, и посипала се в краката ни. Отвън земята беше високо затрупала къщата. В горния край на прозоречната рамка се виждаше откъснат олук. Подът беше осеян с изпочупени железарии; стената на кухнята откъм стаите беше съборена и понеже светлината идваше оттам, ставаше ясно, че по-голямата част от къщата се е сринала. В рязък контраст с тези развалини изпъкваше спретнатият бюфет, боядисан според модата в бледозелен цвят, тапетите, имитиращи сини и бели плочки, и едно-две цветни приложения на списания, увиснали от стената над готварската печка.

Когато се развидели повече, забелязахме през дупката в стената триножника на един марсианец, застанал на стража, предполагам, пред нажежен още цилиндър. Щом го видяхме, ние се преместихме пълзешком, с най-голяма предпазливост, от полуосветената кухня в тъмното помещение за миене на съдове.

Изведнъж в ума ми проблесна какво е станало всъщност.

— Петият цилиндър — пошепнах аз. — Петият снаряд от Марс е улучил тази къща и ни е погребал под развалините й!

Известно време викарият помълча и сетне пошепна:

— Имай милост към нас, господи!

След малко го чух тихичко да хълца.

Ако не се смята този звук, ние лежахме съвършено тихо; самият аз, кажи-речи, не смеех да дишам, приковал очи към слабо осветената кухненска врата. Едва можех да видя лицето на викария — едно неясно овално петно — и неговите яка и маншети. Вън заехтяха удари по метал, после се чу силен вой, а сетне, след доста дълго смълчаване, свистене, като свистенето на локомотив. Тези шумове, в по-голямата си част загадъчни за нас, се подновяваха на пресекулки и бих казал, че с течение на времето нарастваха на брой. Изведнъж се разнесоха и не спряха вече отмерени тътнежи и трептене, от които всичко около нас се разтресе, а съдовете в килера задрънчаха и заподскачаха. Внезапно светлината изгасна и призрачната кухненска врата потъна в пълен мрак. Много часове трябва да сме се свивали там, разтреперани и без да смеем да проговорим, докато умората надделя…

Най-после съзнах, че съм буден и много гладен. Склонен съм да вярвам, че сме проспали по този начин по-голямата част от деня. Гладът ми неочаквано се изостри дотолкова, че ме подтикна към действие. Казах на викария, че отивам да търся храна и се запътих пипнешком към килера. Викарият не ми отговори, но щом започнах да ям, лекият шум, който вдигнах, го раздвижи и го чух да припълзява към мен.