Хърбърт Уелс
Война на световете (14)

XIV
В Лондон

Когато марсианците паднаха в Уокинг, по-малкият ми брат беше в Лондон. Беше студент по медицина и се готвеше за предстоящ изпит; до събота сутрин той не знаел нищо за пристигането им. В събота, след дълги специални статии за Марс, за живота на планетите и така нататък, сутрешните вестници дали кратко и неясно съобщение, което било още по-изумително поради краткостта си.

Марсианците, уплашени от приближаващата се към тях тълпа, убили голям брой хора с някакво скорострелно оръдие — така гласял разказът. Съобщението завършвало с думите: „Колкото страшни и да изглеждат, марсианците не са излезли от дупката, в която са паднали, и като че ли изобщо не могат да излязат. Вероятно това се дължи на сравнително голямата сила на земното притегляне.“ Върху последната забележка уводните им статии се разпростирали в много утешителен тон.

Разбира се, на подготвителната лекция по биология, на която отишъл в този ден брат ми, всички студенти били много заинтересувани от съобщението, но по улиците нямало признаци за някакво необикновено възбуждение. Следобедните вестници раздували откъслечни дребни новини под големи заглавия. До осем часа вечерта те съобщавали само за придвижванията на войските в района на мерата и опожаряването на боровите гори между Уокинг и Уейбридж. А в осем „Сейнт Джеймсис газет“, в извънредно издание, съвсем сухо съобщил за прекъсването на телеграфните съобщения. Изказвало се предположение, че това се дължало на паднали върху линията горящи борове. Нищо не се знаело за сражението тази вечер — вечерта на моето пътуване до Ледърхед и обратно.

Брат ми не изпитвал никаква тревога за нас, понеже знаел от описанията във вестниците, че цилиндърът се намира на повече от две мили от къщата ми. Решил да прескочи тази вечер до мен, според израза му, „да види тези твари, преди да са ги убили“. Към четири часа той ми изпратил телеграма, която аз изобщо не получих, и прекарал вечерта в едно вариете.

В събота вечерта в Лондон също имало буря и брат ми отишъл до гарата Уотърлу с файтон. След като почакал на перона, от който обикновено тръгва полунощният влак, научил, че поради някаква злополука тази нощ влаковете не стигали до Уокинг. Каква е била злополуката, не успял да разбере; всъщност по това време самите железопътни власти не били наясно. Спокойствието на гарата почти не било нарушено, понеже служителите не могли да си представят да е станало нещо повече от прекъсване на движението между Байфлит и възловата гара Уокинг и изпращали местните вечерни влакове, които обикновено минаваха през Уокинг, по обиколен път през Вирджиния Уотър или Гилфърд. Те били заети с необходимите мерки за променяне маршрута на екскурзиите до Саутхамптън и Портсмът, уреждани от Неделната лига. Някакъв нощен репортьор взе брат ми за началника на движението, с когото малко си приличал, спрял го и се опитал да го интервюира. Малцина, освен железничарите, свързвали злополуката с марсианците.

Четох в друго описание на тези събития, че в неделя сутрин „целият Лондон беше наелектризиран от новината, получена от Уокинг“. Всъщност нямало нищо, което да оправдае този крайно екстравагантен израз. Достатъчно много лондончани не знаели за марсианците преди паниката в понеделник сутрин. Научилите за тях по-рано не могли веднага да схванат цялото съдържание на съставените набързо телеграми в неделните вестници. А повечето хора в Лондон не четат неделни вестници.

Освен това чувството на лична сигурност е пуснало толкова дълбоки корени в ума на лондончанина, а сензационните съобщения във вестниците са нещо тъй обикновено, че те са могли да прочетат без всякакво вълнение следното: „Към седем часа снощи марсианците излезли от цилиндъра и движейки се под броня от металически щитове, разрушили напълно гората Уокинг и околните къщи и избили цял батальон от Кардигънския полк. Подробности не са известни. Тежките картечници се оказали съвършено безсилни пред бронята им; те са извадили от строя полските ни оръдия. Хвъркатите хусари препускат към Чъртси. Марсианците, изглежда, бавно се предвижват към Чъртси или Уиндзър. Западен Съри е обхванат от голяма тревога; издигат се землени укрепления, за да спрат напредването им към Лондон.“ Така съобщавал неделният „Сън“, а един духовит и удивително отговарящ на момента фейлетон в „Рефъри“ сравнявал цялата работа със село, в което ненадейно са се разбягали зверовете на пътуваща менажерия. Никой в Лондон не знаел какво всъщност представляват бронираните марсианци и все още съществувало затвърдилото се убеждение, че тези чудовища са неподвижни: „пълзят“, „с мъка пълзят“ — такива изрази се срещали в почти всички първи съобщения. Нито една от тези телеграми не ще е била писана от очевидец на тяхното придвижване. Неделните вестници пускали извънредни издания, щом се докопвали до някакви нови сведения, а някои дори и без да имат нещо ново. В действителност те не могли да кажат на хората нищо повече до късно следобед, когато властите съобщили на агенциите по печата известните на тях новини. Те гласели, че жителите на Уолтън и Уейбридж, както и на цялата тази област, се стичали по пътищата към Лондон, и това било всичко.

Сутринта брат ми отишъл в черквата на Приютската болница, все още без да знае за случилото се предишната вечер. Там свещеникът споменал нещо за нашествието и прочел специална молитва за запазването на мира. На излизане брат ми си купил „Рефъри“. Новините във вестника го разтревожили и той отишъл пак на гарата Уотърлу да провери дали движението е възстановено. Хората в омнибусите и каляските, велосипедистите и безбройните празнично облечени пешеходци съвсем не изглеждали развълнувани от странните сведения, разпространявани от вестникарите. Хората проявявали интерес, а ако се тревожели, то само за онези, които живеели извън града. На гарата той чул за първи път, че движението за Уиндзър и Чъртси било преустановено. Носачите му казали, че сутринта от гарите Байфлит и Чъртси били получени няколко необикновени телеграми, но после съобщенията изведнъж се прекъснали. Брат ми не успял да научи от тях почти никакви по-точни подробности. „Около Уейбридж се води бой“ — повече от това не могли да му кажат.

Движението на влаковете сега било много разстроено. На гарата се събрала доста голяма тълпа хора, които очаквали приятели от разни места по югозападната железопътна мрежа. Възрастен побелял господин се доближил до брат ми и взел настървено да ругае Югозападната железопътна компания.

— Трябва да им се каже колко струват! — заявил той.

Един-два влака дошли от Ричмънд, Пътни и Кингстън с хора, тръгнали да прекарат деня на реката и да се возят с лодки; те намерили шлюзовете затворени и доловили паника във въздуха. Един мъж със синьо-бяла спортна дреха наговорил на брат ми куп чудновати неща.

— Цели тълпи хора пристигат в Кингстън с двуколки, каруци и какви ли не коли; носят сандъци с всичките си ценности и така нататък — казал той. — Прииждат от Молси, от Уейбридж, от Уолтън и разправят, че от Чъртси се чували топовни гърмежи, честа стрелба и че кавалеристи им казали да се махат, защото идвали марсианците. И ние чухме топовни гърмежи от гарата в Хамптън Корт, но помислихме, че е гръмотевица. Какво значи всичко това, дявол да го вземе? Нали марсианците не могат да излязат от ямата си?

Брат ми не могъл да му отговори.

След това открил, че смътното чувство на тревога е обхванало и пътниците на подземната железница и че неделните излетници започнали да се връщат от целия югозападен „бял дроб на Лондон“ — Барнс, Уимбълдън, Ричмънд Парк, Кю и тъй нататък — необичайно рано, но нито един от тях не можел да разкаже нищо повече от разни неопределени слухове. Всички, които имали нещо общо с гарата, имали ядосан вид.

Към пет часа разрастващата се тълпа била крайно развълнувана от пускането на влакове по почти никога неизползуваната линия между Югоизточната и Югозападната гара и от минаването на платформи с огромни оръдия и вагони, претъпкани с войници. Това били топовете, докарани от Уулич и Чатъм за отбраната на Кингстън. Зяпачите и войниците си подхвърляли забележки като: „Ще ви изядат!“, „Ние сме звероукротители!“ и други. Малко след това на гарата дошъл взвод полицаи, които започнали да пъдят хората от пероните, и брат ми излязъл пак на улицата.

Черковните камбани биели за вечерня; по Уотърлу Роуд с песни се задали редици девойки от Армията на спасението. От моста купчинка безделници наблюдавали някаква странна кафява пяна, която на петна се влачела надолу по течението. Слънцето тъкмо залязвало и Часовниковата кула и сградата на парламента се издигали в най-мирното небе, каквото може човек да си представи — златист свод, изпъстрен с дълги напречни резки от червеникавоморави облаци. Говорило се за някакъв плуващ труп. Един от хората там (той казал, че бил запасняк) разправил на брат ми, че видял на запад да бляска хелиограф.

На Уелингтън стрийт брат ми срещнал няколко снажни юначаги, току-що изскочили от Флийт стрийт с неизсъхнали още вестници и кресливи плакати на гърдите и гърба.

— Страшна катастрофа! — подвиквали те един през друг. — Боеве в Уейбридж! Пълни описания! Марсианците отблъснати! Лондон в опасност!

Брат ми трябвало да плати три пенса за един вестник.

И тогава, едва тогава му станало донякъде ясно до каква степен са силни и ужасни тези чудовища. Той научил, че те не са само шепа дребни тромави твари, а умове, управляващи огромни механически тела; че се движат бързо и нанасят поражения с устрем, на който не могат да устоят дори и най-мощните оръдия.

Те били описани като „грамадни паякообразни машини, близо сто фута високи, способни да развиват скоростта на бърз влак и да изстрелват лъч с извънредно висока температура“. Маскирани батареи, главно от полски оръдия, били разположени в околностите на Хор селската мера, а особено между района на Уокинг и Лондон. Пет машини били забелязани да се придвижват към Темза и една, по щастлива случайност, била разрушена. При другите снарядите не попаднали в целта и батареите били веднага унищожени с топлинните лъчи. Споменавало се за тежките загуби във войници, но тонът на съобщението бил оптимистичен.

Марсианците били отблъснати; не били неуязвими. Те се оттеглили пак в триъгълника, образуван от техните цилиндри в кръг около Уокинг. Свързочници с хелиографи подпълзявали към тях от всички страни. Оръдия спешно се превозвали от Уиндзър, Портсмът, Олдършот, Уулич, дори и от север, между тях и тежки деветдесет и пет тонни оръдия от Уулич. Едно на друго сто и шестнадесет били на позиция или бързо се изкарвали на позиция, главно за отбраната на Лондон. Никога досега в Англия не било извършвано такова огромно и бързо съсредоточаване на бойни материали.

Трябвало да се надяваме, че всички нови цилиндри ще може да се унищожат още при падането със свръхмощни избухливи вещества, които вече спешно се произвеждали и разпращали. Без съмнение, гласяло съобщението, създалото се положение било извънредно странно и сериозно, обаче населението се умолявало да избягва и да пресича паниката. Без съмнение, марсианците са крайно странни и страшни, но в никой случай не са повече от двадесетина срещу милионите хора.

Властите имали основание да предполагат, ако се съди по големината на цилиндрите, че във всеки от тях не би могло в никой случай да има повече от пет марсианци, или всичко петнадесет. Най-малко един бил унищожен… а може би и повече. Населението щяло да бъде своевременно уведомено за приближаването на опасността и грижливо разработени мерки се вземали за защитата му в заплашените югозападни предградия. И така, това квазивъзвание завършвало с повторни уверения в безопасността на Лондон и сигурността на властите, че ще се справят с трудното положение.

То било напечатано с огромни букви на толкова прясна хартия, че не била още изсъхнала и не бе имало време да се добавят някакви коментарии. Любопитно било, както каза брат ми, да се види колко безмилостно бе изрязано и извадено обикновеното съдържание на вестника, за да се отвори място за това съобщение.

По цялата Уелингтън стрийт се виждали хора, които разтваряли и чели розовите страници на извънредното издание, а Странд изведнъж гръмнал от гласовете на цяла армия вестникари, появили се след първите двама. Пътници скачали от омнибуси, за да си купят вестник. Положително тези новини много развълнували хората, колкото безразлични и да са били дотогава. На Странд капаците на един магазин за географски карти били свалени, както разправя брат ми, и вътре се виждал човек, празнично облечен и дори с лимоненожълти ръкавици, който бързал да сложи на витрината карти на Съри.

Запътил се с вестник в ръка по Странд към площада Трафалгар, брат ми видял някои бежанци от Западен Съри. Един мъж с жена си и две момчета и няколко парчета покъщнина пътувал с каруца, каквито употребяват зарзаватчиите. Той идвал откъм Уестминстърския мост, а почти веднага след него се движела селска кола с ритли и в нея — пет-шест души с почтен вид и няколко сандъка и вързопа. Лицата на тези хора били измъчени и с цялата си външност те рязко се отличавали от празнично облечените пътници в омнибусите. Хора с модни дрехи се заглеждали в тях от файтоните. Те спрели на площада, сякаш се двоумели накъде да тръгнат, и най-после продължили на изток по Странд. Малко по-назад мъж с работни дрехи карал старовремски велосипед с три колелета, първото от които било много малко. Той бил изпоцапан и пребледнял.

Брат ми свърнал надолу към Виктория стрийт и срещнал много такива хора. У него се породила смътната мисъл, че може да види и мен. Той забелязал, че необикновено голям брой полицаи управляват движението. Някои от бежанците разправяли новини на хората в омнибусите. Един от тях уверявал, че видял марсианците.

— Парни котли на кокили, казвам ви, и крачат като хора.

Повечето били възбудени и развълнувани от странните си преживелици.

Оттатък Виктория кръчмите били препълнени с тези пришълци. На всеки кръстопът купчинки хора четели вестници, възбудено приказвали или разглеждали необичайните неделни посетители. Броят им като че ли нараствал с наближаването на вечерта, докато най-после, както ми каза брат ми, пътищата заприличали на Главната улица в Епсъм в ден на конни надбягвания. Брат ми разпитвал неколцина от тези бегълци, обаче повечето му давали незадоволителни отговори.

Никой от тях не могъл да му разкаже нищо ново за Уокинг с изключение на един човек, който го уверил, че Уокинг бил напълно разрушен предишната вечер.

— Аз съм от Байфлит — казал той. — Един човек с велосипед дойде в селището рано сутринта и тръгна да обикаля от врата на врата и да ни предупреждава да бягаме. После дойдоха войници. Ние излязохме да погледаме: на юг имаше облаци от дим, само дим, и нито една жива душа не идваше оттам. После чухме топовете в Чъртси, а от Уейбридж взеха да идват хора. Тогава заключих къщата си и тръгнах насам.

По това време хората по улиците били настроени много остро против властите и ги обвинявали, че се показали неспособни да се отърват от нашествениците без всички тези неприятности.

Към осем часа тътен от тежка стрелба се чувал ясно в цялата южна част на Лондон. Брат ми не можел да го чуе поради движението на главните улици, но като излязъл през по-тихите задни улички при реката, различил го съвсем безпогрешно.

Той тръгнал пеша от Уестминстър към квартирата си близо до Риджънтс Парк към два часа. Сега вече много се безпокоял за мене и бил много разтревожен от явно големите размери на бедствието. Мислите му се насочили, също както моите в събота, към военните подробности. Той размишлявал за всичките тези безмълвни, изчакващи оръдия, за превърналите се изведнъж в чергарски стан околности; опитвал се да си представи „парни котли на кокили“ високи стотина фута.

Една-две каруци с бежанци минавали по Оксфорд стрийт, а няколко други по Мерибън роуд, ала новините се разпространявали толкова бавно, че Риджънт стрийт и Портланд плейс, както и всяка неделя вечер, били пълни с разхождащи се, макар че те се събирали на купчинки и си говорели, а покрай Риджънтс Парк, под редките газови фенери „ходели“ все толкова мълчаливи двойки, колкото и всеки друг път. Нощта била топла, тиха и малко задушна; бумтенето на оръдията продължавало на пресекулки; а след полунощ на юг сякаш затрептяла далечна светкавица.

Той чел и препрочитал вестника, обладан от най-страшни предчувствия за мен. Бил много неспокоен и след вечеря излязъл да обикаля безцелно из града. Върнал се и напразно се мъчел да насочи вниманието си към записките за изпита. Легнал си малко след полунощ и бил изтръгнат от кошмарните си сънища през малките часове в понеделник от тракането на чукалата по входните врати, тропота на тичащи крака по улицата, далечни удари на барабани и биене на камбани. Червени отблясъци танцували по тавана. За миг той останал да лежи изумен, без да може да разбере дали е настъпил денят, или целият свят е полудял. После скочил от леглото и изтичал при прозореца.

Стаята му била таванска и когато си подал главата навън, десетина прозорци нагоре и надолу по улицата се отворили със същия шум, както и неговият, и в тях се появили сънливи, рошави и чорлави глави. Задавали се на висок глас въпроси.

— Идат! — изкрещял един полицай, който чукал на вратата. — Марсианците идат! — И забързал към следващата врата.

Откъм казармите на Олбани стрийт долитали звуци на барабани и тръби; всички черкви, които можело да се чуят, усилено прогонвали съня с неудържимия си безреден и тревожен камбанен звън. Чувало се хлопане на врати, а в отсрещните къщи прозорец след прозорец блясвали в мрака с жълта светлина.

По улицата в галоп профучала закрита каляска: трополенето й се разнесло неочаквано на ъгъла, разраснало се в гръмлив трясък под прозореца и бавно замряло в далечината. Току зад нея се задали един-два файтона — предвестници на дълга върволица препускащи коли, повечето от които се насочвали към гарата Чок Фарм, откъдето тръгвали специалните влакове на Северозападните железници, вместо да слизат по надолнището до Юстън.

Дълго време брат ми стоял на прозореца съвсем изумен и гледал как полицаите чукат на вход след вход и предават непонятното си съобщение. После вратата зад него се отворила и при него влязъл съседът от отсрещната стая, облечен само с риза, панталони и чехли, с увиснали презрамки и разчорлена от лежане коса.

— Какво е това, да го вземат дяволите? — попитал той. — Пожар? Каква страхотна врява!

И двамата извили вратове през прозореца в усилието да чуят какво викат полицаите. От страничните улички се трупали хора, спирали се на купчинки по ъглите и приказвали.

— Какво ли значи всичко това, дявол да го вземе? — казал съседът на брат ми.

Брат ми отговорил нещо неопределено и започнал да се облича, като изтичвал с всяка част от облеклото си при прозореца, за да не пропусне нищо от нарастващата бъркотия. Ето че на улицата се втурнали вестникари с необичайно рано излезли вестници; те викали:

— Лондон заплашен със задушаване! Отбранителната линия на Кингстън и Ричмънд разбита! Страшни кланета в долината на Темза!

А навред около него — в стаите на долния етаж, в къщите от двете страни и отсреща, отзад в Парк Терасиз и на стотина други улици в тази част на Мерибън, в района на Уестборн Парк и Сейнт Панкрас, западно и северно от Килбърн, Сейнт Джонс Ууд и Хампстид, на изток в Шордич и Хайбъри, Хагърстън и Хокстън — с една дума, по цялата безкрайна шир на Лондон, от Илинг до Ийст Хам, хората си търкали очите, отваряли прозорци, за да погледнат навън и да зададат по някой безцелен въпрос, и бързали да се облекат, щом първият полъх от наближаващата буря на ужаса преминавал през улиците. Това била зората на великата паника. Лондон, който заспал в неделя вечер, обзет от забрава и леност, бил събуден през малките часове в понеделник сутрин от острото чувство на опасност.

Като не могъл да разбере от прозореца какво става, брат ми слязъл долу на улицата; небето между стрехите на къщите тъкмо порозовявало от ранната зора. Бягащите пеша и с превозни средства ставали все повече от минута на минута.

— Черният пушек! — чувал той да викат хората. — Черният пушек!

Да се зарази от такъв всеобщ страх, било неизбежно. Докато се двоумял на прага, брат ми видял да се приближава още един вестникар и побързал да си купи вестник. Вестникарят бягал заедно с всички други и пътем продавал вестниците си по шилинг за брой — гротескна смесица на печалбарство и паника.

И в този вестник брат ми прочел следното съкрушително донесение на главнокомандуващия:

„Марсианците могат да пускат посредством ракети огромни облаци черна отровна пара. Те са разбили нашите батареи, разрушили Ричмънд, Кингстън и Уимбълдън и бавно напредват към Лондон, унищожавайки всичко по пътя. Няма никаква възможност да бъдат спрени. Нищо, освен незабавно бягство, не може да спаси от черния пушек.“

Това било всичко, но то било достатъчно. Цялото население на огромния шестмилионен град се надигало, измъквало, бягало; още малко и то щяло цялото да се устреми на север.

— Черният пушек! — викали хората. — Огън!

Камбаните на съседната черква вдигали невъобразим шум, една нехайно карана талига се блъснала сред викове и ругатни в коритото за водопой по-нагоре на улицата. Мъждиви жълти светлинки се движели насам-натам в къщите, на някои от минаващите файтони светели неизгасени фенери. А в небето все по-ярко се разгаряла зората, ясна, тиха и спокойна.

Брат ми чул стъпки да тичат напред-назад из стаите и нагоре-надолу по стълбите зад гърба му. Неговата хазайка дошла до вратата, набързо загърнала се с пеньоар и шал; след нея с вайкане вървял мъжът й.

Когато започнал да разбира истинското значение на всичко това, брат ми изтичал бързо в стаята си, сложил всичките си налични пари (едно на друго към десет фунта) в джобовете и пак излязъл навън.