Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (82)

81.

Морисън се опитваше с всички сили да сдържа чувствата си. Радостта беше неизбежна. Отиваше си в къщи. Щеше да бъде свободен. Щеше да бъде в безопасност. Нещо повече, щеше…

Но все още не смееше дори да си го помисли. Юрий Конев беше ужасно интелигентен, а и вече беше станал подозрителен. Ако се съсредоточеше, може би някак щеше да отгатне мислите на Морисън по изражението на лицето му.

Или само си играеха с него? Монетата има две страни.

Дали не възнамеряваха да сломят духа му и да го използват за своите цели? Стар номер — даваш надежда и след това я разбиваш. Но все пак по-добре, отколкото изобщо без надежда.

Възможно ли беше Наталия Боранова да е способна на подобно нещо? Та тя не се поколеба да го отвлече със сила, когато й отказа да дойде доброволно. Колко далеч би отишла? Нищо ли не можеше да я спре?

При появата на София Калинина сърцето му затупа облекчено. Тя не би могла да участва в подобна измама.

Повярва го още по-силно, когато тя му се усмихна, по-щастлива от всякога. Взе ръката му и я мушна под своята.

— Отивате си в къщи. Толкова се радвам за вас — не беше възможно тези думи, интонацията им, изражението й да са част от внимателно подготвена лъжа.

Въпреки това рече предпазливо:

— Надявам се, че си отивам?

— Разбира се, че си отивате. Возили ли сте се някога на скимер^[1]?

За момент Морисън се запъна в руската дума, след което употреби преведена английска фраза:

— Имате предвид ССЗ? Самолет със слънчево захранване?

— Този е съветски дизайн. Много по-добър. Двигателите му са леки. Не винаги може да се разчита на слънцето.

— Тогава защо използвате скимер?

Бързо се придвижваха по коридора, който извеждаше от Пещерата.

— Защо не? Ще сме в Маленкий град след петнайсет минути. Щом никога не сте се возили на скимер, ще ви хареса. Още един начин да отпразнуваме завръщането ви.

— Височината ме изнервя. Дали ще е безопасно?

— Напълно. Освен това не мога да устоя на изкушението. Сега сме в превъзходно положение, а не се знае колко дълго ще е така. Получаваме всичко каквото поискаме — поне засега. Казах: „Искам скимер.“, лицата им грейнаха и отговориха: „Разбира се, д-р Калинина. Ще ви очаква.“ До онзи ден щеше да е необходимо да попълня специална разяснителна бланка дори и за допълнителна порция борш. Днес съм герой на Съветския съюз, неофициално засега. Всички сме герои. И вие, Албърт.

— Надявам се, че няма да се наложи да остана за официалната церемония? — попита все още предпазливо Морисън.

— Естествено официалната церемония ще се проведе в Пещерата и изобщо няма да бъде помпозна. Несъмнено вашата грамота ще ви бъде предадена. Може би нашият посланик ще ви я връчи при скромна церемония във Вашингтон.

— Не е нужно — възрази Морисън. — Бих оценил високо оказаната ми чест, но би било най-добре да я получа по пощата.

Коридора, по който вървяха беше непознат на Морисън и достатъчно дълъг, за да го накара притеснено да се чуди къде ли отиват. Страховете му бяха напразни, тъй като излязоха на малко летище.

Не можеше да сбърка скимера. С дълги крила, блестящ на слънцето от слоя фотоклетки, които покриваха цялата му горна повърхност, той много приличаше на американските ССЗ. Обаче американските самолети разчитаха изцяло на слънчевите батерии. Скимерът имаше малки помощни двигатели — бензинови, без съмнение. Калинина можеше да го представи като съветско подобрение, но Морисън подозираше, че просто съветските фотоелементи не са толкова ефикасни, колкото американските.

До скимера стоеше механик. Калинина се приближи с широки, уверени крачки.

— Наред ли е скимера?

— Като мечта. — отвърна механика.

Тя се усмихна и кимна, но щом механика отстъпи встрани промърмори на Морисън:

— Ще го проверя, разбира се. Виждала съм мечти, които се превръщат в кошмари.

Морисън огледа скимера със смесица от любопитство и опасение. Приличаше на скелет на самолет, чиито елементи са някак по-тънки и по-дълги, отколкото би трябвало да бъдат. Кабината беше малка, досущ сапунен мехур, залепнал под огромния размах на крилата и дългата, източена назад носеща конструкция.

За да се качи Калинина трябваше почти да се свие на две. Морисън наблюдаваше как работи с уредите за управление. Тръгна по пистата, зави и се върна. След това увеличи оборотите на перките и ги остава бавно да спрат, изключи всичко и слезе.

— Работи идеално — обяви тя. — Горивото е подходящо, а слънцето свети силно. Не бихме могли да искаме повече.

Морисън кимна и се огледа:

— А пилота? Къде е той?

— Където е той? — Калинина замръзна. — Полът има ли някакво значение за изпълнението на задачата? Аз ще карам собствения си скимер.

— Вие? — възкликна Морисън напълно автоматично.

— Да, аз! Защо не? Имам разрешително и майсторски клас пилот. Качвайте се.

— Извинявайте — заекна Морисън. — Летя рядко и управлението на самолет ми изглежда почти като нещо мистично. Просто предполагах, че един пилот не прави нищо друго освен да пилотира, а щом някой друг прави нещо друго, той не би могъл да бъде пилот. Разбирате ли какво имам предвид?

— Дори не се опитвам, Албърт. Качвайте се!

Морисън се покатери, следвайки указанията. Опита се да предпази главата си от някоя част на скимера или по-скоро да предпази самия скимер от повреда.

Седна и ужасено се загледа надясно, към липсващата странична стена на скимера.

— Няма ли врата?

— Защо ви е врата? Би развалила чудесното усещане от полета. Сложете предпазния колан и ще бъдете в пълна безопасност. Чакайте, ще ви покажа. Готов ли сте?

Калинина седна до него. Изглеждаше напълно уверена и доволна от себе си. Допираха се един до друг и поне тази близост му действаше успокоително.

— Примирих се — каза той. — Повече от това не мога да се приготвя.

— Не бъдете глупав. Ще ви хареса. Ще използваме двигателите, за да се издигнем.

Звукът на моторите се извиси в пронизително бръмчене, а от перките се понесе ритмично пляскане. Скимерът бавно се издигна и зави. Наклони се на една страна при завоя и Морисън се надвеси над отворената страна, увиснал само на колана си. С мъка подтисна импулса да сграбчи Калинина, воден не от някакви еротични помисли, а просто от съображения за собствената си сигурност.

Скимерът се изправи и Калинина каза:

— А сега слушайте!

Изключи двигателите и натисна бутон, с надпис на кирилица „слънчеви двигатели“. Бръмченето престана и перките се отпуснаха бездейно, а витлото за хоризонтално движение се завъртя. Скимерът бавно и почти безшумно се плъзна напред.

— Вслушайте се в тишината! — прошепна Калинина. — Като че ли се носим в нищото.

Морисън неспокойно погледна надолу.

— Няма да паднем — успокои го Калинина. — Имаме достатъчно енергия в акумулаторите, за да изминем километри, дори ако някой облак закрие слънцето или някоя схема предизвика повреда в слънчевите батерии. А ако и енергията свърши, скимерът е повече от половин безмоторен самолет и пак ще успеем да се приземим невредими. Не мисля, че бих могла да разбия самолета, дори и нарочно. Единствената реална опасност е някой внезапен порив на вятъра, но сега времето е тихо.

Морисън преглътна и промълви:

— ДВижението е плавно.

— Разбира се. Няма да развием по-голяма скорост от автомобил, но усещането е много по-приятно. Обичам това чувство. Опитайте да се отпуснете и гледайте небето. Няма нищо по-спокойно от полета със скимер.

— От колко време летите?

— Получих документа си за майстор-пилот когато бях на двайсет и четири. Тогава го получи и Ю… и той. Прекарвахме много спокойно летни следобеди във въздуха с подобен скимер. Дори веднъж и двамата бяхме със състезателни скимери и описвахме във въздуха любовните си възли — лицето й слабо се изкриви при спомена.

Морисън си помисли, че може би беше взела скимера за краткия полет до Маленкий град, само за да преживее отново за миг спомените си и заради нищо друго.

— Тези полети могат да се окажат много опасни.

— Всъщност не, ако знаете какво правите. Веднъж летяхме над подножието на Кавказ и наистина можеше да стане опасно. Някой внезапен порив на вятъра лесно можеше да размаже скимера в хълмовете и наистина нямаше да бъде приятно, но бяхме млади и безгрижни. И все пак може би за мене щеше да бъде по-добре, ако се беше случило.

Гласът й заглъхна и за миг лицето й помрачня, но след това някаква мисъл отново я накара да се усмихне.

Морисън почувства как недоверието му отново се надига. Защо мисълта за Конев я караше да бъде щастлива, след като на миниатюризирания кораб не желаеше дори да го погледне?

— Изглежда нямате нищо против да говорите за него, София? — след което умишлено добави забранената дума — Имам предвид Юрий. Дори ми се струва, че този разговор ви прави щастлива. Защо?

— Уверявам ви, Албърт, не сантименталните мисли ме правят щастлива — процеди през зъби Калинина. — Гневът и разочарованието и… и скръбта правят човека злобен. Искам отмъщение и съм достатъчно подла, е, имам предвид нормалното човешко чувство, че да се му се насладя, когато дойде момента.

— Отмъщение ли? Не ви разбирам.

— Много е просто, Албърт. Отне ми любовта и лиши дъщеря ми от баща, когато нямах възможност да отвърна на удара. Докато мечтаеше да превърне миниатюризацията в използваем процес с малък разход на енергия и да стане в отплата най-известния учен в света, а може би в цялата история, това не го безпокоеше.

— Но се провали. Не получихме нужната информация от мозъка на Шапиров. Знаете, че не успя.

— Да, но вие не го познавате. Никога не се предава. Действията му се ръководят от яростта. Видях го мимоходом как ви наблюдаваше, след като приключихме пътуването в тялото на Шапиров. Мога да прочета мислите му само от едно мигане на клепачите му. Той мисли, че вие имате отговора.

— Мисли, че знам какво има в мозъка на Шапиров? Не. Как бих могъл да го знам?

— Албърт, няма значение дали знаете нещо или не. Той мисли, че вие знаете нещо и повече от всичко на света желае да притежава вас и вашето устройство, повече дори отколкото иска мене или детето си. А аз ви измъквам от ръцете му, Албърт. Със собствените си ръце ви измъквам от Пещерата и ще ви видя как отлитате за родината си. И ще го видя как се поболява от неосъществените си амбиции.

Морисън удивено се загледа в нея, докато скимера се носеше равномерно, подчинявайки се на твърдата й ръка върху лоста за управление. Не беше и помислял, че Калинина е способна на подобна унищожителна и злобна радост.