Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (74)

73.

Секундите минаваха и Морисън не припадаше. Размърда се леко. „Не трябваше ли вече да е мъртъв?“ Следващият въпрос беше неизбежен: Има ли живот след смъртта? Бързо отхвърли тази възможност.

Чуваха се нечии ридания. Не! Някой дишаше тежко.

Отвори очи и откри, че гледа в сумрака към Калинина. Тъй като цялата налична енергия отиваше в усилията да се предотврати деминиатюризацията на кораба, можеше да я види само на слабата светлина на компютъра й. Успя да различи приведената й глава, разрошената й коса. Дишаше със свистене през полуотворените си устни.

Морисън се огледа с неочакван прилив на надежда и живот. Като че ли осцилациите на кораба бяха намалели. Докато наблюдаваше отслабнаха още повече.

Калинина предпазливо спря и погледна встрани към него, а лицето и се изкриви в болезнена усмивка.

— Направих го — прошепна дрезгаво.

Светлината в кораба се засили бавно, почти колебливо и Дежньов изпусна дълбока, трепетна въздишка:

— Щом сега не умрях, надявам се да поживея още известно време. Както казваше баща ми: „Животът би бил непоносим, ако смъртта не беше още по-лоша.“ Благодаря ти, Наташа. Можеш завинаги да ми бъдеш капитан.

— Не бях аз — каза Боранова с толкова състарено лице, че Морисън нямаше да се изненада, ако видеше бели кичури в черната й коса. — Просто не успях да напомпя достатъчно енергия. Ти ли направи нещо, София.

Калинина беше затворила очи, но гърдите й все още се издигаха тежко. Размърда се леко, като че ли не желаеше да отговори на въпроса, като че ли не желаеше нищо друго, освен да се наслади за малко на живота.

— Не знам. Може би.

— Какво направи? — попита Боранова.

— Не можех просто да чакам смъртта. Направих кораба електрически двойник на Д-глюкозната молекула и се надявах, че клетката ще свърши нормалната си работа и ще реагира с молекулата на АТФ — аденозинтрифосфата. При тази реакция, корабът се свързва с фосфатна група и печели енергия. Надявах се, че тази енергия ще подпомогне миниатюризационното поле. След това неутрализирах кораба и фосфатната група отпадна. Отново Д-глюкоза, печалба на енергия, неутрализация и така нататък, отново и отново — тя спря за да си поеме дъх. — И пак, и пак. Пръстите ми се движеха толкова бързо, че не бях сигурна дали натискам правилните клавиши. Вероятно съм ги натискала. И корабът спечели достатъчно енергия, за да се стабилизира полето.

— Как се досети? — каза Боранова. — Никога не съм чувала за подобно предположение…

— Нито пък аз — отвърна Калинина. — Просто тази сутрин, преди да се кача на кораба, се чудех какво бих направила… или какво би направил някой друг, ако започне спонтанна деминиатюризация. Помислих си, че ще е нужна енергия, но ако кораб не може да подаде достатъчно, клетката не би ли могла да ни я даде? Ако е възможно, може да се осъществи само с АТФ, какъвто има всяка клетка. Не знаех дали ще се получи. Трябваше да изразходвам енергия, да променям електрическите характеристики на кораба и беше възможно да прахосам повече, отколкото да получа от АТФ. Или пък енергията от АТФ можеше да не въздейства на кораба по такъв начин, че да се противопостави на деминиатюризацията. Всичко беше въпрос на риск.

Дежньов каза тихо, все едно че говореше на себе си:

— Както казваше старият ми баща: „Ако нямаш нищо за губене, рискувай спокойно.“ — след което добави по-оживено — Благодаря ти, малка София. Отсега нататък живота ми ти принадлежи. Готов съм да го дам за тебе при нужда. Дори ще отиде по-далече. Готов съм дори да се оженя за тебе, ако не ти се струва неподходящо.

— Рицарско предложение — усмихна се слабо Калинина, — но няма да искам да се жениш за мене. Животът ти, при нужда, е достатъчен.

Боранова беше се овладяла напълно.

— Ще бъде отбелязано с подробности в доклада. Бързото ти мислене и бързите ти действия спасиха всичко.

Морисън не се довери на думите си. Почувства, че ще се разплаче. От признателност за спасения си живот? Или от възхищение от Калинина? Единственото, което успя да направи, беше да вземе ръката й и да я целуне. След това се изкашля енергично и каза с необичайна мекота:

— Благодаря ви, София.

Изглеждаше смутена, но не отдръпна веднага ръката си.

— Можеше да не се получи — рече тя. — Не мислех, че ще сработи.

— Ако не беше се получило — додаде Дежньов, — нямаше да сме по-мъртви.

През цялото време само Юрий Конев не каза нито дума. Морисън се обърна към него. Седеше по обичайния си начин — съвсем изправен и с гръб към тях.

Морисън, чийто глас и гняв неочаквано се бяха върнали каза:

— Е, Юрий, какво ще кажете?

Конев метна бърз поглед над рамото си и отвърна:

— Нищо.

— Нищо? София спаси експедицията.

— Просто си свърши работата — вдигна рамене Конев.

— Работата си? Направи много повече — Морисън се наклони напред и сграбчи рамото на Конев. — Тя изобрети метод, който ни спаси. И при това спаси и вашия живот, идиот такъв. Тя е причината все още да сте жив. Можете поне да й благодарите.

— Ще й благодаря ако искам — отговори Конев, измъквайки рамото си от хватката на Морисън.

Ръцете на Морисън сграбчиха Конев за гърлото.

— Ти нещастен, егоистичен варварин — изръмжа Морисън, стискайки отчаяно. — Обичал си я по своя ненормален начин, а сега не искаш дори да й благодариш. Поне една дума, боклук такъв.

Конев отново успя да се измъкне и двамата несръчно се сбиха. Пречеха им предпазните колани. Бяха се надигнали малко, но нито един не се движеше правилно при нулевата гравитация.

— Не го наранявай — изпищя Калинина.

„Няма да ме нарани“, помисли си Морисън, биейки се с всички сили. За последен път се беше бил когато беше на шестнайсет години и сега не се справяше много по-добре.

— Спрете! — проехтя остро гласа на Боранова. — И двамата!

Подчиниха се. И двамата.

— Албърт, не сте тук, за да учите някого на маниери. Юрий, не е нужно да се правиш на грубиян — то се получава по естествен начин. Ако не желаеш да признаеш, че София…

София се намеси с очевидно затруднение:

— Не моля за благодарности. Никого.

— Благодарности? — гневно каза Конев. — Нека всички кажем благодаря. Преди да започне деминиатюризацията се опитах да накарам този американски страхливец да ни благодари, че го спасихме. Не исках благодарност с думи. Не сме на танцова забава. Няма нужда от поклони и реверанси. Исках да покаже благодарността си, като излезе навън и се опита да приеме някоя от мислите на Шапиров. Той отказа. Кой е той, та да ме учи как и кога да казвам „благодаря“?

— Преди деминиатюризацията казах, че няма да го направя и сега го повтарям — заяви Морисън.

— Бием умрял кон — прекъсна ги Дежньов. — Свършихме енергията си като водка на сватба. От преследвания и деминиатюризации ни остана твърде малко енергия за нуждите на контролираната деминиатюризация. Трябва да се измъкваме оттук.

— Ако този човек излезе навън за няколко минути и се върне ще ни е нужна съвсем малко енергия — каза Конев. — След това можем да тръгваме.

За миг Конев и Морисън се спогледаха враждебно. Дежньов, с глас лишен от част от жизнеността му, каза:

— Бедният ми стар баща казваше: „Най-страшната фраза на руски е : «Това е в странно».“

Конев се обърна към него и гневно викна:

— Млъкни, Аркадий!

— Споменах — отвърна Дежньов — само защото е време да кажа: „Това е в странно.“