Хърбърт Уелс
Война на световете (1)

I
Навечерието на войната

Никой нямаше да повярва през последните години на деветнадесетия век, че същества, стоящи по разум по-високо от човека, макар и смъртни като него, внимателно и неотстъпно наблюдават нашия свят; че докато хората се занимават с различните си грижи, някой ги изследва и проучва може би със същата обстойност, с каквато човекът изучава под микроскоп тези недълговечни животинки, които гъмжат и се размножават в капка вода. С безгранично самодоволство хората кръстосваха насам-натам земното кълбо, заети с дребните си дела, безгрижно убедени в господството си над материята. Възможно е инфузорията под микроскопа да върши същото. Никой не помисляше за по-старите светове като източник на опасност за човечеството или ако помисляше, отхвърляше като невъзможно и невероятно предположението, че на тях има живот. Любопитно е да си припомним някои общоприети схващания на тези отминали дни. В най-добър случай земните хора допускаха, че на Марс може да има човешки същества, които, вероятно, стоят по-ниско от тях и са готови с радост да посрещнат духовни просветители от Земята. А в същото време отвъд безкрая на пространството умове, пред които нашите приличат на ума на заобикалящите ни животни, необятни, студени и враждебни разсъдъци оглеждаха нашата Земя със завистливи очи и бавно, но сигурно крояха планове против нас. И в зората на двадесетия век настъпи великото крушение на илюзиите.

Надали е нужно да напомням на читателя, че планетата Марс обикаля Слънцето на средно разстояние от сто и четиридесет милиона мили и получава от него едва половината от светлината и топлината, които получава нашият свят. Ако има нещо вярно в хипотезата за мъглявините, тя трябва да е по-стара от Земята и животът на повърхността на Марс трябва да е възникнал дълго преди да е застинало нашето земно кълбо. Положението, че по обем Марс е повече от седем пъти по-малък от Земята, трябва да е ускорило охлаждането му до температура, при която е могъл да възникне животът. Там има въздух и вода и всичко необходимо за поддържане на живи твари.

И въпреки всичко човекът е тъй суетен и толкова заслепен от суетността си, че до самия край на деветнадесетия век нито един писател не е изразил мнението, че разумните същества там може да са далече надминали или поне достигнали равнището на земния човек. Не се е разбирало, общо взето, и това, че след като Марс е по-стар от нашата Земя, има едва една четвърт от нейната повърхнина и се намира по-далече от Слънцето, само по себе си се налага и заключението, че той не само е по-далече от началото на живота, но и по-близо до неговия край.

Вековният процес на охлаждането, който ще скове някой ден нашата планета, е вече много напреднал у нашата съседка. Физическото й състояние е все още до голяма степен неразгадано, но ние знаем сега, че дори в екваториалните й области на пладне температурата едва достига температурата на най-студената зима у нас. Въздухът на Марс е по-рядък от нашия, океаните са се смалили и покриват само една трета от повърхността, а при бавната промяна на годишните времена на двата полюса се натрупват и топят огромни снежни покривки и периодично наводняват умерените пояси. Този последен стадий на изтощение, все още невероятно далечен за нас, се е превърнал в насъщен въпрос за обитателите на Марс. Неотложната Нужда е изострила техния ум, разширила способностите и ожесточила сърцата. И устремили поглед през пространството, подпомогнати от уреди и разум, за каквито ние още не сме и мечтали, те виждат на най-близко разстояние от само тридесет и пет милиона мили по посока на Слънцето една зазоряваща надежда — нашата по-топла планета, с нейните зеленина на растителността и синева на водата, с облачна атмосфера, говореща красноречиво за плодородие, с прозиращи през плаващите разпокъсани мъгли широки простори от гъсто населени страни и тесни ивици от осеяни с кораби морета.

А ние, хората, съществата, населяващи тази земя, сигурно им се виждаме поне толкова чужди и низши твари, колкото маймуните и лемурите — на нас. Разумното начало у човека вече признава, че животът е безспирна борба за съществуване, а както изглежда, същото вярват и умовете на Марс. Охлаждането на техния свят е много напреднало, а нашият още гъмжи от живи същества, но същества, които те смятат за низши животни. Да поведат война по посока към Слънцето, за тях е всъщност единственият път за избавление от гибелта, която надвисва все по-близо и по-близо за всяко ново поколение.

И преди да ги осъдим твърде строго, трябва да си припомним колко безпощадно, до крак, самият човешки род е унищожавал не само животни, като изчезналите вече бизони и дронтове^[1], но и по-низшите човешки раси. Тасманците, въпреки човешкия си образ, са били напълно пометени от лицето на земята за петдесет години изтребителна война, поведена срещу тях от европейските преселници. Нима сме толкова големи апостоли на милосърдието, че да имаме право да се оплачем, ако марсианците водят война в същия дух?

Марсианците, изглежда, са пресметнали нападението си с удивителна точност (математическите им знания са очевидно много по-съвършени от нашите) и са извършили приготовленията си с пълно единодушие. Да бяха го позволили нашите уреди, ние щяхме да забележим надвисващата заплаха още в началото на деветнадесетото столетие. Хора като Скиапарели^[2] са наблюдавали червената планета (странно е, между другото, че Марс от безброй векове е бил смятан за звезда на войната), но не са сполучили да открият значението на припламващите светлини, местонамирането на които са означавали така безпогрешно на картите. През цялото това време марсианците трябва да са се подготвяли.

По време на противостоянето в 1894 година трептящите припламвания в осветената част от диска на Марс бяха забелязани първо в обсерваторията Лик^[3], после от Перотен в Ница, а след това от други наблюдатели. Английските читатели научиха за тях първо от списание „Нейчър“, броя от втори август. Аз съм склонен да вярвам, че това може да е бил пламъкът от отливането на огромния топ в грамадната яма, изкопана на тяхната планета, откъдето са насочили изстрелите си срещу нас. Странни, все още необяснени петна бяха забелязани близо до мястото на този взрив през време на следващите две противостояния.

Бурята се разрази над нас преди шест години. Когато Марс се приближи до противостоянето, Лавел от Ява накара телеграфните жици между астрономическите обсерватории да затрептят от изумителното съобщение за исполинско избухване на нажежен газ върху тази планета. Това станало към полунощ на дванадесети август и спектроскопът, към който той веднага прибягнал, показал, че към Земята с невъобразима скорост се носела маса възпламенен газ, главно водород. Тази огнена струя станала невидима към дванадесет и четвърт. Той я сравнил с колосално валмо пламък, изтръгнало се ненадейно с огромна сила от планетата, „както лумват горящи газове при изстрел от топ“.

Изключително подходящ израз, както се оказа после.

И въпреки това на другия ден във вестниците нямаше нищо освен малка бележка в „Дейли телеграф“ и светът остана неосведомен за една от най-страшните опасности, заплашвали някога човешкия род. Можеше въобще да не чуя за това изригване, ако не бях срещнал Огилви, известния астроном от Отършо. Той беше дълбоко развълнуван от новината и в изблик на чувства ме покани да отида с него вечерта и да участвувам в наблюдаването на червената планета.

Въпреки всичко, което се случи след това, още си спомням много ясно тези часове на бдение: потъналата в мрак и тишина обсерватория, затъмнения фенер, хвърлящ слаба светлинка върху пода в ъгъла, равномерното цъкане на часовниковия механизъм на телескопа, малкия процеп в тавана — продълговато късче бездънно небе, изпъстрено със звезден прах. Огилви се движеше насам-натам и макар че не се виждаше, чуваше се. Като погледнеше в телескопа, човек виждаше тъмносиня окръжност и плуваща в полето на зрението мъничка кръгла планета. Тя изглеждаше толкова дребна, така ярка, мъничка и неподвижна, с неясно очертани пресичащи се резки и не съвсем обла, а малко сплескана. Но беше тъй малка и грееше с такъв топъл сребрист блясък — истинска светеща главичка на топлийка! Тя сякаш трепкаше, но в действителност това беше трептенето на телескопа от действието на часовниковия механизъм, който държеше планетата в кръга на зрението.

Докато я гледах, струваше ми се, че тя ту се уголемява, ту се смалява, ту се приближава, ту се отдалечава, но така ми се виждаше само защото очите ми бяха уморени. Четиридесет милиона мили ни деляха от нея — повече от четиридесет милиона мили празнота! Малцина си дават сметка за безграничността на празното пространство, в което плават прашинките на материалната вселена.

Близо до нея, в кръга на зрението, спомням си, имаше три едва забележими светли точици, три безкрайно отдалечени, видими само с телескоп звезди, а наоколо цареше непрозирният мрак на празното пространство. Знаете как изглежда тази чернота в мразовита звездна нощ. Гледана с телескоп, тя изглежда много по-непрогледна. А невидимо за мен, понеже беше толкова далечно и малко, бързо и неотстъпно през това неимоверно разстояние летеше към мене и се приближаваше всяка минута с толкова хиляди мили Нещото, което ни бе изпратено от марсианците, Нещото, което щеше да донесе толкова много борби, бедствия и смърт на Земята. Аз не помислях за него, докато гледах тогава в телескопа; никой на земята не помисляше за този безпогрешно насочен снаряд.

И тази нощ на далечната планета пак изригна газ. Аз го видях. Червеникаво припламване на ръба, едва забележимо издуване на окръжността точно когато хронометърът удари полунощ; веднага казах на Огилви и той зае мястото ми. Нощта беше гореща, аз бях жаден и пипнешком неловко запристъпях в тъмнината към масичката, на която имаше сифон, и в същия миг Огилви възкликна, понеже видя понеслата се към Земята струя газ.

Тази нощ още един невидим снаряд излетя от Марс към Земята, само една-две секунди по-малко от двадесет и четири часа след първия. Спомням си как седях на масичката там в тъмнината и пред очите ми плаваха зелени и червени петна. Искаше ми се да седя пред камина и да пуша: аз съвсем не подозирах значението ма мигновеното припламване, което бях видял, и всичко, което то скоро щеше да ми донесе. Огилви продължи да наблюдава до един след полунощ и след това се отказа; ние запалихме фенера и отидохме у дома му. Долу, под нас, тънеха в мрака Отършо и Чъртси и стотиците хора, които мирно спяха.

Тази нощ Огилви правеше безбройни предположения за състоянието на Марс и се подиграваше с разпространеното мнение, че там имало живи същества, които ни давали сигнали. Според него може би над планетата се изсипваше тежък дъжд от метеорити или се развихряше огромно вулканично изригване. Той ми изтъкваше колко невероятно било органичната еволюция да е вървяла по същия път на двете съседни планети.

— Вероятността на Марс да има нещо подобно на хора е милион срещу едно — каза той.

Стотици наблюдатели видяха избухването на пламъка тази нощ и към полунощ на другия ден, и на по-другия, и така десет нощи наред — по едно пламване всяка нощ. Защо изстрелите спряха след десетия ден, никой на Земята не се опита да обясни. Възможно е образувалите се при изстрелите газове да са причинили на марсианците неприятности. Гъсти облаци от дим или прах, виждащи се с мощните телескопи от Земята като малки сиви променливи петънца, се пръснаха в ясната атмосфера на планетата и забулиха по-известните подробности от повърхността й.

Дори и всекидневните вестници се заинтересуваха най-сетне от тези смущения и навред се появиха популярни бележки за вулканите на Марс. Хумористичното списание „Пънч“, както си спомням, ги използува сполучливо в политическите карикатури. А тези от никого неподозирани снаряди, изстреляни от марсианците срещу нас, летяха към Земята и носейки се сега вече със скорост от много мили в секунда през безкрая на празното пространство, час след час и ден след ден идваха все по-близо. Сега ми се вижда почти невероятно чудно, че въпреки надвисналата над тях гибел хората можеха да се занимават с дребните си грижи. Спомням си как тържествуваше Маркъм, че е успял да се сдобие с нова снимка на Марс за илюстрования вестник, който издаваше по онова време. В днешните времена хората нямат почти никаква представа колко неизчерпаеми и предприемчиви бяха вестниците ни от деветнадесетото столетие. Аз, от своя страна, усилено се учех да карам велосипед и бях много зает с поредица статии, в които разглеждах вероятното развитие на моралните схващания при напредъка на цивилизацията.

Една вечер (първият снаряд тогава надали е бил на повече от десет милиона мили от Земята) излязох на разходка с жена си. В небето грееха звезди и аз й обясних знаците на Зодиака и й посочих Марс — една пълзяща към зенита ярко светеща точица, към която бяха насочени толкова много телескопи. Беше топла вечер. С песни и свирене ни задмина група излетници, които се връщаха от Чъртси или Айлуърт. Горните прозорци на къщите светеха — хората си лягаха да спят. От далечната гара долиташе трополене на маневриращи влакове, звънтене и пуфтене, които звучаха почти мелодично, смекчени от разстоянието. Жена ми показа ярките червени, зелени и жълти сигнални светлини, увиснали в рамка на фона на небето. Всичко изглеждаше толкова сигурно и спокойно.