Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (88)

87.

Морисън я разбра трудно. Просто стоеше втренчен в нея.

Палерон го хвана за рамото и го разтърси, сякаш искаше да го събуди от дълбок сън.

— Хайде. Хванете го за краката.

Морисън механично се подчини. Палерон смъкна тънкото одеяло от леглото, след което вдигнаха Конев, а после и Калинина. Изпъна ги по дължината на тесния единичен дюшек, след това претърси Калинина с бързи, опитни движения.

— А-ха! — възкликна тя, взирайки се в един прегънат лист хартия, запечатан с печат, което несъмнено подсказваше, че е държавен документ. Мушна го в джоба на белия си жакет и продължи претърсването. Намери и други неща, например чифт малки ключета. Бързо премина на Конев и откъсна един малък метален диск закрепен от вътрешната страна на ревера му.

— Личния му предавател — поясни тя и също го пусна в джоба си.

Най-накрая измъкна черен правоъгълен предмет.

— Това е ваше, нали?

Морисън изсумтя. Беше компютърната му програма. Дори не знаеше, че е в Конев. Сграбчи я отчаяно.

Палерон обърна Калинина и Конев един към друг, подпирайки ги така, че да не паднат. След това постави ръката на Конев върху Калинина и ги зави с одеялото, като го подпъхна под двамата, за да ги закрепи по-здраво.

— Не ме гледайте така, Морисън — рече тя след като приключи. — Елате!

Хвана го здраво за мишницата.

— Където отиваме? — възпротиви се той. — Какво става?

— Ще ви кажа по-късно. Сега нито дума. Нямаме време за губене. Нито минута. Нито секунда. Елате — в думите й се появи слаба злоба и Морисън се подчини.

Излязоха от стаята и се промъкнаха по стълбите, колкото можеха по-безшумно. Морисън я следваше и имитираше движенията й. По коридора застлан с килим и навън, към лимузината.

Палерон отвори предната врата с един от ключовете, които взе от Калинина и рече безцеремонно:

— Качвайте се!

— Къде отиваме?

— Качвайте се! — всъщност тя го набута в лимузината.

Бързо се настани зад кормилото. Морисън подтисна желанието си да я попита дали знае да кара. Най-сетне в зашеметения му мозък започна да се промъква мисълта, че Палерон не е обикновена сервитьорка.

Но че играеше ролята на такава беше очевидно по слабия мирис на лук, който все още се носеше от нея и се смесваше доста неуместно с по-богатия и по-приятен аромат на лимузината.

Палерон включи двигателя, огледа паркинга, който беше празен с изключение на една котка тръгнала на някъде по своя работа и се насочи през песъчливата площадка към алеята, водеща към съседния път.

Лимузината бавно набра скорост и когато стрелката на спидометъра най-сетне достигна деветдесет и пет километровото деление, вече се движеха по двулентова магистрала. От време на време в обратна посока преминаваше по някой автомобил. Морисън откри, че отново е способен да мисли нормално.

Погледна загрижено назад. Далече зад тях една кола завиваше в отбивката, която току-що бяха отминали. Като че ли никой не ги преследваше.

Морисън се обърна към Палерон. Владееш положението, но изглеждаше мрачна. Започна да разбира не само, че не е келнерка по професия, но и едва ли е съветски гражданин. Английският й носеше силен градски акцент, който не можеше да се научи в европейските училища или да се придобие по такъв начин, че да звучи достоверно в ушите на Морисън.

— Чакахте пред хотела с книгата, за да видите кога София и аз ще дойдем — заговори Морисън.

— Познахте — отвърна Палерон.

— Вие сте американски агент, нали?

— Ставате все по-проницателен.

— Къде отиваме?

— Към летището, откъдето ще ви вземе шведския самолет. Трябваше да взема инструкциите от Калинина.

— Знаете ли как се отива там?

— Да, разбира се. Живея в Маленкий град значително по-дълго от вашата Калинина. Но отговорете ми, защо й казахте, че този човек, Конев, я обича? Тя просто очакваше да го чуе от трети човек. Желаеше да се потвърди и вие й направихте тази услуга. По този начин цялата игра пое Конев. Защо го направихте?

— Само по една причина — кротко отвърна Морисън. — Беше самата истина.

— Истината? — Палерон с объркан вид поклати глава. — Не живеете в реалния свят. Сигурна съм. Изненадана съм, че някой не ви е ударил по главата и не ви е заровил, просто така, за ваше добро. Освен това, откъде знаете, че е истината?

— Знам… — започна Морисън. — Съжалявах я. Вчера спаси живота ми. Спаси живота на всички ни. Всъщност, Конев също ми спаси живота.

— Предполагам, че всички сте спасявали живота си един на друг.

— Така се получи на практика.

— Но това е било вчера. Днес сте започнал наново и не е трябвало да позволявате на вчерашния ден да ви въздейства. Никога нямаше да се върне при него, ако не беше глупавата ви забележка. Можеше да се кълне колкото иска, че я обича и всякакви подобни глупости, но тя нямаше да му повярва. Нямаше да посмее. Да се остави отново да я правят на глупачка? Никога! Още някоя минута и щеше да го зашемети с парализатора и тогава щяхте да й кажете: „Да, дете, това момче наистина те обича.“ и това щеше да й е достатъчно. Казвам ви, Морисън, не трябва да излизате без придружител.

— Откъде знаете всичко това? — неспокойно се размърда Морисън.

— Бях на пода между седалките в тази кола, готова да дойда с вас и Калинина, за да се убедя, че ви е отвела. И тогава извадихте глупавия си номер. Какво ми оставаше, освен да ви хвана и да ви предпазя от някой изстрел на парализатора, да ви отведе обратно в стаята, където щяхме да бъдем по-прикрити и да се опитам някак да се добера до парализатора?

— Благодаря ви.

— Няма нищо. Освен това ги сложих така, че да изглеждат като влюбена двойка. Всеки, който влезе, ще изскочи с думите: „Извинете ме!“, а това ще ни даде още време.

— След колко време ще дойдат в съзнание?

— Не знам. Зависи колко точно съм настроила излъчването, от състоянието на ума на всеки от тях и кой знае още от какво. Но щом се събудят, ще им трябва известно време, за да си спомнят какво се е случило. Надявам се, че при тяхното положение първото, което ще си спомнят е, че са влюбени. Това ще ги забави още малко. Когато си спомнят за вас и за играта с Москва, ще бъде твърде късно.

— Дали ще бъдат увредени завинаги?

Палерон хвърли бърз поглед към загриженото лице на Морисън.

— Тревожите се за тях, нали? Защо? Какви са ви те?

— Е… корабни другари.

— Предполагам, че ще се възстановят — Палерон издаде неприличен звук. — Може би ще са по-добре, ако някое от тези техни свръхчувствителни нервни окончания се повреди. Ще се съберат и ще се получи хубаво семейство.

— А с вас какво ще стане? По-добре елате с мене.

— Не бъдете глупак. Шведите няма да ме вземат. Имат заповеди да вземат един човек и ще ви тестват, за да се убедят, че наистина сте вие. Имат отпечатъци от пръстите ви и характеристиката на ретината ви. Ако вземат някой друг или вземат двама, ще възникне нов инцидент, а шведите са твърде хитри, за да го допуснат.

— Но тогава какво ще стане с вас?

— Е, като начало ще кажа, че сте измъкнали парализатора и сте стреляли по двамата, след което сте ме накарали да ви закарам до летището, защото не сте знаели местоположението му. Нареди ли сте ми да спра на входа, след това сте ме парализирали, а парализатора сте хвърлили в колата. Утре сутринта ще се върна в Маленкий град, все едно че току-що се съвземам от зашеметяването.

— Но Конев и Калинина ще отрекат историята ви.

— Не гледаха към мен, когато стрелях, а и почти никой не си спомня самия момент на зашеметяването. Освен това съветското правителство знае, че са имали заповед да ви върнат и ако не са ви върнали, каквото и да каже Конев няма да му донесе добро. Правителството ще се изправи пред fait accompli^[1]. Готова съм да се обзаложа на рубла срещу копейка, или по-добре на долар срещу копейка, че ще предпочетат да забравят цялата история, а аз просто ще се върна към сервитьорството.

— Ще възникнат подозрения към вас.

— Тогава ще му мисля — отвърна тя. — Ничего! Каквото ще става, ще става — слабо се усмихна.

Продължаваха да се движат по магистралата.

— Не трябва ли да се движим малко по-бързо? — неуверено попита Морисън.

— Нито километър повече — възрази твърдо Палерон. — Движим се на границата на позволената скорост, а Съветите наблюдават с радар всеки сантиметър от пътищата. Липсва им чувство за хумор за превишената скорост и не възнамерявам заради петнайсет спестени минути да прекарам часове, опитвайки се да се измъкна от полицейското управление.

Минаваше обяд и Морисън започна да усеща слабото, предупредително стържене на глада.

— Имате ли представа какво е съобщил Конев за мен в Москва?

— Не знам — поклати глава Палерон. — Каквото и да е било, той получи отговор преди петнайсет минути по личния си канал. Не го ли чухте?

— Не.

— Няма да изкарате дълго в моя занаят. Естествено не получиха отговор, така че независимо с кого в Москва е разговарял Конев, той ще се опита да открие защо. Някой ще ги открие, те ще кажат, че сте на път към летището. Ще ни последват, за да се опитат да ви попречат. Като колесниците на фараона.

— Нямаме си Мойсей да разцепи на две Червено море — промърмори Морисън.

— Ако се доберем до летището, ще имаме шведите. Няма да ви дадат на никого.

— Какво биха могли да направят срещу военните?

— Няма да бъдат военните. Ще бъде някой функционер, който работи за екстремистката фракция. Той ще се опита да измами шведите. Но ние имаме официални документи, с които ви предаваме на тях и шведите няма да позволят да бъдат измамени. Просто трябва да стигнем първи.

— Не мислите ли, че трябва да се движим по-бързо?

Палерон поклати непреклонно глава.

Половин час по-късно Палерон посочи с ръка и каза:

— Пристигнахме и имаме късмет. Шведският самолет е подранил.

Спря колата, натисна един бутон и вратата от неговата страна се отвори.

— Вървете сам. Не искам да ме виждат, но чуйте… — тя се наклони към него. — Името ми е Ешби. Когато стигнете във Вашингтон, кажете им, че ако считат, че е време да ме измъкват оттук… аз съм готова. Запомнихте ли?

— Запомних.

Морисън излезе от колата, примижавайки от силната светлина. В далечината униформен мъж, облечен не в съветска униформа, му махна с ръка.

Морисън се втурна към него. При бягането нямаше ограничения в скоростта и макар никой да не го преследваше, нямаше да се изненада, ако някой изникнеше от земята и се опиташе да го спре.

Обърна се, махна за последен път към колата, макар че никой не му отвърна и продължи да бяга.

Човекът, който му помаха, тръгна към него, отначало с бавни крачки, след това се затича и го подхвана, сякаш Морисън щеше да падне. Сега Морисън видя, че носеше униформата на Европейската федерация.

— Бихте ли ми казали името си? — попита на английски мъжът. За безкрайно облекчение на Морисън акцента му беше шведски.

— Албърт Джонас Морисън — отвърна той и двамата тръгнаха към самолета, и към малката група, очакваща да провери самоличността му.