Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (81)

80.

За Боранова денят беше щастлив и изтощението не пречеше на радостта й.

Изтощението! Колко ли дни почивка, колко ли нощи сън, колко ли време в къщи с Николай и Александър щяха да го излекуват?

Но сега беше сама и за известно време нямаше никакви задължения. Подходящ момент за почивка.

Боранова се разположи удобно на кушетката в кабинета си и се отдаде на приятни мисли — похвала от Москва придружена с повишение, почивка на Крим със съпруга и сина й. Заспа и мечтата почти се превърна в реалност. Сънуваше, че гони малкия Александър, който невнимателно влизаше в студената вода на Черно море, без да го е грижа, че може да се удави. Носеше барабан и удряше силно по-него, за да привлече вниманието му, а той упорито отказваше да се обърне.

Видението се разпадна и барабанните удари преминаха в думкане по вратата.

Смутено се надигна, приглади блузата си и се насочи раздразнено към вратата. Раздразнението й прерасна в гняв, щом видя намръщения Конев, вдигнал юмрук, за да продължи атаката си.

— Какво значи това, Юрий? — възмутено попита тя. — Така ли чукаш винаги? За теб няма ли звънец?

— Никой не отговори, но знаех, че си вътре.

Боранова го покани да влезе с късо кимване. Не гореше от нетърпение да го види, а и той не беше приятна гледка.

— Изобщо ли не си спал? Изглеждаш ужасно.

— Не ми остана време. Работих.

— Върху какво?

— А ти как мислиш, Наталия? Върху данните, които вчера получихме в мозъка.

Боранова почувства, че гнева й се изпарява. В края на краищата това изследване беше мечтата на Конев. Радостта от оцеляването беше сладка за всички останали, но не и за Конев. Само той чувстваше, че се е провалил.

— Седни, Юрий. Опитай се да го приемеш. Мисловният анализ не сработи, а и не би могъл. Шапиров беше прекалено зле. Беше пред смъртта още когато влизахме.

Конев погледна с празен поглед Боранова, като че ли не чуваше думите й.

— Къде е Албърт Морисън?

— Юрий, не е нужно да го преследваш. Направи каквото можа, но мозъка на Шапиров умираше. Чуй ме! Мозъкът умираше.

Отново празен поглед.

— Наталия, за какво говориш?

— Данните, които събрахме. Предполагаемите данни, към които се стремеше. Пътешествието е един истински успех, дори и без тях.

— Успех дори и без тях? — поклати глава Конев. — Не знаеш какво говориш. Къде е Морисън?

— Отиде си, Юрий. Свършено е. Връща се в Съединените щати. Обещах му.

— Но това е невъзможно — Конев широко отвори очи. — Не може да си отиде. Не трябва да си отива!

— Е? — спокойно рече Боранова. — А ти за какво говориш?

Конев се изправи.

— Прегледах всичките данни, глупава жено и всичко е ясно. Трябва да задържим Морисън. На всяка цена трябва да го спрем.

— Как смееш да ме оскърбяваш, Юрий — лицето на Боранова почервеня. — Веднага ми обясни или ще те отстраня от проекта. Каква е тази твоя нова мания по отношение на Албърт?

Конев вдигна ръце донякъде, като че ли чувстваше непреодолимо желание да удари някого, но нямаше нищо подходящо.

— Съжалявам, съжалявам! — прошепна той. — Взимам си думите обратно. Но трябва да ме разбереш. През цялото време, докато стояхме в мозъка и се опитвахме да се доберем до мислите на Шапиров, Албърт Морисън ни е лъгал. Знаел е какво става. Сигурно е знаел и внимателно ни е насочвал в грешна посока. Трябва да го притежаваме, Наталия, него и устройството му. Никога няма да му позволим да си отиде.