Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (23)

22.

По-късно Морисън не успя да си припомни последвалите събития. Не всичко му се губеше, както става при припадък.

Следващият му ясен спомен беше, че лежи на кушетка в малкия офис на Боранова, която го гледаше, а зад нея стояха останалите трима — Дежньов, Калинина и Конев. Техните лица успя да различи малко по-късно.

Опита се да седне, но Конев пристъпи напред и постави ръка върху рамото му.

— Моля ви, Албърт, починете си. Съберете силите си.

Морисън смутено ги огледа. Беше се изплашил от нещо, но не можеше да си спомни ясно от какво.

— Какво се случи? Как… как попаднах тук?

Огледа малката стая. Не, не беше тук. Наблюдаваше през някакъв прозорец един човек в болнично легло.

— Припаднах ли? — попита той озадачено.

— Не напълно — отвърна Боранова, — но известно време не бяхте на себе си. Очевидно преживяхте шок.

Сега Морисън успя да си спомни. Отново се опита да седне, този път по-настойчиво. Отблъсна ръката на Конев настрана. Седна на канапето, подпрян с двете си ръце отстрани.

— Сега си спомням. Искате да ме миниатюризирате. Какво се случи с мене, след като го казахте?

— Просто се олюляхте и паднахте. Поставиха ви на носилка и ви донесоха тук. Не сметнахме, че се нуждаете от медикаменти, а само от почивка.

— Медикаменти? — Морисън недоверчиво огледа ръцете си, като че ли очакваше да види следа от убождане с игла през ръкавите на памучната си блуза.

— Никакви. Уверявам ви.

— Казах ли нещо, преди да колабирам?

— Нито дума.

— В такъв случай, ще ви отговоря сега. Не възнамерявам да се подлагам на миниатюризация. Ясно ли е?

— Ясно е, че го казвате.

Дежньов седна на канапето до Морисън. В едната си ръка държеше пълна бутилка, а в другата — празна чаша.

— Имате нужда от това — каза той и напълни чашата до половината.

— Какво е това? — каза Морисън, като вдигна ръка, за да отблъсне чашата.

— Водка — отвърна Дежньов. — Не е лекарство. Полезна е.

— Не пия.

— Всяко нещо идва с времето си, Албърт. Сега е време за една стопляща глътка водка, дори за онези, които не пият.

— Не пия не защото не го одобрявам. Не пия, защото не мога. Не понасям алкохол. Ако изпия две глътки, след пет минути ще съм пиян. Напълно пиян.

Дежньов повдигна вежди.

— Така ли? Каква друга цел има пиенето? Хайде, пийнете и ако сте достатъчно щастлив да се напиете от няколко глътки, бъдете благодарен. Достатъчно е съвсем малко, за да ви стопли, да стимулира периферното ви кръвообращение, да проясни главата ви, да концентрира мислите ви. Дори ще ви даде смелост.

Гласът на Калинина прозвуча като шепот, но думите се разбираха ясно:

— Не очаквайте чудеса от малко алкохол.

— Никога не съм се представял за смелчага — заяви Морисън. — Никога не съм се представял за човек, който може да ви помогне. От самото начало поддържам, че не бих могъл да направя нищо за вас. Че съм тук по принуда, както всички знаете. Какво ви дължа? Какво дължа на когото и да е от вас?

— Албърт — намеси се Боранова, — вие треперите. Пийнете глътка водка. От една глътка няма да се напиете. Няма да ви насилваме повече.

След миг колебание Морисън взе чашата от ръката на Дежньов и без да се замисля отпи от питието. Усети в гърлото си изгарящо усещане, което премина. Вкусът беше сладникав. Отпи по-голяма глътка и върна чашата. Дежньов я взе и я постави заедно с бутилката на малка маса до канапето.

Морисън опита да каже нещо, но се закашля. Изчака малко и каза жизнерадостно:

— Всъщност, не беше лошо. Аркадий, ако не възразявате…

Дежньов посегна към чашата, но Боранова го спря с повелителен жест.

— Не. Това е достатъчно, Албърт. Не искаме да се напивате, а само да се стоплите малко, за да ни изслушате.

Морисън усети как топлината се надига в него. Винаги изпитваше това чувство, при редките случаи когато пиеше шери, а веднъж дори и сухо мартини. Реши, че може да се справи с всеки неин аргумент.

— Е, казвайте — каза той, като стисна устни в непреклонна линия.

— Албърт, не казвам, че ни дължите нещо и съжалявам, че всичко ви се струпа като шок. Знаем, че не сте безразсъден човек и се опитахме да ви поднесем информацията, колкото е възможно по безболезнено. Всъщност, надявах се, че ще видите какво е същественото за вас, без да са необходими обяснения.

— Грешите — възрази Морисън. — Никога не ми е хрумвала подобна лудост.

— Разбирате от какво се нуждаем, нали?

— Разбирам от какво се нуждаете вие, а не аз.

— Приемете го като задължение за клаузата на световната наука.

— Световната наука е абстракция, която одобрявам, но не съм склонен да жертвам тялото си за нещо, което изглежда не съществува. Необходимостта съществува само за съветската, а не за световната наука.

— Тогава, нека да говорим за американската наука — предложи Боранова. — Ако ни помогнете, ще станете един от победителите. Победата ще стане смесена съветско-американска.

— А моята част ще бъде ли публикуване? — подметна Морисън. — Или цялата победа ще бъде представена като съветска?

— Имате думата ми — каза Боранова.

— Не можете да заповядате на съветското правителство.

— Ужасяващо — вмъкна Калинина. — Той съди за нашето правителство по своето собствено.

— Почакай, Наталия — намеси се Дежньов. — Нека да поговоря с американеца по мъжки.

Седна до Морисън и се обърна към него.

— Албърт, нека да разгледаме проблема от гледната точка на собствената ви работа. Досега не сте постигнали никакви съществени резултати. Не сте успели да убедите никого във вашата страна и имате малки шансове да го направите със средствата, с които разполагате. Ние ви предлагаме по-добър инструмент. До преди три дни не сте и мечтали за подобна възможност, а ако се откажете, никога няма да имате друга подобна. Албърт, имате възможността да преминете от романтични размишления към убедителни доказателства. Направете онова, което искаме от вас и ще се станете най-известния неврофизик на света.

— Но вие искате да рискувам живота си с неизпробван метод.

— Подобно начинание няма да бъде безпрецедентно. От историята знаем за много случаи, когато учени са рискували живота си, за да продължат изследванията си. Издигали са се с балони и са се спускали в дълбините с примитивно съоръжени сфери, за да правят измервания и наблюдения. Химиците са рискували да работят с отрови и експлозиви, биолозите — с най-различни патогенни микроорганизми. Физиолозите са се инжектирали с експериментални серуми. Опитвайки се да създадат устойчива ядрена реакция, физиците са рискували да загинат при експлозия.

— Вие сте мечтател. Никога няма да позволите да стане известно, че някакъв американец е взел участие. Не мога да го повярвам, след като ми обяснихте колко сте отчаяни от възможността съветската наука да загуби първенството си.

— Албърт — заговори Конев, — нека бъдем честни един към друг. Не бихме могли да скрием участието ви, дори и да го желаем. Американското правителство знае, че сме ви довели тук. Знаем го със сигурност. Знаете го и вие. Те не си помръднаха пръста, за да ни спрат, защото искаха да дойдете тук. Щом веднъж обявим успеха си, те ще знаят или поне ще предполагат за какво сме ви довели тук и какво сте направили за нас. И ще се погрижат американската наука, във ваше лице, да получи пълно признание.

Морисън замълча с отпусната глава. На двете му бузи се бяха появили червени кръгове като резултат от изпитата водка. Без да гледа знаеше, че четири чифта очи го наблюдават с очакване и подозираше, че и четиримата сдържат дъха си.

Погледна ги и каза:

— Искам да задам един въпрос. Как Шапиров изпадна в кома?

Отново настъпи мълчание и погледите се преместиха към Боранова.

Морисън го забеляза и също се втренчи в нея.

— Е?

— Албърт — започна Боранова, — ще ви кажа истината, дори и това да попречи на намеренията ни. Ако ви излъжа сега, ще бъдете в правото си да не ни вярвате за нищо друго. Ако бъдем искрени, може би ще ни вярвате в бъдеще. Албърт, академик Шапиров е в кома, защото беше миниатюризиран, както се надяваме, че и вие ще бъдете. По време на деминиатюризацията се случи малка неприятност, която разруши, очевидно завинаги, част от мозъка му. Това може да се случи и виждате, че не го крием от вас. А сега ни отдайте дължимото за искреността ни и ни кажете, че ще ни помогнете.