Айзък Азимов
Фантастично пътешествие (8) (Мисия в тялото на човека)

Глава 8
НАВЛИЗАНЕТО

СЛЕД ПОТАПЯНЕТО светлината на миниатюризатора блесна отново и течността около тях се превърна в мъждукащо непрозрачно мляко, което скри всичко от екипажа на „Протей“. Нямаше как да се разбере докъде се простира непрозрачността и дали отново се смаляват.

Грант и останалите мълчаливо чакаха. Светлините на миниатюризатора загаснаха и Оуънс подвикна:

— Добре ли се чувстват всички?

— Добре съм — каза Дювал.

Кора кимна утвърдително. Грант махна с ръка. Майкълс повдигна рамене.

— Чувствам се добре.

— Добре! Мисля, че вече сме напълно миниатюризирани — заяви Оуънс.

Натисна един бутон, останал недокоснат до този момент. Изчака неспокойно един дълъг миг, докато циферблата заработи. Накрая върху него ясно се изписа числото 60. Подобен циферблат, показващ същото, се намираше и в долната част на кораба, така че да го виждат останалите четирима.

Радиото затрака дрезгаво и Грант отговори за пореден път: „ВСИЧКО Е НАРЕД“.

— Отвън съобщават, че сме напълно миниатюризирани. Предположението ви се оказа вярно, капитан Оуънс — каза Грант.

— Това е положението — въздъхна Оуънс.

Миниатюризацията е завършена, помисли си Грант, но не и мисията. Това е само началото. Шейсет минути. Шейсет. След това попита на глас:

— Капитан Оуънс, защо корабът вибрира? Има ли нещо нередно?

— И аз го усещам — обади се Майкълс. — Вибрацията не е ритмична.

Оуънс слезе от кабината, бършейки челото си с голяма носна кърпа.

— Нищо не можем да направим. Това е Брауновото движение.

— О, Боже! — вдигна Майкълс ръце в знак на безпомощност и смирено разбиране.

— Чие движение? — попита Грант.

— Брауново. Робърт Браун е шотландски ботаник от осемнайсети век, който пръв го е наблюдавал. Виждате ли, бомбардирани сме от всички страни от водни молекули. Ако бяха с нормални размери, молекулите щяха да са толкова малки в сравнение с нас, че нямаше да усещаме техните удари. Фактът, че ние сме извънредно силно миниатюризирани води към същите резултати, каквито бихме получили ако бяхме останали непроменени, а всичко около нас беше увеличено многократно.

— Като водата наоколо.

— Точно така. Засега не сме много зле. Водата около нас беше частично миниатюризирана. Когато навлезем в кръвния поток, всяка водна молекула ще тежи приблизително един милиграм по сегашната ни скала. Все още ще са твърде малки за да ни навредят с единични удари, но ще ни удрят с хиляди едновременно от всички посоки, а тези удари няма да бъдат разпределени равномерно. Във всеки момент е възможно отдясно да ни ударят няколкостотин повече, отколкото отляво. Обединената сила на тези няколкостотин молекули ще ни бутне наляво. Във следващия момент можем да бъдем тласнати малко надолу и така нататък. Вибрацията, която усещаме сега, е резултат от подобни случайни молекулярни удари. По-късно ще стане по-лошо.

— Добре — изпъшка Грант. — Морска болест, ето ме, идвам.

— Това ще продължи най-много един час — гневно каза Кора. — Бих искала да се държите като възрастен.

— Оуънс, корабът ще издържи ли ударите? — разтревожено попита Майкълс.

— Мисля, че да — отвърна Оуънс. — Опитах се да направя някои предварителни изчисления. От това, което усещам в момента, мисля, че предположенията ми са били приблизително верни. Ще ги издържи.

— Дори корабът да бъде ударен и смазан, задължени сме да издържим известно време — заяви Кора. — Ако всичко мине благополучно, можем да достигнем тромба и да го премахнем за по-малко от петнайсет минути, след което останалото няма да има значение.

Майкълс сложи длани на облегалките на креслото си.

— Мис Питърсън, говорите безсмислици. Какво предполагате, че ще се случи, ако достигнем тромба, унищожим го, излекуваме Бенеш, а след това „Протей“ се разруши на части? Имам предвид, освен нашата смърт, която съм готов да приема за нищожен аргумент? Това би означавало също и смъртта на Бенеш.

— Разбираме това — решително се намеси Дювал.

— Вашата асистентка очевидно не го разбира. Ако корабът се разпадне на части, мис Питърсън, след шейсет минути — не, след петдесет и девет — всеки фрагмент, независимо колко е малък, ще се увеличи до нормалните си размери. Дори ако корабът се разтвори на атоми, всеки атом ще се увеличи и Бенеш ще бъде проникнат от материята на телата ни и на кораба.

Майкълс дълбоко пое дъх, което прозвуча почти като пръхтене.

— Лесно ще се измъкнем от тялото на Бенеш, ако останем непокътнати — продължи той. — Ако корабът се разбие, няма да е възможно да бъдат отстранени всичките му части от тялото на Бенеш. Каквото и да бъде направено, ще останат достатъчно, за да го убият по време на деминиатюризацията. Разбирате ли?

— Не бях помислила за това — сви се Кора.

— Е, помислете си — рече Майкълс. — Също и вие, Оуънс. Сега отново искам да попитам, ще издържи ли „Протей“ на Брауновото движение? Нямам предвид само докато достигнем тромба. Имам предвид да го достигнем, да го премахнем и да се върнем! Помислете какво казвате, Оуънс. Ако не сте убеден, че корабът може да оцелее, ние нямаме право да тръгнем.

— Стига сте го тероризирали, доктор Майкълс — намеси се Грант. — Дайте възможност на капитан Оуънс да говори.

— Не бях стигнал до заключение, преди да усетя сегашното частично Брауново движение — заяви упорито Оуънс. — Мнението ми е, че при сегашното движение можем да издържим пълни шейсет минути при непрекъснато удряне.

— Въпросът е: Трябва ли да рискуваме само на база на мнението на капитан Оуънс? — каза Майкълс.

— Съвсем не е такъв — възрази Грант. — Въпросът е: Ще приема ли оценката на капитан Оуънс за ситуацията? Моля, помнете, че генерал Картър ме натовари с взимането на стратегическите решения. Приемам изявлението на капитан Оуънс просто защото нямаме по-авторитетен или по-добре познаващ кораба от него.

— Тогава какво е вашето решение? — запита Майкълс.

— Приемам преценката на Оуънс. Мисията продължава.

— Съгласен съм с вас, Грант — обади се Дювал.

— Добре, Грант — кимна леко изчервеният Майкълс, преди да седне на мястото си. — Просто зададох въпроса, който ми се струваше основателен.

— Това беше наистина основателен въпрос — съгласи се Грант — и се радвам, че го повдигнахте.

Застана прав до прозореца. Кора се присъедини към него.

— Не изглеждате изплашен, Грант.

Грант се усмихна тъжно.

— Просто съм добър актьор, Кора. Ако някой друг поемаше отговорността за решението, аз бих произнесъл ужасяваща реч в полза на отказа. Виждате ли, страхувам се, но се старая да не взимам страхливи решения.

— Мисля, че понякога полагате големи усилия, за да изглеждате по-лош, отколкото сте всъщност.

— О-о, не знам. Имам тала…

В този момент „Протей“ се метна конвулсивно, първо на едната страна, после на другата.

Господи, помисли си Грант. Ще ни изплискат.

Хвана Кора за лакътя и я бутна в креслото й. След това с мъка седна в своето, докато Оуънс се люшкаше и препъваше в опитите си да се изкачи по стълбата, викайки:

— Проклятие! Можеха да ни предупредят.

Грант се привърза към креслото си и погледна показанието на часовника — 59. Дълга минута, помисли си той. Майкълс беше споменал за забавянето на усещането за време при миниатюризация и, очевидно, беше прав. Щеше да има повече време за мислене и действие.

А също и повече време за паника.

„Протей“ се разлюля още по-рязко. Дали корабът нямаше да се разруши, преди да е започнала истинската му мисия?

* * *

Рейд зае мястото на Картър до прозореца. Ампулата, изпълнена с няколко милиметра частично миниатюризирана вода, в които беше потопен изцяло смаленият и напълно невидим „Протей“, проблясваше върху Нулевия модул като някаква рядка скъпоценност върху кадифена възглавница.

Рейд не си позволи лукса да използва тази метафора като утешение. Изчисленията бяха прецизни, а миниатюризационната техника можеше да даде размери, които напълно съответстваха на точността на изчисленията. Но тези пресмятания бяха извършени за няколко часа, припряно и под постоянен натиск, с помощта на непроверена компютърна програма.

Наистина, ако размерите бяха неточни, можеха да бъдат коригирани, но необходимото време трябваше да се вземе от шейсетте минути, а след петнайсет секунди те щяха да бъдат петдесет и девет.

— Четвърта фаза — обяви Рейд.

„Уолдо“-то вече беше придвижено над ампулата, а щипката му регулирана за хоризонтално хващане, вместо за вертикално. Отново устройството беше центрирано, отново лостът се спусна и щипците се сключиха с безкрайна деликатност.

Ампулата се придържаше с твърдата нежност, с която лапата на лъвицата държи непослушното малко.

Най-сетне дойде ред на сестрата. Тя пристъпи живо напред, извади от джоба си малка кутия и я отвори. Измъкна една малка стъклена пръчка, като я държеше внимателно за плоската глава, разположена върху леко стеснена шия. Постави я вертикално върху ампулата и я остави да се плъзне една малка част от инча, докато въздушното налягане не я задържа. Завъртя я леко и каза:

— Буталото пасва.

От наблюдателния си пост Рейд се усмихна с облекчение и Картър одобрително му кимна.

Сестрата изчака, докато „уолдо“-то бавно вдигаше лоста си. Съвсем плавно ампулата и буталото се издигаха. Спря на височина три инча над Нулевия модул.

С цялата си нежност сестрата измъкна корковата тапа от дъното на ампулата, разкривайки малка издутинка в средата на иначе плоската повърхност. Малкият отвор в средата на издутината беше покрит с тънък пластичен слой, който не би издържал дори на умерено налягане, но докато беше цял, спираше възможното изтичане.

С бързи движения сестрата измъкна стоманена игла от кутията и я закрепи върху издатината.

— Иглата пасва — обяви тя.

Това, което беше ампула, се превърна в подкожна спринцовка.

От „уолдо“-то се спусна втори комплект щипци, които обхванаха главата на бутало и бяха фиксирани в това положение. Цялото „уолдо“, носейки спринцовката с двете си щипки, се придвижи гладко към двойната врата, която се отвори при приближаването му.

Невъоръженото човешко око не можеше да забележи и най-малко разклащане на течността, пренасяна толкова плавно от нечовешки равномерното движение на машината. Но Картър и Рейд знаеха, че дори микроскопичните движения щяха да бъдат като буря за екипажа на „Протей“.

Щом устройството влезе в операционната зала и спря до масата, Картър заповяда:

— Свържете се с „Протей“.

Отговорът беше: „ВСИЧКО Е НАРЕД, НО СМЕ МАЛКО РАЗТРЕСЕНИ“, при което Картър се насили да се усмихне.

Бенеш лежеше върху операционната маса. Термичното одеяло го покриваше до ключиците. От одеялото до централното термично устройство под масата водеха тънки гумени тръбички.

Около избръсната глава на Бенеш като полусфера бяха разположени чувствителни детектори, които трябваше да реагират на радиоактивните излъчвания.

Екип от хирурзи с марлени маски и техните асистенти бяха наобиколили Бенеш и тържествено наблюдаваха приближаващия механизъм. На едната стена беше закрепен брояч на оставащото време и в този момент той плавно премина от 59 на 58.

„Уолдо“-то спря до леглото.

Два от сензорите се придвижиха от местата си, като че ли внезапно бяха оживели. Следвайки дистанционните манипулации на бързо работещите техници, те застанаха от двете страни на спринцовката — единият до ампулата, а другият до иглата.

Малкият екран на масата на техниците се събуди за зеленикав живот. На него се появи светеща точка, загасна бавно, светна отново и така нататък.

— Радиоактивността на „Протей“ се регистрира — обяви техникът.

Картър плесна силно с ръце и продължи да работи с мрачно задоволство. Още едно препятствие, за което не си позволяваше да мисли, беше преодоляно. Проблемът не беше просто да се регистрира радиоактивността, тъй като радиоактивните частици бяха миниатюризирани. Поради невероятно малкият им, инфраатомен размер те можеха да преминат през обикновените сензори без да им въздействат. По тази причина частиците преминаваха първо през деминиатюризатор, а необходимото съвместяване на деминиатюризатор и детектор беше импровизирано през няколкото отчаяни часа, рано сутринта.

„Уолдо“-то, което държеше буталото на спринцовката, сега го притискаше напред с равномерно нарастваща сила. Крехката преграда между ампулата и иглата се разруши и почти веднага на върха на иглата се появи малко мехурче. То капна в малък контейнер, поставен отдолу. Последваха го второ и трето.

Буталото потъваше, а с него се снижаваше и нивото на течността в ампулата. Изведнъж мигащата точка на екрана пред техника промени позицията си.

— „Протей“ е в иглата — викна той.

Буталото спря.

Картър погледна към Рейд.

— Продължаваме ли?

— Можем да го вкарваме — кимна той.

Двата чифта щипци на „уолдо“-то завъртяха спринцовката в наклонено положение и устройството започна да се придвижва към място върху шията на Бенеш, което междувременно сестрата бързо почистваше със спирт. Върху шията беше отбелязан малък кръг, а в центъра на кръга — още по-малък кръст. Върхът на спринцовката се приближаваше към центъра на кръста. Сензорите я последваха.

Последва момент на колебание, щом върхът на иглата докосна шията. Иглата проби кожата и проникна на зададената дълбочина, буталото се придвижи плавно и техникът, наблюдаващ сензорите извика:

— „Протей“ е инжектиран.

„Уолдо“-то бързо се изтегли. Напред се насочи облак от сензори, приличащи на нетърпеливо търсещи антени и се разположи около главата и шията на Бенеш.

— Проследяване — обяви техникът и натисна бутон. Светнаха половин дузина екрани и на всеки от тях, на различно място, се виждаше мигаща точка. Тази информация се подаваше в компютър, който контролираше цялата кръвоносна система на Бенеш. Върху схемата се появи ярка точка в сънната артерия. В тази артерия беше инжектиран „Протей“.

Картър опита да се моли, но не знаеше как. Съвсем малко разстояние върху картата разделяше светлата точка от мястото на тромба в мозъка.

Картър погледна брояча, който се премести на 57, а след това се загледа в несъмненото и доста бързо движение на светлинната точка по артерията в посока към главата и към съсирека.

Веднага затвори очи и си каза; „Моля ти се. Ако там някъде има нещо, моля ти се!“

* * *

— Придвижили са ни към Бенеш — подвикна Грант, като с мъка си пое въздух. — Казват, че ще ни вкарат в иглата, а след това — в шията му. Аз им казах, че сме малко поразтресени. Ох — ама че малко разтърсване!

— Добре — отвърна Оуънс. Той се бореше с управлението, опитвайки се да отгатне внезапните движения и да неутрализира въздействието им. Опитите му не бяха много успешни.

— Защо — защо трябва да влизаме в — ох — иглата? — попита Грант.

— Там ще бъдем по-ограничени. Движението на иглата ще ни въздейства по-силно. Освен — уф — това искаме да вкараме колкото се може по-малко миниатюризирана вода в Бенеш.

— Олеле — изпъшка Кора.

Косата и се беше разрошила и докато безуспешно се опитваше да я вдигне от очите си и да я отметне назад, почти падна. Грант се опита да я хване, но Дювал вече я държеше здраво за ръката.

Безцелното люлеене спря внезапно.

— В иглата сме — обяви с облекчение Оуънс и включи прожекторите на кораба.

Грант се взря напред. Нямаше много за гледане. Физиологичният разтвор искреше като неясното мигане на светулки. Далече нагоре и далече надолу се виждаше извивката на нещо, което блестеше по-ярко. Може би стените на иглата?

Прониза го внезапно безпокойство. Обърна се към Майкълс.

— Докторе?

Очите на Майкълс бяха затворени. Отвори ги с нежелание и обърна глава по посока на гласа.

— Да, мистър Грант.

— Какво виждате?

Майкълс се взря напред, разпери ръце и каза:

— Искри.

— Виждате ли нещо ясно? Не ви ли се струва, че всичко танцува?

— Да, така е. Танцува.

— Това не означава ли, че очите ни са увредени от миниатюризацията?

— Не, не, мистър Грант — Майкълс слабо въздъхна. — Ако се страхувате от слепота, забравете го. Погледнете наоколо в „Протей“. Погледнете към мен. Има ли нещо нередно в това как изглеждам?

— Не.

— Много добре. Тук, вътре, вие виждате миниатюризирани светлинни вълни с еднакво миниатюризираната си ретина и всичко е наред. Но когато светлинните вълни излизат в по-малко или напълно неминиатюризирания свят, те се отразяват по-трудно. Всъщност те проникват напълно, без отражение. Виждаме само откъслечни отражения тук-там. Следователно, всичко вън ни изглежда мигащо.

— Разбирам. Благодаря ви, док — каза Грант.

Майкълс въздъхна отново.

— Надявам се скоро да привикна. Събрани заедно, мигащата светлина и Брауновото движение ми причиняват главоболие.

— Тръгнахме — викна неочаквано Оуънс.

Беше несъмнено, че сега се плъзгаха напред. Отдалечената извивка на стените на иглата сега изглеждаше по-плътна, поради сливането и замазването на петната отразена миниатюризирана светлина. Приличаше на спускане с шейна по безкраен склон.

Далече пред тях стените завършваха в малък трепкащ кръг. Кръгът се увеличаваше бавно, след това по-бързо, след това се разтвори в бездънна пропаст — и всичко потъна в непрекъснато трепкане.

— Намираме се в сънната артерия — обяви Оуънс.

Броячът на оставащото време показваше 56.