Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (28)

27.

През целия обяд Морисън се чувстваше вцепенен, но въпреки това напрежението беше отслабнало донякъде. Нямаше ги нито настойчивите гласове, нито напрежението на обясненията и убежденията, нито решителните усмивки, нито приведените към него глави.

Разбира се, ясно му показаха, че излизане от Пещерата няма да има, докато работата не бъде свършена, а също и че няма път за бягство.

А освен това в ума постоянно се въртеше една и съща мисъл: Той действително беше приел да бъде миниатюризиран.

Заведоха го до собствената му стая в Пещерата, където можеше да гледа книги-филми с проектор, предоставен му за собствено ползване. Дори бяха му намерили книги на английски, ако желаеше да прекара следващите часове в позната, домашна атмосфера. И така, седеше там с проектора, прикрепен към очите му, а книгата се превърташе без изобщо да достигне до ума му.

Той наистина се беше съгласил да бъде миниатюризиран!

Казаха му, че може да прави каквото пожелае, докато някой не го повика. Можеше да прави каквото пожелае, тоест всичко, без да напуска. Навсякъде имаше стражи.

Чувството на страх беше намаляло значително. Такова беше въздействието на вцепенението, а и когато една мисъл се повтаря прекалено често, тя губи смисъла си. Той наистина се беше съгласил да бъде миниатюризиран. Колкото повече тази мисъл отекваше в главата му като камбанен звън, толкова повече страха отслабваше. А на негово място оставаше вакуума на безчувствието.

Смътно усети, че някой влиза в стаята. Някой е дошъл за мене, предположи вяло. Свали проектора, безразлично вдигна поглед и за миг почувства слаб проблясък на интерес.

Беше София Калинина, която изглеждаше красива дори за притъпените му чувства.

— Един добър ден на вас, джентълмен — каза тя на английски.

Морисън се намръщи леко. Предпочиташе да слуша руски, вместо толкова неправилен английски.

— София, моля ви, говорете на руски — каза той намусено.

Вероятно за нея руския му беше също тъй изтощителен, както нейния английски за него, но това не го вълнуваше. Бяха го довели тук насила и ако грешките му ги безпокояха, това също беше техен проблем.

Тя сви рамене и отговори на руски:

— Както желаете.

След това замислено се загледа в него. Издържа с лекота погледа й, защото в момента не се вълнуваше от събитията около себе си. Можеше да гледа към нея, както към всеки друг или към никой. Моментното впечатление от красотата й беше изчезнало.

— Разбрах, че сте се съгласили да се присъедините към нашето начинание — каза тя най-накрая.

— Да, съгласих се.

— Постъпили сте правилно. Много сме ви благодарни. Често казано, мислех, че няма да го направите, тъй като сте американец. Дължа ви извинение.

— Решението да ви помогна не беше доброволно — отвърна Морисън със слаб нюанс на съжаление и гняв. — Бях убеден от специалист.

— От Наталия Боранова?

Морисън кимна.

— Тя владее добре умението да убеждава — продължи Калинина. — Не много любезно, но много ефикасно. Аз също бях подложена на натиск.

— А защо точно вас?

— Имах други причини, които са важни за мен…

— Така ли? Какви са те?

— Но са без значение за вас.

Последва кратка неловка пауза.

— Елате, възложиха ми да ви покажа кораба — каза Калинина.

— Кораба? От колко време планирате този експеримент? Имахте ли време да построите кораб?

— За да изследваме отвътре мозъка на Шапиров? Не, разбира се. Беше замислен за други, по-прости задачи, но е единственият подходящ съд. Елате, Албърт. Наталия счита, че за вас ще бъде добре да го опознаете, да го видите, да го почувствате. Възможно е материалността на кораба да ви сдобри със задачата.

Морисън се отдръпна.

— Защо трябва да го видя точно сега? Няма ли да ми оставите малко време, за да привикна към идеята за миниатюризацията ми?

— Албърт, това е глупаво. Колкото повече време имате, за да седите в стаята си и да размишлявате, толкова повече подхранвате страха си. Освен това, нямаме време. Според вас колко време можем да изчакваме положението на Шапиров да се влошава, а мислите му да изчезват с всеки изминал миг? Корабът се отправя на път утре сутринта.

— Утре сутринта — промърмори Морисън с пресъхнало гърло.

Като глупак погледна към часовника си.

— Има достатъчно време, но ние ще се погрижим за спазването на графика, така че няма нужда да поглеждате часовника си. Утре сутринта корабът ще навлезе в човешкото тяло. И вие ще бъдете на борда му.

След това, без предупреждение, силно го плясна по бузата.

— Очите ви започнаха да се обръщат. Да не бяхте решил да припадате?

Морисън потърка бузата си, мръщейки се от болка.

— Нищо не бях решил — измънка той, — но мога да припадна, без да го обмислям предварително. Нямате ли по-нежен начин за съобщаване на новините?

— Изненадах ли ви, след като вече знаехте, че сте се съгласили да бъдете миниатюризиран и е очевидно, че нямаме време? А сега елата с мене — каза тя безапелационно.

Морисън я последва с ръка върху бузата си, кипящ от гняв и унижение.