Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (22)

21.

Досега Морисън успяваше да сдържи гнева си. Отнасяха се към него като към гост и, като се изключеше дребната подробност, че го бяха докарали тук насила, нямаше срещу какво да възрази.

Но към какво се стремяха? Боранова го беше запознала с останалите — първо Дежньов, после Калинина и накрая Конев. Причините оставаха непонятни. Боранова постоянно споменаваше колко полезен е за тях, без да казва нищо конкретно. След това Конев разговаря с него и се държа също така потайно.

А сега отиваха при Шапиров. Очевидно това беше някаква кулминация. От момента на първото му споменаване преди два дни, името на Шапиров постоянно присъстваше като сгъстяваща се мъгла. Той беше разработил миниатюризационния процес, беше открил връзката между константата на Планк и скоростта на светлината, беше оценил неврофизичните теории на Морисън и пак той беше направил забележката за използването на компютъра като ретранслаторна станция. Последното твърдение очевидно беше причина за убедеността на Конев, че Морисън и само Морисън може да им помогне.

Единствената възможност за Морисън беше да се съпротивлява срещу примамките и аргументите, които Шапиров би могъл да представи. Ако продължи да настоява, че не би могъл да им помогне, какво щяха да предприемат, след като всички примамки и доводи се провалят?

Използване на груба сила или заплаха?

Промиване на мозъка?

Обхвана го страх. Трябваше да не аргументира отказа си с нежелание. Трябваше да ги убеди, че не може да им помогне. А за това имаше убедителна причина, зад която да застане. Какво би могъл да допринесе за миниатюризацията един неврофизик и неговите съмнителни, и отхвърлени идеи?

Но как беше възможно да не го разберат сами? Не беше дори помислял за миниатюризацията до преди четиридесет и осем часа. Защо всички се държаха, като че ли беше несъмнено, че може да им помогне — на тях, единствените в света специалисти по този въпрос, които сами не можеха да решат проблемите си?

Разходката по коридорите беше доста продължителна и Морисън, увлечен в нерадостните си мисли, не забеляза, че бяха останали по-малко.

— Къде са останалите? — обърна се неочаквано към Боранова.

— Имат работа. Знаете, че не можем безкрайно да работим върху задачата си.

Морисън поклати глава. Не бяха разговорливи. Никой не изпускаше информация. Мълчаха със стиснати устни. Може би беше отдавнашен съветски навик? Или бяха го усвоили при работата си върху секретния проект, в който дори учените не дръзваха да пристъпят извън тесните граници на личните си задължения?

Дали не се бяха обърнали към него, понеже беше известен с широките си интереси? Не, със сигурност не беше направил нищо, което да остави подобно впечатление. Всъщност, той беше тесен специалист, без никакви познания извън областта на неврофизиката. Това беше типично влошаващо се заболяване на модерната наука.

Качиха се на друг асансьор и преминаха на друг етаж. Морисън почти не обърна внимание на прехода. Огледа се и забеляза признаци, които очевидно надхвърляха националните различия.

— В медицинското крило ли сме? — попита той.

— В болницата — отвърна Боранова. — Пещерата е самостоятелен научен комплекс.

— И защо сме тук? Аз… — Морисън млъкна изведнъж, поразен от ужасяваща мисъл. Дали нямаше да го инжектират с наркотик, за да го направят по сговорчив?

Боранова продължи напред, след това спря, погледна назад и се върна при него.

— А сега от какво се страхувате? — остро каза тя.

Морисън се почувства засрамен. Толкова прозрачно ли беше изражението на лицето му?

— Нищо не ме плаши? — изръмжа той. — Просто се уморих от безцелното ходене.

— Какво ви кара да мислите, че ходим безцелно? Казах ви, че ще посетим Пьотр Шапиров. В момента отиваме точно при него. Елате, съвсем наблизо е.

Завиха зад ъгъла и Боранова му посочи прозореца.

Морисън пристъпи до нея и погледна. Виждаше се стая, в която имаше неколцина човека. Стаята беше с четири легла, но само едно беше заето. Около него беше струпана непозната апаратура. Виждаха се тръби, които бяха проточени към леглото. Морисън преброи десетина човека, които можеха да бъдат лекари, сестри или медицински техници.

— Това е академик Шапиров — каза Боранова.

— Кой точно? — попита Морисън, докато очите му преминаваха от една фигура на друга, без да открият някой, който да прилича на учения, с когото се беше срещал само веднъж.

— В леглото.

— В леглото ли? В такъв случай той е болен?

— По-лошо от болест. Той е в кома. В кома е повече от месец и подозираме, че състоянието е необратимо.

— Страшно съжалявам. Предполагам, че затова преди обеда споменавахте името му в минало време.

— Да. Шапиров, когото познавахме е вече в миналото, освен…

— Освен ако не се възстанови? Но вие току-що казахте, че комата вероятно е необратима.

— Точно така. Но мозъкът му не е мъртъв. Мозъкът му със сигурност е повреден, иначе нямаше да бъде в кома, но не е мъртъв и Конев, който следи подробно работата ви, мисли, че някои от мисловните му мрежи са непокътнати.

— А-ха! — възкликна Морисън. — Започвам да разбирам. Защо не ми го казахте веднага? Ако бяхте поискали да се консултирате с мен по подобен въпрос, може би щях да дойда с вас доброволно. От друга страна, ако изуча церебралните му функции и потвърдя, че Юрий Конев е прав, от каква полза ще е за вас?

— Това изобщо няма да ни е от полза. Виждам, че все още не ме разбирате и не мога да ви обясня какво точно искаме от вас, преди да сте се запознали с проблема. Разбирате ли напълно какво е погребано във все още живата част от мозъка на Шапиров?

— Мислите му, предполагам.

— По-точно, мислите му за връзката между константата на Планк и скоростта на светлината. Неговите мисли за новия метод, който ще направи миниатюризацията и деминиатюризацията бързи, с нисък разход на енергия и приложими на практика. Ако узнаем тези мисли, ще можем да дадем на човечеството техника, която ще революционизира науката и технологията, а също и обществото, повече, отколкото всички открития, направени след изобретяването на транзистора. Може би дори повече, отколкото откриването на огъня. Кой знае?

— Сигурна ли сте, че не преувеличавате?

— Не, Албърт. Не разбирате ли, че ако миниатюризацията се свърже с увеличената скорост на светлината, космическите кораби, ако се миниатюризират достатъчно, могат да достигнат до произволна точка във Вселената много пъти по-бързо от нормалната скорост на светлината. Няма да се нуждаем от пътуване със свръхсветлинна скорост. За нас скоростта ще се движи достатъчно бързо. Няма да се нуждаем и от антигравитация, тъй като миниатюризирания кораб ще бъде с почти нулева маса.

— Не мога да повярвам.

— Не вярвахте и на миниатюризацията.

— Нямам предвид, че не вярвам в резултатите от миниатюризацията. Исках да кажа, че не вярвам, че решението на проблема е заключено завинаги в ума на един човек. Възможно е и други да достигнат до него. Ако не сега, то следващата година или следващото десетилетие.

— Лесно е да се чака, когато не сте пряко засегнат. Бедата е в това, че няма да имаме следващо десетилетие, а дори и следваща година. Пещерата, която виждате, струва на Съветския съюз колкото една малка война. Всеки път, когато миниатюризираме нещо, дори това да е само Катюша, ние изразходваме енергия, достатъчна да захрани средно голям град за цял ден. Доста от правителствените лидери се отнасят с недоверие към големите разходи. Много учени, които не разбират важността на миниатюризацията или просто са егоисти, се оплакват, че цялата съветска наука страда заради Пещерата. Ако не открием метод за снижаване на енергийните разходи, това място просто ще бъде закрито.

— Въпреки това, Наталия, ако направите вашите откритията достояние на световната общност, безброй учени ще поставят умовете си във ваша услуга и методът за свързването на константата на Планк и скоростта на светлината ще бъде открит достатъчно бързо.

— Да — каза Боранова — и, може би, ученият, който ще открие ключа към нискоенергийната миниатюризация ще бъде американец или французин, или нигериец, или уругваец. В момента решението го притежава съветски учен, а ние не искаме да губим признанието за първенство.

— Забравяте за братството на учените от цялата Земя. Не го разкъсвайте на части.

— Щяхте да говорите друго, ако на прага на откритието стоеше американец и бяхте помолен да направите нещо, което щеше да направи прочути нас, а не вас. Помните ли историята за американската реакция, когато Съветският съюз изстрелял първия изкуствен спътник в орбита?

— Несъмнено е, че оттогава сме се променили.

— Да, напреднали сме един километър, а не десет. Светът все още не е единен в мисленето си. Националната гордост все още съществува в значителна степен.

— Толкова по-зле за света. Но все пак, ако изхождаме от позициите на националната гордост, защо да не желая да запазя своята? Защо трябва един американец да се безпокои от факта, че съветски учен губи признанието за откритието си?

— Искам единствено да разберете каква е важността на това откритие за нас. Искам само за миг да се поставите на наше място и да разберете колко отчаяно се опитваме да открием какво знае Шапиров.

— Добре, Наталия — съгласи се Морисън, — разбирам. Не го одобрявам, но го разбирам. А сега, моля, изслушайте ме внимателно. След като разбрах проблема ви, какво искате от мене?

— Искаме — напрегнато каза Боранова — да ни помогнете да разберем какви са мислите на Шапиров — все още живите и съществуващи мисли.

— Как? В моята теория няма нищо, което да го направи възможно. Дори да приемем, че мисловните мрежи съществуват и че мозъчните вълни могат да бъдат детайлно анализирани, дори да приемем, че понякога приемам мисловни образи, което вероятно е само въображение, няма начин, по който мозъчните вълни да бъдат изучени до такава степен, че да се разтълкуват в смисъла на действителни мисли.

— Дори ако можете да анализирате в подробности мозъчните вълни на отделна нервна клетка, като част от мисловната мрежа?

— Не съществува метод, при който достатъчно детайлно да мога да изследвам отделна нервна клетка.

— Забравяте! Можете да бъдете миниатюризиран и да бъдете поставен вътре в нервната клетка.

И Морисън се втренчи в нея с болезнен страх. При първата им среща беше споменала нещо подобно, но той не му беше обърнал внимание — ужасяващо, но безсмислено, тъй като тогава беше сигурен, че миниатюризацията е невъзможна. Но миниатюризацията не беше невъзможна и страхът се стовари върху него, концентриран и парализиращ.