Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (85)

84.

Под тях лежеше Маленкий град, при все че всъщност не беше точно град. Малък по име, градът наистина не беше голям и във всички посоки преминаваше в равнинната местност.

Хората, работещи по миниатюризационния проект го използваха само за спане и сега, през деня, изглеждаше пуст. Тук-там имаше по някое превозно средство, виждаха се малко пешеходци и разбира се имаше деца, играещи по прашните улици.

Мярна му се мисълта, че не знаеше къде, върху огромната площ на Съветския съюз, се намират Маленкий град и Пещерата. Някъде в брезовите гори или в тундрата. Началото на лятото беше топло и почвата изглеждаше суха. Може би се намираше в Централна Азия или в степите в европейската част, близо до Каспийско море. Не можеше да прецени.

Скимерът се спускаше по-плавно от издигането. Морисън не би повярвал, че е възможно толкова равномерно спускане. Колелата докоснаха земята и почти веднага спряха. Намираха се зад хотела, чиито малки размери се виждаха от въздуха.

Калинина пъргаво скочи от скимера и махна на Морисън, който се измъкна по-спокойно.

— Какво ще стане със скимера?

— Ще се върна с него в Пещерата, ако времето се задържи — отвърна безгрижно тя. — Елате, ще ви заведа във вашата стая, за да си починете малко и да обмислим следващите ни действия.

— Искате да кажете, стая с войници, които да ме пазят?

— Никакви войници няма да ви пазят — възрази нетърпеливо Калинина. — Сега не се страхуваме, че можете да избягате — огледа се наоколо и добави, — макар че бих предпочела да има войници.

Морисън също се огледа с известно нетърпение и реши, че самият той не желае присъствието на войниците. Ако Конев дойдеше, за да го върне обратно, както явно се страхуваше Калинина, зад гърба му вероятно щеше да има войници.

За съжаление тази мисъл не го успокои.

Морисън не беше виждал хотела отвън през деня — не беше свободен, за да го разглежда. Вероятно се използваше само от официални лица или специални гости като него, доколкото можеше да се причисли към тази категория. Учуди се дали се пълни, макар и да е малък. Двете нощи, които прекара в него бяха спокойни. Не си спомняше да е чул шум по коридорите, а столовата също беше празна, когато се хранеше в нея.

Приближиха се до входа точно в момента, когато си мислеше за столовата. Отстрани, седнала на слънце и задълбочена в някаква книга, седеше някаква пълна жена с червеникаво-кафява коса. Ниско на носа й бяха кацнали очила. Морисън се учуди от тази проява на архаизъм. Очилата бяха рядкост. Операцията на очите беше нещо обикновено и нормалното зрение беше наистина нещо нормално.

Морисън не успя веднага да я познае, защото очилата и замисления вид на лицето й бяха променили изражението й. Може би нямаше да се досети, ако не мислеше за столовата. Тази жена беше сервитьорката, към която се обърна за помощ преди три вечери и която го издаде — Валерия Палерон.

— Добър ден, другарко Палерон — грубо рече Морисън. Гласът му беше остър, а изражението недружелюбно.

Не изглеждаше притеснена от тона му. Погледна го, свали очилата си и отвърна:

— А, другаря американец. Върнали сте цял и невредим. Поздравления!

— За какво?

— Целият град говори само за това. Имало е експеримент, който се е оказал голям успех.

— Не би трябвало целия град да говори за това — остро се намеси Калинина с мрачно изражение. — Нямаме нужда от приказливи езици.

— Какви приказливи езици? — духовито попита сервитьорката. — Кой тук не работи в Пещерата или няма близки там? Защо да не знаем и да не говорим за нея? И мога ли да не го чуя? Мога ли да спра ушите си? Не бих могла едновременно да нося таблата и да си запушвам ушите. Чух, че сте се справили много добре и са ви похвалили — обърна се тя към Морисън.

Морисън сви рамене.

— Този човек — продължи сервитьорката, обръщайки се към намръщената Калинина, чието нетърпение нарастваше — искаше да си тръгне, преди да е имал възможността да участва в това велико дело. Обърна се към мене, келнерката, с молба да му помогна да избяга. Разбира се, докладвах веднага и това го направи нещастен. Дори и сега, вижте го как ме гледа — тя го посочи с пръст. — Но помислете каква услуга ви направих. Ако не бях предотвратила онова, което бяхте замислили, нямаше да постигнете този голям успех и да станете причина за гордост в Маленкий град, а може би дори и в Москва. И сигурно тази малка царица ви обича заради това.

— Ако веднага не прекратиш това безобразие — каза Калинина, — ще докладвам на когото трябва.

— И какво от това? — отвърна Палерон с ръце на кръста и вдигнати вежди. — Върша си работата, почтена гражданка съм и не съм направили нищо лошо. Какво можете да докладвате? А освен това за вас е дошла една разкошна кола.

— Не виждам никаква кола — рече Калинина.

— На паркинга е, от другата страна на хотела.

— Защо смяташ, че е за нас.

— Вие сте единствените важни личности, които са се приближавали до хотела. За кого да е тогава? За портиера? Или за администратора?

— Елате, Албърт — каза Калинина. — Губим си времето.

Профуча покрай сервитьорката, преминавайки толкова близо край нея, че я настъпи по крака, може би не случайно. Морисън кротко я последва.

— Мразя тази жена — промърмори Калинина, докато се изкачваха по стълбите към стаята на Морисън на втория етаж.

— Мислите ли, че е наблюдател на Централния координационен комитет? — попита Морисън.

— Кой знае? Но в нея има нещо лошо. Обладана е от демона на дързостта. Не си знае мястото.

— Мястото ли? Значи в Съветския съюз има класови различия?

— Не ставайте саркастичен, Албърт. Твърди се, че и в Съединените щати няма класови различия, но сигурно на практика те съществуват. Така е и при нас. Знам теорията, но никой човек не може да живее само с нея. Ако бащата на Аркадий не го е казал, трябвало е да го направи.

Изкачиха се по стълбите до онази стая, която по-рано беше на Морисън и очевидно все още беше запазена за него. Морисън я огледа с лека неприязън. Липсваше и чар, макар че слънчевата светлина я правеше по-малко мрачна, отколкото си я спомняше, а и перспективата за завръщане в къщи придаваше блясък на всичко.

Калинина седна в по-хубавото от двете кресла в стаята, кръстоса крака и леко залюля горния. Морисън седна на ръба на леглото и замислено се загледа в краката й. Никога не бе имал възможността да се радва на собственото си спокойствие при натиск и му изглеждаше доста необичайно да наблюдава как някой друг е по-нервен от него самия.

— София, изглеждате силно обезпокоена? Какво не е наред?

— Казах ви. Тази жена, Палерон, ме безпокои.

— Не би могла толкова да ви разстрои. Какво не е наред?

— Не обичам очакването. По това време на годината дните са дълги. До залеза остават още девет часа.

— Забавно е, че остават само часове. Дипломатическите маневри можеха да се проточат с месеци — каза го с лекота, но мисълта накара стомаха му да се свие на ледена топка.

— Не и в подобни случаи. И преди съм виждала как се процедира. Участват шведите. Самолетът, който идва, не е американски. Нашето правителство все още се плаши от мисълта да допусне дълбоко в територията ни американски самолет. Но шведите… е, по взаимно съгласие те служат като посредник между двете страни и полагат всички усилия, за да се избегнат възможните търкания.

— В Съединените щати считаме, че Швеция в най-добрия случай е хладна към нас. Мисля, че щеше да е по-добре, ако бяхме избрали Великобритания.

— О, хайде, можехте да кажете и Тексас. Може би Швеция е хладна към вас, но значително по-малко отколкото към нас. Във всеки случай посредникът е Швеция, а техния принцип е, че ако е необходимо да се преодолее някаква криза, най-добре е да се действа бързо.

— Изглежда ми прекалено прибързано. Аз съм този, който трябва да бърза, тъй като съм най-нетърпелив да си тръгна. Какво значение имат няколко часа за вас?

— Казах ви. Той е по петите ни — Калинина произнесе натъртено местоимението.

— Юрий? Какво може да направи? Ако вашето правителство се е съгласило…

— В правителството има хора, които може би не желаят да ви дадат толкова лесно и нашия… приятел познава добре някои от тях.

Морисън постави пръст пред устните си и се огледа.

— Страхувате се да не ни подслушват? Още един американски мит? Подслушвателните устройства се откриват толкова лесно и толкова лесно се заблуждават. Нося със себе си малък детектор и никога не съм откривала поне едно.

— Тогава говорете каквото искате — сви рамене Морисън.

— Нашият приятел не е политически екстремист, но смята, че може да използва онези, които са по върховете. Предполагам, че и в Америка има екстремисти.

— Такива, които мислят, че политиката ни по отношение на Съветския съюз е прекалено мека? — кимна Морисън. — Срещал съм неколцина.

— Значи ме разбрахте. Амбициите му го унищожават и ако екстремизма ще помогне на плановете му, тогава ще стане екстремист.

— Не вярвам да мислите, че може да организира нещо като преврат в Москва и да докара на власт консерваторите, и всичко това само за да ми попречи да си тръгна тази вечер.

— Албърт, неправилно сте ме разбрали. Ако по някакъв начин успее да предотврати тръгването ви и да предизвика криза, може би ще склони някого в правителството да застане зад него и да отложи тръгването ви за дълго време. Когато е обхванат от манията си нашият приятел може да бъде много убедителен. Може да влияе дори и на Наталия.

Калинина замълча и прехапа долната си устна. Накрая вдигна глава и продължи:

— Не се е отказал от вас и няма да го направи. Сигурна съм. Трябва да ви отведа оттук.

Стана неочаквано и с бързи стъпки прекоси стаята, с такъв вид, като че ли възнамеряваше да накара Вселената да й се подчини. Спря пред вратата, ослуша се и изведнъж я отвори.

Валерия Палерон, чието учтиво изражение бързо премина в изненада, стоеше отвън с вдигната ръка, като че ли се канеше да почука.

— Какво искаш? — непроницаемо попита Калинина.

— Аз? — рече сервитьорката. — Нищо не искам. Въпросът е дали вие не искате нещо. Дойдох да ви попитам, дали не желаете чай.

— Не сме искали чай.

— Не казвам, че сте искали. Дойдох от учтивост.

— Тогава си върви от учтивост! И не се връщай!

Палерон, изчервявайки се, премести поглед от Калинина към Морисън и процеди през зъби:

— Може би прекъснах момент на нежност.

— Махай се! — каза Калинина.

Затвори вратата, изчака достатъчно дълго, за да се преброи бавно до десет, мърдайки беззвучно устни, след което отново рязко я отвори. Отвън нямаше никой.

Затвори вратата, заключи я и отиде до другия край на стаята.

— Изглежда е била от доста време отвън — рече тихо Калинина. — Чух тътрене на крака.

— Ако модерната техника е отживелица, предполагам, че е нараснала стойността на старомодното подслушване — заяви Морисън.

— Да, но за кого?

— Смятате ли, че би могла да го прави за Юрий? Едва ли има толкова пари, че да наема шпиони. А може би има?

— Вероятно не са нужни много пари. Жена като тази би го направила и само за удоволствие.

Последва кратко мълчание, след което Морисън додаде:

— София, щом е възможно да сте заобиколена с шпиони, защо не дойдете в Америка с мен?

— Какво? — изглежда не беше го чула.

— Знаете, че можете да имате неприятности, задето сте ми помогнали.

— Защо? Имам официални документи, с които ще ви кача на самолета. Изпълнявам заповед.

— Възможно е да не ви помогне, ако решат да търсят изкупителна жертва. София, защо просто не се качите на самолета и не дойдете с мене в Америка?

— Просто така? А какво ще стане с дете ми?

— Ще изпратим някого за нея.

— Ние ще изпратим някого? Какво предлагате?

— Не съм сигурен — Морисън слабо се изчерви. — Разбира се можем да бъдем приятели. Ще имате нужда от приятели в една нова страна.

— Невъзможно е, Албърт. Оценявам любезността и загрижеността ви… или съжалението ви, но е невъзможно.

— Напротив, възможно е. София, живеем в двайсет и първи век, не в двайсети век. Хората могат свободно да се движат навсякъде по света.

— Драги Албърт — каза Калинина, — склонен сте да теоретизирате. Да, хората свободно могат да се движат, но всяка нация има своите изключения. Съветският съюз няма да позволи на висококвалифициран учен с опит в област свързана с миниатюризацията да напусне страната. Помислете и ще видите, че е напълно основателно. Ако ви придружа ще последва незабавен съветски протест, сигурно ще заявят, че съм била отвлечена. По всички краища на света ще се понесе вой да бъда върната, за да се избегне криза. Швеция ще действа толкова бързо за мене, колкото и за вас.

— Но аз наистина бях отвлечен.

— Ще има много хора, които ще повярват в отвличането ми или ще предпочетат да повярват в него. Ще ме върнат от Съединените щати така, както вас ви връщат обратно от Съветския съюз. По този начин през последните шест десетилетия са избегнати десетки кризи. Не е ли по-добре така, отколкото война?

— Ако настоявате, твърдо и постоянно, че искате да останете в Съединените щати…

— Тогава никога вече няма да видя детето си, а може би и живота ми ще е в опасност. Освен това не искам да отивам в Съединените щати.

Морисън я погледна изненадано.

— Трудно ли ви е да повярвате? — попита Калинина. — Искате ли да останете в Съветския съюз?

— Не, разбира се. Моята страна… — той спря на средата на изречението.

— Точно така. Говорите безспирно за човечеството, за важността от гледна точка на света, но ако изстържем всичко до емоциите ви, остава родината ви. Аз също имам родина, език, литература, култура, начин на живот. Не искам да ги изоставям.

— Както кажете, София — въздъхна Морисън.

— Не мога повече да издържам в тази стая, Албърт. Нека да се качваме на колата и ще ви откарам там, където ни чака шведския самолет.

— Вероятно още не е дошъл.

— Тогава по-добре да изчакаме на летището, отколкото да стоим тук. Поне ще сме сигурни, че веднага щом пристигне ще се качите на борда. Искам да видя, че сте в безопасност, Албърт. А след това искам да видя лицето му.

Беше излязла от стаята и стъпките й се чуваха по стълбището. Морисън побърза да я последва. Наистина не съжаляваше, че си тръгва.

Преминаха по коридор застлан с килим и излязоха през една странична врата.

Близо до стената се намираше лъскава черна лимузина.

— Определено ни снабдяват с луксозен транспорт — малко задъхано рече Морисън. — Можете ли да карате това нещо?

— Без проблеми — усмихна се Калинина и неочаквано спря, а усмивката й замръзна.

Иззад ъгъла на хотела пристъпи Конев. Той също спря. Известно време и двамата не помръднаха, като че ли бяха две горгони, всяка от които се беше превърнала в камък от погледа на другата.