Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (62)

61.

От двете им страни изникваха неясни обекти, преминаваха отстрани, отляво и отдясно, и изчезваха назад. Рибозоми? Апарати на Голджи? Фибрили от един или друг вид? Морисън не можеше да ги познае. От гледната точка на малкия обект с размери на молекула, нищо, дори и най-ясните, най-познатите вътреклетъчни обекти, не изглеждаха познати.

Стремглаво се носеха през чужда, необятна страна и Морисън, колкото и да се мъчеше, не успяваше да открие наоколо нещо, което да прилича на видяното с електронната микрография.

Някъде отвъд снопа светлина на корабния прожектор се намираше безкрайната маса на клетъчното ядро. Само като си представеше — беше на свръхмикроскопично разстояние от него и никога нямаше да го види.

Съсредоточи се върху близката околност. Отново му се стори, че трябва да може да различи водните молекули, които съставляват 98 процента от всичките молекули в клетка. Огромният им процент следваше непосредствено от факта, че тук те бяха най-малките молекули.

Не беше сигурен. Фокусира очите си доколкото можеше, но всичко, което успя да види беше слабо блещукане — може би фотоните, които отскачаха от тези молекули и се връщаха към очите му. В най-добрия случай би могъл да види един или два фотона отразени от дадена водна молекула.

Изведнъж усети, че Калинина е наклонила глава към него. Косата й докосна лицето му и отново забеляза свежия аромат на шампоана й.

— Това е ужасно, Албърт!

Дъхът й беше леко неприятен и Морисън се отдръпна преди да успее да се овладее.

Тя забеляза движението му и бързо сложи ръка на устата си, като смутолеви:

— Съжалявам.

Морисън слабо поклати глава.

— И моят дъх не ухае на рози. Напрежение, нищо за ядене. Малко вода може би ще помогне. Наталия?

Желанието на един от екипажа да пие, предизвика верижна реакция от жажда в останалите.

Калинина му предложи малка бяла таблетка.

— Искате ли ментов бонбон?

Морисън протегна ръка и се усмихна.

— Разрешено ли е?

Калинина погледна назад към Боранова и помръдна с рамене, все едно, че искаше да каже: „На кого му пука!“ След като даде бонбон на Морисън, София също сложи един в устата си.

— Това е ужасно, Албърт! — повтори тя.

— Кое, София?

— Как можем да минем през тази клетка, без да я изучим подробно?

— Имаме определена задача.

— Да, но възможно е в продължение на години никой да не отиде отново в мозъка. Може би никога. Когато в бъдеще някой прочете как този кораб и екипажа му са профучали, без да поглеждат встрани, за какви ли варвари ще ни помислят?

Тя шепнеше тихо и главите им бяха сведени една до друга. Морисън откри, че близостта й му е приятна.

Толкова ли беше загрубял към заплахите на ситуацията — постоянното плъзгане по ръба на пропастта на спонтанната деминиатюризация; възможността във всеки момент да загинат за части от секундата — та се радваше на незначителния факт, че устните му са толкова близо до лицето на една хубава жена?

Е, трябваше ли да възразява? Нека близостта да притъпява страховете, за да ги забрави поне за момент.

Морисън помнеше ясни образ, който беше видял съвсем скоро — щастлива, усмихната, красива девойка. Не успя да открие свои мисли в този образ, дошъл толкова неочаквано от нищото. А след това не се появи, дори и сега, но си го представяше отчетливо и спомена накара сърцето му да се свие от топло чувство.

Усети моментен порив да я целуне леко, просто едно докосване с устни по бузата, но го подтисна. Ако тя реши, че целувката е била не на място, щеше да се почувства като невероятен глупак.

— Хората от бъдещето ще знаят, че сме имали мисия — отвърна учтиво Морисън. — Ще ни разберат.

— Чудя се — започна Калинина, след това замълча и отправи почти страхлив поглед към Конев, който стоеше изправен както обикновено, безучастен към всяка дума или движение на Калинина.

Калинина включи компютъра си, настрои го в текстообработващ режим и бързо написа на руски: „ЮРИЙ Е ФАНАТИК, КОЙТО ЖЕРТВА ВСИЧКО ЗАРАДИ МАНИЯТА СИ. НЯМА НИКАКЪВ ШАНС ДА ПРОЧЕТЕМ МИСЛИ, НО ТОЙ СЕ ОПИТВА ДА УБЕДИ ВСИЧКИ.“ Изтри го, след това напечата: „ВСИЧКИ НИЕ СМЕ НЕГОВИ ЖЕРТВИ.“ и веднага смени режима на компютъра.

„Вместо «ние» да се чете «аз»“, помисли си тъжно Морисън. Колебливо погледна към уреда си. Като че ли мисловните вълни, които бяха станали неясни, започват да увеличават интензитета си. Погледна навън, като че ли можеше да каже на какво разстояние се намира аксона, но разбира се нямаше начин да го разбере.

Спря програмата си, превключи в текстов режим и написа на руски с латински букви: „ТОЙ СЪЩО Е ЖЕРТВА НА СЕБЕ СИ.“

Калинина незабавно отвърна: „НЕ. НЕ ВЯРВАМ, ЧЕ ХОРАТА МОГАТ ДА БЪДАТ ЖЕРТВИ НА САМИТЕ СЕБЕ СИ.“

Морисън с тъга си спомни за бившата си жена, за двете си деца, за собствената си неспособност да представи убедително теорията си или, като алтернатива, да се откаже от нея и написа: „ВЯРВАМ, ЧЕ ВСЕКИ ОТ НАС Е МНОГО ПОВЕЧЕ ЖЕРТВА НА САМИЯ СЕБЕ СИ, ОТКОЛКОТО НА НЯКОЙ ДРУГ.“ и бързо върна изображението на мисловните вълни на екрана.

Пое дълбоко дъх. На екрана вълните бяха увеличили интензитета си, макар че компютъра все още беше настроен на ниска чувствителност.

Морисън отвори уста, за да го съобщи, но Дежньов го изпревари.

— Юрий — рече той, — клетъчната мембрана завива, а заедно с нея и ние.

„Сигурно това е причината“, помисли си Морисън. Клетката се стесняваше в посока към аксона и скептичните вълни бяха силно концентрирани. Неговият уред, след като филтрираше всичко останало, щеше да излъчи вълновата функция на скептичните вълни във вътрешността на кораба. Но какви щяха да бъдат резултатите?

— Сега ще видим какво ще стане — каза доволно Конев. — Албърт, нека машината ви да работи с пълна сила.

— Каквото и да се случи, дано ни донесе отговор или поне тласък към него. Уморих се да чакам.

— Не ви обвинявам — обади се Дежньов. — Както казваше баща ми: „Колкото повече време ти трябва, за да стигнеш до някъде, толкова по-тъпо ти се вижда мястото.“

Всяка черта от напрегнатото тяло на Конев изразяваше вълнение и вещаеше триумф, но Морисън не споделяше тези очаквания.