Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (39)

38.

Морисън погледна навън през прозрачната стена на кораба.

— Кръв ли?

Първото, което очакваше да види, беше червенина. Че какво друго?

Присви очи и се взря навън, но не видя нищо дори и на силната светлина на корабните прожектори. Със същия успех можеше да бъде и в гребна лодка, движеща се по спокойната повърхност на езеро в тъмна и облачна нощ.

Мислите му промениха посоката си. Светлината в кораба, реално погледнато, имаше дължината на гама лъчи, при това доста твърди^[1] гама лъчи. Но все пак светлинните вълни бяха резултат от миниатюризацията на обикновената видима светлина и за хората в кораба, с тяхната също толкова миниатюризирана ретина, те оставаха лъчи светлина и имаха техните свойства.

Навън, непосредствено до корпуса на кораба, където свършваше ефекта на миниатюризационното поле, миниатюризираните фотони се увеличаваха до нормални фотони, които се отразяваха обратно към кораба. Там се миниатюризираха отново при пресичането на границата на полето. Може би останалите бяха привикнали към тази парадоксална ситуация, но за Морисън представата за миниатюризираното мехурче, плаващо в морето на нормалния свят, беше зашеметяваща. Дали границата, разделяща нормалния свят от миниатюризираната област беше видима? Дали някъде нямаше прекъсване?

Следвайки потока на мислите си Морисън се обърна към Калинина, която се беше привела на уредите си:

— София, когато нашата светлина напуска миниатюризационното поле и се увеличава, тя би трябвало да отдава топлинна енергия, а когато се отразява обратно към кораба, би трябвало да поглъща енергия, за да може да се миниатюризира. Тази енергия трябва да дойде отнякъде. Прав ли съм?

— Напълно сте прав, Албърт — отвърна Калинина, без да вдига глава. — Използването на светлина води до малка, но постоянна загуба на енергия, обаче двигателите ни могат да я осигурят. Разходът е незначителен.

— Наистина ли се намираме в кръвта?

— Не се безпокойте. Там сме. Вероятно след малко Наталия ще загаси вътрешното осветление и ще видите по-ясно какво има навън.

Като че ли по сигнал Боранова заяви:

— Готово! Можем да си починем малко.

Светлината намаля.

Незабавно обектите извън кораба се очертаха смътно. Не можеше да ги различи ясно. Бяха потопени в някаква хетерогенна смес, в която плаваха различни обекти, каквато и би трябвало да бъде кръвта.

Морисън се размърда неспокойно, борейки се с притискащия го колан.

— Но ако се намираме в кръвния поток, чиято температура е трийсет и седем градуса, ние…

— Температурата на кораба се регулира. Ще се чувстваме напълно удобно — прекъсна го Калинина. — Повярвайте, Албърт, наистина сме обмислили тези неща.

— Може и да сте ги обмислили — Морисън леко се засегна, — но мене не сте ме осведомявали. Как можете да поддържате температурата, когато нямате охладителна инсталация?

— Нямаме, но съществува външното пространство. Микротермоядрените двигатели отделят тънък сноп от субатомни частици, които са миниатюризирани и имат маса близка до нулата. Следователно те могат да се движат със скорост близка до тази на светлината, като преминават през материята с лекотата на неутриното, носейки в същото време енергия. За по малко от секунда те се озовават в открития космос. Всъщност ние се охлаждаме като прехвърляме топлина от кораба в космоса. Разбирате ли?

— Разбирам — промърмори Морисън.

Решението беше остроумно, а може би и очевидно за онези, които бяха навикнали да мислят с понятията на миниатюризацията.

Забеляза, че уредите, разположени пред Дежньов, са светещи. Такива бяха и инструментите пред Калинина. Помъчи се да се надигне малко и успя да зърне едно ъгълче от екрана пред Конев. Виждаше се изображение, което вероятно беше карта на кръвоносната система на шията. В момента преди тялото му да изгуби борбата с паяжината на колана, видя върху екрана малка червена точка. Предположи, че това е позицията на кораба в лявата вътрешна сънна артерия.

Беше се задъхал от усилието и му потрябва известно време за да възстанови контрола върху дишането си. Нишата, в която се намираше компютъра му, беше осветена. Закри светлината с лявата си ръка и погледна навън.

В далечината се виждаше нещо, което приличаше на стена, на някакъв вид преграда. Тя се отдалечи, след това се приближи, след това отново се отдалечи, и пак, и пак, с постоянен ритъм. Механично погледна към часовника си. Това явно бяха пулсациите на артериалната стена.

— Очевидно миниатюризацията не въздейства на времето — обърна се тихо към Калинина. — Поне пулсациите на сърцето са толкова, колкото би трябвало да бъдат, въпреки че ги наблюдавам с миниатюризираните си очи и ги измервам с миниатюризирания си часовник.

— Изглежда, че времето няма прекъснат характер — отговори му Конев — или поне не се влияе от миниатюризационното поле, което може би е едно и също. Това е извънредно удобно. Ако трябваше да отчитаме разлики във времето, нещата щяха значително да се усложнят.

Морисън мълчаливо се съгласи и насочи мислите си в друга посока.

Ако се намираха в артерията и ако корабът просто се носеше напред от потока на кръвта, движението трябваше да бъде на тласъци. При всяко свиване на далечното сърце — нов тласък. А сърцето наистина беше далеч — по техните мащаби. И ако наистина беше прав, би трябвало да усеща тези тласъци в движението.

Затвори очи и се помъчи да не мърда известно време, да остане неподвижен, с изключение на трептенето от Брауновото движение, което беше извън контрола му.

Ха, чувстваха се! Слабо, но забележимо подръпване назад, когато тласъкът започваше, слабо побутване напред в края му.

Но защо тези тласъци не бяха по-мощни? Защо не усещаше резки движение напред-назад?

Изведнъж се досети, че вече почти нямаха маса. При толкова малка маса, инерцията също беше нищожна. Вискозитета на нормалната течност в кръвния поток оказваше толкова силен смекчаващ ефект, че тласъците почти се губеха в Брауновото движение.

Морисън почувства слабо успокоение. Усети, че напрежението в него слабо намалява. Миниатюризираното обкръжение се беше оказало неочаквано великодушно.

Погледна отново през прозрачния корпус на кораба. Този път съсредоточи вниманието си върху обема, намиращ се между него и артериалната стена. Виждаха се мехурчета, слабо очертани. Не, не бяха мехурчета, а някакви плътни тела, при това много. Някои от тях се въртяха бавно, при което меняха формата си, така че вече не приличаха на сфери. Всъщност бяха дискове.

Изведнъж се досети и се почувства засрамен. Защо ги разпозна толкова трудно, след като знаеше, че се намира в кръвта? Но на този въпрос също имаше отговор. Не можеше лесно да започне да разсъждава като същество, намиращо се в кръвоносната система. Беше твърде лесно да предположи, че е в подводница, която плава през океана. Естествено беше да очаква да види позната гледка и да се озадачи от вида на нещо, което не се помества в представите му.

Беше видял червени кръвни клетки — еритроцити — и не беше успял да ги разпознае.

Разбира се те не бяха червени, а леко жълтеникави. Всяка от тях поглъщаше част от късовълновата светлина, за да създаде този цвят. Ако обаче се съберяха накуп, милиони и милиарди, те биха погълнали достатъчно такава светлина, за да изглеждат червени — както в артериалния поток, а сега те се намираха точно там. След като клетките отнемеха кислорода, който носеха червените телца, отделните телца добиваха синкав цвят, а събрани заедно — синьо-виолетов.

Загледа се с интерес в еритроцитите и успя ясно да види, че наистина ги е разпознал правилно.

Представляваха двойновдлъбнати дискове, чиито центрове бяха хлътнали от двете страни. За Морисън изглеждаха огромни, макар при нормални условия да бяха микроскопични — около седем и половина микрометра в диаметър и малко повече от два микрометра дебели. И, ето, сега ги виждаше като издути обекти, големи колкото ръката му.

Наоколо имаше много от тях. Проявяваха тенденция да се подреждат в кръг, но ефекта не беше статичен. Едни от тях се откъсваха от кръга, други се присъединява, а постоянно се виждаха и единични телца. Онези, които се виждаха, не се губеха от погледа му — не се придвижваха спрямо кораба.

— Сетих се — заяви Морисън. — Ние просто се движим заедно с потока.

— Точно така — потвърди Калинина. — Така пестим енергия.

Но все пак червените клетки не бяха напълно неподвижни. Морисън забеляза, че една от клетките се придвижва към кораба. Може би беше повлечена от слаба турбулентност на потока или беше тласната случайно от Брауновото движение. Клетката леко се сплеска при удара в повърхността на кораба и след това отскочи.

— София, видяхте ли това?

— Червената клетка, която ни удари ли? Да.

— Защо не се миниатюризира? Вероятно е навлязла в полето.

— Не напълно, Албърт. Тя отскочи от полето, което се простира на малко разстояние във всички посоки от всеки миниатюризиран обект, като нашия кораб. Между нормалната и миниатюризираната материя съществува известно отблъскване. Колкото по-голяма е степента на миниатюризация, толкова по-силно е отблъскването. По тази причина много малките обекти, например миниатюризираните атоми или елементарни частици, могат да преминават през материята, без да взаимодействат с нея. На това се дължи и метастабилното състояние на миниатюризацията.

— Какво имате предвид?

— Всеки миниатюризиран обект е заобиколен от нормална материя, освен ако не се намира в открития космос. Ако нищо не задържа нормалната материя извън полето, тя би се миниатюризирала непрекъснато, поглъщайки енергия от миниатюризирания обект. Разходът би бил значителен и миниатюризираният обект бързо би се деминиатюризирал. На практика би било невъзможно да се осъществи миниатюризация, тъй като енергията, натрупана в миниатюризирания обект би изтекла веднага. В такъв случай, онова, което бихме се опитвали да направим ще бъде да миниатюризираме цялата Вселена. Разбира се при нашите размери отблъскването не е твърде силно. Ако червената кръвна клетка се сблъска с достатъчна сила, част от площта на сблъска би претърпяла известна миниатюризация.

Морисън се обърна и почти веднага видя нещо, което приличаше на разкъсана червена клетка.

— А! — възкликна Морисън — Тази клетка не е ли пример, за случая, който описахте?

Калинина се наклони към него, за да види по-добре обекта, към който сочеше Морисън.

— Едва ли, Албърт — поклати глава Калинина. — Времето на живот на червените кръвни клетки е ограничено — около стой и двайсет дни. Бедните клетки се износват и се разрушават. В обема кръв, който наблюдаваме, всяка минута се разрушават няколко десетки, така че разкъсаните и повредени червени клетки ще са обичайна гледка. А това е добре, защото означава, че ако ни се наложи да използваме енергията си и да си проправяме път през кръвта, разрушаването на няколко клетки, та дори и на няколко милиона, ще е без значение за Шапиров. Не е възможно да повреждаме червените телца със скорост, която да е дори приблизително равна на естественото разрушение.

— Ами тромбоцитите?

— Защо питате?

— Онова там би трябвало да е тромбоцит — посочи Морисън. — Има форма на леща и е само наполовина на червените клетки.

— А, да, виждам го — каза Калинина след кратка пауза. — Това е тромбоцит. Би трябвало на всеки двайсет червени клетки да има по един от тях.

— Мисълта ми беше, че тромбоцитите са много по-крехки от червените телца и когато се разрушат, започва процеса на съсирване. Ако разрушим няколко, в артерията ще започне да се образува тромб. Тогава Шапиров ще получи нов удар и ще умре.

Боранова, която слушаше диалога между Морисън и Калинина, се намеси:

— Първо, тромбоцитите не са чак толкова крехки. Ако се ударят леко в нас, ще отскочат. Опасността от поява на тромб е близо до артериалната стена. Тромбоцитите се движат много по-бързо спрямо вътрешната стена на сънната артерия, отколкото спрямо нас. Освен това вътрешната стена на артерията би могла да бъде покрита с холестерол и най-различни липидни отлагания. Следователно повърхността е много по-груба и неравна от гладкия синтетичен корпус на кораба. Дори и това не представлява голяма опасност. Може да се разруши тромбоцит, а дори и няколкостотин, без да започне да се образува съсирек, който да е достатъчен да запуши кръвоносния съд. Необходими са много големи количества тромбоцити, за да се получи подобен ефект.

Морисън се загледа в тромбоцита, който се мяркаше между многобройните червени клетки. Искаше да види дали ще влезе в досег с кораба и какво ще се случи. Тромбоцитът обаче не се подчини на желанието му и остана на разстояние.

Стори му се, че тромбоцитът е голям колкото ръката му. Как беше възможно, след като размерът му беше наполовината на червените телца, а самите те бяха големи колкото ръката му? Погледът му потърси червена клетка и сега те определено изглеждаха по-големи от ръката му.

— Обектите навън стават по-големи — заяви той.

— Очевидно отново се миниатюризираме — обади се Конев, явно раздразнен от неспособността на Морисън да изведе подходящо заключение от наблюдаваното явление.

— Така е, Албърт — потвърди и Боранова. — С напредването ни коронарната артерия се стеснява и трябва да поддържаме темпото на миниатюризация.

— Не е нужно да засядаме в тръбата заради прекалената си дебелина — обади се весело Дежньов. След това, осенен от друга мисъл добави — Знаеш ли, Наташа, никога в живота си не съм бил толкова слаб.

— Според константата на Планк си дебел както винаги — невъзмутимо каза Боранова.

Морисън не беше в настроени за лекомислени шеги.

— Наталия, колко още ще се миниатюризираме?

— До молекулярно ниво, Албърт.

И всички опасения на Морисън се появиха отново.