Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (76)

75.

Над кораба надвисна мрачно мълчание.

Калинина зарови лице в дланите си и след един дълъг, мъчителен момент прошепна:

— Сигурен ли си, Аркадий?

И Дежньов, примигвайки, за да сдържи сълзите си, отвърна с въпрос:

— Дали съм сигурен? Човекът беше на границата на смъртта от седмици. Клетъчният поток се забавя, температурата спада и от Пещерата, където използват всички уреди, които някога са били изобретявани, казват, че е мъртъв. Какво друго ни остава, освен да повярваме?

— Бедния Шапиров — въздъхна Боранова. — Заслужаваше по-добра смърт.

— Можеше да издържи още един час.

— Юрий, той не е имал право на избор — намръщи се Боранова.

Морисън почувства хлад. Досега беше забелязвал само червените телца, някакви частички от вътрешността на клетката, от вътрешността на неврона. Светът му беше ограничен до най-близката околност.

Поглед навън, през прозрачните стени на кораба и за първи път забеляза материята, пласт върху пласт. При сегашните мащаба, при размер на кораба колкото глюкозна молекула, а самият той не по-голям от атом, тялото на Шапиров беше по-голямо отколкото цялата Земя.

И ето, той беше тук, заровен в една планета от мъртва органична материя. Почувства, че траурната пауза се проточва прекалено дълго. По-късно щяха да имат време, но сега…

— Как ще се измъкнем? — попита с глас, може би по-силен отколкото трябваше да бъде.

Боранова го погледна изненадано, а очите й се разшириха. Морисън беше сигурен, че от скръб по Шапиров, беше забравила за миг, че трябва да излизат.

Прочисти гърлото си и с очевидно усилие придаде на гласа си обичайния делови тон:

— Като начало трябва да се деминиатюризираме малко.

— Защо само малко? — каза Морисън. — Защо веднага да не се деминиатюризираме до нормални размери? — след това, за да предотврати неизбежното възражение, добави — Ще причиним повреди на тялото на Шапиров, но той е мъртъв, а ние все още сме живи. Нашите нужди излизат на преден план.

Конев погледна укорително към Морисън.

— Албърт, дори и мъртвото тяло заслужава уважение, особено тялото на един велик учен като академик Пьотр Шапиров.

— Да, но определено не чак толкова, че да рискуваме живота си.

Нетърпението на Морисън нарастваше. Познаваше Шапиров бегло, повече от репутацията му. За него той не беше свръхчовека, какъвто беше за останалите.

— Като оставим настрана въпроса за уважението — намеси се Дежньов, — ние сме заобиколени от черепа на Шапиров. Ако се увеличим дотолкова, че да запълним черепа, ще трябва да го строшим с помощта на миниатюризационното поле, ще изгубим твърде много енергия и ще се деминиатюризираме експлозивно. Трябва да се измъкнем от черепа.

— Албърт е прав — заяви Боранова. — Да започваме. Ще деминиатюризирам кораба до размерите на клетка. Аркадий, поискай от хората в Пещерата да определят точното ни положение. Юрий, провери дали можеш да установиш позицията ни с церебрографа.

Морисън се загледа през корпуса към далечната клетъчна мембрана — един по-ярък и непрекъснат блясък, на чийто фон се виждаха случайните отражения на светлината от молекулите.

Първият признак за започващата деминиатюризация бе смаляването на молекулите. Всъщност това беше единствения начин, по който Морисън можеше да опише събитията.

Като че ли заоблените обекти, които изпълваха пространството около тях и които мозъка на Морисън по-скоро изграждаше от отраженията на светлината, вместо наистина да ги вижда, се свиха. Приличаха на балони, чиито въздух изтичаше, докато околната течност започна да изглежда равномерна.

Заедно с изглаждането на течността, далечните големи макромолекули — протеините, нуклеиновите киселини, все още големите клетъчни структури — също започнаха да се смаляват, ставайки по-ясно очертани. Отразените искрици светлина се сгъстиха.

Клетъчната мембрана започна да се приближава и също стана по-лесно различима. Идваше все по-близо и по-близо. Всъщност корабът се намираше в тесния дендрит, който излизаше от клетката. Щом щяха да се увеличават до размерите на клетка, трябваше да станат много по-големи от този израстък.

Мембраната очевидно щеше да се сблъска с кораба и Морисън автоматично стисна зъби и се сви, за да посрещне удара.

Удар нямаше. Мембраната се приближи съвсем близо, а след това просто се разкъса и изчезна. Оказа се прекалено тънка и твърде слабо свързана, за да издържи последиците от натиска на миниатюризационното поле. Въпреки че корабът вече се беше деминиатюризирал до известна степен, все още бяха много, много по-малко от нормалния свят. Молекулите на мембраната при навлизането си в полето се смаляваха, изгубваха контакт една с друга, така че целостта на структурата се разруши.

Морисън очаровано наблюдаваше процеса. Околността изглеждаше хаотична, докато не започна да различава междуклетъчната джунгла от колагенови нишки, с която се бяха сблъскали преди да навлязат в неврона. Джунглата продължи да се свива, докато колагеновите клони и въжета не се превърнаха в нишки.

— Засега толкова — обяви Боранова. — Трябва да можем да преминем през някоя малка вена.

— При всяко положение — изсумтя Дежньов. — Нямаме много енергия.

— Сигурно ще стигне, докато си пробием път навън от черепа.

— Да се надяваме — каза Дежньов. — За съжаление си само капитан на кораба, не и на законите на термодинамиката.

Боранова поклати глава, като че ли искаше да го упрекне.

— Аркадий, нека да определят позицията ни и… не ме поучавай.

— Наталия, убеден съм, че не е наложително да определят позицията ни. Не би могла да бъде съществено различна от точката, в която напуснахме капиляра. За цялото си скитане сме преминали от единия неврон в съседния му. Разликата в позициите едва ли е измерима по нормалната микроскопична скала.

След няколко минути съобщиха координатите им.

— Както ви казах — рече Конев.

— Какво й е хубаво на позицията, Юрий? — попита Морисън. — Не знаем накъде сме насочени и можем да се движим само в тази посока, каквато и да е тя. След като възстановихме радиовръзката, не можем да завиваме.

— Е, след като има само една посока, ще тръгнем натам. Сигурен съм, че бащата на Аркадий е казал нещо по този въпрос.

Дежньов веднага заговори:

— Той казваше: „Щом има само едно възможно действие, решенията се взимат лесно.“

— Виждате ли? — рече Конев. — И ще се убедите, че независимо от посоката ще намерим пътя навън. Напред, Аркадий!

Корабът се насочи напред, разоравайки крехките колагенови нишки, премина през един неврон и разкъса някакъв аксон. Не беше за вярване, че доскоро се намираха в един от тези аксони и той им изглеждаше като магистрала широка сто километра.

— Да предположим, че Шапиров беше жив, щом се наложеше да излизаме от тялото — сухо каза Морисън. — Какво щяхме да направим?

— Какво искате да кажете? — попита Боранова.

— Имам предвид, каква алтернатива имаме на този начин на движение? Нямаше ли да се наложи да определим позицията си? И за тази цел нямаше ли да се наложи да установим връзка? И след това нямаше ли да сме способни да се движим само в една посока — напред? Нямаше ли да се наложи да се деминиатюризираме, за да не пътуваме еквивалента на десетки хиляди километра, вместо само няколко? Накратко, нямаше ли да се наложи да си пробиваме път през живите неврони на живия Шапиров, за да си проправим път навън така, както сега разкъсваме умиращите и мъртвите неврони?

— Е… да — потвърди Боранова.

— Тогава, къде е уважението към живото тяло? Всъщност ние се поколебахме да нарушим целостта на едно мъртво тяло.

— Албърт, трябва да разберете, че операцията е извънредна и използваме непригоден кораб. Нямаме друг избор. Във всеки случай, не беше ли ваше предложението да се деминиатюризираме на място, да строшим черепа и да оставим Шапиров без глава. Дори да беше жив, сегашния ни курс щеше да разруши десетина неврона, може би стотина, и едва ли това щеше да влоши забележимо положението на Шапиров. Мозъчните клетки умират през целия живот, също като червените телца.

— Не е точно така — мрачно рече Морисън. — Червените телца се постоянно се подменят. Но невроните — не.

Конев ги прекъсна със силен глас, като че гореше от нетърпение да прекъсне безполезния разговор.

— Аркадий, спри! Трябва отново да определим позицията си.

Всички на кораба замълчаха, като че ли разговорите биха могли да попречат на измерванията извършвани в Пещерата или да разсеят хората, които ги правят.

Накрая Дежньов прошепна резултатите на Конев, който каза:

— Поискай потвърждение, Аркадий. Убеди се, че си ги разбрал правилно.

Морисън разкопча колана си. Все още беше практически безтегловен, но определено се чувстваше по-тежък, отколкото през престоя им в клетката. Внимателно се издърпа нагоре, така че да може да наблюдава церебрографа над рамото на Конев.

Виждаха се две червени точки, съединени с тънка червена линия. Картата на дисплея се сгъсти малко, точките се приближиха, след това отново се увеличи, но в друга посока.

Пръстите на Конев работеха бързо по клавиатурата. Картата стана двойна и неразбираема, но Морисън знаеше, че Конев разполага с устройство, което може да я представи стереоскопично, придавайки й трето измерение.

Конев остави устройството и заяви:

— Наталия, този път шанса е на наша страна. Където и да се намираме и накъдето и да се движим, рано или късно бихме срещнали някоя малка вена. Но в случая сме на прав път. Не сме много далеч и ще я достигнем под такъв ъгъл, че ще можем да навлезем в нея.

Вътрешно Морисън изпусна въздишка на облекчение, но не можа да се стърпи и каза:

— А какво щяхте да направите, ако шанса беше поставил вената много далеч?

— Тогава — студено отвърна Конев — щях да накарам Дежньов да разглоби радиото и да завие към нея.

Дежньов обаче се обърна към Морисън, направи гримаса на несъгласие и безмълвно каза:

— Нямаме достатъчно енергия.

— Карай напред, Аркадий — заповедно се намеси Боранова — и влез във вената.

— Картата на Юрий е вярна — заяви Дежньов след няколко минути, — за което не бих се обзаложил с голям ентусиазъм. Вената е точно пред нас.

Морисън зяпна извиваща стена, която се стопяваше от погледа му нагоре и надолу, създавайки само неясно впечатление, че има плочеста структура. Морисън неспокойно си помисли, че кораба може и да не успее да се помести в нея.