Айзък Азимов
Фантастично пътешествие (9) (Мисия в тялото на човека)

Глава 9
АРТЕРИЯТА

ДЮВАЛ се огледа ликуващо.

— Представете си само! — възкликна той. — В човешко тяло, в човешка артерия. Оуънс! Изключете осветлението, човече. Нека видим делото на Божиите ръце.

Осветлението в кораба загасна, но отвън струеше призрачна светлина — петнистите отражения на корабните прожектори напред и назад.

Оуънс беше привел „Протей“ в относителна неподвижност спрямо артериалния кръвен поток, като го беше оставил да се носи заедно с кръвта, задвижвана от сърцето.

— Мисля, че можете да свалите предпазните колани — заяви той.

Дювал се измъкна с едно движение и Кора го последва веднага. Втурнаха се към прозореца в нещо като чудодеен екстаз. Майкълс се надигна внимателно, погледна към двамата, след това се обърна към картата си и я разгледа внимателно.

— Превъзходна точност — рече той непроницаемо.

— Мислите ли, че беше възможно да пропуснем артерията? — запита Грант.

За миг Майкълс го загледа с отнесено изражение, след това отвърна:

— А, не! Това би било малко вероятно. Но можеше да проникнем след разклонението, да не успеем да се възползваме от артериалния поток и да изгубим време за да определяме алтернативен, и при това по-лош маршрут. Но понастоящем корабът е точно там, където трябваше да бъде — гласът му се разтрепера.

— Като че ли засега се справяме добре — каза окуражително Грант.

— Да — съгласи се Майкълс, след което припряно добави — На това място ние съчетаваме лекотата на навлизането, бързината на потока и директния път, така че трябва да достигнем местоназначението си с минимално закъснение.

— Е, това е добре — кимна Грант и се извърна към прозореца. Почти незабавно беше обсебен от чудесата навън.

Далечната стена изглеждаше на половин миля разстояние и излъчваше кехлибарено сияние, което се виждаше само от време на време, тъй като беше почти напълно скрита от разнообразните обекти, плуващи край кораба.

Бяха попаднали в огромен екзотичен аквариум, в който цялото им полезрение беше изпълнено не с риби, а с далеч по-странни обекти. Най-многобройни бяха огромни автомобилни гуми, чийто център беше сплескан, без да е пробит. Всичките бяха с диаметър приблизително два пъти по-голям от този на кораба, оцветени в портокалово-сламено и блестяха, и искряха, като че ли бяха покрити с диамантени плочки.

— Този цвят не е напълно верен — каза Дювал. — Ако беше възможно да деминиатюризираме светлинните вълни, когато напускат кораба и да миниатюризираме обратно отражението им, щяхме да имаме много по-точна картина. Важно е да се получи добро отражение.

— Напълно сте прав, докторе — потвърди Оуънс, — и трудовете на Джонсън и Антониани показват, че това наистина може да се направи. За съжаление, тази техника все още не е използвана на практика, а дори и да беше, нямаше да успеем да пригодим кораба за една нощ.

— Предполагам, че е така — съгласи се Дювал.

— Но макар и да не е точно отражение — обади се Кора с благоговеен глас, — все пак има своята красота. Приличат на меки, сплескани балони, всеки от които е изпълнен с милиони звезди.

— Всъщност това са червени кръвни клетки — каза Майкълс на Грант. — Когато са много изглеждат червени, но взети поотделно са сламени на цвят. Тези, които виждате, идват направо от сърцето и носят своя товар от кислород към главата, и към мозъка, в частност.

Грант продължи да се взира навън като в транс. В добавка към клетките се виждаха и по-малки обекти — например често се мярка плоски чинийки. Тромбоцити, досети се Грант, понеже формата на обектите събуди спомените му от курса по физиология в колежа.

Един от тромбоцитите бавно се приближи толкова близо до кораба, че Грант почти усети подтик да се пресегне и да го докосне. Бавно се сплеска, като остана за момент в допир с кораба, а след това се отдалечи, оставяйки частици от себе си върху прозореца — петно, което бавно се отми.

— Не се разби — каза Грант.

— Не — съгласи се Майкълс. — Ако се беше разрушил, около него щеше да се образува миниатюрен съсирек. Надявам се, недостатъчно голям, за да причини някаква неприятност. Ако бяхме по-големи, можехме да имаме неприятности. Вижте това!

Грант погледна натам, където сочеше пръстът на Майкълс. Видя малки пръчковидни обекти, различни безформени фрагменти и навсякъде, червени клетки, червени клетки. След това забеляза обекта, който му беше посочил Майкълс.

Беше огромен, млечнобял и пулсираше. Структурата му беше зърнеста, а вътре в белотата трепкаха черни петна — проблясъци от толкова интензивна чернота, като че ли излъчваха собствена ослепителна несветлина.

В средата на бялата маса се виждаше по-тъмна област, замъглена от заобикалящата я млечна белота, която оставаше с постоянна форма. Очертанията на цялото нещо оставаха непостоянни. Внезапно млечният обект се насочи към стената на артерията и като че ли цялата маса потъна в нея. След това изчезна напълно, закрит от по-близките обекти.

— Какво беше това? — попита Грант.

— Бяла кръвна клетка, разбира се. Не са много на брой, поне в сравение с червените. Приблизително на 650 червени се пада по едно бяла. В замяна на това, белите са много по-големи и могат да се придвижват независимо. Някои от тях дори могат да напускат кръвоносните съдове. Като се имат предвид размерите им, те са доста заплашителни обекти. Тази беше се приближило почти до границата, на която ми се иска да ги виждам.

— Те са чистачите на тялото, нали?

— Да. Ние сме с размерите на бактерия, но имаме метална кожа, а не полизахаридна клетъчна стена. Надявам се, че белите кръвни клетки могат да ни различат и докато не предизвикваме повреди на околните тъкани, няма да ни закачат.

Грант се опита да откъсне вниманието си от отделните обекти и да възприеме панорамата като цяло. Отстъпи назад и присви очи.

Това беше танц! Всеки обект трептеше на мястото си. Колкото по-малък беше обектът, толкова по-забележимо беше трептенето. Това беше балет, в който хореографът беше полудял и всички танцьори бяха попаднали във вечна безумна тарантела.

— Усещате ли го? — Грант затвори очи. — Имам предвид Брауновото движение.

— Да, усещам го — отговори Оуънс. — Не е толкова зле, колкото предполагах. Кръвният поток е гъст, много по-гъст отколкото физиологичния разтвор, къде бяхме преди. Голямата му плътност отслабва движенията.

Грант почувства, че корабът се раздвижва под краката му — първо на едната страна, после — на другата, но не толкова силно като в спринцовката. Протеиновата част на кръвната течност — „плазма протеините“ — тази фраза изплува от миналото в съзнанието на Грант — смекчаваше движенията.

Не беше чак толкова зле. Той се почувства ободрен. Все пак, може би всичко щеше да мине добре.

— Предлагам всички да се върнат по местата си — каза Оуънс. — Скоро ще достигнем разклонението в артерията и възнамерявам да се придвижим към стената.

Останалите насядаха в креслата си, все още унесено наблюдавайки заобикалящата ги картината.

— Мисля, че е срамно да имаме само няколко минути за това — каза Кора. — Доктор Дювал, какви са онези?

Покрай тях премина група много малки структури, които се съединяваха заедно, образувайки спирална тръба. Още няколко ги следваха, като се разтягаха и свиваха при движението си.

— А! — рече Дювал. — Не мога да ги позная.

— Може би вирус — предположи Кора.

— Мисля, че са малко големички за вирус и определено никога не съм виждал подобен. Оуънс, оборудвани ли сме да вземаме образци?

— Можем да излезем от кораба, ако е необходимо — каза Оуънс, — но не можем да спираме за образци.

— Е, хайде, друг път може би няма да имаме такава възможност — Дювал раздразнен се изправи на крака. — Нека да вземем едно от тези на кораба. Мис Питърсън, вие…

— Този кораб има задача, докторе — възрази Оуънс.

— Няма значение, че… — започна Дювал, но спря внезапно, щом усети на рамото си здравото стискане на Грант.

— Ако нямате нищо против, нека не се аргументираме, докторе — каза Грант. — Имаме работа за вършене и няма да спираме за да вземем нещо, или да завием за да вземем нещо, или дори да намалим за да вземем нещо. Вярвам, че разбирате това и няма да повдигате повече този въпрос.

Дори и на мигащата светлина, отразена от външния артериален свят, се видя, че Дювал се намръщи.

— Е, добре — каза той сърдито, — така или иначе, те си отидоха.

— Доктор Дювал, щом завършим тази задача — вмъкна Кора — ще бъдат разработени методи за миниатюризация за неограничено време. Можем да участваме в истинско изследване.

— Да, предполагам, че сте права.

— Артериална стена отдясно — обяви Оуънс.

„Протей“ беше направил дълъг, плавен завой и сега стената беше на около сто фута. Леко набръчкания кехлибарен вътрешен слой на артерията се виждаше с подробности.

— Ех — възкликна Дювал, — какъв метод за проверка за атеросклероза. Можете да преброите петната.

— Можете и да ги отлепите, нали? — попита Грант.

— Разбира се. Въпрос на време. Може да се изпрати кораб през задръстената артериална система, за да почисти и премахне склеротичните области, да ги разруши, да пробие и отпуши съдовете. Обаче ще бъде доста скъпо лечение.

— Вероятно може да се автоматизира — предположи Грант. — Може би могат да се изпратят малки домакински роботи, които да почистят. Или на всеки човек, като малък, да му се инжектират за постоянно такива кораби-чистачи. Вижте колко е дълга артерията.

Бяха се приближили до артериалната стена и движението им стана по-неравномерно, поради турбулентността на потока край стените. Въпреки това, стената се виждаше цели мили напред, преди да завие.

— Ако всички съдове на кръвоносната система се наредят един след друг — каза Майкълс, — те ще образуват линия дълга стотици хиляди мили, както ви казах по-рано.

— Забележително — рече Грант.

— Стотици хиляди мили по неминиатюризираната скала. В сегашният мащаб това прави — той се замисли за момент — повече от три трилиона мили или половин светлинна година. Да пропътуваме по всички кръвоносни съдове на Бенеш при сегашните ни размери би било равностойно на пътуване до някоя звезда.

Той се огледа измъчено. Не бяха го успокоили твърде много нито сегашната им безопасност, нито красотата на заобикалящото ги.

— Поне Брауновото движение не е толкова неприятно, колкото очаквахме — опита се да се покаже жизнерадостен Грант.

— Не е — съгласи се Майкълс. — Не се представих твърде добре, когато за първи път дискутирахме Брауновото движение.

— Нито пък Дювал по въпроса за събирането на образци. Мисля, че никой от нас не се представя наистина добре.

Майкълс преглътна.

— Желанието да спрем за образци беше типична проява на едностранчивостта на Дювал.

Той поклати глава и се обърна към светлинните схемите върху извития екран на стената.

Схемите и движещата се светеща точка върху тях, бяха копия на много по-големите, разположени в контролната кула и на малките схеми в кабината на Оуънс.

— Каква е скоростта ни, Оуънс? — попита Майкълс.

— Петнайсет възела^[1] в нашия мащаб.

— Разбира се, че в нашия мащаб — каза весело Майкълс. Взе сметачната си линийка и направи няколко бързи пресмятания.

— Ще бъдем при разклонението след две минути. Поддържайте същото разстояние от стената при завиването. Това ще ви отведе безопасно в средата на разклонението и ще можете лесно да навлезете в капилярната мрежа без повече завои. Ясно ли и всичко?

— Разбрах всичко.

Грант изчака, като продължи да наблюдава през прозореца. За момент мярна сянката на Кора и се загледа в нея, но изгледът през прозореца надделя дори над вида на брадичката й.

Две минути? Колко ли е това! Две минути по промененото му от миниатюризацията чувство за време? Или две минути по брояча на времето. Обърна се към него. Показваше 56 и докато го наблюдаваше, избледня и много бавно изписа неясно 55.

Последва внезапен тласък и Грант почти беше изхвърлен от седалката си.

— Оуънс! — викна той. — Какво се случи?

— Ударихме ли нещо? — попита Дювал.

Грант се добра до стълбата и с мъка се изкачи.

— Какво става?

— Не знам — лицето на Оуънс беше сдържана маска на усилията му. — Изгубих контрол над кораба.

Дочу се напрегнатия глас на Майкълс:

— Капитан Оуънс, коригирайте курса. Наближаваме стената.

— Знам… това — изпъшка Оуънс. — Попаднахме в нещо подобно на течение.

— Продължавайте да опитвате — окуражи го Грант. — Направете всичко, на което сте способен.

Спусна се долу и, с гръб опрян в стълбата, опитвайки се да устои на движенията на кораба, попита:

— Защо тук има напречно течение? Не се ли движим заедно с артериалния поток?

— Да — натърти Майкълс с лице бяло като восък, — нищо не може да ни премести встрани по този начин.

Той посочи навън към артериалната стена, която беше много близо и продължаваше да се доближава.

— Вероятно има някакъв проблем с управлението. Ако ударим стената и я повредим може да се образува тромб и да заседнем тук или да предизвикаме реакцията на белите кръвни клетки.

— Но в затворена система това е невъзможно — възрази Дювал. — Законите на хидродинамиката…

— Затворена система ли? — Майкълс повдигна вежди.

С големи усилия и клатушкане той се добра до картите си, след това изпъшка:

— Безполезно е. Нуждая се от по-голямо увеличение, а тук не мога да го получа. Продължавайте, Оуънс, дръжте се далеч от стената.

— Опитвам се — изкрещя в отговор Оуънс. — Казвам ви, че има течение, с което не мога да се преборя.

— Тогава не се опитвайте да му се съпротивлявате — викна Грант. — Оставете кораба да се движи и се задоволете само да поддържате курса му успореден на стената.

Бяха се приближили достатъчно, за да видят всички детайли на стената. Нишките съединителна тъкан, които служеха като главна опора, приличаха на колони, почти като готически арки, жълти на цвят и покрити с блестящ тънък слой мазна субстанция.

Съединителните нишки се разтяга и накланяха, докато цялата структура се разширяваше, извиваха се за момент, след това се събираха, а повърхността между тях се набръчкваше. Нямаше нужда Грант да задава въпроси, за да разбере, че наблюдава артериалната стена по време на ударите на сърцето.

Сътресенията на кораба ставаха все по-силни. Стената идваше все по-близо и започваше да изглежда парцалива. Съединителните нишки на места бяха разтегнати, като че ли бяха понасяли яростния порой по-дълго от „Протей“ и бяха започнали да поддават на натиска. Те се люшкаха като въжетата на висящ мост, приближаваха се до прозореца и отминаваха, оставяйки жълтеникави проблясъци на светлината на корабните прожектори.

Кора издаде остър писък при приближаването на следващата нишка.

— Внимавай, Оуънс! — изкрещя Майкълс.

Но течението изтласка кораба покрай живата подпора и го запрати в главозамайващ завой, който притисна всички безпомощно към стената.

Грант, който се държеше с лявата си ръка, издържа на тласъка, хвана Кора с дясната и успя да я предпази от падане. Взря се напред, опитвайки се да види нещо в искрящата светлина пред тях.

— Водовъртеж! — изкрещя той. — Всички бързо по местата си. Затегнете коланите.

Частиците около тях за момент застинаха в относителна неподвижност, понесени от същото виещо се течение, докато стената се сля в жълта ивица.

Дювал и Майкълс се добраха до креслата си и закопчаха предпазните си колани.

— Някакъв отвор право пред нас! — викна Оуънс.

— Хайде, Кора. Седнете в креслото си — подвикна настойчиво Грант.

— Опитвам се! — изпъшка тя.

Задържайки се с мъка на краката си, Грант отчаяно се опита да я бутне в седалката и да достигне колана.

Беше твърде късно. „Протей“, сграбчен от водовъртежа, се издигна нагоре и се завъртя със скоростта на карнавална въртележка.

Грант успя да сграбчи една ръкохватка и протегна ръка на Кора. Тласъкът я беше запратил на пода и пръстите й безпомощно се опитваха да хванат облегалката на креслото й.

Дювал безпомощно се напъваше в седалката си, но центробежната сила го беше приковала.

— Дръжте си, мис Питърсън. Ще се опитам да ви помогна.

С усилие достигна колана си, докато Майкълс безпомощно въртеше очи, а Оуънс, прикован в кабината си, оставаше извън сцената.

Центробежната сила отлепи краката на Кора от пода.

— Не мога…

Грант, който не виждаше друга алтернатива, се пусна, плъзна се по пода и се закачи с крак за основата на креслото. От удара кракът му се схвана. Успя да прехвърли лявата си ръка върху крака на стола и с дясната хвана Кора в момента, когато тя се изпусна.

„Протей“ се въртеше все по-бързо и като че ли се насочваше надолу. Грант не успя да се задържи повече в това положение и кракът му се измъкна от основата на креслото. Ръката му, която вече беше наранена от удара в стената, пое допълнителното натоварване с такава болка, като че ли се чупеше. Кора сграбчи рамото му и отчаяно заби нокти в униформата му.

— Успя ли някой да разбере — успя да изпъшка Грант — какво се случи?

Дювал, който все още безуспешно се бореше с колана си, се обади:

— Това е фистула — артерио-венозна фистула.

Грант с усилие вдигна глава и отново погледна през прозореца. Жълтото искрене намаля, а пред тях се виждаше неравна черна дупка. Отворът запълваше кръгозора във всички посоки и червените кръвни клетки, а също и другите обекти, изчезваха в него. Дупката всмукваше дори и ужасяващите петна на редките бели клетки.

— Още няколко секунди — прошепна той. — Още няколко, Кора.

Казваше го по-скоро на себе си, на наранената си ръка.

С един последен тласък, който зашемети Грант с агонията, която трябваше да понесе, те преминаха отвора и постепенно забавиха движението си в неочакван покой.

Грант отпусна хватката си и остана да лежи неподвижно, дишайки тежко.

Дювал най-сетне беше успял да се освободи.

— Мистър Грант, как сте? — коленичи той до него.

Кора също коленичи до него и докосна ръката на Грант, опитвайки се да я масажира.

— Не я докосвайте — намръщи се болезнено Грант.

— Счупена ли е? — попита Дювал.

— Не знам.

Бавно и предпазливо той се опита да я раздвижи. След това хвана бицепса си с дясната си ръка и го стисна.

— Може би не е. Но дори и да не е, ще минат седмици, преди да мога да повторя това упражнение.

Майкълс също беше станал. Лицето му беше добило неузнаваем вид от облекчение.

— Успяхме! Успяхме! Цели сме. Как е кораба, Оуънс?

— Мисля, че е наред — отвърна Оуънс. — Няма червени светлини по таблото. „Протей“ понесе повече от това, за което е проектиран и издържа.

Гласът му не криеше гордостта му от него самия и от кораба.

Кора все още се суетеше край Грант.

— Вие кървите!

— Така ли? Къде?

— От тази страна. Униформата ви е цялата в кръв.

— А, това ли. Имах малка неприятност от Другата страна. Трябва само да се смени превръзката. Нищо ми няма. Това е само кръв.

Кора погледна загрижено, след това разкопча униформата му.

— Седнете — каза тя. — Моля ви, опитайте се да седнете.

Прехвърли ръката му над рамото си и с усилие го повдигна. След това с опитно движение внимателно смъкна униформата от раменете му.

— Ще се погрижа за вас — каза тя. — И, благодаря ви. Изглежда глупаво, но все пак, благодаря ви.

— Е, някой път ще направите същото за мене, нали? — отвърна Грант. — Ще ми помогнете ли да седна в креслото си?

С мъка се изправи на крака, подпомогнат от Кора. Дювал хвърли поглед към тях и докуцука до прозореца.

— А сега какво става? — попита Грант.

— Артерио-вен… — започна Майкълс. — Ще го кажа с прости думи. Има анормална връзка между артерията и малка вена. Понякога се случва, обикновено като резултат от физическа травма. Предполагам, че Бенеш я е получил, когато е бил ударен в колата. Представлява недостатък, водещ към неефективност на кръвоносната система, но в случая не е сериозен. Само един микроскопичен водовъртеж.

— Микроскопичен водовъртеж? Това?

— В нашите миниатюризирани мащаби, разбира се, е гигантски въртоп.

— Майкълс, нямаше ли го на вашите схеми на кръвоносната система? — попита Грант.

— Със сигурност е бил там. Вероятно мога да го намеря на корабните карти, ако мога да ги увелича достатъчно. Бедата е там, че трябваше да направя анализите си за три часа и съм го пропуснал. Нямам никакво извинение за това.

— Е, в крайна сметка означава малко изгубено време — заяви Грант. — Намерете алтернативен път и насочете Оуънс. Оуънс, колко време имаме? — попита той, като погледна автоматично към брояча.

Показанието му беше 52 и Оуънс също подвикна:

— Петдесет и две.

— Имаме достатъчно време — каза Грант.

— Нямаме време, Грант — повдигна вежди Майкълс. — Не сте разбрали какво се случи. Свършени сме. Провалихме се. Не можем вече да достигнем до тромба, не разбирате ли? Трябва да поискаме да ни извадят от тялото.

— Но нали ще минат дни докато корабът отново бъде готов за миниатюризация — каза ужасено Кора. — Бенеш ще умре.

— Нищо не може да се направи. Сега се насочваме към югуларната вена. Не можем да минем обратно през пукнатината, защото няма да успеем да преодолеем течението, дори когато сърцето е в диастолата, между ударите. Единственият друг път е да следваме венозния поток, водещ през сърцето, което е чисто самоубийство.

— Сигурен ли сте? — попита го Грант, вцепенен.

— Той е прав, Грант — намеси се Оуънс с мрачен, дрезгав глас. — Мисията се провали.